Агата Кристи
Завесата (13) (Последният случай на Поаро)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (39)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Curtain (Poirot’s Last Case), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

Абагар Холдинг, София, 1994

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 13

I

Хладнокръвното описание на един миг на падение, се отразява доста съкрушително на чувството за самоуважение.

Защото истината бе, разбирате ли, че седях и очаквах появата на Алъртън, но заспах!

Предполагам, че не бе толкова изненадващо. Предишната нощ бях спал много зле. Целият ден бях прекарал на чист въздух. Бях съсипан от тревоги и нервите ми бяха опънати до крайност заради деянието, което бях решил да извърша. И на всичко отгоре — тежкото буреносно време. Възможно е да са спомогнали и огромните ми усилия да се съсредоточа.

Както и да е, така се случи. Заспал съм така, както си седях, а когато се събудих, птичките чуруликаха навън, слънцето бе изгряло, а аз бях се свлякъл в стола, схванат от неудобното положение, облечен във вечерен костюм, в устата си усещах неприятен вкус, а главата ме цепеше.

Чувствах се объркан, отвратен и изпълнен с недоверие, но най-накрая — изумително и неизмеримо облекчен.

Кой беше писал, че „и най-мрачният ден, изживян до утре, ще е вече отминал“? И колко вярно бе то. Здравият разум сега ясно ми подсказваше колко превъзбуден и твърдоглав съм бил. Колко силно съм преувеличавал нещата без никакво чувство за мярка. В действителност бях си наумил да убия едно човешко същество.

В този миг, погледът ми попадна върху чашата с уиски пред мене. Станах, потрепервайки, дръпнах завесите и я излях през прозореца. Сигурно съм бил полудял снощи!

Избръснах се, изкъпах се и се облякох. После, чувствайки се вече много по-освежен, тръгнах към Поаро. Знаех, че винаги става много рано. Седнах и му разказах всичко.

Мога да кажа, че почувствах огромно облекчение. Поаро ми се закани кротко с глава.

— Ех, ама какви щуротии измисляте. Радвам се, че дойдохте да си изповядате греховете пред мене. Но защо, скъпи ми приятелю, не дойдохте снощи при мен, за да ми кажете какво сте замислили?

Отвърнах засрамено:

— Страхувах се, предполагам, че ще се опитате да ме спрете.

— Със сигурност щях да ви спра. О, да, разбира се. Да не мислите, че искам да ви видя обесен, само заради някакъв ужасен негодник, наречен майор Алъртън?

— Нямаше да ме хванат — рекох аз. — Бях взел всички предпазни мерки.

— Точно така си мислят всички убийци. Мислели сте си също като истински убиец! Но нека ви кажа, mon ami, че не сте били толкова умен, колкото сте си мислили, че сте.

— Взех всички предпазни мерки. Изтрих отпечатъците от шишенцето.

— Точно така. Изтрили сте и отпечатъците на Алъртън. И когато го открият мъртъв какво ще стане? Ще направят аутопсия и ще установят, че е умрял от свръхдоза слъмбърил. Случайно ли е погълнал такова количество или умишлено? Tiens[1], отпечатъците му не са върху шишенцето. Но защо не са? Няма причина да ги изтрива, независимо дали е било нещастен случай или пък самоубийство. А после ще анализират останалите хапчета и ще установят, че почти половината са били заменени с аспирин.

— Е, че кой няма аспирин — тихо промълвих аз.

— Да, но не всеки има дъщеря, която Алъртън преследва с непочтени намерения — ако трябва да употребим старомодния драматичен израз. А вие сте се скарали с дъщеря ви по този повод ден преди това. Двама души — Бойд Карингтън и Нортън могат да се закълнат, че ненавиждате Алъртън. Не, Хейстингс, съвсем нямаше да се получи. Вниманието веднага щеше да бъде насочено към вас, а вече сигурно щяхте да сте се изплашил или дори да се разкайвате, и някой добър и опитен полицейски инспектор щеше да е напълно категоричен, че вие сте виновникът. Даже е напълно вероятно, някой да ви е видял, че бърникате таблетките.

