Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (29)

29

Леля Александра стана и се хвана за полицата над камината. Мистър Тейт се изправи, но тя се отказа от помощта му. За пръв път в живота си Атикус измени на обичайната си учтивост и остана седнал.

Не зная защо, но си спомних само едно — как мистър Боб Юел казал, че цял живот ще чака, но ще се разправи с Атикус. Мистър Юел едва не се разправи с Атикус и това беше последната му постъпка в живота.

— Сигурен ли си? — мрачно попита Атикус.

— Мъртъв е, това е сигурно — каза мистър Тейт. — Съвсем мъртъв. Няма вече да безпокои децата.

— Не това имах предвид.

Атикус сякаш говореше насън. Сега се видя колко е стар — това беше единственият външен израз на вълнението му: упоритата брадичка се посмекчи, бръчките по бузите му станаха по-дълбоки. Вече не изпъкваше гарваново черната му коса, а сивите ивици около слепите очи.

— По-добре да минем във всекидневната? — предложи най-после леля Александра.

— Ако нямате нищо против, бих предпочел да останем тук, стига да не безпокоим Джем — каза мистър Тейт. — Искам да прегледам раните му, докато Скаут… ни разкаже какво е станало.

— Ще ми разрешите ли да ви напусна? — попита леля. — Тук вече няма нужда от мен. Ако ти потрябвам, Атикус, ще бъда в стаята си. — Леля Александра отиде до вратата, но там спря и се обърна. — Атикус, аз тази вечер имах лошо предчувствие, че… Аз… Това е моя грешка — започна тя. — Трябваше…

Мистър Тейт вдигна ръка.

— Вървете, мисис Александра. Зная какво вълнение сте изпитали. И не се безпокойте, ами че ако всички вярвахме на предчувствието си, нали щяхме да приличаме на котки, които гонят опашките си? Мис Скаут, ти сега можеш ли да ни разправиш какво се е случило, докато ти е още прясно в паметта? Мислиш ли, че ще можеш? Видя ли го да върви подире ви?

Отидох до Атикус и усетих, че ме обгръща с ръце. Зарових глава на гърдите му.

— Тръгнахме си за в къщи. Казах на Джем, че съм си забравила обувките. Щом се обърнахме да ги приберем, светлините изгаснаха. Джем каза, че мога и утре да си ги взема…

— Скаут, вдигни глава, за да те чува мистър Тейт — каза Атикус и аз се настаних в скута му.

— После Джем ми каза да млъкна за миг. Реших, че мисли нещо — той винаги ме кара да мълча, когато мисли, — после ми каза, че чул нещо. Помислихме, че е Сесил.

— Кой Сесил?

— Сесил Джейкъбс. Тази вечер той ни изплаши веднъж и помислихме, че е пак той. Беше се увил в чаршаф. На празника даваха двадесет и пет цента за най-добър маскараден костюм, само че не разбрах кой ги е получил…

— Къде бяхте, когато помислихте, че е Сесил?

— Съвсем близо до училището. Аз му викнах…

— Какво му викна?

— Сесил Джейкъбс е мокра кокошка, струва ми се. Не чухме нищо и Джем викна „ей“ или нещо подобно, и то из цяло гърло.

— Минутка, Скаут. Мистър Финч, вие чухте ли ги? — попита мистър Тейт.

Атикус каза, че не е чул. Радиото било пуснато, а в спалнята на леля Александра свирело нейното радио. Спомняше си, защото тя му казала да намали неговото, за да може и тя да слуша нейното. Атикус се усмихна.

— Винаги пускам радиото много силно.

— Интересно, дали съседите са чули нещо… — каза мистър Тейт.

— Съмнявам се, Хек. Повечето от тях или слушат радио, или си лягат съвсем рано. Може би Моди Аткинсън е била будна, но и това не вярвам.

— Продължавай, Скаут — подкани ме мистър Тейт.

— След като Джем извика, тръгнахме отново. Мистър Тейт, аз бях под костюма, но този път и аз ги чух. Стъпките, искам да кажа. Тръгваха заедно с нас и спираха, когато и ние спирахме. Джем каза, че ме виждал, защото мисис Креншоу била боядисала костюма ми с блестяща боя. Аз представлявах свински бут.

— Какво значи това? — удиви се мистър Тейт.

Атикус описа на мистър Тейт моята роля и направата на костюма ми.

— Трябваше да я видиш как си дойде! — каза той. — Смачкана — на кайма.

