Една от най-добрите книги, които съм чела! На места комична, като цяло разтърсваща, това е книгата, която ме кара да се замислям за много неща всеки пък, когато я препрочитам.
Ето на, след почти двадесетгодишно присъствие в списъка ми с книги, които бих искал да прочета „Да убиеш присмехулник“ мина под чертата.
Вероятно ако бях много по-млад бих я сметнал и за разтърсваща, и за силна, и за добра литература. Вкусовете и критериите на човек се променят.
Думите, с които бих я определил днес са обикновена, четивна, средно-интересна, частично вълнуваща.
Разбирам причините, които са я превърнали в класика — третирането на расовите проблеми на Южните щати от гледна точка на непреднамерения наблюдател. Комично е, че в днешно време книгата е изваждана от учебните програми в американските училища, защото авторката използва думата ’негър’, която в модерна Америка е забранена.
Образът на Атикус буди симпатия и съпричстност от страна на читателя. Други истински запомнящи се персонажи отсъстват.
Езикът е обикновен, но не и стилизиран. Простотата на изказа не е била цел. Х. Лий вероятно просто така е можела. След тази книга и главоломиният и успех, не е написала и издала нито ред. Паралелът, обаче, между нея и Дж. Д. Селинджър е напълно неуместен и повърхностен, почиващ единствено на формалната прилика. И двамата са спрели да публикуват; героите и на двамата са главно деца. Друго общо между тях няма.
Това, което често ме смущава при четенето на книги претендиращи да разказват в първо лице от името на дете е фактът, че в повечето от случаите авторите не могат да се отърсят от собственото си богато и нюансирано, усложнено интерпретиране на света. Светът на децата е доста по-контрастен, а понятията, с които разполагат, за да могат да оценятват факти, характери и събития доста по-малко. Децата са искрено наивни и наивно-хитри, а светът, в който живеят е доста малък.
Смятам, че „Да убиеш присмехулник“ е изключително неубедителна по отношение на разказа воден от 6–9 годишно момиченце.
В заключение ще кажа, че атмосферата на градчето Мейкомб ми остана толкова чужда и далечна, колкото предполагам за човек израсъл в Алабама би бил телевизионният сериал „Войната на таралежите“.
Прочетох книгата без вътрешна съпротива, с лек интерес как ще се развият някои събития и я завърших без изненади или удовлетворение от прочетеното.
Хубаво е, че нещата в САЩ изглежда са се попроменили от онова време. Хубаво е и да се знае какви са били.
Сматам, че „Да убиеш присмехулник“ е силно надценена по всички показатели и това е, заради политическата й, а не заради художествената й стойност.
Да, аз също смятам, че книгата не представлява особено богатство за световната литература. За времето когато е издадена е нормално да предизвика фурор, но в наши дни не предствлява особено интересно и завладяващ четиво. Щом като не те кара да започваш да четеш всяка свободна минута, която намериш, значи просто книгата не грабва.Също смятам, че е силно надценена.
Няколко думи в защита на тази книга. Тя не е загубила значимостта си в американската литература. Аз виждам две причини за разочарованието на българския читател при прочитането ѝ. Едната е донякъде загубената елегантност и непосредственост на изказа, характерни за оригиналната книга, в следствие на превода от английски. Все едно някой английскоговорящ читател да чете Елин Пелин или Йовков на английски и да очаква, че ще оцени напълно характерните за епохата стилове, използвани от авторите. Другата причина е дистанцирането на българския читател от проблематиката и атмосферата на южните щати, които е много са удачно и умело пресъздадени в книгата. Ако трябва пак да използвам аналогия, бих я сравнил с чужденец, четящ „Немили-недраги“ на английски. Съгласете се, че ще му липсва съпричастност с проблемите, описани така добре в книгата.
