Агата Кристи
Завесата (12) (Последният случай на Поаро)

I

— Тревожи ли ви нещо, мон ами? — попита Поаро същия следобед.

Не му отговорих нищо, само поклатих глава. Чувствах, че нямам право да занимавам Поаро с моя съвсем личен проблем. Струваше ми се, че не мога да очаквам помощ по никакъв начин.

Джудит би посрещнала всяко негово възражение с веселата незаинтересованост на младите към отегчителните съвети на възрастните.

Джудит, моя Джудит…

Сега ми е трудно да опиша какво преживявах тогава. По-късно, когато отново премислих всичко, бях склонен да припиша вината на атмосферата в Стайлс. Когато човек е там, не е трудно да си въобрази какво ли не. Обсебен бях не само от миналото, но и от прокобата на настоящето. Призраците на убийството и на самия убиец витаеха из къщата.

И бях дълбоко убеден, че убиецът е Алъртън и че Джудит се е влюбила в него! Невероятно бе — просто чудовищно — а не знаех какво да направя.

След като свършихме с обяда, Бойд Карингтън ме дръпна настрана. Дълго се покашляше, преди да заговори по същество. Накрая заговори доста неспокойно:

— Не мислете, че ви се меся, но ми се струва, че трябва да поговорите с тая ваша дъщеря. Защо не й обърнете внимание, а? Знаете, че онзи тип Алъртън се ползва с много лошо име, а тя… изглежда, че доста се е увлякла по него.

Колко им е лесно на хората без деца да говорят така! Да й обърна внимание ли?

Щеше ли да има някаква полза? Нямаше ли да стане още по-лошо?

Само можеше Синдърс, ако сега е тук. Тя щеше да знае какво да се направи и какво трябва да се каже.

Признавам си, че се изкушавах от мисълта да не нарушавам спокойствието си и да не казвам нищо. Но не след дълго реших, че това си е чисто малодушие.

Потръпнах от неприятната мисъл, че ще трябва да изяснявам нещата с Джудит. Страхувах се, разбирате ли, от моята стройна и хубава дъщеря.

Крачех нагоре и надолу из градината с нарастващо безпокойство. Накрая несъзнателно стигнах до розовата градина, а там, както се оказа, съдбата го бе решила вместо мен, защото на една от пейките седеше Джудит съвсем сама и през целия си живот не бях виждал по-нещастен израз на женско лице.

Маската й бе паднала. Нерешителността и голямото нещастие никога не могат да бъдат скрити.

Събрах сили и смелост и се приближих към нея. Не ме усети, докато не застанах до нея.

— Джудит — обадих се аз, — в името на Бога, Джудит, недей да се тормозиш толкова много!

Обърна се изненадано.

— Татко? Не те чух.

Продължих, тъй като знаех, че ще бъде фатално, ако успее да подхване обикновения всекидневен разговор.

— О, скъпото ми дете, недей да мислиш, че не зная, че не виждам. Той не го заслужава, о, повярвай ми, че не го заслужава.

Дълбоко разстроеното й лице бе вече обърнато към мен. Попита ме предпазливо:

— Знаеш ли изобщо за какво говориш?

— Разбира се, че знам. Ти се безпокоиш заради оня мъж. Но, скъпа моя, няма никакъв смисъл.

Усмихна се печално. Сърцето ми се късаше от мъка.

— Може би знам това не по-зле от теб.

— Не го знаеш. Не можеш да го знаеш. О, Джудит, какво може да излезе от всичко това? Та той е женен мъж. Не можеш да имаш никакво бъдеще с него — само мъка и срам, и всичко ще свърши така, че ще се самоненавиждаш.

Усмихна се още по-широко, но и по-тъжно.

— Знаеш ли колко си красноречив?

— Откажи се, Джудит, откажи се съвсем.

— Не!

— Той не го заслужава, мила.

Отвърна ми много тихо и спокойно:

— Според мен, той заслужава повече, от който и да е на света.

— Не, не, Джудит, моля те…

Усмивката й изчезна. Нахвърли се върху мен като фурия:

— Как смееш? Как смееш да ми се месиш? Няма да търпя. Никога не се опитвай да ми говориш за това. Мразя те, мразя те! Това не е твоя работа. Животът ми си е за мен — моят личен живот си е само мой!

Изправи се, отблъсна ме решително с ръка встрани и мина край мене. Точно като някаква разбесняла се фурия. Стоях поразен и гледах след нея.

