Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (31)

31

Бу Редли се вдигна на крака и светлината от всекидневната блесна върху челото му. Всяко негово движение бе несигурно, сякаш не беше уверен дали ръцете и краката му ще попаднат, където трябва. Закашля се с ужасната си кашлица и така се разтресе, че отново трябваше да приседне. Ръката му пипнешком намери задния джоб и извади носна кърпа. Той се изкашля в нея, после отри челото си.

Бях толкова привикнала с неговата вечна скритост и не можах да повярвам, че през цялото това време седи до мен. И нито веднъж не беше издал нито звук.

Той пак се изправи на крака. Обърна се към мене и кимна по посока на външната врата.

— Може би ще искате да кажете лека нощ на Джем, мистър Артър? Елате вътре.

Поведох го през хола. До кревата на Джем седеше леля Александра.

— Влезте, Артър — каза тя. — Той още спи. Доктор Рейнолдс му даде силно приспивателно. Джин-Луиза, баща ти във всекидневната ли е?

— Да, лельо, така ми се струва.

— Ще отида да му кажа нещо за минутка. Доктор Рейнолдс остави някакви… — гласът й заглъхна.

Бу беше отишъл в ъгъла и отдалеч с вдигната брадичка гледаше към Джем. Хванах го за ръката — ръка, която беше учудващо топла за белотата си. Дръпнах го и той се остави да го отведа до кревата на Джем.

Над ръката на Джем доктор Рейнолдс беше направил нещо като палатка, за да не опира в завивките, Бу се наведе и погледна над нея. По лицето му беше изписан израз на леко любопитство, сякаш не беше никога досега виждал малко момче. Устата му беше разтворена и той огледа Джем от глава до пети. Вдигна ръка, но я отпусна пак.

— Можете да го помилвате, мистър Артър, той спи. Ако беше буден, нямаше да можете, защото нямаше да ви позволи… — заобяснявах аз, — хайде.

Ръката на Бу застина над главата на Джем.

— Хайде, сър, той спи.

Ръката му се спусна леко върху косата на Джем.

Започнах да разбирам неговите знаци. Ръката му стисна моята и ми даде да разбера, че той иска да си отиде.

Заведох го до верандата, където неуверените му стъпки спряха. Продължаваше да ме държи за ръка и не проявяваше никакви признаци, че ще ме пусне.

— Ще ме заведеш ли у дома?

Той шепнеше почти с глас на дете, което се страхува от тъмното.

Стъпих на най-горното стъпало и спрях. Ще го преведа през нашата къща, но няма да го заведа до тях.

— Мистър Артър, свийте си ръката ей така. Точно така, сър.

Хванах го под ръка.

Той трябваше да се приведе малко за мое удобство, но ако мис Стефани Крауфорд погледнеше сега от прозореца на стаята си, щеше да види, че Артър Редли ме води по улицата, както би направил всеки истински джентълмен.

Стигнахме до уличния фенер и аз си спомних колко пъти Дил бе стоял там, прегърнал дебелия стълб, бе гледал, бе чакал и бе се надявал. Помислих си колко пъти сме минавали оттам с Джем, сега за втори път през живота си влизах през вратата на Редлиевци. Двамата с Бу се изкачихме по стъпалата до верандата. Пръстите му напипаха бравата. Той отпусна леко ръката ми, отвори вратата, влезе вътре и я затвори зад себе си. Никога вече не го видях.

При смъртен случай съседите занасят нещо за ядене, при болест — цветя, в други случаи — други работи. Бу беше наш съсед. Той ни подари две сапунени фигурки, строшен часовник с верижка, две монети, които да ни носят щастие, и живота на двама ни. Но съседите винаги даваха нещо в замяна. Ние никога не връщахме в неговото дърво, каквото вземахме оттам; ние нищо не му бяхме дали и това ме натъжи.

Обърнах се да си вървя в къщи. Надолу по улицата, чак до града, намигваха уличните светлини. Никога не бях виждала квартала оттук. Къщата на мисис Моди, на мис Стефани, нашата къща — виждаше се люлеещият се стол на верандата — зад нас беше къщата на мисис Рейшъл и се виждаше ясно. Можех да видя дори къщата на мисис Дюбоуз.

Погледнах зад мен. Вляво от кафявата врата имаше дълъг затворен с капак прозорец. Отидох и застанах пред него; извърнах се. През деня сигурно се виждаше чак до ъгъла при пощата.

През деня… нощта отмина в мислите ми. Беше настъпил новият ден и всички съседи се занимаваха с нещо. Мис Стефани прекосяваше улицата, за да разправи най-новата клюка на мисис Рейшъл. Мисис Моди се навежда над азалиите си. Лято е и две деца подскачат по тротоара към един човек, който се приближава насреща им. Човекът им маха с ръка и децата хукват да се надбягват към него.

