Агата Кристи
Завесата (6) (Последният случай на Поаро)

ГЛАВА 6

Поаро трябваше да си ляга рано. Ето защо го оставих да си легне, а аз тръгнах да слизам, като по пътя се спрях да разменя няколко думи с прислужника му Къртис.

Убедих се, че е флегматичен човек с бавна мисъл, но същевременно на него можеше да се разчита и разбираше от работата си. Къртис бе започнал работа при Поаро, след като той бе се върнал от Египет. Каза ми, че здравето на господаря му било доста добро, но от време на време получавал обезпокоителни сърдечни атаки и че сърцето му било доста отслабнало през последните няколко месеца. Типичен случай на машина, която почва да отказва.

И тъй, животът на Поаро бе преминал добре. И все пак сърцето ми се свиваше заради стария ми приятел, който не отстъпваше без борба нито една крачка по пътя надолу. Дори и сега, когато беше осакатен и изнемощял, несломимият му дух все още го караше да върши работата си, в която бе толкова вещ.

Слязох на долния етаж със свито сърце. Не можех да си представя живота без Поаро…

Във всекидневната току-що бяха завършили един робер и ме поканиха да се включа в играта. Реших, че ще е добре да се поразсея и приех. Бойд Карингтън не искаше да играе повече и аз седнах с Нортън, полковника и мисис Лътръл.

— Какво ще кажете, мистър Нортън — обади се мисис Лътръл. — Да си премерим ли силите с тия двамата? Последния път, когато играхме заедно, имахме голям успех.

Нортън се усмихна любезно, но замънка, че „може би, но всъщност не е ли по-добре да теглим карти?“.

Мисис Лътръл се съгласи, но забелязах, че го направи твърде неохотно.

Нортън и аз трябваше да седнем заедно срещу семейство Лътръл. Забелязах, че мисис Лътръл бе определено недоволна. Тя започна да хапе устните си, а очарованието и ирландският й акцент напълно изчезнаха за момент.

Скоро ми стана ясно защо. По-късно играх много пъти с полковник Лътръл и той наистина не бе чак толкова лош играч. Бих го определил като средно добър, но склонен да забравя. От време на време нравеше по някоя наистина сериозна грешка именно по този причина. Но когато играеше с жена си, той грешеше непрекъснато. Тя явно го изнервяше, а това го караше да греши тройно повече от обикновено. Мисис Лътръл играеше наистина много добре, но бе доста неприятна като партньор. Тя не изпускаше нито една възможност да не спазва правилата, ако противниците й не ги знаеха, но пък веднага ги прилагаше, щом като бяха в нейна полза. Умееше също така доста ловко да наднича в картите на противниците си. С други думи, тя играеше, за да спечели.

И съвсем скоро ми стана ясно какво имаше предвид Поаро, когато каза, че е кисела като оцет. Когато сядаше да играе на карти, самоконтролът й изчезваше, а устата й бълваше язвителни забележки след всяка грешка на клетия й съпруг. На нас с Нортън ни стана действително много неудобно и аз си отдъхнах с облекчение, когато роберът най-после свърши.

И двамата се отказахме от втория робер, под предлог, че е станало много късно.

Когато си тръгвахме, Нортън доста непредпазливо даде воля на чувствата си.

— Според мен, Хейстингс, всичко бе направо отвратително. Побеснявам, когато гледам как го тормозят стария човек. А пък и той как смирено понася всичко! Горкият човечец. Няма нищо общо със сприхавите полковници, дето са били в Индия.

— Шт — предупредих го аз, тъй като бе повишил непредпазливо глас и се боях, че стария полковник Лътръл може да го чуе.

— Ама наистина е много неприятно.

Отвърнах съчувствено:

— Напълно бих го разбрал, ако вземе да я убие.

— Няма да го направи — поклати глава Нортън. — Духът му е напълно сломен. Ще продължи да повтаря: „Да, мила, не, мила, съжалявам, мила“, да тегли мустаците си и да хленчи, докато не отиде в гроба. Той не може да се защити, дори и ако е ядосан!

Поклатих тъжно глава, защото не можех да отрека, че Нортън е прав.

Спряхме се в антрето, където забелязах, че страничната врата към градината е отворена и вятърът нахлува през нея.

— Не е ли по-добре да я затворим? — попитах аз.

Нортън се поколеба за миг преди да ми отговори:

— Ами… ъ-ъ… струва ми се, че не всички са се прибрали.

През ума ми мина някакво съмнение.

— Кой е навън?

— Мисля, че дъщеря ви… и… ъ-ъ… Алъртън. Опитваше се да говори съвсем непринудено, но след като бях разговарял с Поаро, тази новина направо ме разтревожи.