Извинете, на този сайт цялата книга ли е публикувана? Струва ми се малък обемът, а искам да я прочета…
Сравних българското издание с оригинала. Дори мисля, според моето скромно мнение, че преводът е много добър. Нищо не е изпуснато, освен малко разминаване в номерацията на главите — в българското издание са 30 глави, защото е изпуснато началото на глава 27, а в оригинала са 31. Това няма да ти попречи да удоволствието. Между другото, тук не е мястото да зададеш такъв въпрос — използвай форума.
На HT и maca…..
„Неспособен за актьор —
стане режисьор.
И оттам един ритник —
хоп, готов критик.“
Радой Ралин
Невероятна, затрогваща, уникална книга! Прочетох я на един дъх
очаквах повече
АДСКИ СЪМ РАЗОЧАРОВАН. Просто една прехвалена книга!
Първо гледах филма-велик е това е ясно. После прочетох книгата и останах потресен колко е добра. Определено трябва и в България да се изучава в училище.
Когато човек прочете тази книга, разбира защо Америка е най-великата държава в света. Да, може би езикът и стилът на Харпър Лий са леко груби и неособено впечатляващи, но това, което прави една книга велика, са идеите, които тя прокарва. В случая на „Да убиеш присмехулник“ идеите не те удрят по главата като с чук, няма ментор, който да реве от хълма на своето величие кое е добро и кое — зло, кое е правилно и кое — неправилно. Всичко се поднася леко и внимателно, не с аксиоми, а с примери. От книгата струи истински, неподправен хуманизъм.
Прекрасно четиво.
Гледам доста критикари на тази уникална книга. Да, уникална е. Написана с много топлота, любов към хората, чувство за хумор. Стилът е прекрасен — без маниерничене, лек и изящен.
Във времената, в които живеем, уви подобна книга не е лъжица за всяка уста.
Съгласен съм напълно, че тази книга не е лъжица за всяка уста. Навремето даже издателство „Отечество“ я определило като четиво за юноши. Книгата се чете леко. Света през очите на едно дете от американския юг в годините на голямата депресия. Книгата е общочовешка, разтърсваща.
Освен това българския читател има шанса да чете превода на Цветан Стоянов.
Ще цитирам Тончо Жечев по повод превода-„..чието перо е не по малко талантливо от това на автора..“
Книгата много ми хареса. Колко много — едва ли някой го интересува толкова. Ако не ме беше грабнала, нямаше да пиша тук. Чудя се на всички, които не са я харесали, но са влезли тук и са я „наплюли“. Хора, четете нещо друго, не мърсете тук, не ни разваляйте приятното преживяване, на мен и на много други хора, които сме я харесали.
Прекрасна книга!
Книгата е прекрасна. Много ми хареса, изключително добре написана. Чете се леко, бързо. Не е изобщо лесно да успееш така хубаво да вникнеш в детската психика и да напишеш цял роман от погледа на едно момиченце. Допълнително, книгата е много добър пример за състоянието на Американското общество тогава. Много силна книга!
Лично според мен, това е една страхотна книга! Прочетох я с удоволствие! Разказана в малко „обикновен“, но същевременно изключително завладяващ стил! И най — вече с посланието, което носи в себе си! Заслужава си да бъде прочетена!
Не обичам да критикувам,заради труда на хората, които са обработили книгата за читанка.
Иначе книгата е за юноши — обикновена, повърхностна, слаба, предназначена за не особено претенциозната американска аудитория на 50-те, 60-те години на миналия век. Стилът на произведението е слаб, за развитието на действието има какво да се желае. Книга за юноши и нищо повече.Няма особени достойнства и не си струва загубата на време за четене.
Интересно е в исторически аспект от поглед с днешна дата, колко десетилетия и дори векове америкнците не могат да се освободят от расизма, обаче се месят в делата на други народи с осъждащ пръст или директно с оръжия и с обещание за имагинерни добри цели и хуманитарност, а в собствената си страна подтискат дадени слоеве доста, доста дълго време през 20-ти век по директни или индиректни начини.
Книгата е брилянтна…..
Книгата е мнооооого далеч от всякаква брилянтност.