II

След около четвърт час все още стоях там, зашеметен и безпомощен, неспособен да реша какво да правя по-нататък.

На същото място ме и намериха Елизабет Коул и Нортън.

Едва по-късно осъзнах колко внимателни бяха към мене. Разбираха — не може да не са го разбрали, че съм в състояние на огромно душевно вълнение. Но бяха достатъчно тактични и изобщо не коментираха състоянието ми. Предложиха да направим разходка наоколо. И двамата бяха любители на природата. Елизабет Коул ми показваше различни диви цветя, а Нортън ми даваше да погледам с бинокъла му птиците.

Разговорът се нижеше тих и успокоителен, посветен единствено на пернатите същества и горската растителност. Постепенно се възстанових, макар че вътрешно все още бях извънредно разтревожен.

Нещо повече, бях убеден, както често се случва, че всичко, което ставаше наоколо е свързано с моите тревоги.

И затова, когато Нортън възкликна с бинокъла пред очите си: „Хей, ако това не е пъстър кълвач, аз изобщо…“, а после млъкна изведнъж, обзе ме моментално подозрение. Протегнах ръка за бинокъла.

— Дайте да погледна — с нетърпящ възражение глас настоях аз. Нортън се мотаеше с бинокъла.

— Аз… аз… направих грешка. Отлетя… но всъщност, беше някаква съвсем обикновена птица — избъбри той някак странно притеснен.

Лицето му бе пребледняло и разтревожено, а погледът му избягваше очите ни. Изглеждаше озадачен и тъжен.

Дори и сега не смятам, че съм бил на съвсем погрешен път, тогава, решавайки, че Нортън е видял с бинокъла си нещо, което не е искал аз да видя.

Но каквото и да бе съзрял, той бе толкова стреснат от видяното, че ние веднага забелязахме смущението му.

Бинокълът му бе насочен към далечния край на гората. Какво ли бе видял там?

— Дайте да видя — решително казах аз.

Посегнах към бинокъла. Помня, че той се опита да го задържи, но доста несръчно. Грабнах грубо бинокъла от ръцете му.

Нортън продума несигурно:

— Наистина не беше… искам да кажа, че птицата отлетя. Исках да…

С леко разтреперани ръце нагласих окуляра според моето зрение. Бинокълът имаше силни лещи. Регулирах го така, че да виждам мястото, към което смятах, че е гледал Нортън.

Но не видях нищо — само ми се мерна нещо бяло (бяла рокля на момиче?), което изчезна между дърветата.

Свалих бинокъла. Без да кажа нито дума, го подадох на Нортън. Той избягваше погледа ми. Изглеждаше разстроен и притеснен.

Тръгнахме заедно обратно към къщата и помня, че през цялото време Нортън мълчеше.

III

Мисис Франклин и Бойд Карингтън пристигнаха малко след като се прибрахме в къщата. Той беше я водил с колата си до Тадкастър, тъй като искала да си направи някои покупки.

И бе напазарувала, според мен, доста добре. От колата се появиха множество пакети, а тя изглеждаше много оживена, говореше и се смееше с порозовели от възбуда страни.

Бойд Карингтън бе помолен да качи на горния етаж някаква особено чуплива покупка, а аз с готовност се заех с част от пакетите.

Мисис Франклин говореше по-бързо и по-нервно от обикновено.

— Ужасна горещина, нали? Струва ми се, че ще има буря. Времето сигурно ще се развали. Говори се, знаете ли, че има недостиг на вода. От години не е имало подобна суша.

Продължи, като се обърна към Елизабет Коул:

— А вие всички, какво правихте? Къде е Джон? Каза, че го боляла главата и щял да отиде на разходка. Много е необичайно, че го боли глава. Според мен той се тревожи за опитите си. Нищо май не е както трябва. Как ми се иска да споделя повече за работата си.

Замълча за малко, а после се насочи към Нортън:

— Вие сте много мълчалив, мистър Нортън. Случило ли се е нещо? Изглеждате… изглеждате изплашен. Да не сте видели призрака на мисис… как й беше името?

— Не, не — сепна се Нортън. — Не съм виждал никакви призраци. Аз… аз просто си мислех за нещо.

Именно в този миг на вратата се появи Къртис, подкарал пред себе си инвалидната количка на Поаро. Спря се в коридора, готвейки се да вземе господаря си и да го свали по стъпалата. Очите на Поаро изведнъж се оживиха и той започна да ни оглежда подред.

— Какво има? — рязко попита той. — Да не се е случило нещо?

