Метаданни
Данни
- Серия
- Да убиеш присмехулник (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- To Kill a Mockingbird, 1960 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветан Стоянов, 1965 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 249 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Харпър Ли. Да убиеш присмехулник
Издателство „Отечество“, София, 1981
Второ издание
Редактор: Лилия Рачева
Художник: Ани Бобева
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Коректор: Стефка Бръчкова
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
- — Добавяне на липсващ маркер за глава — да отговаря на оригинала (Boman)
- — Корекция
10
Атикус беше слаб, наближаваше петдесетте. Когато ние с Джем го попитахме защо е толкова стар, той ни отвърна, че бил започнал късно да живее, и ние разбрахме, че това се е отразило на способностите му и на неговата мъжественост. Той беше доста по-стар от родителите на нашите съученици и ние с Джем нямаше с какво да се похвалим, когато те казваха: „Моят баща…“
Джем беше побъркан по футбола. Атикус никога не се изморяваше да играе вратар, но когато Джем искаше да се пребори с него за топката, Атикус казваше:
— Много съм стар за тия работи, сине.
Баща ни не вършеше нищо интересно. Работеше в кантора, а не в аптека, не беше шофьор на боклукчийския камион, не беше шериф, не беше фермер, нито автомобилен монтьор, нито пък вършеше нещо, което би могло да предизвика възхищение.
Освен това носеше очила. Лявото му око беше почти сляпо и той казваше, че лявото око било семейно проклятие на рода Финч. Когато искаше да види нещо добре, той извръщаше глава и поглеждаше с дясното око.
Не правеше нищо от това, което правеха бащите на нашите съученици: никога не ходеше на лов, не играеше покер, не ловеше риба, не пиеше и не пушеше. Седеше във всекидневната и четеше.
Въпреки тези си качества той не оставаше незабелязан, така както бихме желали ние: тази година цялото училище говореше, че защищавал Том Робинсън и приказките по негов адрес не бяха никак приятни. След скарването ми със Сесил Джейкъбс аз възприех политика на страхливост и се пусна слух, че Скаут Финч вече не се бие, защото нейният баща не й позволявал. Това не беше съвсем вярно: бях се отказала да се бия на обществени места, но в семейните кръгове работата стоеше другояче. Готова бях да нападна всекиго, който ми се пада поне трети братовчед, и то със зъби и нокти. Френсис Хенкок например прекрасно знаеше това.
Когато ни подари въздушните пушки, Атикус не искаше да ни научи как се стреля. Затова чичо Джек ни даде първите уроци; той ни каза, че Атикус не се интересува от пушки. Един ден Атикус каза на Джем:
— Бих предпочел да стреляш по тенекиени кутии в задния двор, но зная, че ще почнеш да стреляш и по птици. Ако можеш да улучваш сойки, стреляй по тях, колкото искаш, но помни, че е грях да убиеш присмехулник[1].
За първи път чувах Атикус да казва, че е грях да извършиш нещо, и попитах мисис Моди по този въпрос.
— Баща ти има право — каза тя. — Присмехулниците са напълно безобидни и пеят, за да ни веселят. Те не ядат нищо от градините на хората, не си правят гнездата в плевните, само пеят от сърце за нас. Затова е грях да убиеш присмехулник.
— Мисис Моди, нали нашият квартал е много стар?
— Имало го е, когато градът още не е съществувал.
— Не, госпожо, искам да кажа, че хората на нашата улица са стари. Ние с Джем сме единствените деца. Мисис Дюбоуз наближава сто години, а мисис Рейшъл е стара, а и вие, и Атикус също сте стари.
— Според мене, петдесет години не са дълбока старост — каза рязко мисис Моди. — Още не са ме сложили в старчески стол, нали? Нито пък баща ти. Но трябва да ти кажа, че съдбата се смили над мене и изгори моя вехт мавзолей, защото все пак съм твърде стара, за да се грижа за него. Може би си права, Джин-Луиза, нашият квартал се е застоял. Ти почти никога не се виждаш с млади хора, нали?
— Виждам се, госпожо, в училище.
— Искам да кажа с млади, но порасли вече. Ти си щастлива, знаеш ли? Вие с Джем имате щастие, че баща ви не е млад. Ако беше на тридесет години, животът ви щеше да бъде съвсем различен.
— Сигурно. Атикус нищо не може да прави…
— Ти не го познаваш — каза мисис Моди. — Той е още пълен с живот.
— Какво може да прави?