Блестяща книга! Толкова човешка и актуална във всяко едно общество, където върховенството на закона трябва да съществува в лицето на неговите институции, гарантиращи свободата и справедливия процес за всяко човешко същество!
Наистина не обичам да критикувам автори и книги, но не мога да разбера как толкова посредствена и слаба книга, може изобщо някой над на повече от 20 години от България (понеже в САЩ нивото е по-тъповато) да нарече блестяща. Ако си юноша да, но иначе трябва да си чел много ограничен брой и стил книги от световната литература, за да намираш такова слабо, детско произведение за чак блестящо. Детска книга, с определени поучителни моменти да, но не е блестяща книга. Книгата е за младата аудитория, за младите читатели е достатъчно добра, но нищо повече.
Както се отбеляза по-нагоре, блестяща е заради идеите, които прокарва, а не заради стилът на повествование.
БЛЕСТЯЩ цитат от книгата, да пак използвам думата БЛЕСТЯЩ:)))
„Томас Джеферсън е казал, че всички хора са създадени равни, тази фраза янките и моралистите от Вашингтон обичат да отправят към нас. През настоящата 1935 г., някои хора използуват тази фраза при всякакви обстоятелства и извън нейния контекст. Най-смешният пример, за който се сещам, е, че хората, които ръководят народното образование, издигат глупавите и ленивите наравно с работливите — понеже всички хора били създадени равни, възпитателите най-сериозно и загрижено ни заявяват, че изоставащите деца изпитват тежко чувство на малоценност. Ние знаем, че всички хора не са създадени еднакви в този смисъл, в който искат да ни убедят някои — едни са по-умни от други, едни имат повече възможности, защото така са се родили, има мъже, които печелят повече пари, има жени, които правят по-добри сладкиши — има хора, родени с много повече от обикновените способности.
Но в едно отношение всички хора в нашата страна са равни — една човешка институция прави бедния равен на Рокфелер, глупавия — равен на Айнщайн и неграмотния — равен на университетски ректор. Тази институция, господа, е съдът. Той може да бъде върховният съд на Съединените щати или най-скромният градски съд в страната, или този почтен съд, където вие сега заседавате. Нашите съдилища имат някои недостатъци, но съдилищата са великите уравнители в тази страна и в нашите съдилища всички хора са равни.
Аз не съм идеалист, но вярвам твърдо в съвършенството на нашите съдилища и в института на съдебните заседатели — това за мен не е идеал, а съществуваща реалност. Господа, като цяло съдът не е по-добър от всеки от нас, които заседават тук. Даден съд е толкова разумен, колкото са разумни неговите съдебни заседатели, а съдебните заседатели са толкова разумни като цяло, колкото е всеки от вас поотделно. Аз съм убеден, господа, че вие без предубеждение ще разгледате показанията, които чухте, ще вземете решение и ще върнете обвинения при неговото семейство. В името на бога, изпълнете вашия дълг!“
maggito,
Освен че цитатът е дълъг и многословен, за съжаление не ни казва нищо нечувано, нито пък го прави по интересен или изискан начин.
Идеята не е да се караме за качествата на книгата, но пък от друга страна не семплото и слабото не може да се казва брилянтно и блестящо и това да бъде отминавано с мълчание.
За хора, които са чели повече, превъзнасянето на точно тази книга буди недоумение. Като и популярността на Паулу Коелю.
Понякога ми се иска да имаше и поле за възрастта на коментиращите. Не че е определяща, но човек рядко може да надскочи с много възрастта си — просто поради това че житейският опит иска да си живял, а вкусът се изгражда бавно.
Когато не си изчел нужния вагон книги е трудно да пречупиш егото си и да не се правиш на по-знаещ и по-чел от другите. При вас това явно още е в процес.. изобщо дълъг и сложен процес, както създаването на вскуса, съгласна съм!
НТ, и аз съм съгласна, че книгата е слабичка.
А въпросният цитат е определено „блестящ“, но в много лоша светлина.
