Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (8)

8

Тази година по причини, недостижими и за най-опитните пророци в окръга Мейкомб, след есента настъпи зима. Две седмици имаше страшен студ и Атикус каза, че от 1885 година не е било толкова студено. Мистър Ейвъри разправяше, че така било писано на прочутата Розетска плоча^[1] — когато децата не слушат родителите си, пушат цигари и се бият, годишните времена се влошават. Ние с Джем чувствувахме бремето на вината си, защото и ние бяхме спомогнали за тия природни аномалии, бяхме причинили мъка на съседите си и неприятности на нас самите.

Същата зима умря старата мисис Редли, но смъртта й остана почти незабелязана — съседите я виждаха само когато поливаше канните^[2] си. Джем и аз решихме, че Бу Редли най-после е успял да я докопа, но когато Атикус се завърна от къщата на Редли, за наше разочарование каза, че била умряла от естествена смърт.

— Попитай го — пошепна Джем.

— Ти го попитай, ти си по-голям.

— Точно затова ти трябва да го питаш.

— Атикус — казах аз, — видя ли мистър Артър?

Атикус ме погледна строго иззад вестника си.

— Не, не го видях.

Джем не ми позволи да питам повече. Той каза, че Атикус още не е забравил нашата история с Редлиевци и не трябва да го закачаме по този въпрос. Според Джем, Атикус подозирал, че онова, което сме правили през онази нощ на миналото лято, не се е ограничило само с покер на разсъбличане. Джем нямаше определени основания да мисли така, но просто подушвал нещо такова.

На другата сутрин се събудих, погледнах през прозореца и едва не умрях от уплаха. Моите викове привлякоха Атикус от банята, обръснат наполовина.

— Атикус, иде краят на света! Моля ти се, направи нещо!… — Завлякох го до прозореца и посочих навън.

— Не иде краят на света — успокои, ме той. — Вали сняг.

Джем попита Атикус дали ще се задържи. И Джем никога не беше виждал сняг, но знаеше какво представлява снегът. Атикус каза, че и той не знаел нещо повече за снега от Джем.

— Но, както ми изглежда, ако е все така мокър, ще се обърне на дъжд.

Телефонът иззвъня и Атикус стана от масата.

— Обади се Юла Мей — каза той, като се върна. — Цитирам: „Понеже в окръга Мейкомб не е валял сняг от 1885 година, днес няма да има учебни занятия“.

Юла Мей беше най-известната телефонистка в Мейкомб. На нея беше поверена задачата да предава публичните съобщения, поканите за сватба, пускането на пожарната сирена и съветите за първа медицинска помощ, в отсъствие на доктор Рейнолдс.

Най-после Атикус ни прикани към ред и ни заповяда да гледаме в чиниите си, а не през прозорците. Тогава Джем попита:

— Как се прави снежен човек?

— Нямам представа — отвърна Атикус. — Не искам да ви разочаровам, но ми се струва, че няма да има сняг и за снежна топка дори.

Калпурния влезе и каза, че може би ще се задържи. Изтичахме в задния двор, а той беше покрит с тънък слой мокър сняг.

— Не трябва да ходим по него — каза Джем. — Виж, с всяка стъпка го разваляш.

Погледнах назад към разтопените си следи. Джем каза, че ако почакаме да навали малко повече, ще съберем за един снежен човек. Изплезих език и докопах с него една снежинка. Опари ме.

— Джем, снегът е горещ!

— Не е горещ, а е толкова студен, че пари. Не го яж, Скаут, хабиш го. Остави го да вали.

— Искам да походя по него.

— Знаеш ли какво, можем да походим в градината на мисис Моди.

С няколко широки крачки Джем прескочи предната градина. Аз го следвах по стъпките. На тротоара пред къщата на мисис Моди към нас се приближи мистър Ейвъри. Лицето му беше розово, а под колана се издуваше дебелият му корем.