Лятото продължава и децата идват. Едно момче върви по тротоара и влачи зад себе си прът от въдица. Един мъж е застанал с ръце на кръста и чака. Лято е и децата му играят в предния двор с един техен приятел, представят малка драма, съчинена от самите тях.

Вече е есен и неговите деца се бият на тротоара пред къщата на мис Дюбоуз. Момчето помага на сестра си да се изправи и двамата си тръгват към къщи. Есен е и децата му се скриват зад ъгъла и се връщат, а по лицата им се изписват техните скърби и радости. Спират пред дъба възхитени, зачудени, поизплашени.

Зима е и децата му треперят пред портата, силуетите им се открояват сред блясъка на пожара. Зима е, един мъж излиза насред улицата, изпуска очилата си и застрелва едно куче.

И пак е лято и той гледа как се късат сърцата на децата му. И пак е есен и децата на Бу се нуждаят от неговата помощ.

Атикус беше прав. Веднъж той каза, че никога не можеш да разбереш един човек, ако не влезеш в неговата кожа. Но за мен беше достатъчно да поседя малко върху верандата на Редли.

Уличните светлини бяха замъглени от ситния дъжд, който валеше. На път към къщи се почувствувах твърде стара, погледнах върха на носа си и видях дребни капчици, но от кривото гледане ми се замая главата и спрях. На път за къщи се замислих какво да кажа утре на Джем. Толкова щеше да се разгневи, задето е пропуснал всичко това, че дълго нямаше да ми проговори. На път за къщи си помислих, че ние с Джем ще пораснем, но ни остават много малко неща да научим, може би с изключение на алгебрата.

Изтичах по стъпалата и се втурнах в къщи. Леля Александра си беше легнала и в стаята на Атикус не светеше. Поисках да погледна дали Джем не идва в съзнание, Атикус беше в стаята на Джем, седеше на кревата. Четеше книга.

— Джем не се ли е събудил?

— Спи спокойно. Няма да се събуди до сутринта.

— А ти цяла нощ ли ще седиш до него?

— Един-два часа само. Върви да лягаш, Скаут. Днешният ден не беше никак лек за теб.

— Нека и аз да поседя малко с тебе.

— Както искаш — каза Атикус. Почти минаваше полунощ и аз се удивих на кроткото му съгласие. Но той беше по-хитър от мене: щом седнах, и ми се доспа.

— Какво четеш — попитах аз.

Атикус погледна корицата.

— Една книга на Джем. „Сивият призрак“. Моята сънливост веднага изчезна.

— Защо си взел точно тази книга?

— Не зная, миличка. Тя ми попадна. Една от малкото книги, които не съм чел — отвърна той многозначително.

— Моля ти се, почети на глас, Атикус. Много е страшна.

— Не — каза той. — Достатъчно страхове ти минаха през главата. Това е прекалено…

— Атикус, аз не съм бъзла.

Той повдигна вежди и аз запротестирах:

— Поне не ме беше шубе, докато не почнах да разправям на мистър Тейт. Джем също — попитах го и той отвърна, че не го е било шубе. Освен това нищо не е наистина страшно. Страшни работи има само в книгите.

Атикус понечи да каже нещо, но затвори уста. Махна пръста си от средата на книгата и отвори на първа страница. Приближих се до него и облегнах глава на коленете му.

— Хм — започна той. — „Сивият призрак“ от Секатари Хоукинз… Първа глава…

Полагах всички усилия да не заспя, но дъждът падаше така тихо, в стаята беше толкова топло, гласът му — толкова дълбок и коляното му — толкова удобно, че заспах.

Стори ми се, че само след няколко секунди неговата обувка леко ме побутна в ребрата. Той ме изправи на крака и ме заведе в моята стая.

— Чух, всичко чух — измърморих аз — … Не съм заспивала изобщо, нали беше за някакъв кораб и за Фред с трите пръста, и за момчето Стонър…

Той разкопча презрамките на панталона ми, облегна ме до себе си и го смъкна. С едната ръка ме държеше, а с другата посегна за пижамата ми.

— Да, да, и всички мислеха, че момчето Стонър разхвърля помещението на техния клуб и разлива мастило върху всичко, и…

Той ме заведе до леглото и ме сложи да седна. Вдигна ми краката и ме зави.

— А те го гонеха и все не можеха да го хванат, защото не знаеха как изглежда, и когато, Атикус, най-после го видели, той всъщност не бил правил тези неща… Атикус, той бил много добро момче…

Ръцете му издърпаха завивката до брадичката ми и я подвиха под мен.

— Почти всички хора са добри, Скаут, когато най-после ги видиш.

Той изгаси светлината и влезе в стаята на Джем. Щеше да седи там цялата нощ и когато Джем се събудеше на сутринта, пак щеше да бъде там.