„Ние знаем, че всички хора не са създадени еднакви в този смисъл, в който искат да ни убедят някои — едни са по-умни от други, едни имат повече възможности, защото така са се родили, има мъже, които печелят повече пари, има жени, които правят по-добри сладкиши — има хора, родени с много повече от обикновените способности.“
Забавно е как в книга, насочена към темата за човешкото равенство елементарни познания за значението на думата равенство липсват. Това звучи точно като „всички са равни, но някои са по-равни от други“. Основни познания по психология биха били достатъчни, за да знаеш, че всички хора се раждат РАВНИ и умствените и физически възможности на едно дете зависят не от известния ти род или маниерите на леля ти, а от заобикалящата го среда (роднини, приятели, у-ще и тн.). Никой не се ражда научен или с повече способности от друг. Започвам да разбирам защо американците са имали такива проблеми с разбирането що е то равенство, а някои от тях все още страдат от грандоманщина…
Колкото до самата книга — не успя да ме трогне нито един герой, нереалистично написана и около 2/3 от нея са напълно излишни. Потресена съм, че толкова хора я оценяват високо просто защото се води класика, както и от факта, че изобщо е класика. Порочен кръг, предполагам.
Ще трябват още много вагони и дълго пътуване, но светлина в края на тунела винаги има!
Аз също подкрепям изказаното от НТ мнение за книгата. Не мога да разбера обаче, защо точно тук намерихте да проповядвате наивистичните си идеи за това как хората се раждали „РАВНИ“ (жалко, че не мога да оцветя думата в сигнален цвят, току виж станала по-вярна като я изкрещи човек.) За какви „елементарни познания по психология говорим“? За другаря Маркс с неговото „Битието определя съзнанието“? Значи, ако аз съм се родил, да кажем, без грам музикален слух, но от малък контактувам с оперни певци, ще стана отличен тенор? Прощавайте, но малко съм скептичен. Има неща, за които колкото и да се опитваш, никога не ти достигат дадените по природа възможности. Някои неща не стават без дарба. А самият факт, че някои имат такива таланти, а други — не, вече говори за едно вродено „неравенство“, в което впрочем няма нищо лошо. Много е оптимистично и политкоректно да се вярва, че всички се раждат с напълно изравнени възможности, но самият живот опровергава тези твърдения всеки ден. Извинявам се на потребителите за това отклонение. Явно сутрешната доза войнстващ наивизъм отключва словоохотливостта ми.
Антоне, не говоря за артистичните таланти, разбира се. А това, че си различен и имаш някаква музикална дарба например, не те прави по-добър от някой друг. Едни хора стават добри в едно, други — в друго. Но никой не се ражда с нагласата да печели повече пари или да прави по-хубави торти. (И да имаш нюх ако не го развиваш няма да стигнеш далеч.) После животът определя дали изобщо ще имаш тази възможност и ето там е неравенството. Не съм казала, че всички са равни, а че се раждат такива.
А марксизма не знам къде го намеси тука, но как да е. Не ми хареса книгата и смятам, че е силно надценена. Това е.
Книгата не е слаба. Първо и ДОКАЗАНО емпирично-човек се формира от две неща-ДНК и средата в която живее. Семейството оказва пряко влияние под 10% при формирането на индивида. Не разбирате и равенство какво значи-всеки се ражда равен пред закона, в правото си на образование, на собственост, на глас и тн.
Елементарен пример доказващ за пореден път горното е синът на дон цеци, завършил кембридж и крадящ желязо за скрап.
,,Интересно е в исторически аспект от поглед с днешна дата, колко десетилетия и дори векове американците не могат да се освободят от расизма, обаче се месят в делата на други народи с осъждащ пръст или директно с оръжия и с обещание за имагинерни добри цели и хуманитарност, а в собствената си страна потискат дадени слоеве доста, доста дълго време през 20-ти век по директни или индиректни начини.’’
Това добре го каза, но спри се до тук. Хайде да не изпростяваме. Всеки си има право на мнение и вкус.