— Видяхте ли какво докарахте? — каза той. — В Мейкомб не е валял сняг от Апоматокс^[3] насам. Такива непослушни деца като вас влошават годишните времена…

Зачудих се дали мистър Ейвъри знае с каква надежда сме го наблюдавали миналото лято и сме чакали да повтори подвига си. Казах си, че ако това е възмездието, то грехът не е много лошо нещо. Не се запитах откъде черпеше мистър Ейвъри своите метеорологически сведения: те идваха направо от Розетската плоча.

— Джем Финч, хей, Джем Финч!

— Джем, мисис Моди те вика.

— Стойте в средата на градината. Близо до верандата снегът е засипал шибоя. Внимавайте да не го настъпите!

— Ще внимаваме, госпожо! — извика Джем. — Нали е много красиво, мисис Моди?

— Никак не е красиво! Ако през нощта хване мраз, ще отидат азалиите ми!

По старата широкопола сламена шапка на мисис Моди блестяха снежинки. Тя се привеждаше над ниските храсти и ги увиваше в чували. Джем я попита защо го прави.

— За да им е топло — отвърна тя.

— Как може да им е топло? Нали те нямат кръвообращение!

— Не мога да ти отговоря на този въпрос, Джем Финч. Зная само, че ако през нощта хване мраз, тези растения ще измръзнат и затова трябва да се покрият. Ясно ли ти е?

— Да, госпожо. Мисис Моди?

— Какво има, млади господине?

— Можем ли да вземем със Скаут малко от вашия сняг?

— О, божичко, вземете го всичкия! Под къщата има една стара кошница от праскови, съберете го в нея. — Мисис Моди присви очи. — Джем Финч, а за какво ви е моят сняг?

— Ще видите — каза Джем и ние пренесохме, колкото можахме, сняг от двора на мисис Моди в нашия двор. Беше доста кишава работа.

— Какво ще правим, Джем? — попитах аз.

— Ще видиш — каза той. — Сега вземи кошницата и донеси тук, в средния двор, колкото сняг можеш да нагребеш от задния. Върви по следите си — предупреди ме той.

— Снежно бебе ли ще си правим, а, Джем?

— Не, истински снежен човек. Хайде, трябва здравата да поработим!

Джем изтича в задния двор зад купчината дърва, извади градинската мотика и започна да копае припряно, като отделяше настрана всеки намерен червей. Влезе в къщата и се завърна с панера за пране, напълни го с пръст и го отнесе в предния двор.

Пренесохме пет панера пръст и две кошници сняг. И Джем каза, че можем да започнем.

— Не ти ли се струва грозна тази каша? — попитах аз.

— Сега изглежда малко кална, но после няма да е така — каза той.

Джем загреба шепа пръст, умеси я на топка, прибави към нея втора и продължи така, докато построи туловището.

— Джем, никога не съм чувала за черен снежен човек.

— Няма да остане черен — изръмжа Джем.

Той донесе няколко клона от задния двор, преплете ги и ги огъна за скелет, който трябваше да се покрие с пръст.

— Прилича ми на мис Стефани Крауфорд с ръце на хълбоците — казах аз. — Дебел в средата и с тънки ръце.

— Ще ги направя по-дебели. — Джем плисна вода върху пръстения човек и му прибави още пръст. За миг се вгледа замислено в него, след това оформи под талията на фигурата голям корем. Очите му заблестяха закачливо към мене. — Не ти ли прилича този смешен човек на мистър Ейвъри, а?

После загреба малко сняг и започна да го лепи. Позволи ми да покрия със сняг само гърба, а запази за себе си всички части, които щяха да се виждат. Постепенно мистър Ейвъри стана бял.

С помощта на дървени парченца, които служеха за очи, нос, уста и копчета, Джем успя да придаде на мистър Ейвъри сърдит вид. Една цепеница допълни картината. Джем се отдръпна и огледа своята творба.

— Чудесен е, Джем — казах аз. — Като че ей сега ще проговори.

— Не е лош, нали? — каза той скромно. Нямахме търпение да чакаме Атикус до обед, а му позвънихме по телефона и му казахме, че имаме изненада за него. Той видя, че сме пренесли почти целия заден двор в предния, остана много учуден, но каза, че сме свършили отлична работа.

