Агата Кристи
Завесата (10) (Последният случай на Поаро)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (39)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Curtain (Poirot’s Last Case), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

Абагар Холдинг, София, 1994

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 10

I

Споделих мислите си с Поаро на следващата сутрин. Лицето му просветна и той поклати глава одобрително.

— Отлично, Хейстингс. Чудех се, дали ще откриете сходството. Не исках да ви подсказвам, нали ме разбирате.

— Значи съм прав. Имаме още един случай с X, нали?

— Несъмнено.

— Но защо, Поаро? Какъв е мотивът?

Поаро поклати глава.

— Не знаете ли? Нямате ли някакво предположение?

— Да, имам някакво предположение.

— Забелязвате ли някаква връзка между всичките случаи?

— Мисля, че да.

— Ами тогава?

Едва въздържах нетърпението си.

— Не, Хейстингс.

— Но трябва да зная.

— По-добре ще е, ако не знаете.

— Защо?

— Уверявам ви, че така ще е по-добре.

— Вие сте непоправим — реших аз. — Изкривен сте от артрита. Седите тук безпомощен. И продължавате да действате сам.

— Недейте да считате, че действам сам. Съвсем не. Напротив, вие играете много важна роля, Хейстингс. Вие сте моите очи и уши. Просто отказвам да ви предоставя информация, която може да ви изложи на опасност.

— Мен ли?

— Не, убиеца.

— Вие искате — бавно изрекох аз, — той да не усети, сте по следите му, така ли? Мисля, че това е причината. Или пък смятате, че не мога да се погрижа за себе си.

— Има нещо, в което трябва да сте сигурен, Хейстингс. Човек, който е убил веднъж, ще убие и втори път и пак, и пак, и пак.

— Във всеки случай — мрачно заключих аз, — сега не бе извършено ново убийство. Куршумът поне не цели точно.

— Да, за щастие, така беше — наистина е имала късмет. Както вече ви казах, подобни неща са трудни за предвиждане.

Въздъхнах. Лицето му ми се стори напрегнато. Оттеглих се безшумно, установявайки тъжно колко неспособен е Поаро за продължителни усилия от какъвто и да е вид. Умът му все още бе наред, но той бе болен и изморен човек.

Поаро бе ме предупредил да не се опитвам да разкривам личността на X. В себе си обаче, аз все още поддържах вярата, че вече съм разбрал кой е той. В Стайлс имаше само една личност, която ми се струваше категорично злонамерена. Чрез един прост въпрос само, бих могъл да се уверя в нещо. Проверката ми щеше да се окаже отрицателна, но независимо от това, щях да постигна известен резултат.

След закуската се опитах да поговоря откровено е Джудит.

— Къде бяхте ходили снощи с майор Алъртън, когато ви срещнах?

Бедата е там, че когато човек е изцяло убеден в нещо, той е склонен да не обръща внимание на останалите подробности. Останах напълно изненадан, че Джудит пламна от гняв.

— Наистина, татко, не разбирам какво те засяга това.

Зяпнах я учудено, реакцията й направо ме стресна.

— Аз… само попитах.

— Да, но защо? Защо трябва непрекъснато да ми задаваш въпроси? Какво съм правила? Къде съм ходила? С кого съм била? Наистина става непоносимо!

Смешното бе, разбира се, че този път аз всъщност изобщо не се интересувах къде е била Джудит. Любопитството ми бе насочено към Алъртън.

Опитах се да я успокоя.

— Но наистина, Джудит, не виждам защо да не мога да ти задам един съвсем обикновен въпрос.

— Аз пък не виждам, защо ти трябва да знаеш.

— Не че ме интересува кой знае колко. Искам да кажа, че просто се чудех защо никой от вас… ъ-ъ… явно не знаеше за случилото се.

— За нещастния случай ли имаш предвид? Ходих до селото, ако трябва да знаеш, за да си купя марки.

Направи ми впечатление, че говори само за себе си.

— Значи Алъртън не е бил с тебе?

Джудит въздъхна с досада.

— Не, не беше — рече тя с леденостуден глас. — В действителност, ние се срещнахме близо до къщата и то само около две минути, преди да те видим. Надявам се, че сега си доволен. Но само искам да ти кажа, че дори да съм се разхождала през целия ден с майор Алъртън, това изобщо не те засяга. Аз съм вече на двайсет и една години, сама изкарвам хляба си, а как прекарвам времето си, е моя работа и на никой друг.

— Съвсем права си — бързо се съгласих аз, като се опитвах да успокоя напрежението.

— Радвам се, че си съгласен с мене — облекчено каза Джудит и се усмихна унило. — О, скъпи, опитай се наистина да не бъдеш толкова строг баща. Не знаеш колко ме вбесява това. Ако можеше просто да не прекаляваш с грижите си.