В продължение на минута никой от нас не му отговаряше, а после Барбара Франклин се изсмя малко пресилено и рече:

— Не, разбира се, че не. Какво може да се е случило? Само може би ще има буря, нали? Аз… о, Боже… съм ужасно изморена. Ще качите ли нещата ми, капитан Хейстингс? Много ви благодаря.

Последвах я по стъпалата и после по коридора на източното крило. Стаята й беше в дъното на коридора.

Мисис Франклин отвори вратата. Спрях се зад нея с ръце, пълни с пакети.

Тя се закова рязко на прага на стаята. До прозореца стоеше Бойд Карингтън, а сестра Крейвън му гледаше на ръка.

Той вдигна очи към нас и се засмя малко смутено:

— Здравейте, предсказват ми бъдещето. Сестрата е страхотна гадателка.

— Така ли? Никога не ми е казвала. — Гласът на Барбара Франклин прозвуча доста сухо. На мен ми се стори, че тя бе ядосана на сестра Крейвън. — Моля ви да вземете тия неща, сестро, ако обичате. И можете да ми разбъркате яйца със захар. Чувствам се много изморена. А също и грейката с топла вода. Ще си легна веднага.

— Разбира се, мисис Франклин.

Сестра Крейвън се зае със задачите си. В държането й не се чувстваше нищо друго освен професионална всеотдайност.

Мисис Франклин каза:

— Моля ти се, Бил, върви си. Ужасно съм изморена.

Бойд Карингтън изглеждаше истински загрижен.

— О, Бабс, да не би да ти дойде много? Извинявай. Колко безразсъдно от моя страна. Не трябваше да ти позволявам да се преуморяваш.

Мисис Франклин пусна една от нейните ангелски усмивки на мъченица.

— Не исках да кажа подобно нещо. Наистина не искам да бъда досадна.

Двамата излязохме от стаята някакси засрамени, а двете жени останаха заедно.

Бойд Карингтън рече с разкаяние:

— Какъв проклет глупак съм. Барбара изглеждаше толкова оживена и весела, че аз съвсем забравих, че може да се умори. Надявам се, че не се е съсипала до крайност.

— О — механично му отвърнах аз, — мисля, че ще се оправи, след като се наспи през нощта.

Той тръгна надолу по стъпалата. Поколебах се за миг, а после свих към другото крило, където бяха стаите ни с Поаро. Дребният човек сигурно ме очакваше. За първи път не ми се щеше да отида при него. Прекалено много бях зает с мислите си, а пък и все още не бе изчезнала онази неприятна тежест в стомаха ми. Тръгнах бавно по коридора.

Откъм стаята на Алъртън се чуваха гласове. Не мисля, че имах намерение да подслушвам съзнателно, но все пак се спрях машинално за малко пред вратата му. Тогава вратата изведнъж се отвори и отвътре излезе дъщеря ми Джудит.

Когато ме видя, тя остана като закована на място. Хванах я за ръката и я затеглих към стаята си. Чувствах се ужасно вбесен.

— Какво правиш в стаята на онзи тип?

Гледаше ме упорито. У нея вече нямаше никакъв гняв, а само безкрайна студенина. В продължение на няколко секунди остана така, без да ми отговаря.

— Казвам ти, че повече няма да търпя — разтърсих ръката й аз. — Ти не знаеш какво правиш.

Отговори ми с приглушен и язвителен глас:

— Струва ми се, че имаш напълно порочно мислене.

— Да кажем, че е така — рекох аз. — Вашето поколение обича да ни обвинява в този грях. Ние поне спазваме някакво благоприличие. Разбери следното, Джудит: абсолютно ти забранявам да имаш каквото и да било с този човек.

Гледаше ме твърдо. После тихо каза:

— Разбирам. Значи това било то.

— Отричаш ли, че си влюбена в него?

— Не.

— Но не знаеш що за човек е той. Не можеш да знаеш.

Решително и без никакви заобикалки, й повторих историята, която бях научил за Алъртън.

— Виждаш ли — рекох в заключение аз. — Ето какъв отвратителен мръсник е той.

Изглеждаше съвсем ядосана. Устните й се извиха язвително нагоре.

— Никога не съм го смятала за светец, можеш да бъдеш сигурен.

— Но не се ли смущаваш поне малко от това, което ти казах? Джудит, не може да си толкова покварена.

— Наричай ме, както искаш.

— Джудит, нямаш… не си…

Не можех да изразя нищо смислено. Тя освободи ръката си от мен.