— Не знаех как ще го направиш — рече той на Джем, — но отсега нататък няма да се безпокоя за тебе, сине. Ти във всички случаи ще измислиш нещо.

Ушите на Джем почервеняха от този комплимент, но той видя, че Атикус се отдръпва и веднага погледна нагоре. Атикус се вгледа с присвити очи в снежния човек. Усмихна се, после се разсмя.

— Сине, не знам какъв ще станеш — инженер, адвокат или портретист, но ти си извършил публично оскърбление, и то в предния двор. Трябва да го замаскираме малко този приятел.

Атикус предложи Джем да понамали корема на творбата си, да замени цепеницата с метла и да му сложи престилка.

Джем обясни, че ако направи това, снежният човек ще стане само кал и няма да бъде снежен човек.

— Измисли, каквото щеш, но измисли нещо — каза Атикус. — Не можеш да правиш такива карикатури на съседите.

— Това не е карикатура — отвърна Джем. — Той само му прилича малко.

— Мистър Ейвъри може да е на друго мнение.

— Сетих се! — извика Джем. Изтича през улицата, изчезна в двора на мисис Моди и се върна горд и доволен. Върху главата на снежния човек нахлупи нейната широкопола сламена шапка, а в сгънатата му ръка набута градинската й ножица. Атикус каза, че сега всичко е наред.

Мисис Моди отвори вратата си и застана на верандата. Тя погледна през улицата към нас. И внезапно се усмихна.

— Джем Финч — викна тя, — ах ти, дяволе! Върни ми веднага шапката, господинчо!

Джем погледна Атикус, но той поклати глава.

— Тя само на шега го казва — успокои го той. — Всъщност е поразена от твоето… постижение.

Атикус отиде на тротоара пред мисис Моди и двамата заговориха, като размахаха ръце; единствената фраза, която дочух, беше: „… направил същински мафродит в двора! Атикус, никога няма да ги възпиташ както трябва!“

Следобед снегът престана, температурата спадна и привечер най-мрачните предсказания на мистър Ейвъри се сбъднаха; Калпурния поддържаше силен огън във всички огнища в къщата и въпреки това беше студено. Щом се върна вечерта, Атикус каза, че работата била лоша и попита Калпурния дали не иска да остане при нас през нощта. Калпурния погледна към високия таван и дългите прозорци и каза, че у тях щяло да й бъде по-топло. Атикус я откара у дома й с колата.

Преди да заспя, Атикус дойде в моята стая и сложи още въглища в огъня. Каза, че термометърът показвал шестнадесет градуса^[4], че това било най-ниската температура, която помнел, и че навън нашият снежен човек бил замръзнал.

Сякаш бяха минали само няколко минути, когато усетих, че ме разтърсват. Върху мене беше хвърлено палтото на Атикус.

— Съмна ли се?

— Ставай, моето момиченце.

Атикус държеше в ръце моята хавлия и палтото ми.

— Сложи си първо хавлията — каза той.

Джем стоеше до Атикус, разрошен и сънен. С една ръка държеше яката на връхното си палто, а другата му ръка беше в джоба. Виждаше ми се някак премного дебел.

— Побързай, пиленце — каза Атикус. — Ето ти обущата и чорапите.

Аз ги обух, без да разбирам нищо.

— Съмнало ли се е вече?

— Не, минава един часът. Побързай.

Най-после разбрах, че нещо не е в ред.

— Какво има?

Сега вече нямаше нужда да ми обяснява. Както птичките знаят къде да се скрият, щом завали, така и аз знаех, когато на нашата улица е станало някакво нещастие. Дочух тихи звуци, сякаш шумеше тафта, навън глухо се суетяха. Обхвана ме безпомощна уплаха.

— У кого е?

— У мисис Моди, пиленце — каза кротко Атикус.

От входната врата видяхме как изскачат пламъци от прозорците на столовата на мисис Моди. За да потвърди тази гледка, градската пожарна сирена зави, издигна пискливия си глас и не замлъкна.

— Ще изгори, нали? — жално попита Джем.

