Агата Кристи
Завесата (11) (Последният случай на Поаро)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (39)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Curtain (Poirot’s Last Case), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2008)

Издание:

Абагар Холдинг, София, 1994

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 11

Струва ми се, че на следващата сутрин се проведе разговорът, който ме накара да се почувствам неясно разтревожен.

Бяхме четирима — Джудит, аз, Бойд Карингтън и Нортън.

Не си спомням точно как стигнахме до въпроса за евтаназията[1] — дали обществото трябва да я приеме или отхвърли.

Бойд Карингтън, както обикновено, говореше най-много, Нортън се намесваше от време на време, а Джудит седеше мълчаливо, но слушаше внимателно.

Аз самият признах, че макар на пръв поглед да няма причини да не се въведе приложението й, все пак изпитвам отвращение към подобна практика по морални съображения. Освен това изразих мнението, че тя би дала прекалено много права на роднините на болния.

Нортън се съгласи с мене. Добави, че според него евтаназията трябва да се прилага само по желание и със съгласието на пациента, който е страдал продължително и смъртта изглежда неизбежна.

— Да, но именно тук настъпва интересният момент — заяви Бойд Карингтън. — Дали най-потърпевшият изобщо ще пожелае „да се освободи от мъките“, както се изразяваме?

После ни разказа, както твърдеше, действителен случай за някой си, който бил в страшни болки от неизлечим рак. Същият човек помолил лекуващия го лекар да му даде „нещо, което да сложи край на всичко“. Докторът му отговорил: „Не мога да направя подобно нещо, приятелю“. Но по-късно, когато си тръгвал, докторът оставил при болния няколко таблетки морфин, като му обяснил внимателно каква е безопасната доза и колко таблетки могат да се окажат фатални. Макар че таблетките били оставени на разположение на болния и той лесно е можел да изгълта фаталната бройка, той не го направил.

— Ето доказателство — заключи Бойд Карингтън, — че въпреки неговите твърдения, човекът е предпочел страданието пред бързото и милостиво избавление.

Именно тогава за първи път се намеси Джудит, която заговори разпалено и отсечено:

— Естествено, че не го е направил. Не е трябвало да го оставят да решава сам.

Бойд Карингтън я попита какво има предвид.

— Искам да кажа, че всички, които са немощни — в страдания и болки, нямат силата да вземат решение — те просто не могат. Някой друг трябва да го направи вместо тях. Дългът на онези, които ги обичат, е да вземат решението.

— Дълг ли? — рязко се намесих аз.

Джудит се извърна към мене.

— Да, техен дълг е. На хората, чийто разсъдък е на място и които биха поели отговорността.

Бойд Карингтън поклати глава.

— И да отидат на подсъдимата скамейка с обвинение в убийство?

— Не е задължително. Все пак, ако обичаш някого, трябва да си готов да рискуваш.

— Но виж какво, Джудит — намеси се Нортън, — ти предлагаш поемането на една действително огромна отговорност.

— Не мисля, че е така. Хората се страхуват прекалено много да поемат отговорност. Биха поели отговорността, ако става въпрос за куче, но защо да не я поемат, когато става въпрос за човешко същество?

— Е, да, но разликата е огромна, нали?

— Да, отговорността е по-голяма — каза Джудит.

— Ти направо ме смайваш — промърмори Нортън.

Бойд Карингтън попита с интерес:

— Значи ти би поела риска, така ли?

— Мисля, че да. Не се боя да рискувам.

— Не може така, разбери — поклати глава Бойд Карингтън. — Не може да се позволява на всякакви хора да се саморазправят и да решават въпросите за живота, и за смъртта.

Нортън рече:

— Всъщност, вие знаете, Бойд Карингтън, че мнозинството от хората не биха се осмелили да поемат отговорността. — Той се обърна към Джудит със засмени очи. — Недей да си вярваш, че ще го направиш, ако се стигне дотам.

Джудит му отвърна спокойно:

— Човек, разбира се, не може да бъде сигурен, но за себе си мога да кажа, че бих го направила.

Нортън подхвърли с весели пламъчета в очите:

— Е, ако имаш някакви скрити подбуди.

Джудит пламна цялата и живо му отговори:

— Това просто показва, че ти изобщо не ме разбираш. Ако подбудите ми са от личен характер, не бих могла да направя нищо. Не разбирате ли? — обърна се тя към всички ни. — Всичко трябва да става напълно безпристрастно. Можем да поемаме отговорността да се сложи край на нечий живот, само ако сме напълно убедени във верността на причините. Всичко трябва да е напълно безкористно.