Пропуснато е да се качат картинкинките от книгата, които са добре нарисувани. Иначе книгата е супер. Малко надценена , заради политическата си стойност, също като ,,Под игото", а езикът на изразяване е малко семпъл, но в това й е чара. Сюжетът е добър, идеята е актуална — какво повече може да се иска.
,,За критиците": Може авторката да не е много добра писателка , но е оставила своето име в история. Някои пишат 10–15 романа и повече, а никой не ги знае. Х.Лий се е родила и написала романа в точното време и й се получило, превърнал се в класика. Може в това да е проблема не Убичате КлАсиката. Да си разбрал 2,3 произведения, които са много слУжни не означава, че разбирате и може да я плуете. Аз мисля, че тези хора, които пишат лоши отзиви тук го правят и при ,,Под игото". Но разберете едно, че няма безгрешно произведение. Едно произведение и цял живот да го пишеш пак няма да стане идеално. Ето Достоевски, Толстой и Гогол са писали сума години и пак не са стигнали съвършенството, въпреки че са много близо. Съвършенството е утопия. От съвременните автори много ми харесва Ремарк. Той пет,шест пъти си взима романа от редакцията за да го усъвършенства, въпреки че знае, че не може да го напише както той иска.
Заключение: Не гледайте, че авторката има само един роман, това, че ни оставила толкова много идеи и винаги ще помним, въпреки нейните косури.
Аз я четох, сега съм на 17 и просто след като прочетох „Предимствата да бъдеш аутсайдер“(там я споменават) ми стана любопитно що за книга е. На моменти много се смях на изцепките на Скаут и Дил. Според мен е хубава книга. Ако я прочетете и не ви хареса, нищо, няма да загубите.
Осемгодишната Джийн-Луиз/Скаут е свидетел на събитията, които разтърсват Мейкомб през 1935 г. Доста реалистично са представени улицата, съседите, неприятностите на Скаут в училище, лицемерието на възрастните и делото, заради което бащата на героинята печели престижния прякор „чернолюбец“.
Приятна ми беше изградената атмосфера в романа, но един въпрос не спря да тормози изнежената ми душичка: местният таласъм (за Бу Редли ми е думата) под домашен арест ли е държан толкова време или просто е алергичен към слънчева светлина. Сега като се замисля, май е първото…
Бу Редли е наказан от баща си, който с деспотичния си характер е превърнал сина си в доброволен затворник до такава степен, че след 25 години затворен в къщата, Бу вече няма друга алтернатива на живот…да стои невидим и отшелник в къщата си, за него това е единственият начин да живее…
Прекрасна книга! Стилът е образен и лек, а повествованието тече живо и увлекателно. За това допринасят и многобройните диалози, които звучат толкова естествено — нещо, което много ценя в една художествена книга. В това отношение „Да убиеш присмехулник“ може да служи като учебник по увлекателно писане. Сюжетът обаче наистина е предсказуем и малко плосък, което е и основната слабост на книгата, но пък южняшката атмосфера, поднесена толкова хумористично въпреки сериозната тема напълно изкупва този грях. Без грам угризение бих поставил тази книга редом до „Спасителят в ръжта“, за който в общи линии може да се каже същото.
Всъщност пиша този коментар, защото по-горе видях някои хора да твърдят, че детско-юношеската литература някак стояла по-долу от „сериозната“ литература, и това искрено ме ядоса. Едни от най-прекрасните и мъдри книги, които съм чел и които са оказали най-голямо влияние в живота ми, са именно детско-юношески. И много пъти съм си мислил, че дори днес, когато вече не съм дете, нито юноша, по-голяма полза бих имал от това да препрочета „Пипи Дългото чорапче“, отколкото да троша главата си над писанията на Камю, Хесе или Маркес, да ме прощават почитателите им…
И все пак да кажа,че говорим за литература, а не за философия, физика или приложна математика. Удоволствието е в четенето и никой никого не задължава да си „троши главата“. Щото едва ли не почвам да се чувствам виновен след твоя коментар, че съм надрастнал юношеската литература и смятам, че нейните ползи се изчерпват с минаване на оня вълшебен период,на който казваме детство. Всичко останало и „детето в себе си“ си е чиста проба невръстения.
