Агата Кристи
Завесата (9) (Последният случай на Поаро)

ГЛАВА 9

Сигурно е било около шест часа, когато на пътеката се появи полковник Лътръл. На рамото му висеше ловна пушка, а в ръцете си носеше два убити диви гълъба.

Стресна се от моя поздрав и изглеждаше изненадан, че ни вижда заедно.

— Здравейте, какво правите, вие двамата, тук? Трябва да знаете, че тая порутена беседка съвсем не е безопасна. Разпада се на парчета. Може да се срути върху главите ви. Боя се, че ще се изцапаш, Елизабет.

— О, всичко е наред. Капитан Хейстингс пожертва носната си кърпичка, за да не си изцапам роклята.

— А, така ли? Е, тогава всичко е наред — измърмори неясно полковникът.

Той стоеше на пътеката и подръпваше мустаците си, а ние станахме и отидохме при него.

Мислите му сякаш бяха някъде далече тази вечер. Сепна се и обясни:

— Опитах се да ударя няколко от тия проклети диви гълъби. Знаете ли колко бели ми правят.

— Чух, че сте много добър стрелец — рекох аз.

— Така ли? Кой ви каза? А, Бойд Карингтън. Бях някога. Но вече не съм толкова добър. Годинките си казват думата.

— Зрението, нали? — предположих аз.

Гой категорично отхвърли предположението ми.

— Глупости. Зрението ми си е добре. Е, слагам очила, Когато чета, разбира се. Но надалече виждам добре.

След малко повтори отново:

— Да — добре виждам. Нямам никакви затруднения. Гласът му заглъхна и отново се унесе.

— Каква хубава вечер — обади се мис Коул, оглеждайки се наоколо.

И бе напълно права. Слънцето се скриваше на запад гаснеше в златиста светлина, на чийто фон дълбоките зелени сенки на дърветата блестяха с красивите си баги. Една от онези спокойни й тихи вечери — типични за Англия, за които човек си спомня, когато е в далечните тропически страни. Изразих гласно мислите си. Полковник Лътръл с готовност се съгласи:

— Да, да, често съм си спомнял за подобни вечери — когато бях в Индия, нали знаете. Карат те да се замислиш за пенсиониране и да се установиш на едно място, не е ли така?

Кимнах с глава утвърдително. Той продължаваше с променен глас:

— Да, да се установиш някъде, да се прибереш в родината — нищо не може да се сравни с картината, която описахте — не, не.

Помислих си, че казаното от мен е особено вярно в неговия случай. Той не си е представял, че ще управлява домашен пансион, че ще се опитва да си върне средствата, а жена му ще мърмори постоянно, ще му се кара и ще се оплаква.

Тръгнахме бавно към къщата. На верандата седяха Нортън и Бойд Карингтън и ние с полковника се присъединихме към тях, а мис Коул се прибра вътре.

Побъбрихме си малко и полковник Лътръл сякаш се поразведри. Пусна няколко шеги и изглеждаше далеч по-весел и оживен, отколкото обикновено.

— Много горещо беше днес — обади се Нортън. — Жаден съм.

— Хайде да пийнем по едно, момчета. За сметка на заведението, какво ще кажете? — Гласът на полковника звучеше весело и бодро.

Ние му благодарихме и се съгласихме. Той стана и влезе вътре.

Бяхме седнали на терасата точно пред отворения прозорец на трапезарията.

Чухме, че полковникът вътре отваря бюфета, а после до нас достигна скърцането на тирбушона и приглуше ното изпукване на изскочилата от бутилката корков тапа.

И тогава се разнесе острият, висок глас на мис Лътръл. Тонът й не търпеше никакви възражения: — Какво правиш, Джордж?

Гласът на полковника се сниши до шепот. Дочух само няколко откъслечни думи като: „момчетата навън“… „пийване“…

Острият, дразнещ глас избухна, изпълнен с негодувание:

— Няма да го направиш, Джордж. Какво те е прихванало? Как си представяш, че изобщо ще изплатим къщата, ако вземеш да черпиш всички с напитки? Пиенето тук ще се плаща. Ако ти нямаш глава за търговия, аз пък имам. Ами че ти още утре ще фалираш, ако не съм аз! Трябва да се грижа за тебе, като за дете. Да, точно като за дете. Нямаш никакъв разум. Дай ми бутилката. Дай ми я, казвам ти.

