Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Да убиеш присмехулник (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
To Kill a Mockingbird, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 249 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
Mummu (2008)
Допълнителна корекция
waterjess (2013)

Издание:

Харпър Ли. Да убиеш присмехулник

Издателство „Отечество“, София, 1981

Второ издание

Редактор: Лилия Рачева

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Йова Чолакова

Технически редактор: Петър Стефанов

Коректор: Стефка Бръчкова

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Добавяне на липсващ маркер за глава — да отговаря на оригинала (Boman)
  4. — Корекция

24

Калпурния беше сложила най-кораво колосаната си престилка. В ръцете си носеше поднос с шарлота. Тя натисна леко вратата с гръб и я отвори. Възхищавах се от лекотата и изяществото, с които сервираше цели товари лакомства. Предполагам, че и леля Александра го беше забелязала, защото този ден остави Калпурния да сервира.

Беше краят на август, идваше септември. На другия ден Дил щеше да замине за Меридиан: а сега бяха отишли с Джем до Баркъровия вир. Джем с удивление бе открил, че никой не си е дал труда да научи Дил да плува, а Джем смяташе, че плуването е необходимо като ходенето. Те прекараха два следобеда на реката, казаха, че не мога да отида с тях, защото се къпели голи, и аз прекарвах самотните часове с Калпурния или с мисис Моди.

Днес леля Александра и нейният мисионерски кръжок се бореха със злото из цялата къща. От кухнята чух как във всекидневната мисис Грейс Мериуедър докладваше за ужасния живот на племето мруни — поне на мен така ми се чу. Когато им идвало времето на жените (какво ли значеше това?), те ги затваряли в колиби: нямали никакво семейно чувство — знаех, че това ще огорчи леля, — подлагали децата на нечувани изпитания, когато навършвали тринадесет години; били пълни с краста и глисти, дъвчели кората на някакво дърво, плюели я в общ казан и после се напивали от получената течност.

Веднага след това дамите прекъснаха разискванията, за да се подкрепят.

Не знаех дали да вляза в трапезарията или да остана навън. Леля Александра ми беше казала да отида при тях, когато поднасят чая; нямаше нужда да присъствувам на деловата част, защото щяла съм да се отегча — така ми каза тя. Бях облечена в неделната си розова рокля, имах обуща на краката си, носех фуста; мислех си, че ако разлея нещо, Калпурния ще трябва отново да пере роклята ми за утре. За нея днешният ден беше претрупан с работа. Реших да остана навън.

— Мога ли да ти помогна, Калп? — попитах аз в желанието си да бъда полезна.

Калпурния бутна вратата навътре.

— Стой в ъгълчето и кротувай като мишка — каза тя, — а като се върна ще ми помогнеш да наредим подносите.

Когато отвори вратата, лекото бръмчене на дамските гласове се засили.

— О, Александра, никога не съм виждала такава шарлота… прекрасна… никога не мога да докарам моите кори така, никога!… Кой се е сетил за тортички с къпини?… Калпурния ли?… Кой би помислил такова нещо?… Всеки ще ви каже, че жената на проповедника… Не-е-е, тя е отново, а другото още не е проходило…

Замлъкнаха и аз разбрах, че всички са получили по нещо. Калпурния се върна и постави на един поднос масивната сребърна кана за кафе, която беше останала от мама.

— Тази кана е рядкост — измърмори тя. — Сега не правят такива.

— Мога ли аз да я внеса?

— Само ще внимаваш да не я изпуснеш! Постави я на края на масата до мис Александра. Там, до чашите и другите работи. Тя ще налее кафето.

Опитах се да бутна вратата със задника си, както правеше Калпурния, но тя не мръдна. Калпурния се захили и я отвори.

— Внимавай, защото е тежка. Не гледай в нея и няма да я разлееш.

Пътешествието ми завърши благополучно. Леля Александра се засмя ослепително.

— Остани при нас, Джин-Луиза — каза тя. Това влизаше в нейния план да ме учи да бъда дама.

Беше прието в кръжока всяка домакиня да кани и съседките си на чаша чай, независимо дали бяха баптистки или презвитерианки, и с това се обясняваше присъствието на мисис Рейшъл (съвсем трезва), мисис Моди и мис Стефани Крауфорд. Почувствувах се доста неуверена, седнах до мисис Моди и си помислих защо дамите слагат шапки, за да пресекат улицата. Много дами на едно място винаги ме изпълваха с неясен страх и у мен се проявяваше силно желание да избягам, но според леля Александра, това чувство произтичало от моята разглезеност.