— Не е възможно. Наоколо нямаше никой.

— От външната страна на прозореца има балкон. Някой може да е стоял там и да е надничал. Или пък, кой знае, някой може да е гледал през дупката на ключалката.

— Дупките са в мозъка ви, Поаро. Хората не прекарват времето си в надничане през ключалките, както очевидно си мислите.

Поаро полупритвори очи и подхвърли, че винаги съм бил прекалено доверчив.

— И нека ви разкажа за някои доста любопитни неща за ключовете в тая къща. Аз самият обичам да знам, че вратата ми е заключена отвътре, дори и когато добрият Къртис е в съседната стая. Малко след като пристигнах, ключът ми изчезна — и то завинаги! Трябваше да си поръчам нов ключ.

— Е, както и да е — въздъхнах с дълбоко облекчение аз, макар че умът ми все още бе обременен със собствените ми тревоги, — нищо не се случи. Ужасно е да се помисли, че човек може да стигне дотам — понижих глас. — Поаро, не мислите ли, че заради… заради онова убийство някога във въздуха тук има някаква зараза?

— Някакъв вирус на убийство ли имате предвид? Е, предположението ви е доста интересно.

— В някои къщи атмосферата наистина е доста особена — замислено рекох аз. — Тази тук има лошо минало.

— Да — кимна Поаро. — Тук е имало хора — неколцина, които искрено са желаели някои други да умрат. Съвсем прав сте.

— Вярвам, че миналото оказва влияние върху хората. Но сега, Поаро, кажете ми какво трябва да направя по моя проблем — имам предвид Джудит и Алъртън. Трябва някак си да ги спра. Какво смятате, че е най-добре да направя?

— Нищо — натъртено рече Поаро.

— Да, но…

— Повярвайте ми, че ще направите по-малко зло, ако не се намесвате.

— А ако трябва да поговоря с Алъртън…

— Какво можете да кажете или да направите? Джудит е на двайсет и една години и е господарка на собствения си живот.

— Но чувствам, че трябва да мога…

— Не, Хейстингс — прекъсна ме Поаро. — Не си въобразявайте, че сте достатъчно умен, убедителен или хитър, за да се наложите на когото и да е от двамата. Алъртън е свикнал да си има работа с вбесени и безпомощни бащи, а вероятно и ги взема на шега. Джудит не е момиче, което може да бъде принуждавано да прави неща против волята й. Бих ви посъветвал — ако изобщо мога да ви давам съвети — да направите нещо съвсем различно. Ако бях на ваше място, аз щях да й имам доверие.

Зяпнах го изненадано.

— Джудит — продължи Еркюл Поаро, — е прекрасно момиче. Възхищавам й се.

— И аз й се възхищавам — неуверено продумах аз. — Но се страхувам за нея.

Поаро поклати глава с неочаквана енергия.

— И аз се страхувам за нея — рече той. — Но не така, както вие. Ужасно се боя за нея. Но съм безпомощен — или почти безпомощен. А времето си върви. Край нас витае заплаха, Хейстингс, и тя е съвсем наблизо.

II

И аз бях уверен като Поаро, че заплахата е съвсем наблизо. И имах повече основания да вярвам, че е така поради подслушания разговор предишната вечер.

Въпреки това се замислих върху казаното от Поаро, докато слизах за закуска. „Ако бях на ваше място, аз щях да й имам доверие.“

Хрумна ми неочаквано, но то ми върна предишното спокойствие. И почти веднага верността му се потвърди. Защото Джудит очевидно бе променила намерението си да замине за Лондон този ден.

Вместо за Лондон тръгна за лабораторията с Франклин, както обикновено, веднага след закуската и бе съвсем ясно, че денят им ще бъде напрегнат и отрупан с работа.