— Например може така хитро да състави завещание за някого, че никой да не го обори.
— Голяма работа!
— А знаеш ли, че Атикус е най-добрият играч на шах в града? Когато бяхме деца, на „Пристанището“ той биеше всички по двата бряга на реката.
— Господи, мисис Моди, та ние с Джем винаги го побеждаваме!
— Време е да разбереш, че той нарочно ви се оставя. А знаеш ли, че свири много хубаво на окарина?
Такава скромна способност ме накара да се засрамя още повече от него.
— Е… — каза мисис Моди.
— Какво, мисис Моди?
— Нищо! Нищо… струваше ми се, че всичко това ще те накара да се гордееш с него. Не всеки може да свири на окарина. А сега, не се мотай в краката на дърводелците. Върви си у дома; аз отивам при азалиите си и не мога да те наглеждам. Ще вземе някоя дъска да те удари!…
Отидох в задния двор и намерих Джем да стреля в една консервена кутия, което ми се стори много глупаво, след като наоколо имаше толкова сойки. Върнах се в предната градина и два часа се занимавах с построяването на една сложна крепост до външната врата; крепостта се състоеше от автомобилна гума, каса от портокали, от коша за пране, столовете от верандата и едно малко национално знаме от кутийка пуканки, което ми беше дал Джем.
Атикус се върна за обед и ме завари да се прицелвам от крепостта през улицата.
— Къде се целиш?
— В задника на мисис Моди. Атикус се обърна и видя как моята голяма мишена се навежда над храстите. Той тикна шапката си назад и прекоси улицата.
— Моди — повика я той, — трябва да те предупредя. Заплашва те сериозна опасност.
Мисис Моди се изправи и погледна към мене.
— Атикус, ти си цял дявол — каза тя.
Атикус се върна и ми каза да напусна позицията си.
— И втори път да не те виждам да насочваш пушката към някого.
Искаше ми се баща ми наистина да е дявол. Разпитах Калпурния по този въпрос.
— Мистър Финч ли? Та той може да прави много неща!
— Какви например?
Калпурния се почеса по главата.
— Не зная точно — отвърна тя.
Джем настоятелно попита дали Атикус ще играе за методистите, а Атикус му отговори, че е твърде стар за тия работи и че би си счупил врата. Методистите искаха да изплатят ипотеката на тяхната черква и бяха поканили баптистите, на футболен мач. Бащите на всички деца от града щяха да играят, с изключение на Атикус. Джем каза, че не желае да отиде, но не можа да устои и застана мрачно край игрището, заедно с Атикус и мене, за да гледа как бащата на Сесил Джейкъбс вкарва гол за баптистите.
Една събота ние с Джем решихме да предприемем ловна експедиция и да намерим някой заек или катеричка. Бяхме отминали на около петстотин метра от къщата на Редли, когато видях, че Джем се вглежда надолу по улицата. Беше извърнал глава встрани и поглеждаше с края на окото си.
— Какво гледаш?
— Онова старо куче — отвърна той.
— Това е старият Тим Джонсън, нали?
— Да.
Тим Джонсън беше собственост на мистър Хари Джонсън, който караше автобуса за Мобил и живееше в южния край на града.
Тим беше кафяв птичар и любимец на Мейкомб.
— Какво прави?
— Не знам, Скаут. По-добре да се върнем в къщи.
— Ей, Джем, сега сме февруари!
— Все едно, отивам да кажа на Калп.
Ние хукнахме към къщи и изтичахме в кухнята.
— Калп — каза Джем, — можеш ли да дойдеш за минутка на тротоара?
— Защо, Джем? Не мога всеки път, когато ти хрумне, да излизам.
— На улицата има едно куче и нещо не е наред.
Калпурния въздъхна.
— Не мога да превързвам лапите на всяко ранено куче. В банята има бинт, вземи го и сам го превържи.
Джем поклати глава.
— Кучето е болно, Калп. Нещо не му е наред.
— Какво прави, да не се опитва да си захапе опашката?
— Не, ей така прави.
Джем преглътна като златна рибка, сгърби рамене и разтърси тялото си.
— Ей така върви и като че ли не иска да върви така, но не може другояче!
— Да не ме разиграваш, Джем Финч? — гласът на Калпурния стана строг.
— Не, Калп, честна дума.
— Тичаше ли?
— Не, само подтичваше, но много бавно. Идва право насам.
Калпурния изплакна ръцете си и последва Джем на двора.
— Не виждам никакво куче — каза тя.