Дамите изглеждаха съвсем свежи в своите басмени пастелни рокли; повечето бяха силно напудрени, но не и начервени; единственото червило за устни, което видях, беше „Танджи“ в естествен цвят. По ноктите им блестеше лак „Кътекс“, също така с естествен цвят, но някои от по-младите дами носеха розов лак. Всички миришеха възхитително. Аз седях кротко, след като успях да намеря място за ръцете си — сграбчих здраво облегалките на креслото и чаках някой да ме заговори.

Златните зъби на мисис Моди светнаха.

— Много си се издокарала днес, мис Джин-Луиза — каза тя. — Къде са ти гащите?

— Под роклята.

Съвсем не исках да се шегувам, но дамите се засмяха. Разбрах грешката си и се изчервих, но мисис Моди ме погледна сериозно. Тя никога не се смееше на думите ми, освен когато исках да се шегувам.

Изведнъж настъпи тишина и мис Стефани Крауфорд ме попита от другия край на стаята:

— Каква ще станеш, като пораснеш, Джин-Луиза, адвокатка ли?

— Не, не съм мислила по този въпрос — отвърнах аз и бях благодарна на мис Стефани, че така мило промени темата на разговора. Набързо се заех да си избери професия. Медицинска сестра? Летец — ами…

— Говори, не се смущавай, мислех, че искаш да станеш адвокатка, нали вече ходиш в съда?

Дамите отново се засмяха.

— Виж каква е тази Стефани! — каза една.

Мис Стефани с удоволствие продължи:

— Не искаш ли, като пораснеш, да бъдеш адвокатка?

Мисис Моди докосна ръката ми и аз отговорих доста кротко:

— Не, госпожице, искам да стана обикновена дама. Мис Стефани ме изгледа подозрително, реши, че не проявявам нахалство, и се задоволи да каже:

— Няма да постигнеш голям успех, ако не носиш по-често рокли.

Ръката на мисис Моди притисна здраво моята и аз не отвърнах нищо. Нейната топлота ми беше достатъчна.

От лявата ми страна седеше мисис Грейс Мериуедър и аз реших, че ще бъде учтиво да поговоря с нея. Мистър Мериуедър, убеден методист по принуда, явно не мислеше, че песента „О, божа благодат, твоята сладка музика спаси мене, грешния…“ се отнася до него. В Мейкомб обаче преобладаваше мнението, че мисис Мериуедър го бе отрезвила и направила порядъчен гражданин. И наистина мисис Мериуедър беше най-благочестивата дама на Мейкомб. Потърсих интересна за нея тема.

— Какво обсъждахте днес? — попитах аз.

— О, детето ми, говорехме за мруните — отвърна тя и започна да приказва. Нямаше нужда от повече въпроси.

Големите кафяви очи на мисис Мериуедър се изпълваха със сълзи винаги, когато говореше за тия нещастници.

— Живеят сред джунглите. И никой не се грижи за тях, освен Джеймс Граймс Еверет — каза тя. — Освен този светец Джеймс Граймс Еверет нито един бял човек не иска да се доближи до тях.

Мисис Мериуедър караше гласа си да звучи като орган: всяка нейна дума отекваше с пълната си звучност.

— Беднотата… невежеството… безправността — никой, освен Джеймс Граймс Еверет, не ги познава. Знаеш ли, когато църквата ме изпрати до лагера, Джеймс Граймс Еверет ми каза…

— Той там ли беше, госпожо? Аз мислех…

— Беше се върнал в отпуска. Джеймс Граймс Еверет ми каза: „Мисис Мериуедър, вие не можете да си представите, не можете да си представите с какво се борим ние!“ Точно така ли каза?

— Да, госпожо.

— А пък аз му казах: „Мистър Еверет — казах му, — дамите от южномейкомбската методистко-епископална църква в щата Алабама единодушно ви подкрепят“. Така му казах. И знаеш ли, още там, на самото място, си дадох клетва. Казах си, щом се върна в Мейкомб да изнеса доклад за мруните и да предам на Мейкомб посланието на Джеймс Граймс Еверет. Точно това правя сега.

— Да, госпожо.

Мисис Мериуедър разтърси глава и черните й къдри заподскачаха.

— Джин-Луиза — каза тя, — ти си щастлива девойка. Живееш в християнска къща с християни в християнски град. А там, в страната на Джеймс Граймс Еверет, има само грях и мизерия.

— Да, госпожо.

— Грях и мизерия… Какво каза, Гертруда? — с променен глас мисис Мериуедър запита съседката си. — О, това ли? Винаги съм казвала да се прощава и забравя. Дълг на църквата е да й помогне, за да живее отсега нататък с децата си по християнски. Някои от нашите мъже трябва да отидат и да кажат на свещеника да я поощрява.

— Извинете, мисис Мериуедър — прекъснах я аз, — за Майела Юел ли говорите…?

— Не, детето ми. За жената на онзи негър, Том… Том.

— Робинсън, госпожо.

Мисис Мериуедър пак се обърна към съседката си.