— Изслушай ме сега, татко. Ще правя, каквото си поискам. Не можеш да ми заповядваш. И няма нужда от високопарни слова. В живота си ще правя онова, което ми е приятно и ти не можеш да ме спреш.

В следващия миг бе вече извън стаята.

Усетих, че коленете ми треперят. Отпуснах се на един стол. Оказа се, че нещата са по-зле — много по-зле, отколкото си мислех. Детето бе напълно заслепено. Нямаше към кого да се обърна за помощ. Майка й, единствената жена, която дъщеря ми би послушала, беше мъртва. Всичко зависеше от мен.

Струва ми се, че никога не съм страдал повече от онзи миг — нито преди, нито пък след него…

IV

След малко станах. Измих се, обръснах се и се преоблякох. Слязох долу на вечеря. Мисля, че се държах съвсем естествено. Никой сякаш не забелязваше, че нещо не е наред.

Веднъж или дваж забелязах, че Джудит ми хвърля любопитни погледи. Сигурно е била изненадана, че мога да се държа както обикновено след всичко станало.

И през цялото време дълбоко в себе си усещах нарастваща решителност.

Имах нужда само от смелост — от смелост и хладнокръвие.

След вечерята излязохме навън, оглеждахме небето, обсъждахме промяната на времето и предвиждахме дъжд… гръмотевици… буря.

С крайчеца на окото си забелязах, че Джудит се скри зад ъгъла на къщата. Не след дълго и Алъртън се отправи в същата посока.

Довърших разговора си с Бойд Карингтън и поех нататък и аз.

Нортън, струва ми се, се опита да ме спре. Хвана ме за ръката. Мисля, че се опитваше да ме убеди да се разходим до градината с розите. Не му обърнах никакво внимание.

Той все още вървеше с мен, когато завих зад ъгъла.

Те бяха там. Виждах повдигнатото нагоре лице на Джудит, видях как Алъртън се наведе над нея, как я прегърна и последвалата целувка.

После бързо се откъснаха един от друг. Пристъпих напред. Почти насила Нортън ме дръпна назад зад ъгъла.

— Вижте какво — рече той, — не можете да…

Прекъснах го енергично с думите:

— Мога. И ще го направя.

— Няма смисъл, скъпи ми приятелю. Много е неприятно, но в края на краищата, няма да можете да направите нищо.

Замълчах. Можеше да си мисли каквото си иска, но аз знаех по-добре от него как стоят нещата. Нортън продължи:

— Знам колко безпомощен и раздразнен се чувства човек, но единственото, което може да се направи, е да се признае поражението. Признайте си го, човече!

Не му възразих. Чаках и го оставих да си говори. После, тръгнах отново към ъгъла, изпълнен с решителност.

Двамата бяха изчезнали, но се досещах къде може да са отишли. Недалеч оттук имаше лятна беседка, закривана от туфа люлякови дръвчета.

Тръгнах натам. Мисля, че Нортън все още беше с мен, но не съм сигурен.

Когато наближих беседката, чух гласове и се спрях. Различих гласа на Алъртън.

— И така, мило ми момиче, уговорихме се. Недей да възразяваш повече. Утре отиваш до града. Аз ще кажа, че ще прескоча до Ипсуич и че ще остана ден-два при един приятел. Обади се от Лондон и кажи, че не можеш да се върнеш. И кой ще узнае каква хубава вечер ще прекараме в моя апартамент? Няма да съжаляваш, обещавам ти.

Усетих, че Нортън ме тегли назад и за негова изненада, аз се обърнах покорно. Едва се сдържах да не се изсмея при вида на разтревоженото му и възбудено лице. Оставих се да ме завлече обратно до къщата. Престорих се, че му отстъпвам, защото в този момент вече знаех какво ще направя… Казах му ясно и отчетливо:

— Не се тревожете, приятелю. Няма никакъв смисъл — вече ми стана ясно. Човек не може да ръководи живота на децата си. Отказвам се да го правя.

Успокои се по някакъв смешен начин.

Малко по-късно му съобщих, че ще си легна рано. Казах му, че ме е заболяла главата.

Изобщо не можеше да се досети какво щях да направя.

V

Спрях се за миг в коридора. Беше съвсем тихо. Наоколо нямаше никой. Всички са се приготвили да си лягат. Нортън, чиято стая се намираше в тази част на къщата, бях оставил долу. Елизабет Коул играеше бридж. Знаех, че Къртис сигурно е долу и вечеря. Бях съвсем сам.