— Няма вече — наистина няма да го правя повече — обещах аз.

Именно в тоя миг към нас се приближи Франклин.

— Здравей, Джудит. Хайде с мен. Съвсем закъсняхме вече!

Тонът му бе рязък и едва ли можеше да се нарече учтив. Без да искам, се почувствах раздразнен. Знаех, че Франклин бе работодателят на Джудит, че можеше да я повика по всяко време и че, след като й плаща, може да й нарежда. Независимо от това, не можех да разбера защо не се отнася към нея подобаващо учтиво. Държането му към, никого не би могло да се нарече изискано, но поне към повечето от останалите той се стараеше да покаже елементарна учтивост. Но към Джудит, особено напоследък, обноските му винаги бяха груби и до крайност повелителни. Почти не я поглеждаше, когато й говореше, а просто излайваше нарежданията си. Джудит никога не показваше, че се възмущава от поведението му, но вместо нея негодувах аз. Мина ми през ума, че отношението му е особено неприятно в сравнение с прекалено любезното внимание на Алъртън. Джон Франклин без съмнение бе десетократно по-свестен от Алъртън, но му отстъпваше безкрайно много, когато ставаше въпрос да се хареса.

Загледах се във Франклин, докато се отдалечаваше надолу по пътеката за лабораторията, с неговата тромава походка, кокалесто тяло, изпъкнали скули, рижава коса и луничаво лице. Грозен и недодялан мъж. Качества, с които едва ли можеше да се гордее. Беше безспорно много умен, но жените рядко се влюбват само заради умствените качества. Помислих си с ужас, че Джудит, поради характера на работата си, изобщо не се срещаше с други мъже. Тя нямаше възможност да сравнява качествата на различни привлекателни мъже. В сравнение с намръщения и непривлекателен Франклин, евтиният чар на Алъртън се открояваше съвсем очебийно. Горкото ми момиче нямаше никакъв шанс да оцени истинската му същност.

Ами ако вземеше да се влюби сериозно в него? Раздразнението, което ми демонстрира преди малко, бе силно обезпокоително. Знаех, че Алъртън е много тъмна личност. Вероятно бе и нещо още по-лошо. Ами, ако Алъртън бе самият X…?

Възможно бе да е той. В момента, когато бе даден изстрелът, той не е бил с Джудит.

Но какви бяха мотивите за безсмислените на пръв поглед убийства? Сигурен бях, че Алъртън в никакъв случай не беше маниак или луд. Той бе с ума си — напълно нормален — и напълно безпринципен.

А Джудит — моята Джудит, се виждаше прекалено често с него.

II

Досега, макар че изпитвах някаква неясна тревога за дъщеря ми, първостепенната ми грижа за X и вероятността да бъде извършено убийство във всеки момент, бяха напълно изтласкали личните ми проблеми на по — заден план.

Сега, когато ударът бе нанесен, когато бе извършен опит за убийство — за щастие неуспешен, имах възможността да обмисля подробно всичко. И колкото повече размишлявах, толкова повече се засилваше безпокойството ми. Случайно изпусната дума в един от дните, ми разкри истината, че Алъртън е женен.

Бойд Карингтън, който знаеше всичко почти за всеки, ме осведоми допълнително. Съпругата на Алъртън била силно набожна католичка. Напуснала го скоро след като сключили брак. Тъй като изповядвала католическата религия, изобщо не бил повдиган въпросът за развод.

— И ако питате мене — искрено ми сподели Бойд Карингтън, — на онзи негодник му е съвсем добре така. Намеренията му са винаги непочтени, а една съпруга на заден план е чудесно оправдание.

Каква приятна изненада за един баща!

Дните след нещастния случай със стрелбата преминаваха привидно без особени събития, но що се отнася до мене, усещах някакво засилващо се скрито безпокойство.

Полковник Лътръл прекарваше по-голямата част от времето си в стаята на съпругата си. Повикана бе друга медицинска сестра, която да поеме грижите за пациентката, а сестра Крейвън се зае отново със задълженията си към мисис Франклин.

Въпреки желанието ми да не съм зле настроен, трябва да си призная, че бях забелязал някои признаци у мисис Франклин, които показваха, че тя се дразни от наличието на още една болна. Суетата и грижите около мисис Лътръл очевидно бяха много неприятни на дребната дама, която бе свикнала нейното собствено здраве да бъде основната тема на деня.

Тя се излежаваше на плетения си стол с отпуснати ръце и се оплакваше от сърцебиене. Храната, която й поднасяха, никога не й харесваше, а постоянните си оплаквания се опитваше да оправдае с това, че търпеливо понася страданията си.