— Има едно нещо, в което вярвам истински, Гертруда — продължи тя, — но някои хора не са съгласни с мене. Ако им покажем, че сме им простили, че вече всичко е забравено, цялата работа ще затихне от само себе си.

— Мисис Мериуедър — прекъснах я още веднъж аз, — какво ще затихне от само себе си?

Тя отново се обърна към мен. Мисис Мериуедър беше от тези бездетни възрастни, които смятат, че трябва да променят гласа си, когато говорят с деца.

— Нищо, Джин-Луиза — отвърна тя с величествен и разлят глас, — готвачките и ратаите бяха недоволни, но вече се успокояват. На другия ден след делото мърмореха доста.

Мисис Мериуедър се обърна с лице към мисис Фароу.

— Гертруда, повярвайте ми, няма нищо по-противно от намръщена черна физиономия. Бърните им увисват чак до тука. Разваля ти се целият ден, само като погледнеш такава муцуна в кухнята си. Знаеш ли какво казах на моята Софи, Гертруда? Казах й: „Софи — казах й, — днес ти просто не си добра християнка. Исус Христос никога не е мърморил и не се е оплаквал“. И знаеш ли, това й подействува добре. Тя вдигна очи от земята и ми каза: „Не, мис Мериуедър, Исус никога не е мърморил“. Та ти казвам, Гертруда, никога не трябва да се изпуска удобният случай да се възслави господа бога.

Спомних си за малкия стар орган в параклиса на „Пристанището Финч“. Когато бях много малка и когато бивах послушна през деня, Атикус ми разрешаваше да надувам меха отзад, а той свиреше с един пръст. Последната нота звучеше, докато в органа имаше въздух. Явно, мисис Мериуедър беше привършила въздуха си и докато поемаше нов, мисис Фароу се приготви да заговори.

Мисис Фароу имаше прекрасно тяло, безцветни очи и малки стъпала. Сивите къдрици на косата й наскоро бяха излезли изпод ръката на фризьора. По благочестие беше втората дама в Мейкомб. Всеки път, преди да заговори, имаше странния обичай да подсвирва леко.

— С-с-с, Грейс, — каза тя, — същото нещо оня ден казвах и аз на брат Хътсън: „С-с-с-с, брат Хътсън — казах аз, — с-с-с, изглежда водим безнадеждна борба, безнадеждна“. Казах му още: „С-с-с, а те пет пари не дават. Можем да ги учим, докато посинеем, можем до припадък да се мъчим да ги направим християни, но въпреки това, времената станаха такива, че нито една дама не може спокойно да заспи в кревата си.“ А той ми каза: „Мисис Фароу, просто не знам докъде ще стигнем“. А пък аз му казах: „С-с-с, точно така е“.

Мисис Мериуедър важно кимна. Гласът й се извиси над звънтенето на кафените чаши и леките, преживни звуци, които дамите издаваха, докато дъвчеха различните лакомства.

— Гертруда — каза тя, — уверявам те, в този град има добри, но заблудени хора. Добри, но заблудени. И има хора в този град, които мислят, че постъпват правилно. Няма да споменавам имена, но някои от хората в града преди известно време мислеха, че вършат нещо правилно, а само предизвикаха вълнения. Само това направиха. Може би им се е струвало, че така трябва да постъпят, не знам, не разбирам този въпрос, но толкова намръщени и недоволни физиономии… Казвам ти, че ако моята Софи продължеше така още един ден, щях да я уволня. На нея не може да й мине през дебелата черна глава, че я държа само заради кризата и защото се нуждае от този долар и четвърт, който й плащам всяка седмица.

— Не ти ли присяда храната й?

Обади се мисис Моди. Край устата й се явиха две напрегнати бръчки. Тя седеше мълчаливо до мене с чаша кафе върху едното си коляно. Щом престанаха да говорят за жената на Том Робинсън, бях вече загубила нишката на разговора и си мислех за „Пристанището на Финч“ и реката. Леля Александра грешеше; деловата част на събранието беше по-интересна, а общият разговор — ужасно скучен.

— Не разбирам какво искаш да кажеш, Моди — отвърна мисис Мериуедър.

— Сигурна съм, че разбираш много добре — накъсо каза мисис Моди.

Тя не добави нищо повече. Когато се разгневеше, нейната рязкост ставаше ледена. Нещо я беше ядосало и сивите й очи бяха ледени като гласа й. Мисис Мериуедър почервеня, погледна към мене и сведе поглед. Не можах да видя мисис Фароу.