— Предполагам — каза Атикус. — Слушайте сега! Вървете и застанете пред къщата на Редли. И се дръжте настрани, чувате ли? Нали виждате, че вятърът духа откъм онази страна!

— Охо! — възкликна Джем. — Атикус, не трябва ли да вадим мебелите?

— Още не, сине. Прави каквото ти казвам. Хайде, тичайте. Грижи се за Скаут, чуваш ли? Не я изпускай от очи.

Атикус ни побутна към предната врата на Редлиевата къща. Застанахме там и гледахме как улицата се изпълва с мъже и коли, докато огънят мълчаливо поглъщаше къщата на мисис Моди.

— Защо не побързат, защо не побързат!… — мърмореше Джем.

Скоро видяхме защо. Старата противопожарна машина беше замръзнала и тълпа мъже я бутаха към нас. Когато прикачиха маркуча й към един воден кран, маркучът се пукна, струя вода пръсна нагоре и по паважа.

— О, господи! Джем…

Джем ме обгърна с ръка.

— Мълчи, Скаут — каза той. — Рано е още да се безпокоиш. Ще ти кажа, когато му дойде времето.

Мъжете от Мейкомб, облечени и съблечени в най-различни степени, изнасяха мебелите на мисис Моди в един двор, от другата страна на улицата. Видях Атикус да носи тежкия дъбов стол на мисис Моди и си помислих, че е много разумно от негова страна да спаси най-ценната за нея вещ.

От време на време чувахме викове. После от един прозорец на втория етаж се подаде главата на мистър Ейвъри. Той избута един дюшек през прозореца на улицата и започна да хвърля покъщнина, докато мъжете завикаха.

— Слизай, Дик! Стълбището гори!

— Бягайте оттам, мистър Ейвъри!

Мистър Ейвъри взе да се измъква през прозореца.

— Скаут, заклещи се… — въздъхна Джем — О, господи!…

Мистър Ейвъри се заклещи здравата. Аз зарових глава под мишницата на Джем и не погледнах, докато Джем не извика:

— Откачи се, Скаут! Нищо му няма!

Погледнах нагоре и видях мистър Ейвъри да пресича балкона. Той прекрачи парапета и започна да слиза по една колона, но не се удържа, извика и падна в храстите на мисис Моди.

Изведнъж забелязах, че хората се отдръпват от къщата на мисис Моди и се приближават към нас. Бяха престанали да изнасят мебелите. Огънят бе обхванал напълно втория етаж и ближеше покрива; рамките на прозорците се чернееха около оранжевите пламъци.

— Джем, виж, цветът им е също като на тиква…

— Скаут, погледни!

От нашата къща и от къщата на мисис Рейшъл се вдигна дим, като че мъгла се виеше над реката. Мъжете задърпаха маркучите нататък. Зад гърба ни пожарната от Абътсвил изскърца на завоя и спря пред нашата къща.

— Онази книга… — казах аз.

— Какво? — попита Джем.

— Онази книга за Том Суифт не е моя, на Дил е…

— Не се безпокой, Скаут, още е рано да се безпокоиш — отвърна Джем. — Погледни натам.

Сред група съседи Атикус стоеше, пъхнал ръце в джобовете на балтона си, и сякаш наблюдаваше футболен мач. Мисис Моди беше до него.

— Виж, той е спокоен — каза Джем.

— Защо не се качи на някой покрив?

— Много е стар, ще си строши врата.

— Да почнем да вадим мебелите, как мислиш? Да му кажем?

— Нека не му досаждаме сега, той сам знае кога да започне — рече Джем.

Пожарната от Абътсвил взе да облива с вода нашата къща; един мъж на покрива показваше къде най-много трябва да поливат. Гледах как нашият „съвършен мафродит“ почернява и се топи; сламената шапка на мисис Моди остана да лежи върху купчината кал. Не виждах градинската й ножица. Между къщите на мисис Моди, на мисис Рейшъл и нашата беше толкова горещо, че мъжете отдавна бяха свалили палтата и хавлиите си. Работеха по пижами и нощници, натъпкани в панталоните, но на мен взе да ми става студено. Джем се опитваше да ме стопли, ръката му обаче не беше достатъчна. Освободих се и сама обвих с ръце раменете си. Потанцувах малко и наново усетих краката си.