— Наистина не обичам да вдигам голям шум около себе си — жалваше се мъркащо тя на Поаро. — Срамувам се, че здравето ми е толкова разклатено. Толкова е… унизително да моля постоянно другите да правят нещо вместо мене. Понякога си мисля, че лошото здраве е наистина престъпление. Ако човек не е здрав и читав, той не е достоен за този свят и просто трябва да си отиде безшумно.

— А, не, мадам — както винаги галантен, отвърна Поаро. — Нежното екзотично цвете трябва да бъде пазено в оранжерия, защото не може да издържи на студените ветрове. Само обикновеният бурен може да вирее на студено, но от това той не става по-ценен. Да вземем моя случай — скован, сгърчен и неспособен да се движа, но аз… аз не възнамерявам да напускам живота. Радвам се все още на нещата, които мога да правя — да ям, да пия, да размишлявам.

Мисис Франклин въздъхна и промърмори:

— Е, да, но при вас е различно. Вие нямате с кого да се съобразявате. А аз трябва да мисля за моя беден Джон. Усещам болезнено каква тежест съм за него. Една болнава и ненужна съпруга. Като воденичен камък на шията.

— Уверен съм, че той никога не би казал подобно нещо.

— О, не би казал. Разбира се, че не. Но мъжете са толкова прозрачни, горките. А Джон въобще не може да прикрива чувствата си. Той, естествено, не иска да бъде нетактичен, но той е… за свое щастие, той е много нечувствителен човек. Просто е лишен от чувства и очаква, че и другите са такива. Голям късмет е да си се родил безчувствен.

— Аз не бих казал, че доктор Франклин е безчувствен.

— Така ли? О, но вие не го познаваме така добре, както аз го познавам. Разбира се, че знам колко по-свободен би се чувствал, ако не бях аз. Понякога, знаете ли, изпитвам такова униние, че си мисля колко по-добре ще бъде, ако сложа край на всичко.

— О, хайде сега, мадам.

— В края на краищата, каква е ползата от мене за другите? Затова е най-добре да се оттегля в отвъдното… — тя поклати глава. — И тогава Джон ще бъде свободен.

— Пълни глупости — заяви сестра Крейвън, след като й предадох горния разговор. — Тя няма да направи нищо подобно. Не се тревожете, капитан Хейстингс. Хората, които твърдят, че „ще сложат край на всичко“ с примрял глас, нямат никакво намерение да извършат подобно нещо.

И трябва да призная, че след като суматохата около раняването на мисис Лътръл изчезна и сестра Крейвън отново бе около мисис Франклин, нейното настроение се подобри извънредно много.

В една особено приятна сутрин, Къртис бе закарал Поаро на ъгъла под буковете близо до лабораторията. Там бе любимото му местенце. То бе закътано от източните ветрове и в действителност там едва ли можеше да се почувства някакъв полъх. Мястото бе подходящо за Поаро, който ненавиждаше течението и винаги се отнасяше с подозрение към въздуха на открито. Всъщност, мисля, че той винаги е предпочитал закритите помещения, но благоволяваше да прекара известно време на чист въздух, когато бе добре увит в одеяло.

Запътих се надолу, за да го видя и когато стигнах при него от лабораторията излезе мисис Франклин.

Облечена бе в дрехи, които много й отиваха и изглеждаше особено оживена. Обясни ни, че ще замине с Бойд Карингтън да разгледа имението му и ще му даде ценни съвети относно избора на завеси.

— Забравих си чантата в лабораторията вчера, когато говорихме с Джон — поясни тя. — Горкият Джон, той и Джудит заминаха за Тадкастър — свършил им се е някакъв химически реактив или нещо подобно.

Тя се отпусна на стола до Поаро и поклати насмешливо глава:

— Горките — толкова съм доволна, че нямам никакво влечение към науката. А в такъв прекрасен ден като днешния, увлечението им към науката ми се струва още по-детинско.

— Не трябва да казвате подобни неща пред учените, мадам.

— Не, разбира се, че не. — Лицето й се промени, стана сериозно и тя добави тихо:

— Не трябва да смятате, мосю Поаро, че аз не се възхищавам от съпруга си. Наистина му се възхищавам. Мисля, че начинът, по който се е отдал на работата си, е наистина възхитителен.

Гласът й потрепери неясно.

През ума ми се прокрадна съмнението, че мисис Франклин по-скоро предпочита да играе различни роли. Сега бе възприела ролята на предана и прекланяща се пред героизма на съпруга си жена.

Наведе се напред и постави настойчиво ръката си върху коляното на Поаро:

— Джон наистина е своего рода светец. Понякога доста се страхувам за него.

Да се каже, че Франклин е светец, според мен бе силно преувеличено твърдение, но Барбара Франклин продължаваше със светнали очи.

— Той би направил всичко — би предприел всякакъв риск, — само за да допринесе за увеличаването на човешките познания. Което е така прекрасно, не мислите ли?