Обзе ме чувство на дълбока благодарност. Колко обезумял и отчаян трябва да съм бил снощи. Бях предположил — без никакво съмнение, че Джудит се е поддала на лъжовните внушения на Алъртън. Но истината бе, разсъждавах сега аз, че в действителност Джудит никога не бе признала, че му вярва. Не, тя бе прекалено деликатна, прекалено добра и истинска, за да му изпълни желанията. Отказала бе да се срещне с него.

Разбрах, че Алъртън е закусил рано и е заминал за Ипсуич. Значи не се е отказал от намеренията си и решил, че Джудит ще замине за Лондон съгласно уговорката им.

„Е — рекох си мрачно аз, — ще остане разочарован.“

Бойд Карингтън се приближи до мен и подхвърли някак намръщено, че тази сутрин изглеждам доста весел.

— Да — отвърнах му аз. — Имам добри новини.

Каза ми, че при него е тъкмо обратното. Имал неприятен разговор по телефона с архитекта си, някакви затруднения със строежа — местният инспектор по имотите се бил разбеснял. Получил и някакви тревожни писма. И се безпокоял, че е позволил на мисис Франклин да се преумори предишния ден.

Мисис Франклин явно си наваксваше за последния си изблик на добро здраве и настроение. Доколкото разбрах от сестра Крейвън, започнала да се държи съвсем непоносимо.

Сестра Крейвън трябвало да се откаже от обещания й почивен ден, в който била решила да отиде при приятели, поради което бе много кисела. От ранна утрин мисис Франклин я викала да й носи амоняк, топли грейки, разни деликатеси и напитки, като не позволявала на сестра Крейвън да излиза от стаята й. Имала невралгия, болки в сърдечната област, гърчове в краката и какво ли не още.

Мога да заявя съвсем убедено, че нито аз, нито пък някой от останалите бе наистина обезпокоен. Всички го отдавахме на хипохондричните настроения на мисис Франклин.

Същото се отнасяше и за сестра Крейвън, както и за доктор Франклин.

Докторът бе повикан от лабораторията, изслуша оплакванията на жена си, попита я дали не иска да повикат местния лекар (решително неодобряван от мисис Франклин), после й приготви успокоително лекарство, утеши я, доколкото можа и се върна отново към работата си.

Сестра Крейвън ми сподели:

— Той, разбира се, знае, че тя само го разиграва.

— Наистина ли смятате, че няма нищо сериозно?

— Температурата й е нормална, а и пулсът й е съвсем добре. Просто вдига шум около себе си, ако питате мене.

Сестрата бе ядосана и говореше по-непредпазливо, отколкото обикновено.

— Тя обича да пречи на всички, на които им е добре. Иска съпругът й да се тормози, аз да тичам около нея, а даже и сър Уйлям трябва да се чувства неприятно, защото я бил „преуморил вчера“. Такава си е тя.

Сестра Крейвън очевидно смяташе, че пациентката й е почти непоносима днес. Подразбрах, че мисис Франклин се е държала извънредно грубо с нея. Тя бе от онзи тип жени, които болногледачките и прислужниците органически не понасят, не само заради неприятностите, които им поднасят, но заради начина, по който го правят.

И така, както казах, никой от нас не приемаше сериозно неразположението й.

Изключение правеше единствено Бойд Карингтън, който се луташе наоколо с нацупено лице като момченце, на което са се скарали.

Колко ли пъти оттогава съм премислял отново и отново събитията на този ден, опитвайки се да си припомня незабелязани по-рано подробности — някои дребни, забравени случки и се мъчех да си представя държането на всекиго. Доколко се държаха нормално или пък показваха някаква възбуда.

Нека още веднъж да опиша точно какво си спомням за всеки един поотделно.