Пристигна още една пожарна и спря пред къщата на мис Стефани Крауфорд. Нямаше втори кран за маркуча и мъжете се опитаха да облеят нейната къща с ръчни пожарогасители.

Железният покрив на мисис Моди прегради пътя на огъня. Къщата се събори с грохот; на всички страни пръснаха пламъци; по съседните покриви хората се хвърлиха с одеяла да гасят искрите и горящите главни.

Съмна се и едва тогава мъжете взеха да се разотиват, отначало един по един, а след това на групи. Избутаха Мейкомбската пожарна обратно към града, пожарната от Абътсвил си замина, а третата остана. На другия ден разбрахме, че е дошла от Кларкс Фери, на шестдесет мили оттук.

Ние с Джем тихо прекосихме улицата. Мисис Моди гледаше димящата черна дупка в нейния двор, а Атикус поклати глава, за да ни покаже, че не й е до приказки. Той ни поведе към къщи и се държеше за рамената ни, докато прекосим заледената улица. Каза, че засега мисис Моди ще отиде у мис Стефани.

— Иска ли някой чаша топло какао? — попита той. После запали огън в кухненската печка, а пък аз потръпнах.

Докато пиехме какаото, забелязах, че Атикус се вглежда в мен първо с любопитство, а след това строго.

— Струва ми се, че ви казах да не мърдате с Джем — рече той.

— Точно така направихме. Не сме мърдали…

— А чие е това одеяло тогава?

— Одеяло ли?

— Да, госпожице, одеяло. Не е наше.

Погледнах надолу и открих, че съм наметнала по индиански едно кафяво вълнено одеяло.

— Атикус, не знам, сър… аз…

Обърнах се за отговор към Джем, но той беше по-учуден от мене. Каза, че не знае как се е появило то, ние постъпихме точно, както ни беше казал Атикус, стояхме до вратата на Редли, настрани от другите, не сме мърдали на сантиметър… Джем млъкна.

— Мистър Натан беше при пожара — измърмори после той. — Видях го, видях го, той влачеше един дюшек… Атикус, честна дума…

— Няма нищо, сине — Атикус се усмихна. — Изглежда, че целият Мейкомб е бил тази нощ навън. Джем, в килера има амбалажна хартия. Върви я донеси и ще…

— Атикус, не, сър!…

Джем сякаш полудя. Той почна да раздрънква всичките ни тайни, без да го е грижа нито за моята, нито за неговата безопасност. Не пропусна нищо — нито за дупката, нито за панталоните.

— … мистър Натан замаза дупката с цимент, Атикус, и го направи нарочно, за да не намираме нищо в нея… Може и да е луд, както разправят хората, но, Атикус, кълна се, че никога не ни е сторил нищо лошо; онази вечер можеше да ми пререже гърлото, а вместо това, той се опита да ми закрепи панталоните… никога нищо лошо не ни е сторил, Атикус…

— По-спокойно, сине — каза Атикус, и то толкова кротко, че веднага почувствувах облекчение. Явно, не беше разбрал нито дума от това, което му разправи Джем, защото каза само:

— Имаш право. Повече да не говорим нито за това, нито за одеялото. Може би някой ден Скаут ще има възможност да му благодари, задето я е загърнал с одеялото!

— На кого да благодаря? — попитах аз.

— На Бу Редли. Ти дотолкова си се била заплеснала по огъня, че не си усетила кога те е загърнал с одеялото!

Стомахът ме присви, прилоша ми, когато Джем разгъна одеялото и се заусуква около мене.

— Измъкнал се е от къщата… минал е зад ъгъла… и се е промъкнал ей така!

— Не се увличай, Джереми! — каза сухо Атикус.

Джем се нацупи.

— Ама аз нищо не правя! — Забелязах, че авантюристичната искрица в очите му загасна. — Помисли си само, Скаут — продължи той, — да се беше обърнала и си щяла да го видиш!

