Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (13)

13

— Занеси чантата ми в предната спалня, Калпурния — бяха първите думи на леля Александра. — Джин-Луиза, престани да се чешеш по главата! — бяха следващите й думи.

Калпурния взе тежката чанта на леля и отвори вратата.

— Аз ще я отнеса — каза Джем и я пое. Чух чантата да се тътрузи по пода в спалнята. В този звук се долавяше известно постоянство.

— На гости ли си ни дошла, лельо? — попитах аз.

Леля Александра рядко напущаше „Пристанището“, за да ни дойде на гости, и винаги пътуваше с голям блясък. Тя притежаваше квадратен яркозелен буик и черен шофьор; и колата, и шофьорът винаги бяха толкова чисти, че ни призляваше, но днес не се виждаха наоколо.

— Баща ви нищо ли не ви каза? — попита тя.

Ние с Джем поклатихме глави.

— Сигурно е забравил. Нали не се е върнал още?

— Не, обикновено се връща късно следобед — обясни Джем.

— Ние с него решихме, че е време да дойда и да поживея малко при вас.

В Мейкомб „малко“ означаваше от три дни до тридесет години. Ние с Джем се спогледахме.

— Джем расте, а и ти също — каза ми тя. — Решихме, че малко женско присъствие ще ти бъде от полза. Няма да минат много години, Джин-Луиза, и ти ще започнеш да се интересуваш от рокли и от момчета…

Можех да отговоря по няколко начина: че Калпурния също е жена, че щяха да минат много години, преди да започна да се интересувам от момчета, че никога няма да ме интересуват рокли… но си замълчах.

— А какво ще прави вуйчо Джими? — попита Джем. — И той ли ще дойде?

— О, не, той ще си остане в „Пристанището“. Ще се грижи за фермата.

— Няма ли да ти липсва? — попитах аз и в същия миг разбрах, че въпросът ми е нетактичен. Все едно беше дали чичо Джими го имаше или нямаше, защото той никога не говореше. Леля Александра не обърна внимание на моя въпрос.

Не можах да измисля какво още да говоря с нея. Всъщност, никога не можех да измисля какво да й говоря и се сетих за миналите ни мъчителни разговори: „Как си Джин-Луиза?“ „Много добре, благодаря, госпожо, а вие как сте?“ „Много добре, благодаря; с какво се занимаваш?“ „С нищо.“ „С нищо ли?“ „С нищо, госпожо.“ „Сигурно имаш приятели?“ „Да, госпожо.“ „Е, какво правите?“ „Нищо“.

Явно бе, че леля ме смята за крайно загубена, защото веднъж я чух да казва на Атикус, че съм била бавно развиваща се.

Зад нейното пристигане се криеше нещо друго, но тогава не пожелах да я разпитвам; беше неделя, а в неделя леля Александра винаги биваше раздразнителна. Предполагам, че това се дължеше на корсета, който слагаше. Не беше дебела, но доста солидна и избираше такива помощни съоръжения, които издигаха бюста й на замайваща висота, пристягаха талията й и караха задникът й пищно да изпъква; от всичко това човек оставаше с впечатлението, че на младини леля Александра е имала фигура като пясъчен часовник. Откъдето й да се погледнеше тялото й, то беше внушително.

Следобедът премина в онова тихо униние, което винаги настъпва при появата на роднини, докато най-сетне то беше разпръснато от шума на една кола, спряла пред къщи. Атикус се връщаше от Монтгомъри. Джем забрави достойнството си и изтича заедно с мене да го посрещне. Той сграбчи куфара и чантата му, а аз скочих в ръцете му, усетих леката му суха целувка и казах:

— Донесе ли ми книжка? Знаеш ли, че леля е тука?

Атикус отговори утвърдително и на двата въпроса.

— Харесва ли ти, че леля ще живее при нас?

Казах, че много се радвам, което беше безсрамна лъжа, но човек трябва да послъгва при определени обстоятелства, особено ако не може да ги промени.

— Ние решихме, че вие, деца, вече имате някои нужди… изобщо, Скаут — каза Атикус, — леля Александра услужва на мен и на вас. Аз не мога да бъда по цял ден с вас, а това лято ще е доста горещо.

— Да, сър — отговорих аз, без да разбера нито дума от това, което той ми каза. Но ми се стори, че идеята за идването на леля Александра не е хрумнала на Атикус, а на нея самата. Леля имаше навика да обявява пред всички „какво е най-добре за семейството“ и предполагам, че пристигането й при нас беше също последица от този навик.