Бойд Карингтън, както споменах, бе без настроение и се чувстваше виновен. Сякаш бе убеден, че е бил прекалено енергичен предишния ден и е постъпил егоистично, без да помисли за крехкото здраве на приятелката си; Веднъж или дваж той се качва до стаята й, за да попита как се чувства Барбара Франклин и сестра Крейвън, която самата не бе в най-доброто си настроение, се отнесе доста рязко и язвително към него. Той дори отиде до селото и купи кутия шоколадови бонбони. Върнаха му кутията с обяснението: „Мисис Франклин не може да понася шоколадови бонбони“.

Съвсем опечален, Бойд Карингтън отвори кутията в гостната, а Нортън и аз му помогнахме съчувствено да излапаме бонбоните.

Сега си мисля, че Нортън определено бе обхванат от някакви мисли в онази сутрин. Беше разсеян, а един-два пъти сбърчи вежди, сякаш си блъскаше главата над нещо.

Обичаше шоколадови бонбони и излапа доста от съдържанието на кутията без да се усеща какво прави.

Навън времето бе се развалило. Към десет часа започна да се излива пороен дъжд.

Но я нямаше тъгата, която понякога ни обзема в дъждовен ден. Всъщност, всички се почувствахме облекчени.

Поаро бе свален долу от Къртис около пладне и бе настанен в гостната. Елизабет Коул се зае да му прави компания и започна да му свири на пиано. Свиреше с лекота, изпълнявайки Бах и Моцарт, а и двамата бяха любими композитори на приятеля ми.

Франклин и Джудит се появиха откъм градината към един без четвърт. Джудит ми се стори пребледняла и напрегната. Беше много мълчалива, огледа се разсеяно наоколо сякаш в полусън и после се оттегли. Франклин седна при нас. Той също изглеждаше изморен и погълнат в мисли, а външният му вид излъчваше напрежение.

Спомням си, че подхвърлих нещо за дъжда — какво облекчение е настъпило, а той бързо рече:

— Да. Има моменти, когато нещо трябва да се промени…

Усещах, че няма предвид само времето, когато изрече тия думи. Непохватен, както винаги в движенията си, той блъсна масата й събори кутията с бонбони. Както обикновено, се извини стреснато — очевидно на кутията.

— О, извинете.

Искаше му се да изглежда забавен, но не се получи. Наведе се бързо и започна да събира разпилените бонбони.

Нортън го попита дали е имал много работа сутринта.

Франклин се усмихна широко — по детски искрено и много оживено.

— Не… не… просто изведнъж открих, че досега съм бил на погрешен път. Нужен ми е бил много по-прост метод. Сега вече можем да тръгнем по по-пряк път.

Стоеше и се поклащаше напред-назад с разсеян, но все пак решителен поглед.

— Да, по-пряк път. Така ще е най-добре.

III

И ако сутринта всички бяхме напрегнати и бездейни, то следобеда се оказа неочаквано приятен. Слънцето се показа, а въздухът бе прохладен и свеж. Свалиха мисис Лътръл долу и я разположиха на верандата. Настроението й беше отлично — не криеше умението си да очарова, но не по обичайния сладникав начин и без скритите и кисели като оцет подмятания. Поднасяше леко съпруга си, но внимателно и с любов, а той просто сияеше срещу нея. Наистина бе приятно човек да ги види в подобни добри отношения.

Поаро позволи да го изкарат и него навън, като и неговото настроение бе великолепно. Струва ми се, че му бе приятно да види, че Лътрълови се отнасят така добре един към друг. Полковникът изглеждаше подмладен с години. Не се държеше толкова нерешително, колкото преди и по-рядко подръпваше мустаците си. Дори предложи вечерта да поиграем бридж.

— На моята Дейзи й липсва бриджа.

— И наистина ми липсва — потвърди мисис Лътръл.

Нортън подхвърли, че играта може да бъде изморителна за нея.