Джудит… и Алъртън. Наистина ли Джудит, моята умна и уравновесена Джудит, не би се увлякла по тоя тип? Сигурно ли беше, че ще го разбере що за човек е?

Повтарях си наум тия въпроси, докато се събличах, но неясното ми безпокойство не ме напускаше. Не можах да заспя и непрекъснато се въртях в леглото.

Когато човек е разтревожен през нощта, всичко започва да приема неестествени размери. Обзе ме отново чувството на отчаяние и ми се струваше, че съм загубил нещо. Ако само беше жива моята мила съпруга. Жената, на чиито преценки се уповавах така дълго. Тя винаги бе показвала разум и разбиране към децата.

Без нея се чувствах ужасно непълноценен. Отговорността за безопасността и щастието на децата ни беше моя. Щях ли да се справя с подобна задача? Бог да ми е на помощ, но аз не съм находчив човек. Вървя слепешката и допускам грешки. Ако Джудит проиграеше шансовете си да бъде щастлива, ако трябваше да страда…

Отчаян, запалих лампата и седнах в леглото.

Повече не можех да издържа. Трябваше да се наспя. Станах от леглото, отидох до мивката и се загледах колебливо в шишенцето с аспирина.

Не, необходимо ми бе нещо по-силно от аспирин. Сетих се, че Поаро сигурно има някакво приспивателно. Минах през коридора до стаята му и се спрях разколебан за минута пред вратата. Стана ми жал да събуждам Стария човек.

Докато се чудех какво да направя, чух звук от стъпки и се извърнах да погледна. По коридора към мене се приближаваше Алъртън. Осветлението бе слабо и докато не се приближи, не можех да различа лицето му, та за минута се чудех кой ли може да бъде. После разбрах и настръхнах целият. Защото онзи се усмихваше на себе си, а аз не можех да понасям усмивката му.

Той вдигна изненадано поглед:

— Здравейте, Хейстингс, още ли не сте си легнали?

— Не можах да заспя — рязко казах аз.

— Само заради това ли сте буден? Веднага ще ви оправя. Елате с мене.

Последвах го в стаята му, която бе съседна на моята. Някакво странно любопитство ме караше да опозная този човек, колкото се може по-добре.

— Вие самият не си лягате рано — подхвърлих аз.

— Никога не съм си лягал рано. Особено когато навън е толкова приятно. Тия приятни вечери не са за изпускане.

Той се засмя, а смехът му ме дразнеше. Последвах го в банята, където той отвори едно малко шкафче и извади шишенце с хапчета.

— Заповядайте. Това си е истински наркотик. Ще заспите като пън, а и сънищата ви ще бъдат приятни. Чудесно нещо е тоя „Слъмбърил“ — такова е търговското му наименование.

Въодушевлението в гласа му ме накара да застана леко нащрек. Дали пък не беше и наркоман? Промълвих колебливо:

— Не е ли… опасно?

— Опасно е, ако вземете прекалено много от него. Това е един от барбитуратите, чиято токсична доза е много близка до лечебната.

Той се усмихна, а краищата на устните му се извиха неприятно нагоре.

— Предполагам, че не може да се купи без рецепта — рекох аз.

— Не можете, приятелю. Е, буквално казано — вие не можете. Но аз имам приятели аптекари.

Предполагам, че бе глупаво от моя страна, но понякога не мога да се въздържам. Попитах го:

— Струва ми се, че сте се познавали с Едерингтън?

Веднага усетих, че въпросът ми попадна на място.

Погледът му стана сериозен и предпазлив. Заговори с променен глас и макар че се опитваше да бъде непринуден, думите му прозвучаха фалшиво:

— О, да — аз се познавах с Едерингтън. Горкият човек.

После, като не чу нищо от мене, продължи:

— Едерингтън вземаше наркотици, естествено, но прекали с тях. Човек трябва да знае кога да спре. Но той не се спря. Неприятна история. Съпругата му извади късмет. Ако в съда не бяха се отнесли със съчувствие към нея, щяха да я обесят.

Подаде ми две от хапчетата. После подхвърли небрежно:

— И вие ли се познавахте с Едерингтън?

Отговорих му самата истина:

— Не.

За момент изглеждаше объркан и не знаеше как да продължи. Опита се да го обърне на смях.

— Забавен човек беше. Не бе съвсем възпитаник на църковното училище, но понякога бе добър партньор на масата.

Благодарих му за хапчетата и се върнах в стаята си.

Когато си легнах отново и загасих лампата, се запитах дали не съм постъпил глупаво.

Защото ми дойде натрапчивата мисъл, че Алъртън бе почти със сигурност X. А аз му бях показал, че го подозирам в това.