Лаская се от мисълта, че не съм работил напразно с Поаро в продължение на толкова години. Известно ми бе какви предпазни мерки трябва да взема.

Алъртън нямаше да се срещне с Джудит в Лондон на следващия ден.

Алъртън нямаше да тръгне за никъде на следващия ден…

Всичко ми се струваше безкрайно просто.

Отидох до моята стая и извадих шишенцето с аспирин. После влязох в стаята на Алъртън и пристъпих в банята. Шишенцето с хапчетата „Слъмбърил“ беше в шкафчето. Реших, че осем от тях ще свършат работа. Предписваната доза бе едно или две. Значи осем щяха да са достатъчни. Самият Алъртън бе споменал, че токсичната доза не е голяма. Прочетох указанието: „Опасно е да се надвишава предписаната доза“.

Усмихнах се зловещо.

Увих ръката си с копринената носна кърпичка и внимателно отворих шишенцето. Не трябваше да оставям никакви отпечатъци.

Изсипах таблетките. Да, на големина бяха същите като аспириновите. Поставих осем аспирина в шишенцето, а после го допълних със слъмбърил, като оставих осем таблетки настрана. Шишенцето изглеждаше сега така, както си беше и преди. Алъртън нямаше да забележи нищо.

Върнах се отново в стаята си. Там държех бутилка уиски — повечето от нас в Стайлс си държаха пиене по стаите. Извадих две чаши и сифона. Не бях чувал Алъртън да се е отказвал някога от почерпка. Щом като се появеше, щях да го поканя да пийнем, по едно преди лягане.

Сложих осемте таблетки в малко уиски. Разтваряха се съвсем добре. Вкусих предпазливо от сместа. Когато Алъртън дойдеше, аз просто щях да си наливам в чашата. Щях да му подам чашата и щях да сипя за себе си във втората. Всичко щеше да изглежда съвсем просто и естествено.

Не би могъл да знае какво ме вълнува — освен ако, разбира се, Джудит не му е споменала. Замислих се върху това за миг, но после отхвърлих подобна възможност. Джудит не споделяше нищо с никого.

Сигурно Алъртън бе убеден, че едва ли се досещам за техния план.

Нямаше какво друго да правя, освен да чакам. Щеше да ми отнеме доста време, вероятно час или два, преди Алъртън да се прибере. Винаги си лягаше късно.

Седях тихо и чаках.

Неочаквано почукване на вратата ме накара да се стресна. Беше Къртис, обаче. Поаро ме викаше при себе си.

Трепнах от изненада. Поаро! Изобщо не бях се сещал за него през цялата вечер. Сигурно се е чудил какво ли е станало с мене. Обхвана ме леко безпокойство. Първо, защото се засрамих, че изобщо не му се бях обадил и второ, защото никак не исках да разбере, че се е случило нещо необичайно.

Тръгнах по коридора след Къртис:

— Eh bien! — възкликна Поаро. — Значи ме изоставяте, а?

Прозинах се престорено и се усмихнах извинително.

— Ужасно съжалявам, приятелю — рекох аз. — Но да ви кажа право, имам такова силно главоболие, че едва гледам. Предполагам, че е от промяната на времето. Наистина се чувствам толкова зашеметен, че съвсем забравих да ви се обадя преди да си легна.

Както и очаквах, Поаро веднага се зае да ми помогне. Предложи ми лекарства. Сърдеше се. Скара ми се, че съм седял на течение. (В най-топлия ден на лятото!) Отказах аспирин под предлог, че вече съм изпил няколко, но не можах да се размина с чашата сладък и отвратителен течен шоколад!

— Успокоява нервите, разбирате ли — обясни Поаро.

Изпих го, защото не исках да споря, а после му пожелах лека нощ и си тръгнах, като в ушите ми още звучаха загрижените и бурни възклицания на Поаро.

Върнах се в стаята си и преднамерено затворих шумно вратата. После я отворих съвсем тихичко. Не можех да си позволя да не чуя Алъртън когато се прибере. Но щеше да мине още доста време.

Седнах и зачаках. Замислих се за починалата ми съпруга. Дори веднъж промърморих с приглушен глас: „Нали ме разбираш, скъпа, аз ще я спася“.

Тя бе оставила Джудит на моите грижи и нямаше да я разочаровам.

Тишината и спокойствието около мен внезапно ме накараха да почувствам, че Синдърс е някъде много наблизо.

Чувствах се така, сякаш тя бе в стаята. И продължавах да седя в зловещо очакване.