Последва отново мъчително мънкане, изпълнено с протест.

Мисис Лътръл рязко му отвърна:

— Не ме интересува, дали им се пие или не. Бутилката, се връща обратно в бюфета, а аз ще го заключа.

Чухме я да превърта ключа на бюфета.

— Ето така. Оттук нататък така ще бъде.

Сега вече гласът на полковника се чуваше по-ясно:

— Прекаляваш, Дейзи. Няма да търпя повече.

— Няма да търпиш ли? И кой си ти, бих искала да знам? Кой върти цялата къща? Аз. И недей да го забравяш.

Разнесе се неясно шумолене на рокля и мисис Лътръл явно изхвърча гневно от стаята.

Изминаха няколко минути преди полковникът да се появи отново. Изглеждаше сякаш за краткото време е остарял и изнемощял още повече.

Едва ли имаше някой сред нас, който да не съчувства искрено на полковника и който не би убил с удоволствие мисис Лътръл.

— Ужасно съжалявам, момчета — продума той с приглушен и неестествен глас. — Изглежда, че уискито ми се е свършило.

Сигурно разбираше, че не може да не сме чули разигралата се сцена. Но ако не се досещаше, държането ни много скоро щеше да му го покаже. Ние всички се чувствахме ужасно неудобно, а Нортън, съвсем загубил ума и дума, избърза да се обади пръв и да заяви, че на него всъщност не му се пиело — нали след малко сме щели да вечеряме, а после се опита да смени темата, като изрече цял куп съвсем несвързани пояснения. Моментът действително бе много неприятен. Аз самият се чувствах като парализиран, а Бойд Карингтън, който бе единственият сред нас, способен евентуално да разведри атмосферата, не можеше изобщо да се обади от дърдоренето на Нортън.

С крайчеца на окото си зърнах, че мисис Лътръл крачи наперено по една от пътеките, екипирана с градинарски ръкавици и мотичка за чистене на плевелите. Тя наистина бе неуморна, но точно тогава бях много огорчен от нея. Никой няма право да унижава другите.

Нортън продължаваше да говори разгорещено. Вдигнал бе единия от гълъбите и обстойно ни обясняваше как са му се подигравали в началното училище, защото му станало лошо, когато видял един убит заек. После премина към въпроса за ловните участъци за яребици, разказвайки ни предълга и доста безсмислена история за някакъв нещастен случай в Шотландия, при който застреляли един от викачите. Заговорихме за различни нещастни случаи при лов, за които бяхме чували, а после Бойд Карингтън се прокашля и заразправя:

— Ще ви разкажа една доста забавна история за един от моите ординарци. Ирландец. Пуснаха го в отпуск и замина да го прекара в Ирландия. Когато се върна, аз го попитах дали е прекарал добре.

„О, разбира се, Ваше благородие, най-хубавата отпуска в живота ми!“

„Много се радвам“, казах аз, доста изненадан от въодушевлението му.

„О, да, наистина беше чудесна отпуска! Застрелях брат си!“

„Застрелял си брат си!“ — възкликнах аз.

„Да, наистина. От години ми се щеше да го направя. И ето ти както бях на един покрив в Дъблин, кой мислите, че гледам да върви по улицата? Не друг, а брат ми и аз държа пушка в ръка. Ама какъв точен изстрел беше, не че се хваля! Очуках го веднага като пиле. О, чудесен момент беше, никога няма да го забравя!“

Бойд Карингтън умееше да разказва забавно, като преувеличаваше драматизма на разказа си и имитираше произношението на ирландеца, и ние всички се разсмяхме, от което се почувствахме по-добре. Когато ни напусна с извинението, че трябва да се изкъпе преди вечерята, Нортън изрази на глас мнението на всички ни, като разпалено рече:

— Какъв чудесен човек!

Съгласих се с него, а Лътръл потвърди:

— Да, да, хубав човек е.

— Доколкото знам, навсякъде се е представял успешно — каза Нортън. — Всичко, с което се е захващал, е завършило с успех. Съобразителен, знае какво иска — наистина е човек на действието. Действително е човек, който е успял в живота.

Лътръл бавно изрече:

— Някои са така. Всичко им се удава, с каквото и да се захванат. Не могат да грешат. Някои хора са родени с късмет.