— Ще изиграя един робер — заяви мисис Лътръл и добави с намигване:

— Но ще се държа прилично и няма да се заяждам постоянно с горкия Джордж.

— Но мила моя — запротестира съпругът й, — аз знам, че съм ужасен играч.

— И какво от това? — възкликна мисис Лътръл. — Не ми ли доставя това голямото удоволствие да те дразня и да те тормозя?

Всички се засмяхме на думите й. Мисис Лътръл продължи:

— О, знам си недостатъците, но няма да се отърва от тях, докато съм жива. Джордж просто трябва да ме търпи.

Полковник Лътръл я погледна доста глуповато.

Струва ми се, че приятната гледка на семейство Лътръл ни доведе и до разговора за брака и развода, в който се задълбочихме по-късно.

Дали мъжете и жените всъщност са по-щастливи поради улеснените възможности за развод или пък, както често се случва, временният период на дрязги и отчуждаване, или неприятности заради ново увлечение, отминава и след време обичта и приятелството между съпрузите се възобновява.

Понякога е чудно, колко се различават мненията на хората в сравнение с личните им преживявания.

Моят собствен брак бе невероятно щастлив и успешен, а аз съм по начало старомоден, но въпреки това бях за развода — да се прекъсват всякакви връзки и да се започва всичко наново. Бойд Карингтън, чийто брак е бил нещастен, все пак държеше на постоянната брачна връзка. Заяви, че се отнасял с дълбоко уважение към брачната институция. Тя била основата на държавата.

Нортън, без да се е обвързвал и без личен опит, бе на същото мнение като мене. Франклин, съвременният учен, доста изненадващо зае решителна позиция срещу развода. Разводите очевидно бяха в разрез с неговия идеал за праволинейно мислене и действие. Човек поемал определени отговорности. Същите трябвало да се поемат докрай, а не да се бяга от тях или пък да се изоставят без последствия. Твърдеше, че договорът си е договор. Човек го сключва по свое собствено желание и трябва да му остава верен. Всичко друго завършвало, както сам се изрази, с бъркотия. С хаос от полуразтрогнати връзки.

Облегнал се назад на стола, той подритваше разсеяно с дългите си крака масата и заключи:

— Всеки мъж избира съпругата си. Мъжът носи отговорност за жена си, докато тя не умре — или докато той не умре.

Нортън се намеси по доста забавен начин:

— А понякога има и „О, благословена смърт“, нали?

Всички се засмяхме, а Бойд Карингтън рече:

— Точно ти не трябва да се обаждаш, момчето ми, защото никога не си бил женен.

Нортън поклати глава и каза:

— И след като отлагах толкова дълго, сега вече е късно.

— Така ли? — В очите на Бойд Карингтън се долавяше насмешка. — Сигурен ли си?

Именно тогава към нас се присъедини Елизабет Коул. Беше се качвала при мисис Франклин.

Чудех се дали не си въобразявам или наистина Бойд Карингтън премести многозначително погледа си от нея към Нортън и действително ли Нортън се изчерви?

Започнах да виждам различно нещата и се загледах изпитателно в Елизабет Коул. Вярно бе, че тя беше все още сравнително млада жена. Нещо повече, беше доста хубава. В действителност беше много очарователна и състрадателна личност, способна да ощастливи не един мъж. И прекарваха заедно с Нортън доста от времето си напоследък. В търсене на диви цветя и птици бяха станали приятели, а си спомних и за начина, по който ми бе говорила, че Нортън е много мил.

Е, ако беше така, радвах се за тях. Изстраданото и безинтересно моминство не трябваше да й попречи да изпита истинското щастие. Разтърсилата живота й трагедия не би трябвало да е изживяна напразно. Помислих си, докато я наблюдавах, че наистина изглежда по-щастлива и — да, по-весела, отколкото, когато я видях за първи път в Стайлс.

Елизабет Коул и Нортън… да, може би.