Мейкомб я посрещна с отворени обятия. Мисис Моди Аткинсон опече любимата си торта и толкова я напои с ром, че аз се понапих; мис Стефани Крауфорд правеше дълги посещения на леля Александра, по време на които мис Стефани поклащаше глава и казваше: „Ъх, ъх“. Следобед съседката ни мисис Рейшъл канеше леля Александра на кафе и дори мистър Натан Редли се появи в двора и каза, че много се радва да я види.

След като се настани и всекидневието продължи отново, на нас ни се струваше, че винаги е живяла в къщи. Угощенията, които правеше за събранията на мисионерското дружество, укрепиха репутацията й на добра домакиня. Тя не позволяваше на Калпурния да прави деликатесите, с които поддържаше силите на мисионерското дружество, докато траеха дългите доклади; записа се и в Мейкомбския дамски клуб и стана негова секретарка. За всички участници в доброто общество на окръга леля Александра беше един от последните представители на аристокрацията; имаше маниери, добити в пансион; бе авторитет по въпросите на морала; и неизцерима клюкарка. Когато леля Александра е ходила на училище, в никой учебник не е било писано, че човек може да се разяжда от вътрешни съмнения, така че тя нямаше понятие от тях. Никога не скучаеше и при най-малката възможност веднага се възползуваше от царствените си привилегии: започваше да урежда, да съветва, да предпазва и да предупреждава.

Никога не изпускаше възможността да посочи недостатъците на другите родове за слава на нашия; този навик най-често развеселяваше Джем.

— Леля трябва да внимава какво говори, защото задява почти всички хора в Мейкомб, а с половината от тях ние сме роднини.

Когато ни посочваше поуката от самоубийството на младия Сам Мериуедър, леля Александра каза, че целият му род имал склонност към болезнена меланхолия. Щом някое шестнадесетгодишно момиче от хора се изсмееше, леля казваше веднага:

— Всички жени от Пенфилдовци са вятърничави.

Изглежда, че всеки в Мейкомб имаше някаква наклонност: наклонност към пиянство, към комар, към скъперничество, към чудачество.

Веднъж пък леля Александра ни увери, че мис Стефани Крауфорд имала наследствена склонност да се бърка в чужди работи и Атикус каза:

— Сестро, като си помисли човек, нашето поколение в рода Финч всъщност е първото, в което братовчедите и братовчедките не се женят помежду си. Дали в рода Финч няма склонност към кръвосмешение?

Леля каза, че нямало такова нещо, но поради тази причина сме били с малки ръце и крака.

Никога не можах да разбера защо толкова я вълнуват въпросите за наследствеността. Отнякъде бях останала с убеждението, че благородни са тия хора, които вършат по силите си най-доброто, но леля Александра косвено изразяваше друго мнение — за нея, колкото по-дълго един род е клечал върху дадено парче земя, толкова е по-благороден.

— В такъв случай Юеловци са много благородни хора — каза Джем. Родът, от който произлизаха Бърис Юел и неговите братя, вече от три поколения живееше на същото място зад бунището на Мейкомб и процъфтяваше от помощи за бедни.

Въпреки това в теорията на леля Александра имаше и доза истина. Мейкомб бе стар град. Беше на двадесет мили източно от „Пристанището на Финч“ и за такъв стар град бе твърде неудобно отдалечен от брега. Впрочем Мейкомб е щял да бъде по-близо до реката, но затова попречила упоритостта на някой си Синкфилд, който в най-ранни времена открил кръчма точно там, където се кръстосвали два пътя — единствената кръчма наоколо. Синкфилд не бил особен патриот, той обслужвал всички и продавал амуниции и на индианците, и на белите поселници, без да го е грижа дали заведението му е на територията на Алабама или на племето крик, стига да носи печалба. Кръчмата процъфтявала, когато губернаторът Уйлям Уат Биб, за да подсили спокойствието в новосъздадения окръг, изпратил земемери да определят къде се намира центърът му и да установят там седалището на администрацията. Земемерите, гости на Синкфилд, обяснили на своя любезен домакин, че той се намира в границите на окръга Мейкомб и му показали мястото, където щял да бъде издигнат окръжният център. Ако при този случай Синкфилд не бил защитил смело интересите си, Мейкомб може би щял да се намира сега сред Уинстоновите блата — напълно безинтересно място. Но вместо това градът израснал и се разширил от кръчмата на Синкфилд, защото самият Синкфилд една вечер напил своите гости, накарал ги да извадят картите и чертежите си, да подрежат малко от едната страна, да прибавят от другата и да нагласят центъра на окръга според неговите изисквания. На другия ден ги изпратил да си вървят заедно с картите и пет бутилки вишновка в дисагите — по две бутилки за всеки от тях и една за губернатора.