Последва ни покрай къщата на Редли и погледна там, където й показа Джем. Тим Джонсън едва се виждаше в далечината, не се беше приближил към нас. Вървеше наклонен, сякаш десните му крака бяха по-къси от левите. Напомни ми кола, заседнала в пясък.
— Изкривил се е — каза Джем.
Калпурния се взря, сграбчи ни за рамената и ни повлече към къщи. Тя затръшна дървената врата, отиде на телефона и извика:
— Дайте ми кантората на мистър Финч!
— Мистър Финч! — завика тя. — Обажда се Калпурния. Ей богу, долу на улицата има едно бясно куче… идва към нас, да, сър, кучето е… мистър Финч, кучето е старият Тим Джонсън, да, сър… да…
Тя затвори телефона. Попитахме я какво е казал Атикус, а тя поклати глава. Почука по вилката на телефона и каза:
— Мис Юла Мей, вижте, госпожице, свърших с мистър Финч, прекъснете връзката, моля, слушайте, мис Юла Мей, можете ли да позвъните на мисис Рейшъл, мис Стефани Крауфорд и на всички, които имат телефон на нашата улица, и да им кажете, че навън се разхожда бясно куче? Моля ви се, госпожице! — Калпурния се заслуша. — Знам, че сме февруари, мис Юла Мей, но познавам кое куче е бясно. Побързайте, моля ви се, госпожице!
Калпурния попита Джем:
— У Редли имат ли телефон?
Джем погледна в указателя и каза, че нямат.
— Те и без това не излизат, Калп.
— Няма значение, трябва да им кажа.
Тя изтича на предната веранда, а ние с Джем я последвахме по петите.
— Стойте в къщи — извика тя.
Предупреждението на Калпурния беше стигнало до съседите. Докъдето поглед стигаше, всички врати бяха здраво затворени. Тим Джонсън не се виждаше никъде. Гледахме как Калпурния запретна над колене престилката и полата си, и изтича към Редлиевци. Изкачи се по стъпалата на предната врата и заудря по вратата. Никой не й отговори и тя извика:
— Мистър Натан, мистър Артър, едно бясно куче идва насам! Бясно куче!
— Трябваше да мине отзад — казах аз.
Джем поклати глава.
— Сега вече няма значение.
Калпурния продължи да удря по вратата, но напразно. Никой не отговори на нейното предупреждение; изглежда никой не я беше чул.
Калпурния се втурна към задната врата, а пред нашата къща спря един черен форд. От него излязоха Атикус и мистър Хек Тейт.
Мистър Хек Тейт беше шерифът на окръга Мейкомб. Беше висок колкото Атикус, но по-слаб. Имаше дълъг нос, носеше обуща с обковани с метал дупчици за връзките, брич и ловджийска куртка. На кръста му се подаваше патрондаш с натикани в него патрони. В ръка носеше голяма тежка пушка. Когато двамата се качиха на верандата, Джем отвори вратата.
— Стой вътре, сине — каза Атикус. — Къде е кучето, Калп?
— Трябва да е наблизо — отвърна Калпурния и посочи към улицата.
— Не тича ли? — попита мистър Тейт.
— Не, сър! Сега се гърчи, мистър Хек.
— Да тръгнем насреща му, а, Хек? — попита Атикус.
— По-добре да почакаме, мистър Финч. Те обикновено вървят направо, но не е сигурно. Може да мине по завоя и дано да е така, защото иначе ще влезе в задния двор на Редли. Да почакаме за минутка…
— Не вярвам да влезе в двора на Редли — каза Атикус. — Ще го спре оградата. Сигурно ще продължи по улицата…
Аз мислех, че на бесните кучета им тече пяна от устата, че препускат, скачат и се хвърлят по гърлата на хората, мислех, освен това, че побесняват през август. Ако Тим Джонсън вършеше същото, нямаше да ме е толкова страх.
Нищо не е по-страшно от празна улица, на която се очаква да стане нещо. Дърветата не мръдваха, присмехулниците замлъкнаха, а дърводелците бяха изчезнали от двора на мисис Моди. Чух мистър Тейт да подсмърча и след това да се изсеква. Видях го да премества пушката в ръка. Видях лицето на мис Стефани Крауфорд през стъклото на прозореца й. Мисис Моди се появи и застана до нея. Атикус стъпи върху пръчката на един стол и бавно потри ръце в бедрото си.
— Ето го — каза тихо той.
Тим Джонсън се появи откъм завоя покрай къщата на Редли; вървеше като пиян по тротоара.