С правописа на последната дума в коментара си изби рибата, брато. Бяга ти семантиката на елементарни понятия, колкото и да гледаш отвисоко на „детско-юношеската литература“.
Вече няколко пъти съм подарявал тази книга на познати юноши (два пъти в английски оригинал). Като създател на сайта „Нашето детство“ мисля, че разбирам нещо от „детско мислене“. И да, Х. Лий се е справил великолепно със задачата да разкаже история от името на дете, а също да покаже един добър пример за подражание (понеже децата винаги искат да подражават на възрастните) в образа героя си Атикус. По повод на един горен коментар — Селинджър е макар само едно стъпало, но по-ниско от Лий. А впрочем „Спасителят в ръжта“ беше настолната ми книга за един период от около 10 години.
И нещо за „харесването и нехаресването“ на книгата. Трябва човек да има в себе си нещо от Атикус, за да изпита удоволствието да погледне света през очите на Скаут. Така поне мисля аз :)
Данаиле, Данаиле-е-е…
Х. Лий е жена!
А да сравняваш Харпър Лий със Селинджър е същото, както ония блондинки дето сравняват Коелю с Екзюпери.
Толкоз жално, че чак смешно.
Като създател на сайта „Нашето детство“ мисля, че разбираш от уеб-дизайн или от кънтент мениджмънт. Не от детство. Аз утре мога да създам сайт ядрени реактори с разтопена сол… сещаш ли се?
Останалото няма да коментирам, нт е изчерпал въпроса.
Уникална книга, която изчетох на един дъх и нямах търпение да разбера какво ще се случи. Препоръчвам я на всички, особено на личности, вглъбени в собствените си представи за света, собствената си правота и собственото си мнение. Един прекрасен пример как всички можем да живеем заедно на земята, ако уважавахме малко повече различията помежду си.
За тези, които я възприемат просто като книга, може съвсем спокойно да си четете и други автори. Съмнявам се да вникнете в посланието на тази книга. Късмет!
Прочетох за първи път Присмехулника в края на гимназията. Препрочитала съм неколкократно книгата в оригинал и в превод и съм готова да се върна към нея и сега, десетилетия по-късно. Някои книги просто те грабват, докато други не успяват да те докоснат. Книгата е невероятен урок по човещина, толерантност и справедливост и затова не я свързвам непременно с епохата и контекста. Атикус е човекът, който бих искала да бъда, а в Джем откривам себе си като дете.
Едно уточнение — разказвачът не е осемгодишно дете, а порасналата Скаут, която разказва за събития, настъпили през детството й.
Четох книгата в училище, а и гледах филм по ня, но си спомням много малко от него, трябва пак да си го пусна. Сега я препрочетох, преди ми харесваше и сега ми хареса. За мен е стойностна и ценна, а да не забравяме и интересна и увлекателна.
Една невероятна книга! Разказваща по един много „обикновен“ и привлекателен начин за човешките ценности. Заслужава си да се прочете — независимо на каква възраст си!
На мен книгата страшно ми хареса. Препоръчвам я за читатели от всякаква възраст!
Купих си книгата преди 7–8 години, но и досега не съм я чел. Давах я на разни приятели и на родителите ми. От всички получих един и същ отзив — „Не е лоша, но не е нищо особено“. Напоследък се присетих за нея и се чудех дали да я прочета, но реших първо да видя отзивите тук (и на някои други места). Е, никак не ми помогнахте. Мненията са диаметрално противоположни, някои доста крайни. Мисля, че ще надделее предубеждението ми срещу книги написани от гледната точка на деца (единствената такава, която ми допадна е „Портрет на художника като млад“).
Една много забавна книга.
Прекрасна книга.
Забавна, носталгична, романтична и задълбочена, без да е претенциозна. Съжалявам, че отлагах четенето й толкова дълго.