— Не, не, господине. Не е само до късмета — енергично заклати глава Нортън. После многозначително издекламира: — „Не в звездите ни, мили ми Бруте — а в нас самите.“

— Може би сте прав — рече Лътръл замислен.

Намесих се бързо:

— При всяко положение той е щастлив, че е наследил Нейтън. Какво имение е само! Но непременно трябва да се ожени. Ако остане сам, там ще му е много пусто.

— Да се ожени и да заседне в къщи ли? — изсмя се Нортън. — И жена му да почне да го тормози…

По-лошо не можеше и да бъде. Всеки прави подобни забележки. Но в случая казаното бе съвсем неуместно и Нортън се усети в мига, в който изричаше думите си. Опита се някакси да ги върне назад, поколеба се, започна да заеква и млъкна неловко. Обстановката стана крайно неприятна.

И двамата започнахме да говорим едновременно. Аз направих някакво идиотско изказване за вечерната светлина. Нортън дърдореше нещо за бридж след като вечеряме.

Полковник Лътръл не ни обръщаше никакво внимание. Заговори със странен и безизразен глас:

— Не, Бойд Карингтън няма да позволи на жена му да го тормози. Той не е човек, който ще се остави да бъде тормозен. Той си е съвсем наред. Истински мъж!

Чувствах се много неловко. Нортън започна да плещи отново за бридж. И като капак на всичко, над главите ни изпърха един едър див гълъб и кацна в клоните на най-близкото дърво.

Полковник Лътръл вдигна пушката си.

— Ето един от пакостниците — извика той.

Но преди да успее да се прицели, птицата отлетя някъде между дърветата, където бе вече невъзможно да я достигне.

В същия миг обаче, вниманието на полковника бе отклонено от някакво движение в далечния край на склона.

— По дяволите, някой заек гризе кората на младите фиданки. Мислех си, че съм заградил целия двор.

Той вдигна пушката и стреля, а докато се взирах…

Разнесе се женски писък, който заглъхна и премина в някакво ужасяващо гъргорене.

Пушката се изплъзна от ръката на полковника, тялото му се сниши… а той посегна към мустаците си.

— Мили Боже… Та това е Дейзи.

Аз вече тичах през поляната. Зад мен се носеше Нортън. Стигнах до мястото и се отпуснах на колене. Жената беше мисис Лътръл. Тя е била коленичила и се е опитвала да завърже кол към една от фиданките. Тревата бе висока, от което ми стана ясно защо полковникът не е успял да я види добре, а само е различил някакво движение. Светлината също бе оскъдна. Куршумът бе я улучил в рамото и от раната бликаше кръв.

Наведох се да видя раната и вдигнах очи към Нортън. Той се бе облегнал на едно дърво и лицето му беше толкова позеленяло, сякаш всеки момент щеше да повърне. Обясни извинително:

— Не мога да понасям кръв.

— Намерете доктор Франклин или сестрата! — викнах рязко аз.

Той кимна и побягна.

Първа се появи сестра Крейвън. Тя дойде за невероятно късо време и веднага се зае да спре кръвоизлива. Движенията й бяха делови. Франклин дотича малко по-късно. Двамата прихванаха мисис Лътръл, примъкнаха я до къщата и я сложиха в леглото. Франклин проми и превърза раната, след което се разпореди да повикат домашния лекар, а сестра Крейвън остана при пострадалата.

Натъкнах се на Франклин в мига, в който оставяше слушалката на телефона.

— Как е тя?

— О, ще се оправи бързо. За щастие, раната й не е смъртоносна. Как стана всичко?

Разказах му за случилото се.

— Ясно — рече той. — Къде е старият ни приятел? Няма да се изненадам, ако е изпаднал в депресия. Вероятно има нужда от грижи повече, отколкото тя самата. Струва ми се, че сърцето му не е съвсем наред.

Заварихме полковник Лътръл в салона за пушене. Устните му бяха посинели и изглеждаше напълно замаян. Успя да попита на пресекулки:

— Дейзи? Тя… как е тя?

Франклин бързо го успокои:

— Ще се оправи, сър. Не трябва да се тревожите.

— Аз… си мислех, че… заек… гризе кората… не знам как можах да направя такава грешка. Нещо ми блесна в очите.

— Случват се такива работи — сухо рече Франклин. — Виждал съм един-два подобни случая навремето. Вижте какво, сър, най-добре ще бъде да ви дам нещо ободрително. Не изглеждате добре.