— Погледни го — пошепна Джем. — Мистър Хек каза, че бесните кучета вървели направо, а той дори не може да се задържи на улицата.
— Изглежда ми много болен — казах аз.
— Ако му се изпречи нещо, веднага ще се нахвърли върху него.
Мистър Тейт вдигна ръка до челото си и се наведе напред.
— Бесен е, мистър Финч.
Тим Джонсън напредваше като костенурка, но нито си играеше, нито душеше листата: сякаш си беше определил някаква цел и невидима сила го тикаше право към нас. Виждаше се как потръпва като кон, който разгонва мухите от себе си; челюстта му се отвори и затвори; беше наклонен на една страна, но нещо постепенно го тласкаше все по-близо до нас.
— Търси си място къде да умре — каза Джем.
Мистър Тейт се извърна.
— Съвсем не е на умиране, Джем, ами едва сега го хваща.
Тим Джонсън стигна до пресечката, която започваше срещу къщата на Редли, и се спря с последните си остатъци от здрав разум, сякаш се замисли накъде да тръгне. Направи няколко колебливи крачки и застина пред вратата на Редли; опита се да се върне, но не можа.
— Можеш да го удариш вече, Хек — каза Атикус — Побързай, докато не е тръгнал по страничната улица, бог знае кой е зад ъгъла. Прибери се, Калп.
Калпурния отвори вратата, спусна резето, после го вдигна и се хвана за резето. Опита се да ни закрие с тялото си, но ние с Джем гледахме изпод ръцете й.
— Вземи я, мистър Финч. — Мистър Тейт подаде пушката на Атикус; ние с Джем едва не припаднахме.
— Не губи време, Хек — каза Атикус. — Хайде!
— Мистър Финч, работата трябва да се свърши с един изстрел.
Атикус поклати буйно глава.
— Не стой така, Хек! Няма да те чака цял ден да го…
— За бога, мистър Финч, виж го къде е! Ако не го уцелиш, ще удариш право в прозореца на Редли! Аз не съм толкова, добър стрелец и ти го знаеш!
— От тридесет години не съм стрелял с пушка…
Мистър Тейт почти хвърли пушката на Атикус.
— Ще бъда много по-спокоен, ако сега стреляш ти — каза той.
Като в мъгла, ние с Джем видяхме баща ни да взема пушката и да излиза насред улицата. Вървеше бързо, но на мен ми се струваше, че се движи като плувец под водата: времето течеше ужасно бавно.
Атикус вдигна очилата си, Калпурния прошепна.
— Исусе, помогни му! — и притисна длани към бузите си.
Атикус побутна очилата си нагоре, те се плъзнаха и той ги пусна на улицата. В тишината чух как се счупиха стъклата. Атикус потърка очите и брадичката си; видяхме го, че примигва силно.
Пред вратата на Редли Тим Джонсън беше взел вече някакво решение с остатъците си от здрав разум. Накрая беше успял да се извърне, за да продължи първоначалния си курс нагоре по нашата улица. Направи две крачки напред, спря и вдигна глава. Видяхме как тялото му се вдърви.
С бързи движения, които ни се сториха почти едновременни, Атикус натисна спусъка точно, когато допря приклада до рамото си.
Раздаде се изстрел. Тим Джонсън подскочи, преобърна се и се строполи на тротоара в кафяво-бяла купчина. Дори не разбра какво го беше поразило.
Мистър Тейт скочи от верандата и изтича до вратата на Редли. Спря пред кучето, приклекна, извърна се и посочи с пръст към челото си над лявото око.
— Малко вдясно си улучил, мистър Финч — извика той.
— Винаги бия малко вдясно — отвърна Атикус. — Ако можех да избирам, щях да взема ловджийска пушка.
Той се наведе, взе очилата си, разтроши с ток счупените стъкла, докато станаха на прах, отиде при мистър Тейт и се загледа в Тим Джонсън.
Вратите една по една се заотваряха и кварталът бавно се съживи. Мисис Моди слезе заедно с мис Стефани Крауфорд.
Джем беше сякаш парализиран. Ощипах го, за да го накарам да се мръдне, но Атикус ни видя, че отиваме към него, и извика:
— Стойте там.
После мистър Тейт и Атикус се върнаха в нашия двор и мистър Тейт се усмихваше.
— Ще кажа на Зибо да го прибере — каза той. — Не си забравил много, мистър Финч. Казват, че подобно нещо не се забравя.
Атикус мълчеше.