Понеже Мейкомб е бил основан единствено като административен център, той не се отличаваше с такава мръсотия, каквато имаха другите градове в Алабама. В началото неговите постройки били солидни, съдебната палата изглеждала внушително, а улиците му — широки. В Мейкомб имаше много специалисти: хората идваха тук да си вадят зъбите, да им поправят каруцата, да прислушат сърцето си, да внесат парите си, да спасят душата си или да доведат на преглед мулетата си. Но в края на краищата, съмнително е дали Синкфилд е постъпил разумно. Той разположил младия град твърде далече от единствения обществен превоз, който съществувал по онова време — речните кораби — и за да си купят нещо от магазините на Мейкомб, хората от северната част на окръга е трябвало да пътуват цели два дни. Поради това градът от сто години не беше променил размерите си и представляваше един остров сред пъстрото море от гори и памучни плантации.

Въпреки че войната между щатите беше отминала Мейкомб, законът за възстановяването на Юга и стопанската разруха бяха принудили града да се увеличи. Той беше нараснал вътрешно. Нови хора рядко идваха да живеят в Мейкомб, едни и същи семейства се женеха помежду си и накрая всички жители на града бяха придобили лека прилика един с друг. Понякога ставаха бракове и с жители на Монтгомъри или Мобил, но това едва-едва разклащаше спокойния поток на семейната прилика. По време на моята младост нещата бяха горе-долу същите.

В Мейкомб съществуваше кастова система, но аз си я представях така: по-възрастните граждани, сегашното поколение, които бяха живели с години един до друг, се познаваха до съвършенство: държането, отсенките на характера, дори жестовете се приемаха като нещо съвсем естествено, което се е повтаряло през много поколения и се е подобрило от изминалото време. Така че истини от рода на: „Всички Крауфордовци обичат да си врат носа в чуждите работи“, „Всеки трети Мериуедър е меланхолик“, „Истината е скарана с Делафилдовци“, „Всички Бюфордовци ходят така“ служеха като ръководство за всекидневния живот: никога недей приема чек от Делафилдовци, преди тайно да се осведомиш в банката; едното рамо на мисис Моди Аткинсън е приведено, защото тя е от Бюфордовци; ако мисис Грейс Мериуедър скрито пие джин от лимонадена бутилка, в това няма нищо чудно — същото е вършила и майка й.

Леля Александра прилегна съвсем по мярка към живота на Мейкомб, но не можа да намери място в нашия свят с Джем. Толкова често се чудех как може да бъде сестра на Атикус и чичо Джек, че започнах да си припомням полузабравените приказки за подменени деца и за корени от мандрагора, с които някога ме беше залъгвал Джем.

Но през първия месец на нейния престой ние още се ограничавахме с отвлечени разсъждения за нея, защото тя ни говореше твърде малко и я виждахме само по време на ядене и преди да си легнем. Разбира се, през някои следобеди, когато се втурвах в къщата да пия вода, аз заварвах всекидневната претъпкана с мейкомбски дами, които сърбаха, шепнеха и си вееха, а понякога ме повикваха:

— Джин-Луиза, ела да поговориш с тези дами!

Когато се появявах на вратата, лицето на леля придобиваше такъв израз, сякаш съжаляваше, че ме е повикала; обикновено бях цялата изцапана с кал или пясък.

— Поговори със своята братовчедка Лили — ми каза леля един следобед, когато ме завари в хола.

— С кого? — попитах аз.

— С братовчедка си Лили Брук — отвърна леля Александра.

— Че тя моя братовчедка ли е? Не знаех.

Леля Александра едновременно успя да изрази с усмивката си и деликатно извинение към братовчедката Лили, и сурово неодобрение към мене. Когато братовчедката Лили си отиде, разбрах, че няма да ми се размине.

Това било твърде тъжно, но баща ми не си бил дал труда да ми разправи за семейството Финч и не бил внушил на своите деца никаква гордост. Тя повика и Джем, той седна нащрек на канапето до мен. Леля излезе от стаята и се върна с една книга в тъмночервена подвързия, на която със златни букви беше написано „Размишленията на Джошуа Сент-Клер“.

— Това е написано от ваш братовчед — каза леля Александра. — Той беше забележителен човек.

Джем огледа малката книжка.

— Тоя същият братовчед Джошуа ли, дето дълго време е бил в лудница?

— Ти откъде знаеш? — попита леля Александра.