— Нищо ми няма. Може ли… може ли да я видя?

— Точно сега, не. Сестра Крейвън е при нея. Но не трябва да се тревожите. Тя е добре. Доктор Оливър ще дойде всеки момент и ще ви каже същото.

Оставих ги двамата заедно и излязох навън да взема въздух. По пътеката към мен се приближаваха Джудит и Алъртън. Той бе навел глава към нея и двамата се смееха на нещо.

След цялата преживяна трагедия държането им направо ме вбеси. Извиках гневно към Джудит и тя вдигна изненадано очи. Разказах им накратко за случилото се.

— Каква невероятна случка — бе коментарът на дъщеря ми.

Помислих си, че тя изобщо не изглеждаше толкова разстроена, колкото следваше да бъде.

Поведението на Алъртън бе възмутително. Той сякаш приемаше всичко като някаква шега.

— Старата вещица си го заслужаваше — каза той. — Мислите ли, че старият го е направил умишлено?

— Категорично не — остро отвърнах аз. — Нещастен случай беше.

— Да, но аз съм чувал за подобни нещастни случаи. Понякога се оказват дяволски удобни. Вярвайте ми, ако дядката е стрелял умишлено по нея, аз му свалям шапка.

— Няма нищо подобно — сърдито казах аз.

— Недейте да бъдете толкова сигурен. Познавам двама, които застреляха жените си. Единият си чистел пистолета. Другият насочил пистолета си към нея на шега, както обясни по-късно. Не знаел, че оръжието му било заредено. Мисля си, че това е дяволски удобен начин да се избавиш от съпругата си.

— Полковник Лътръл — студено подхвърлих аз — не е такъв мъж.

— Но все пак, не можете да не признаете, че е удобно избавление, нали? — настоя упорито Алъртън. — Скарали ли са се за нещо?

Обърнах се гневно, като се опитвах да скрия обхваналото ме неясно безпокойство. Алъртън съвсем бе прекалил. В съзнанието ми за първи път се прокрадна някакво съмнение.

То не изчезна дори след като срещнах Бойд Карингтън. Обясни ми, че ходил на разходка надолу към езерото. Когато му съобщих новината, той веднага попита:

— Нали не мислите, че е искал да я убие, Хейстингс?

— Как можахте да го кажете!

— Извинете, съжалявам. Не трябваше да го казвам. Казах го, ей така, без да се замисля… Тя… тя доста го предизвикваше, нали знаете.

И двамата замълчахме, спомняйки си за неприятната сцена, на която бяхме неволни свидетели.

Тръгнах към горния етаж, като се чувствах нещастен и обезпокоен и почуках на вратата на Поаро.

Той бе научил вече от Къртис за случилото се, но нямаше търпение да чуе подробно всичко. Откакто бях пристигнал в Стайлс, аз бях свикнал да му докладвам на всичките си срещи и разговори през деня с най-малки подробности. Мислех си, че така моят стар приятел нямаше да се чувства толкова изолиран. Това му даваше и възможността да си представя, че действително участва във всичко, което ставаше наоколо. Винаги съм имал добра и точна памет, така че за мен не бе трудно да възстановявам разговорите дословно.

Поаро ме слушаше много внимателно. Надявах се, че той категорично ще отхвърли ужасното предположение, което вече бе напълно завладяло ума ми, но преди да успее да ми каже своето мнение, някой почука тихо на вратата.

Беше сестра Крейвън. Тя ни се извини за безпокойството.

— Извинете ме, но мислех, че доктор Франклин е тук. Старата дама е вече в съзнание и се тревожи за съпруга си. Иска да го види. Знаете ли къде е той, капитан Хейстингс? Не искам да оставям болната сама.

Предложих й да отида и да го потърся. Поаро кимна одобрително, а сестра Крейвън сърдечно ми благодари.

Открих полковника в рядко използваната странична Стаичка. Стоеше до прозореца и гледаше навън.

Той се обърна рязко, когато влязох. Очите му ме Гледаха въпросително. Стори ми се, че изглеждаше уплашен.

— Съпругата ви е в съзнание, полковник Лътръл, и пита за вас.

— О! — Цветът на лицето му постепенно се възвърна и едва тогава разбрах колко пребледнял е бил преди малко. Заговори бавно, търсейки думите като някой стар, много стар човек. — Тя… тя пита за мен ли? Аз… аз ще дойда… веднага.