— Атикус? — каза Джем.
— Какво?
— Нищо.
— Видях те, „Финч с един изстрел“!
Атикус се извърна и се изправи право пред мисис Моди. Те се изгледаха мълчаливо и Атикус се качи в колата на шерифа.
— Ела — каза той на Джем. — И не се приближавайте до кучето, разбираш ли? Не се приближавайте, защото и мъртво е толкова опасно, колкото и живо!
— Да, сър — отвърна Джем. — Атикус…
— Какво има, сине?
— Нищо.
— Какво става с тебе, бе момче? Да не си онемял? — каза мистър Тейт и се захили на Джем. — Не знаеше ли, че баща ти е…
— Мълчи, Хек — каза Атикус. — Да отиваме в града.
Те си отидоха, ние с Джем спряхме пред вратата на мис Стефани и зачакахме появата на Зибо с боклукджийския камион.
Джем стоеше зашеметен, а мис Стефани каза:
— Хм, хм, хм, кой би могъл да предположи, че ще се появи бясно куче през февруари? Може да не е било бясно, а само да е пощръкляло. Леле, леле, каква физиономия ще направи Хари Джонсън, като се върне от Мобил и разбере, че Атикус Финч е застрелял кучето му. Хващам се на бас, че кучето само е хванало бълхи…
Мисис Моди каза, че мис Стефани би пяла друга песен, ако Тим Джонсън продължаваше да се разхожда по улицата и че скоро ще разберат какво му е било, защото ще изпратят главата в Монтгомъри.
Джем най-после започна да говори несвързано.
— Видя ли го, Скаут? Видя ли го как стоеше там?… Изведнъж се отпусна и сякаш пушката беше част от него… толкова бързо стреля, като… аз трябва да се целя десет минути, за да улуча нещо…
Мисис Моди се захили ехидно.
— Е, сега, Джин-Луиза — каза тя, — още ли мислиш, че баща ти нищо не може да прави? Още ли се срамуваш от него?
— Не, госпожо — отвърнах аз кротко.
— Онзи ден забравих да ти кажа, че освен дето свири на окарина, Атикус Финч на времето беше най-безпогрешният стрелец в окръга Мейкомб.
— Безпогрешен стрелец… — откликна се Джем.
— Точно така казах, Джем Финч. Предполагам, че сега и ти ще запееш друга песен. Та вие не знаехте ли, че прякорът му като малък беше „Финч с един изстрел“? Като момче в „Пристанището“ той се оплакваше, че изхабил патроните си, когато свалеше четиринадесет гълъба с петнадесет изстрела.
— Никога не ни е разправял за това — измърмори Джем.
— Значи, никога нищо не ви е разправял?
— Не, госпожо.
— Чудно ми е, защо сега не ходи на лов — казах аз.
— Може би, аз мога да ти обясня — каза мисис Моди. — Баща ти е преди всичко благороден по душа. Това, че е добър стрелец, е дар божи, талант… разбира се, трябва човек да се упражнява, да се усъвършенства, но стрелбата не е като пианото или нещо подобно. Аз мисля, че той се е отказал от пушката си, защото е разбрал, че бог му е дал несправедливо преимущество над повечето живи същества. Предполагам, че се е зарекъл да не стреля, освен в краен случай и ето, че днес се яви такъв краен случай.
— А според мене, той би трябвало да се гордее — казах аз.
— Умните хора не се гордеят с талантите си — отвърна мисис Моди.
Дойде Зибо. Той взе една вила от боклукджийския камион и внимателно вдигна Тим Джонсън. Хвърли кучето в камиона, а след това поля с нещо мястото, където Тим беше паднал.
— Известно време никой да не идва насам — извика той.
Ние се прибрахме в къщи и аз казах на Джем, че в понеделник ще има за какво да говорим в училище, Джем се нахвърли върху мене.
— Нищо няма да казваш, Скаут.
— Защо? Непременно ще разкажа. Не на всички деца бащите им са най-добрите стрелци в окръга!
— Ако Атикус искаше да знаем — каза Джем, — щеше да ни разправи сам. Ако се гордее с това, щеше да ни го каже.
— Може просто да е забравил — казах аз.
— Не, Скаут, ти не разбираш. Атикус е наистина стар, но сега вече за мене няма значение, че не може да прави нищо, пет пари не давам, дори съвсем нищо да не може да прави!
Джем взе един камък и тържествено го хвърли към гаража. Изтича след камъка и викна към мен:
— Атикус е джентълмен, също като мене!