И изведнъж, неизвестно откъде, ме обзе неясното чувство за безпокойство и тревога. Тук не бе безопасно — не бе редно да се правят планове за щастлив живот. Имаше нещо злокобно във въздуха на Стайлс. Усещах го сега — в този миг се почувствах внезапно стар и уморен — да, и изплашен.

Минута по-късно неприятното усещане ме напусна. Никой не беше го забелязал освен Бойд Карингтън. Не след дълго той ме попита с приглушен глас:

— Има ли ви нещо, Хейстингс?

— Не, защо?

— Ами… изглеждахте… не мога да ви обясня как.

— Просто някакво усещане — предчувствие.

— Злокобно предчувствие ли беше?

— Да, щом ви се иска да го наречете така. Усещане, че… че нещо ще се случи.

— Интересно. И на мен ми се случи един-два пъти. Имате ли някаква представа какво!

Погледът му ме следеше изпитателно.

Поклатих глава. Защото наистина нямах определено предчувствие за каквото и да било. Просто бе прилив на дълбока депресия и страх.

После от къщата излезе Джудит. Приближи се бавно, с високо вдигнато чело, със стиснати устни, а лицето й бе тъжно и красиво.

Мина ми през ума, че никак не прилича на мен и на Синдърс. Приличаше на някаква млада жрица. Нортън също усети нещо подобно, защото подхвърли:

— Имаш такъв вид, какъвто сигурно е имала съименичката ти, преди да отреже главата на Олоферн.

Джудит се усмихна и леко повдигна вежди.

— Сега не мога да си спомня защо е поискала да го убие.

— О, просто поради високите си морални изисквания за благото на обществото.

Леко закачливият му тон я засегна. Изчерви се леко, мина покрай него и седна до Франклин.

— Мисис Франклин се чувства много добре съобщи тя. — Кани всички на кафе тази вечер при нея.

IV

„Мисис Франклин е несъмнено жена на настроения“ помислих си аз, когато се строихме в стаята й след вечерята. Направила деня непоносим на всички, сега тя беше самата любезност.

Облечена бе в бледосин пеньоар и бе полегнала на шезлонг. До нея бе поставена сгъваема масичка с включена кафе-машина. Белите й ръце сръчно изпълняваха ритуала за приготвяне на кафе, а сестра Крейвън й помагаше от време на време. Тук бяхме всички с изключение на Поаро, който винаги се оттегляше преди вечеря, Алъртън, който не бе се върнал от Ипсуич и останалите на долния етаж мисис и полковник Лътръл.

Разнесе се аромат на кафе — чудесна миризма. Напитката, която ни поднасяха в Стайлс, бе някаква безлична, тинеста течност, така че всички очаквахме с нетърпение да вкусим по чашка кафе от прясно смлени зърна.

Франклин седна на отсрещната страна на масата и започна да подава чашките, които жена му наливаше. Бойд Карингтън остана прав до канапето, а Елизабет Коул и Нортън застанаха до прозореца. Сестра Крейвън се оттегли на заден план до леглото. Седнах на единия от фотьойлите и се захванах да чета обясненията на кръстословицата във вестник „Таймс“.

— „Партньор в любовта или участник в любовния триъгълник“? — гласно прочетох аз. — Осем букви.

— Вероятно е анаграма — предположи Франклин. Всички се замислиха за малко. Продължих:

— „Причинител на болки“.

— Мъчител — бързо отговори Бойд Карингтън.

— Цитат: „И ехото отговори на въпроса й със“ — празно място. Автор: Тенисън. Пет букви.

— „Живот“, — предложи мисис Франклин. — Да, точно така е: „И ехото отговори с: Живот“.

— Но това ще ни даде дума, завършваща на „ж“ — усъмних се аз.

— Е, малко ли са думите, завършващи на „ж“: скреж, копнеж, грабеж.

Елизабет Коул се обади откъм прозореца:

— Цитатът от Тенисън е: „И ехото отговори на въпроса й със: Смърт“.