Мистър Тейт се почеса по брадичката.

— Чудех се откъде са тези следи по него. Ръкавите му бяха целите на малки дупчици. И по ръцете му има няколко малки убождания, също като дупчиците по ръкавите. Може ли да видя това изобретение, сър?

Атикус донесе останките от моя костюм. Мистър Тейт го огъна и оправи мрежата, за да види как е изглеждала.

— По всяка вероятност тая работа е спасила живота й — каза той. — Погледнете!

Той посочи с дългия си показалец. Върху матовата мрежа личеше ярка драскотина.

— Боб Юел не се е шегувал — измърмори мистър Тейт.

— Той е бил полудял! — каза Атикус.

— Не искам да ти противореча, мистър Финч, но той никак не е бил полудял, ами е страшен подлец! Пропаднал мръсник, който се е напил и добил достатъчно смелост да убива деца. Никога нямаше да посмее да се изправи лице с лице срещу вас.

— Не мога да си представя, че може да има човек, който… — поклати глава Атикус.

— Мистър Финч, има такива хора, които трябва да се застрелват без никакви приказки. Дори и за куршумите ще бъде жалко! Юел беше такъв.

— Мислех, че си е изкарал яда, когато ме заплаши — каза Атикус: — Мислех, че дори и да ми има още зъб, ще се разправя с мене.

— Той имаше смелост, колкото да досажда на нещастната негърка, имаше смелост, колкото да безпокои съдията Тейлър, когато е смятал, че къщата е празна, а пък ти си мислил, че ще се изправи лице с лице срещу теб, насред бял ден! — мистър Тейт въздъхна. — Да продължим. Значи, Скаут, ти го чу да върви зад вас.

— Да, сър. Когато стигнахме под дървото…

— Как разбра, че сте под дървото, като не се е виждало нищо.

— Бях боса, а Джем ми каза, че под дърветата земята е винаги по-студена.

— Май ще трябва да те направя мой помощник! Продължавай.

— После нещо ме сграбчи изведнъж и смачка костюма ми… Мисля, че се хвърлих на земята… Чух под дървото нещо като борба… Удряха се в дънера, така ми се стори. Джем ме намери и ме задърпа към улицата. Някой — предполагам, че е бил мистър Юел — го дръпна. Пак се сборичкаха, после се чу някакъв особен звук и Джем изкрещя… — аз млъкнах. Сетих се, че това е била ръката на Джем.

— Значи, Джем изкрещя и повече не го чух, а после… мистър Юел се опита да ме смачка до смърт… После някой го дръпна и хвърли на земята. Сигурно Джем се е надигнал. Това е всичко…

— А после? — Мистър Тейт ме изгледа проницателно.

— Някой се препъваше наоколо, задъхваше се и кашляше. Като че се късаше на парчета!… Отначало помислих, че е Джем, но не ми заприлича на него и взех да го търся по земята. После помислих, че Атикус е дошъл да ни помогне и се е уморил…

— И кой беше този човек?

— Ами че ето го, мистър Тейт, той може да ви каже името си.

Като изрекох това, аз понечих да посоча с ръка към човека в ъгъла, но бързо свалих ръка, за да не ми се скара Атикус, че соча. Не е прилично да се сочи човек с ръка.

Той продължаваше да подпира стената. Когато влязох в стаята, беше се вече подпрял и скръстил ръце на гърдите. Щом посочих към него и той свали ръце, притисна длани към стената. Китките му бяха бели, болезнено бели, никога не виждали слънце, толкова бели, че ярко изпъкваха в полумрака на стаята върху кремавата стена.

От ръцете му поместих поглед на изцапаните с пясък панталони; огледах слабото тяло и разкъсаната дочена риза. Лицето му беше бяло като ръцете и само изпъкналата брадичка леко се тъмнееше. Имаше изпити бузи, широка уста; и слепоочията бяха малко хлътнали, сивите очи толкова безцветни, че го помислих за сляп. А косата беше рядка, безцветна, също като пух.

Когато го посочих, дланите му се плъзнаха леко и оставиха следи от пот по стената; той тикна палци в колана си. Потрепера, сякаш някой бе изскърцал с нож по чиния, но докато го гледах учудено, напрежението изчезна от лицето му. Устните му се разтвориха в срамежлива усмивка, моите сълзи изведнъж бликнаха и замъглиха пред мен образа на нашия съсед.

— Здрасти, Бу — казах аз.