Когато тръгна към вратата, залиташе така силно, ме трябваше да отида до него и да го подкрепя. Облегни се тежко върху мен, докато изкачвахме стълбите. Дишаше трудно. Както бе предсказал Франклин, сътресението му бе много жестоко.

Приближихме се до вратата на болната. Почуках и отвътре долетя бодрия и делови глас на сестра Крейвън:

— Влезте.

Все още подпирайки стария човек, аз го въведох стаята. Около леглото бе поставен параван. Заобико лихме го и застанахме пред леглото.

Мисис Лътръл изглеждаше много зле — побледнял и немощна, лежеше с притворени очи. Когато ни усети че обикаляме паравана, тя отвори очи. Продума със слаб и бездиханен глас:

— Джордж… Джордж…

— Дейзи… милата ми…

Едната й ръка бе превързана и подпряна на възглавница. Тя посегна със свободната си ръка към него. Той пристъпи напред и взе крехката й ръчица в своите ръце Повтори отново „Дейзи…“, а после рече с пресипнал глас:

— Слава Богу, че си добре!

Погледнах леко замъглените му очи, изпълнени дълбока любов и загриженост и се почувствах безкрайно засрамен за всичките ни отвратителни предположения.

Измъкнах се тихичко от стаята. Инсцениран нещастен случай, няма що! Никой не би могъл да се престори че изпитва толкова дълбока сърдечна благодарност Почувствах се неимоверно облекчен.

Докато вървях по коридора, ме стресна звукът на гонга. Бях загубил всякаква представа за времето. Произшествието бе сложило отпечатък върху всичко. Само готвачът не бе забравил задълженията си и бе приготвил вечерята за обичайния й час.

Повечето от пансионерите изобщо не бяха се преоб личали, а полковник Лътръл не се появи. Но мисис Франклин в много елегантна бледорозова вечерна рокля, бе слязла за първи път долу и изглеждаше в добро зраве и разположение на духа. Франклин ми се стори унил и замислен.

След вечерята за мое голямо разочарование, Алъртън и Джудит изчезнаха заедно в градината. Аз поседях малко, заслушан във Франклин и Нортън, които разговаряха за тропическите болести. Нортън бе учтив и любознателен събеседник, макар че не знаеше кой знае колко по темата на разговора.

Мисис Франклин и Бойд Карингтън разговаряха в другия край на салона. Той й показваше някакви мостри за завеси.

Елизабет Коул четеше книга и изглеждаше явно погълната. Стори ми се, като че ли малко притеснена от моето присъствие. Може би не беше странно, че се държи така, след тайната, която ми довери следобеда. Съжалявах за това, все пак, но се надявах, че тя не се разкайва, че ми се довери. Щеше ми се да й дам да разбере, че ценя споделените тайни и на никого няма да ги издам. Обаче тя не ми даде никаква възможност.

Не след дълго се качих при Поаро.

Там заварих полковник Лътръл, който бе седнал в кръга светлина, хвърляна от една малка електрическа лампа.

Той говореше в момента, а Поаро го слушаше. Стори ми се, че полковникът говори повече на себе си, отколкото на човека срещу него.

— Спомням си съвсем добре — да, беше на бала на ловджиите. Тя беше облечена в нещо бяло, мисля, че му казваха тюл. Роклята й просто играеше върху нея. Такова хубаво момиче беше, че направо се слисах. Рекох си „Ей за това момиче ще се оженя“. И, за Бога, точно така и стана. А и държането й беше чудесно — весела и винаги готова да отговори. Никога не оставаше длъжна, да е жива и здрава!

Той се засмя тихичко.

Представих си мислено картината. Виждах младото дръзко лице на Дейзи Лътръл с острия й език — така очарователен някога, но склонен да стане съвсем заядлив след години.

Но именно за онова младо момиче, първата му истинска любов, говореше полковник Лътръл тази вечер. За неговата Дейзи.

И отново се почувствах засрамен заради предположенията ни, направени само преди няколко часа.

Разбира се, след като полковник Лътръл си тръгна най-после, аз издрънках всичко и пред Поаро.

Той ме изслуша много внимателно. Не можех да разбера нищо по изражението на лицето му.

— Значи, така сте си помислили, Хейстингс — че изстрелът е бил умишлен?

— Да. Сега се срамувам, че…

Поаро махна с ръка, сякаш да отпъди обхваналите ме мисли.