Чух, че зад гърба ми някой диша дълбоко и учестено. Извърнах се да видя кой е. Беше Джудит. Мина край нас и излезе на балкона.

Попълних последния отговор и казах:

— „Партньор в любовта“ не може да бъде анаграма. Втората буква е „ю“.

— Я, повторете обяснението. — „Партньор в любовта или участник в любовния триъгълник“? Празно място — „ю“ и шест празни места.

— Любовник — рече Бойд Карингтън.

Дочух, че върху чинийката на Барбара Франклин изтрака лъжичка. Продължих със следващото обяснение:

— „Ревността е зеленооко изчадие“, казал героят в пиесата.

— Шекспир — реши Бойд Карингтън.

— Отело ли беше или Емилия? — попита мисис Франклин.

— И двете са много дълги. Отговорът е от три букви.

— Яго.

— Сигурен съм, че е Отело.

— Изобщо не е от „Отело“. Ромео го е казал на Жулиета.

Всички се надвикваха с предложенията си. Внезапно откъм балкона долетя вика на Джудит:

— Вижте, падаща звезда! А, ето още една.

— Къде е? Трябва да си пожелаем по нещо — викна Бойд Карингтън и излезе на балкона при Елизабет Коул, Нортън и Джудит. Сестра Крейвън го последва. Франклин стана и се присъедини към тях. Всички на балкона завикаха възбудено и се взираха в нощното небе.

Останах приведен над кръстословицата. Защо ли ми е притрябвало да видя падащата звезда? Нямаше какво да си пожелая…

Внезапно Бойд Карингтън се втурна обратно в стаята.

— Барбара, трябва да дойдеш навън.

— Не, не мога. Много съм изморена — сопна се мисис Франклин.

— Глупости, Бабс. Трябва да дойдеш и да си пожелаеш нещо! — той се засмя. — Недей да се дърпаш сега. Аз ще те занеса.

Наведе се неочаквано и я взе на ръце. Тя се смееше и опитваше да възрази:

— Бил, пусни ме — недей да правиш щуротии.

— Малките момиченца трябва да излизат навън и да си кажат желанието. — Пренесе я през вратата и я сложи да седне на балкона.

Наведох се още по-ниско над вестника. Защото си спомних за… ясна тропическа нощ, крякане на жабите… редна падаща звезда. Бях застанал до прозореца, обърнах се, вдигнах Синдърс и я понесох на ръце, за да види звездата и да си пожелае…

Квадратчетата на кръстословицата забягаха и се размътиха пред погледа ми.

От балкона се отдели нечия фигура и влезе в стаята — Джудит.

Джудит никога не трябваше да ме види със сълзи в очите. Нямаше да го позволя. Извърнах се бързо към етажерката и се престорих, че търся някаква книга. Помнех, че съм виждал някакво старо издание на Шек-спир. Да, ето я и книгата. Запрелиствах „Отело“.

— Какво правиш, татко?

Измърморих нещо за отговорите на кръстословицата и продължих да прелиствам страниците. Да, Яго беше.

„Пазете се, мой скъпи генерале,

не се отдавайте на ревността —

това чудовище зеленооко,

което прави смешни тез,

които му служат за храна.“

Джудит продължи да рецитира нататък:

„Ни прах от мак, ни сок от мандрагора,

ни всичките упойки на земята

не ще ти върнат вече оня сладък

естествен сън, със който спа до вчера.“[2]

 

Гласът й звънтеше красиво и прочувствено.

Останалите се върнаха със смях и закачки. Мисис Франклин зае мястото си на шезлонга, Франклин седна на стола си и започна да бърка кафето си. Нортън и Елизабет Коул допиха чашите си и се извиниха, че си тръгват, тъй като били обещали да играят бридж със семейство Лътръл.