Силно надценена от към художествена стойност, но политически удобна. Пресилени номинации породени може би от гузната съвест на някои така наречени „велики нации“.
Прочетох тази хубава книга на зряла възраст. Не разбирам откъде преобладаващите критични мнения черпят аргументи. Това е една прекрасна история, безукорна откъм нравствено послание, добре разказана, с развитие на сюжетна линия /и няма излишни абстракции/. Не пречи, че е издадена в България в „библиотека за юноши“, това е и способ да се избегне цензура. То и поначало книгата е както за юноши, така и за възрастни, и има известна идеализация на герои. За авторката е с автобиографични мотиви, като вероятно е добавила и изменила нещо за да доизрази идеите си. Тя е изживяла само едно детство, и това че не е писала друго буди повече уважение — говори за самокритичност и липса на меркантилност /да експлоатира славата си/. Така че е смехотворно някой българин, който надали е способен да напише един качествен разказ или есе, да критикува стила. Стилът е такъв, какъвто е, а книгата е станала велика. Това дали е била политически удобна или не, е съвсем допълнителна /и даже излишна/ дискусия/. Тя е Човешка. Подобен е отговора на въпроса дали е била надценена — от кого да е надценена?
Също така на зряла възраст прочетох и „Спасителят в ръжта“, която ми беше интересна, но по-малко ми хареса. Пропускам това „надценена е“ — просто собствено мнение. Бих казал, че е по-постна откъм развитие /в сравнение с присмехулника/ и не дава алтернатива. Отварям скоба, че засега не съм чел другите неща на Селинджър и не претендирам за познавач. Сравнението правя заради младите герои от първо лице, предишни мнения и това, че действително ги четох едва в последните 1–2 години.
„Да убиеш присмехулник“ на издателство „Отечество“ е в моята библиотека от десетилетия…но като дете ме отблъскваше да я прочета страшното лице на корицата…и по-добре! Сега, когато съм в зряла възраст и дори познавам живота в Америка, най-после прочетох книгата — повод за това стана новината за смъртта на авторката…Честно да си кажа, бях скептична към творбата й, и дори когато започнах да я чета, елементарния стил и къс изказ на писане не ме грабнаха, но лека-полека…историята така ме увлече, че за 3 нощи я прочетох!
Със сигурност има защо книгата да е в класиката не само на американската литература, но и на световната!
Стила на писане е простичък, но пък за сметка на това лесно се „храносмила“, без излишни философствания…
Бих я сравнила с „Приключенията на Том Сойер“ от Марк Твен. Безспорно Марк Твен е много по-талантлив писател, но Харпър Ли дискутира много по-остри въпроси на обществото…
Филосовията на книгата на Харпър Ли е много по-дълбока и общочовешка!
И най-вече филосоВията.
Нал’ тъй, ЕваБуук?!
Аман от снобарско безграмотие)
И на мен ми загорча от обидната реплика на този бай Снобар, и то в читателски форум. Не мога да го разбера. Дали се е почувствал щастлив, след като си е изплюл публично дребнавата жлъч?…
Ах, чувствителна Снежинке,
Внимавай да не се стопиш от дОсега с таз мерзка и дребнава жлъч!
—
За тебе — само Тоблерон.
Изпращам ти го във кашон!
А Твен горкия — философът провален
във сянката на колоса Ли се налива с джин?
Цигара май запалва, почесва се сломен:
„Какъв гамЕн, какъв гамЕн
е този Хъкълбери Фин!“
Жана, аз пък съм потресена от заблудата ти, че харесваме книгата защото е класика. В класика се превръща нещо, което е с доказана художествена стойност, чиято стойност притежава качества, които са практически вечни. И — критериите за тези качества са определят от също толкова стойностни капацитети, които създават литература, а не от кисели псевдо критици. Какво ще кажеш ти, ако някой писател който смяташ за невероятно добър е определил книгата като шедьовър.? С какви доводи ще го обориш? Ще имаме мнението на капацитет по твоите стандарти и твоето скромно мнение хаа.