— Вие сам ли си създадохте това предположение или някой друг ви го подсказа?

— Алъртън спомена нещо подобно — сърдито рекох аз. — Той беше, разбира се.

— Някой друг?

— Бойд Карингтън го предположи.

— А-ха! Бойд Карингтън.

— Все пак той е човек с житейски опит и се е занимавал доста с подобни случаи.

— О, разбира се, че е така. Но той не присъстваше на мястото, когато се разигра всичко, нали?

— Не, беше отишъл на разходка. Да се пораздвижи за малко преди да се преоблече за вечеря.

— Разбирам.

Подхвърлих неспокойно:

— Наистина ми се струва малко вероятно да е така. Това бе само някакво…

— Не е необходимо да се разкайвате за подозренията си, Хейстингс — прекъсна ме Поаро. — Подобна мисъл би могла да хрумне на всекиго при тия обстоятелства О, да, съвсем нормално е да ви дойде такова хрумване.

В държането на Поаро имаше нещо, което не можех да разбера съвсем добре. Някаква сдържаност. Очите му ме следяха с израз на любопитство.

— Може би — бавно казах аз. — Но като го виждам сега колко е предан към нея…

— Точно така — кимна Поаро. — Спомнете си, че най-често е така. Зад кавгите, недоразуменията и откритата враждебност на ежедневния живот може да съществува истинска и вярна любов.

Съгласих се с него. Припомних си нежния поглед на привързаност, който отправи дребната мисис Лътръл към съпруга си, навел се над леглото й. Никакъв оцет, никакво нетърпение, никаква раздразнителност.

Семейният живот, размишлявах аз, докато си лягах, е доста любопитен феномен.

Но онази сдържаност в държането на Поаро все още ме тревожеше. Любопитният му наблюдателен поглед — сякаш очакваше, че аз най-после ще видя нещо — но какво?

Вече бях почти в леглото, когато ми стана ясно. Прозрението ми дойде съвсем ненадейно.

Ако мисис Лътръл бе убита, всичко щеше да бъде тъкмо така, както при онези, другите случаи. Полковник Лътръл, очевидно, щеше да е убиецът на съпругата си. Щеше да се приеме като нещастен случай, но в същото време никой нямаше да бъде сигурен дали е било така или убийството е било умишлено. Недостатъчни доказателства за убийство, но напълно достатъчни да се подозира, че е било убийство.

Но това означаваше, че…

Какво означаваше всъщност?

То означаваше — ако изобщо имаше някакъв смисъл, че не полковник Лътръл е стрелял по мисис Лътръл, а X.

Което бе напълно невъзможно. Аз бях свидетел на случката. Именно полковник Лътръл бе дал изстрела. Втори изстрел изобщо нямаше.

Освен ако… Но то явно бе невъзможно. Не, по-скоро не невъзможно — просто много малко вероятно. Но все пак възможно, да… Да предположим, че някой друг е очаквал своя миг и в момента, когато полковник Лътръл е стрелял (по заека), онзи другият е стрелял по мисис Лътръл. Тогава щеше да се чуе само един изстрел. Или, дори с малка неточност, щеше да се чуе като ехо. (Сега, като си помисля, наистина имаше и ехо.

Но не, това бе абсурдно. Има начини да се открие от кое оръжие точно е бил изстрелян даден куршум. Белезите върху куршума трябва да съответстват на нарезите на дулото.

Но това, спомних си аз, се правеше само, когато полицаите искат да открият от кое оръжие е бил даден изстрелът. В случая сигурно не би имало разследване. Защото полковник Лътръл щеше да е напълно сигурен, както и всички други, че именно той е възпроизвел фаталния изстрел. Фактът щеше да се приеме без никакво съмнение и изобщо нямаше да се повдигне въпросът за проверка на оръжието. Единственото съмнение би било дали е стреляно случайно или с престъпно намерение — въпрос, който никога нямаше да получи отговор.

И ето защо случаят съответстваше напълно на онези другите случаи: на работника Ригс, който не си спомняше, но предполагаше, че най-вероятно той е извършил двойното убийство, на Маги Личфийлд, която бе загубила разсъдъка си и се предала за престъпление, което не е извършвала.

Да, случаят съответстваше на всички останали и вече ми стана ясно защо Поаро се бе държал така. Той очакваше, че аз ще открия истината.