Калпурния ни събуди по обед. Атикус беше казал този ден да не ходим на училище, защото нямаше да научим нищо, след като не си бяхме отспали. Калпурния ни нареди да почистим предната градина.

Сламената шапка на мисис Моди се виждаше през тънък слой лед, също като муха в кехлибар, а градинската й ножица трябваше да изровим от калта. Намерихме я в нейния заден двор да гледа замислено своите обгорели и замръзнали азалии.

— Носим ви нещата, мисис Моди — каза Джем. — Много ни е мъчно.

Мисис Моди се огледа и по лицето й пропълзя сянка от старата й усмивка.

— Винаги съм си мечтала за по-малка къща, Джем Финч. Така ще си имам по-голяма градина. Помисли си само, че имам повече място за моите азалии!

— Не ви ли е мъчно, мисис Моди? — попитах аз изненадана. Атикус ни каза, че тя нямала нищо друго освен къщата си.

— Да ми е мъчно ли, дете мое? Та аз не можех да търпя този стар хамбар. Много пъти съм си мислила, сама да го подпаля, но ме беше страх, че ще ме бутнат в затвора.

— Но…

— Не се безпокой за мене, Джин-Луиза Финч. Има неща, които не можеш още да разбереш. Сега ще си построя малка къща, ще си взема двама наематели и, ей, богу, ще имам най-хубавата градина в цяла Алабама. Тогава ще натрия носа на Белингретовци!

Ние с Джем се спогледахме.

— Как се е подпалила, мисис Моди? — попита той.

— Не знам, Джем. Сигурно от кюнците в кухнята. Снощи до късно поддържах там огъня, заради саксиите с цветята. Чух, че през нощта си имала неочакван гост, мис Джин-Луиза!

— Откъде знаете?

— Атикус ми разправи тази сутрин, като минаваше за града. Да ти кажа право, много ми се щеше да съм била с вас. Щях да се сетя и да се обърна.

Мисис Моди ме учудваше. Почти цялата й собственост изгоряла, любимата й градина приличаше на бойно поле, а тя, въпреки това, живо се интересуваше от нашите работи с Джем.

Тя сигурно беше забелязала учудването ми, защото каза:

— Снощи се безпокоях само задето вдигнах и изложих на опасност толкова хора. Можеше да изгорят всички съседи. Мистър Ейвъри ще лежи цяла седмица — добре се поопече. Твърде стар е за такива неща и му го казах. Щом си поизчистя ръцете и издебна момент, в който Стефани Крауфорд да не гледа, ще му направя най-добрия си кейк. Тази Стефани от тридесет години се мъчи да научи рецептата ми, но ако си мисли, че ще й я дам, само защото живея у нея, лъже се!

Рекох си, че дори ако мисис Моди не издържи и й даде рецептата, то мис Стефани пак няма да направи кейка като хората. Веднъж мисис Моди ми я показа: между другите работи в рецептата пишеше, че трябва да се сложи и една голяма чаша захар.

Денят беше тих. Въздухът беше толкова студен и чист, че чухме как часовникът на съдебната сграда скърца, тупти и се напряга още преди да избие. Носът на мисис Моди имаше цвят, какъвто не бях виждала, и аз я попитах защо има такъв цвят.

— Стоя тук шест часа вече — каза тя. — Сигурно съм замръзнала.

Тя вдигна ръце. Дланите й, изцапани с пръст и засъхнала кръв, бяха осеяни с пукнатини.

— Разсипали сте си ръцете — каза Джем. — Защо не повикате някой негър? — В гласа му нямаше никаква нотка на самопожертвувателност, когато добави: — Ние със Скаут можем да ви помогнем.

— Благодаря ти, млади господине — каза мисис Моди, — но вие си имате друга работа. — Тя посочи към нашия двор.

— Мафродита ли имате предвид? — попитах аз. — Дребна работа, ще го изгребем с греблото за минутка.

Мисис Моди се втренчи в мене и устните й замърдаха мълчаливо. Изведнъж тя се хвана за главата и се разтресе от смях. Когато си тръгнахме, още продължаваше да се смее.

Джем каза, че не разбира какво й станало — просто си беше такава мисис Моди.