— Разбира се, няма съмнение — побърза да я увери Поаро.

— Но понякога, нали ме разбирате — продължи мисис Франклин, — аз наистина се безпокоя за него. Той не би се спрял пред нищо, искам да кажа. И тия зърна, с които прави опити сега. Така се страхувам, че може да експериментира с тях върху себе си.

— Той ще вземе всички предпазни мерки, убеден съм — намесих се аз.

Тя поклати глава със слаба и тъжна усмивка.

— Вие не познавате Джон. Не сте ли чували какво направи той с онзи новооткрит газ?

Завъртях отрицателно глава.

— Става въпрос за някакъв новооткрит газ, за който искаха да знаят нещо повече. Джон пожела доброволно да го изпита. Затвориха го в камера, където престоя около трийсет и шест часа, като е мерел пулса, температурата и дишането си, за да види какви са последиците и дали ще се окажат еднакви при животните и при хората. Било е страшно рисковано, поне така ми каза един от професорите по-късно. Напълно възможно е било да си отиде завинаги. Но Джон си е такъв — изобщо не мисли за собствената си безопасност. Мисля, че е наистина прекрасно да бъдеш такъв човек, а вие? Аз никога не бих имала подобна смелост.

— Човек наистина трябва да има огромна смелост — каза Поаро, — за да върши подобни неща хладнокръвно.

— Да, така е — потвърди Барбара Франклин. — Ужасно се гордея с него, знаете ли, но същевременно съм и силно обезпокоена. Защото, нали разбирате, след определен момент морските свинчета и жабите вече не са достатъчни. Нужно е да се види каква е реакцията на хората. Затова се ужасявам, че Джон ще вземе да опита върху себе си ония отвратителни ритуални зърна и че може да се случи нещо ужасно. — Тя въздъхна и завъртя глава. — Но той само се присмива на страховете ми. Той наистина е някакъв светец, разберете ме правилно.

В този момент, към нас се приближи Бойд Карингтън.

— Здравей, Бабс, готова ли си?

— Да, Бил, чакам те.

— Надявам се, че няма да се преумориш много.

— Разбира се, че няма да се преуморя. Днес се чувствам по-добре от когато и да било.

Тя стана, усмихна ни се приветливо и тръгна нагоре през поляната, придружена от едрия си компаньон.

— Доктор Франклин, съвременният светец — хм — продума Поаро.

— По-скоро промяна в позата — забелязах аз. — Но мисля, че жената си е такава.

— Каква?

— Има навика да се вживява в различни роли. Един ден е неразбраната, пренебрегвана съпруга, после се превръща в готова на саможертва и страдаща жена, която не понася да бъде бреме за мъжа, когото обича. Днес бе в ролята на прекланящата се пред героя съратница. Но лошото е, че преиграва всичките си роли.

Поаро попита замислено:

— Нали не смятате, че мисис Франклин е глупава?

— Ами, не бих я нарекъл глупава… не, но вероятно не е и много умна.

— А, не е вашият тип.

— А какъв е моят тип? — сопнах се аз.

Отговорът на Поаро бе неочакван:

— Отвори уста, затвори очи и виж какво ще ти изпратят феите…

Не смогнах да му отговоря, защото през тревата към нас се носеше бързо и запъхтяно сестра Крейвън. Тя ни се усмихна с хубавите си бели зъби, отвори вратата на лабораторията, мушна се вътре и изскочи обратно с чифт ръкавици в ръка.

— Първо кърпичката, а сега и ръкавиците — винаги оставя по нещо след себе си — съобщи тя и се забърза обратно към мястото, където я очакваха Барбара Франклин и Бойд Карингтън.

Помислих си, че мисис Франклин е доста небрежна жена, която постоянно губи нещата си, изпуска личните си вещи и очаква другите да й ги намират, което смяташе за напълно нормално и дори се гордееше, че постъпва така. Неведнъж я бях чувал да промърморва примирено: „Естествено, нали главата ми е като решето“.

Стоях, загледан в сестра Крейвън, докато бягаше през поляната и изчезна от погледа ми. Тичаше добре, тялото й бе енергично и добре поддържано. Изрекох спонтанно:

— Мисля си, че всяко момиче би се отегчило от живот като нейния. Имам предвид, когато не трябва да се грижиш наистина за болния — когато само трябва да поднасяш и слугуваш. Не ми се струва, че мисис Франклин е особено внимателна или пък деликатна.

Отговорът на Поаро бе определено досаден. Без никаква видима причина, той притвори очи и промърмори:

— Кестенява коса.

Сестра Крейвън наистина имаше кестенява коса, но не можех да разбера защо Поаро избра именно този момент да коментира цвета на косата й.

Не му отговорих нищо.