— Атикус ми е казвал, че се е побъркал в университета. Казваше, че се е опитал да застреля ректора. Братовчедът Джошуа казал, че ректорът бил обикновен метач и се опитал да го убие с кремъклия пищов, само че пищовът се пръснал в ръката му. Атикус казваше, че семейството трябвало да плати петстотин долара, за да го измъкне…

Леля Александра се беше изправила и застинала като щъркел.

— Достатъчно — каза тя. — Ще видим тази работа.

Преди да стане време за лягане, аз бях в стаята на Джем и се опитвах да взема една книга за четене, когато Атикус почука и влезе. Той седна върху кревата на Джем, изгледа ни спокойно и се усмихна.

— Е, хм! — каза той. От известно време беше започнал да издава един особен гърлен звук, преди да заговори, и аз мислех, че вече ще остарее, но той си изглеждаше все същия. — Не знам точно как да ви го кажа… — започна той.

— Кажи го направо — посъветва го Джем. — Пак ли сме направили нещо?

Татко явно се чувствуваше неудобно.

— Не, само искам да ви обясня, че… леля ви Александра ме помоли… сине, ти знаеш, че си от рода Финч, нали?

— Така поне ми казват всички. — Джем го изгледа с крайчеца на окото и неволно повиши глас: — Атикус, какво има?

Атикус кръстоса крак връз крак и скръсти ръце.

— Искам да ви запозная с фактите на живота.

— Знам ги тия глупости — каза Джем с нарастващо отвращение.

Атикус изведнъж придоби сериозен вид. Заговори с юридически глас, без никаква интонация.

— Вашата леля ме помоли да се опитам да ви внуша и на тебе, и на Джин-Луиза, че не сте обикновени хора от неизвестен род, а че сте плод на няколко поколения, които са били безукорно възпитавани… — Атикус замълча и ме загледа, докато аз се мъчех да хвана една мравка, полазила по крака ми.

— … няколко поколения, които са били безукорно възпитавани — продължи той, след като аз бях уловила мравката и се бях почесала, — и че трябва да се стараете да живеете по начин, достоен за името ви — Атикус продължи въпреки нашето държане: — Тя ме помоли да ви кажа, че трябва да се държите както подобава на млад джентълмен и на млада дама. Тя иска да поговори с вас за нашия род, за ролята, която той дълги години е играл, за да имате представа кои сте, да се развълнувате от това и да се държите както подобава — завърши той в галоп.

Ние с Джем бяхме поразени, спогледахме се, а после погледнахме и Атикус. Него явно го стягаше яката. Ние не отвърнахме.

Малко след това аз взех един гребен от масичката на Джем и прекарах зъбите му по края на дъската.

— Престани с този шум — каза Атикус.

Неговата рязкост ме засегна. Не изкарах докрай зъбите на гребена и го праснах в пода. Почувствувах, че ще се разрева без никаква причина, но не можах да се въздържа. Това не беше моят баща. Баща ми никога не мислеше по този начин. Баща ми никога не говореше така. Леля Александра някак го беше заставила. През сълзи видях, че Джем също седи самотен, свел настрани глава.

Нямаше къде да отида, но се извърнах да си вървя и пред мен се оказа жилетката на Атикус. Зарових глава в нея и се заслушах в тихите вътрешни шумове, които се чуваха зад светлосиния плат: тиктакането на часовника му, лекото шумолене на колосаната риза, кроткия шум на дишането.

— В корема ти бръмчи — казах аз.

— Зная — отвърна той.

— Вземи сода.

— Ще взема — каза той.

— Атикус, това, дето ни го разправяш, за нашето държане, ще промени ли нещата? И ти наистина ли?…

Усетих ръката му върху главата си.

— Не се безпокой — каза той. — Още е рано да се безпокоиш.

Щом чух това, разбрах, че се е върнал при нас. Кръвта в краката ми пак се раздвижи и вдигнах глава.

— Наистина ли искаш да правим всичко това? Аз просто не мога да запомня всичко, което трябва да правят хората от рода Финч…

— Не искам да го запомняш. Забрави го.

Той отиде до вратата, излезе и затвори вратата след себе си. Едва не я затръшна, но в последния миг се усети и я затвори леко. Ние с Джем още се взирахме след него, вратата се отвори отново и Атикус надзърна иззад нея. Беше вдигнал вежди, а очилата му се бяха смъкнали.

— Аз май че всеки ден все повече заприличвам на братовчеда Джошуа, нали? Как мислите, може би накрая и аз ще струвам петстотин долара на семейството?

Сега вече знам какво искаше да направи Атикус, но той беше само мъж. А за такава работа бе необходима жена.