По-добре пишете — Не ми беше интересна, не създаде емоция в мен. Това би било разбираемо и никой няма как да го оспори, НО
НЕ ИЗКАЗВАЙТЕ ВИСОКОПАРНИ МНЕНИЯ !
Творба с ранга на изключително постижение в литературата, който несъмнено ще ви накара да се насладите на естествената простота, с която е написан… Един роман със силно съвременно звучене, който ще ви накара да се замисляте над ситуациите в живота.
Приятна книжка. Чете се леко. Множеството диалози и чат път шегичките помагат за това. Ако днес ползваш такъв език в творбата си определено ще те гледат лошо. То това да наречеш негъра негър… както и да е бих я сравнил с Том Сойер, донякъде Пипи и дълги отнесен брътвежи от Алиса. Деца да наричат родителите си по име ми е страшно странно и непонятно. Абе става за убиване на време и ще можете да се биете в гърдите че сте прочели нещо класическо, освен Хари Потър и 50 нюанса сивкаво.
След като довърших книгата тя ми стана абсолютния фаворит за изнасилена връзка със заглавието. По средата ни в клин ни в ръка — грях е да убиеш присмехулник. Накрая — това да изкараш таласъм на светло е същото като да убиеш присмехулник. Ър!?
Усмихнат ден! =)
Ха ха кви тъпотии се пишат тука.Книгата е велика.
Приятно четиво.
Въпреки немалкото отрицателни коментари, реших да прочета книгата. И да, на мен ми хареса. Много топлота и човечност открих в нея и ме докосна. Не разбирам защо трябва да се търси някаква специална изключителност, за да обявиш дадена книга за шедьовър. За мен е достатъчно, че историите и случките стигат до сърцето, карат те да се усмихнеш и те учат на доброта и смирение. Аз лично това считам, че е ценното в тази книга. Емоцията, която доставя е прекрасна!
Уникален труд и творчество с огромно вълнение на невинно дете се открива света на богато въображение за съпреживяване на огромен брой социални роли: бедни и богати, вярващи, религиозни и атеисти, роби, робовладелци, демократи и нацисти като Хитлер, ученици и учители, работници, служители, институции и прочие, и прочие, и прочие.
Израстването на невинно палаво, свобомислещо и надарено, интелигентно четящо момиченце, готова на бой, бунт, пакости и война за свобода, игри, спорт, художетсвено въображение и съчувствие, състрадание и взаимопомощ, търсещо обич и признание, както от брат, баща, приятел и непознати страховити съседи, се превръща в млада дама, достойна за благородния си произход в защита на нравственост, принципи на цивилизацията, достойнство, смелост, чест и уважение към закона. Уважение към баща си!
Изключителни асоциации и примери на семейно възпитание, отношения и взаимоотношения между самотен любящ и страдащ родител към своите отговорности: децата на своята загинала любов!
Съпругата-майка, която, както Артър (Бу) Ридли не присъства, постоянно съществува в мотивите и поведението на героите!!!!
Уникален труд, изключителен разказ, дълбоки роли, ярки образи, страховити и грозни реалности на човешката душа да убива, да малтретира, да унижавя и унизява, да мрази, да блутства с децата си и в същото време да бори със страхове, предрасъдъци, невежество, простотия, глупост и расизъм!
Чудесен прозорец и огледало за състоянието на човечеството през депресията от 1930 година. прекрасен хирургически разрез на обществото в победените южни щати, които със своите престъпления, поели на гърба си престъпленията от северните щати ще застанат на прага на втората световна война и нейните престъпления, с които живеем и сега!!!
В крайна сметка: НЯМА ПО-СИЛНО НЕЩО ОТ ЗАКОНА и НЕГОВТИТЕ ДОСТОЙНИ ЗАЩИТНИЦИ!
АТИКУС ФИНЧ
Започнах я , на двадесетата страница я оставих, не е мой тип
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.
Само регистрирани потребители могат да дават коментари.