— Все пак — настоя Нортън, — ти не би го направила.

— Бих го направила — упорстваше Джудит. — Преди всичко, не твърдя, че човешкият живот е толкова неприкосновен, колкото си мислите всички вие. Онези, които не ги бива за нищо и водят безполезен живот, трябва да си отидат. Около нас има толкова много мръсотия. Само онези, които макар и скромно, допринасят с нещо за обществото, трябва да останат да живеят. Другите трябва да бъдат безболезнено отстранени.

После се обърна неочаквано към Бойд Карингтън:

— Съгласен сте с мен, нали?

— По принцип, да — провлечено отвърна той. — Да оцелеят само онези, които имат някаква стойност.

— Не бихте ли поели закона в собствените си ръце, ако възникне необходимост?

Бойд Карингтън се позабави с отговора си:

— Не зная. Може би…

Нортън тихо се намеси:

— Мнозина биха се съгласили с вас на теория. Но практиката е съвсем различно.

— Не е логично.

— Разбира се, че не е — нетърпеливо обясни Нортън.

— Наистина е въпрос на смелост. Човек просто трябва да бъде куражлия, ако трябва да си го кажем съвсем грубо.

Джудит мълчеше. Нортън продължи:

— Честно казано, Джудит, знаеш, че и ти самата би била същата. Няма да имаш смелостта, когато се наложи.

— Така ли смяташ?

— Убеден съм.

— Мисля, че грешите, Нортън — обади се Бойд Карингтън. — Според мен, Джудит притежава достатъчно смелост. За щастие, подобен въпрос не стои на дневен ред.

Откъм къщата се чу звукът на гонга. Джудит се изправи.

— Трябва да знаеш, че не си прав — упорито заяви тя на Нортън. — Много по-смела съм, отколкото си мислиш.

И тръгна бързо към къщата. Бойд Карингтън я последва с думите:

— Хей, Джудит, чакай да вървим заедно.

Тръгнах след тях, чувствайки се неизвестно защо съвсем объркан. Нортън, който винаги усещаше, когато нещо не е наред, се опита да ме успокои.

— Разберете, че тя не знае какво говори — рече той.

— Просто това е едно от ония недоузрели идеи, каквито човек има, докато е млад, но за щастие не ги осъществява. Всичко е само приказки.

Мисля, че Джудит го чу, защото му хвърли гневен поглед назад.

— Подобни теории не трябва да ни безпокоят — понижи глас Нортън. — Но вижте какво, Хейстингс…

— Да?

Нортън изглеждаше доста притеснен.

— Не искам да ви се бъркам — рече той, — но какво знаете за Алъртън?

— За Алъртън ли?

— Да, извинете ме, ако си пъхам излишно носа, но честно казано, ако бях на ваше място, нямаше да позволя на дъщеря ви да се среща толкова често с него. Той е… добре де, репутацията му не е много добра.

— Аз сам го виждам що за негодник е той — горчиво рекох аз. — Но в наше време, никак не е лесно да си баща.

— О, знам. Момичетата могат да се справят сами, както се казва. И наистина, повечето от тях се справят. Но… ами… Алъртън използва доста особени похвати по отношение на момичетата. — Спря се неуверено, а после добави:

— Вижте, сметнах, че е необходимо да ви го кажа. Недейте да го приемате надълбоко, разбира се, но наистина узнах нещо твърде неприятно за него.

И тогава ми сподели нещо, в което можах да се уверя напълно по-късно. Историята бе отвратителна. Замесено бе момиче — със самочувствие, съвременно и независимо. Алъртън използвал всичките си похвати, за да я обладае. После всичко излязло наяве и историята завършила с това, че отчаяното момиче сложило край на живота си със свръхдоза веронал.

И най-неприятното в цялата история бе фактът, че въпросната девойка била почти същата като Джудит — независима и интелигентна. От онзи тип девойки, които, след като наистина се влюбят в някого, стигат до отчаяние и всеотдайност, каквито празноглавите момичета изобщо не познават.

Седнах да обядвам с неприятното усещане, че ще се случи нещо лошо.

Бележки

[1] Евтаназия — безболезнена смърт, причинена с лекарства, намеса за облекчаване на страданията на болния — Бел. ред.