Мисис Франклин допи кафето си и помоли да й донесат „капките“. Джудит й ги донесе от банята, тъй като сестра Крейвън току-що бе излязла от стаята.

Франклин се мотаеше безцелно из стаята. Блъсна се в някаква масичка. Жена му го сряза:

— Недей да бъдеш толкова несръчен, Джон.

— Съжалявам, Барбара. Бях се замислил.

Мисис Франклин възкликна с престорена нежност:

— Какво голямо мече си, нали скъпи?

Той я погледна доста разсеяно, а после каза:

— Вечерта е приятна, мисля да се поразходя.

И излезе.

Мисис Франклин рече:

— Той е гениален, разбирате ли? Можете да го усетите по държането му. Наистина страшно му се възхищавам. И каква страст влага в работата си!

— Да, да, умен мъж е — доста нехайно подхвърли Бойд Карингтън.

Джудит се втурна навън, като почти се сблъска на вратата със сестра Крейвън.

— Какво ще кажеш, Бабс, да изиграем ли един пикет? — предложи Бойд Карингтън.

— О, чудесно. Можете ли да намерите картите, сестро?

Сестра Крейвън отиде да търси картите, а аз пожелах лека нощ и благодарих на мисис Франклин за кафето.

Навън заварих Франклин и Джудит. Стояха пред прозореца в коридора и гледаха навън. Не си говореха нищо, а просто стояха един до друг.

Франклин се извърна назад, когато ме чу, че се приближавам. Пристъпи колебливо насам-натам и попита:

— Ще дойдеш ли да се поразходим, Джудит?

Дъщеря ми тръсна глава.

— Тази вечер, не. — После рязко добави: — Отивам да си легна. Лека нощ.

Слязох долу с Франклин. Той си свирукаше тихичко с уста и се усмихваше.

Рекох доста раздразнено, тъй като аз самият се чувствах подтиснат:

— Тази вечер изглеждате много доволен от себе си.

— Да — съгласи се той. — Постигнах нещо, което се мъчех да направя отдавна. И съм много доволен.

Разделихме се и аз влязох да погледам за малко играта на карти. Нортън ми намигна, докато мисис Лътръл бе заета с картите. Роберът явно напредваше с необичайно спокойствие.

Алъртън все още не бе се върнал. Стори ми се, че къщата бе по-весела и не толкова подтискаща в негово отсъствие.

Качих се в стаята на Поаро. Там заварих Джудит да седи при него. Тя ми се усмихна, когато влязох, без да каже нищо.

— Простила ви е, mon ami — рече Поаро, — каква възмутителна забележка.

— Така ли? — ядосано промърморих аз. — Едва ли бих приел, че…

Джудит се изправи. Постави ръка на рамото ми и ме целуна с думите:

— Горкият ми баща. Чичо Еркюл няма да засегне достойнството ти. Ти трябва да ми простиш на мен. Така че, прости ми и му пожелай лека нощ.

Не знам защо, но рекох:

— Извинявай, Джудит. Много съжалявам, не исках да…

— Всичко е наред — прекъсна ме тя. — Хайде да го забравим. Сега вече всичко е наред. — Усмивката й бе леко замечтана. После повтори отново: „Сега всичко е наред…“ и тихо излезе от стаята.

След като ни напусна, Поаро ме погледна.

— Е? — попита той. — Какво се случи тази вечер?

Разтворих ръце неопределено.

— Нищо не се случи, нито пък ще се случи — отвърнах аз.

Но в действителност бях съвсем далеч от истината. Защото същата вечер наистина се случи нещо. Състоянието на мисис Франклин рязко се влоши. Повикани бяха още двама лекари, но напразно. Издъхна на следващата сутрин.

Чак след двайсет и четири часа научихме, че смъртта й се дължи на отравяне с фисостигмин.

Бележки

[1] Tiens (фр.) — Я, виж ти! — Бел. пр.

[2] У. Шекспир, Отело. Превод В. Петров. — Бел. ред.