Леля Александра се изправи, бързо взе да поднася сладкиши и оживено заговори мисис Мериуедър и мисис Гейтс. В разговора се намеси мисис Перкинс и тогава леля Александра се отдръпна. Тя погледна с благодарност към мисис Моди и аз си помислих колко особени са жените. Мисис Моди и леля Александра никога не са били твърде близки, а ето че леля мълчаливо й благодареше за нещо. Не знаех за какво. Доволна бях да науча, че дори и леля Александра може да бъде благодарна, когато й помогнат. Несъмнено и аз самата скоро трябваше да навляза в този свят, където леко ухаещите дами се поклащаха на повърхността, пееха си и пиеха студена вода.

Но в света на баща си се чувствувах много по-удобно. Хора като мистър Хек Тейт не ви поставяха капани с невинни въпроси, за да ви се присмиват; дори и Джем не ми се подиграваше, освен ако кажех нещо глупаво. Дамите сякаш живееха в непрестанен ужас от мъжете, сякаш не можеха да ги одобрят напълно. А пък на мен мъжете ми харесваха. Имаше нещо привлекателно в тях, въпреки всичките им ругатни, пиенето, комара и дъвченето на тютюн; колкото и неприятни да бяха, у тях имаше нещо, което ми харесваше инстинктивно… Те не бяха…

— Лицемери, мисис Перкинс, лицемери — каза мисис Мериуедър. — Тук, на юг, поне този грях не тежи върху нашите рамене. На север хората ги освободиха, но не сядат на една маса с тях. Ние не ги лъжем, не им казваме: „Да, и вие сте като нас, само че си стойте настрана“. Ние им казваме те да си живеят своя живот, а ние да си живеем нашия. Според мене, тази жена, мисис Рузвелт, е полудяла… направо е полудяла, щом отива в Бирмингам и се опитва да сяда на една маса с тях. Ако аз бях кмет на Бирмингам, щях…

Никой от нас не беше кмет на Бирмингам, но ми се искаше за един ден да стана губернатор на Алабама; щях с такава бързина да освободя Том Робинсън, че мисионерският кръжок нямаше да има време да си поеме дъх. Онзи ден Калпурния разправяше на готвачката на мисис Рейшъл колко тежко понесъл Том цялата работа и не млъкна, когато аз влязох в кухнята. Каза, че Атикус с нищо не можел да му помогне в затвора и последното нещо, което рекъл на Атикус, преди да го отведат в затворническия лагер, било: „Сбогом, мистър Финч, нищо вече не можете да сторите, затова няма смисъл да опитвате“. И как Атикус казал, че когато отвели Том в затвора, той загубил всякаква надежда. Атикус се опитал да му обясни как стоят нещата и че не трябва да губи надежда, защото Атикус полага всички усилия да го освободи. Готвачката на мисис Рейшъл попита Калпурния защо Атикус не му е казал, че ще го освободят и с това да го успокои. Калпурния отвърна:

— Защото ти не познаваш законите. Първото нещо, което научаваш в семейството на адвокати е, че за нищо не ти се дава определен отговор. Мистър Финч не може да каже, че една работа е така или така, когато не е сигурен.

Предната врата се тръшна и чух стъпките на Атикус в преддверието. По навик се запитах колко е часът. Не му беше време да се прибира, а и в дните, когато се събираше мисионерският кръжок, той обикновено оставаше в града до тъмно.

Атикус застана на прага. Държеше шапката си в ръка и лицето му беше побеляло.

— Извинете ме, уважаеми дами — каза той. — Продължавайте вашата работа, не искам да ви преча. Александра, би ли дошла за минутка в кухнята? Трябва ми за малко Калпурния.

Той не мина през трапезарията, а заобиколи през задния коридор, влезе в кухнята през задната врата. Ние с леля Александра го посрещнахме. Вратата на трапезарията се отвори още веднъж и към нас се присъедини мисис Моди. Калпурния се надигна от стола си.

— Калп — каза Атикус, — искам да дойдеш с мен до къщата на Хелен Робинсън…

— Какво се е случило? — попита леля Александра, разтревожена от израза на Атикус.

— Том е мъртъв.

Леля Александра затисна уста с двете си ръце.

— Застреляли го — продължи Атикус. — Опитал се да избяга. По време на разходката им. Казват, че се хвърлил сляпо към оградата и започнал да се катери по нея пред очите им…

— Не са ли се опитали да го спрат? Не са ли го предупредили — гласът на леля Александра трепереше.

— О, да, пазачите му извикали да спре. Стреляли няколко пъти във въздуха и едва тогава го застреляли. Точно когато се прехвърлял през оградата. Казват, че ако били здрави и двете му ръце, щял да се изплъзне, толкова бързо станало всичко. Седемнадесет куршума го поразили. Не е трябвало да го стрелят толкова много, Калп, искам да дойдеш с мене и да ми помогнеш да съобщим на Хелен.

— Да, сър — измърмори тя, като се мъчеше да си отвърже престилката.

Мисис Моди отиде при Калпурния и я развърза.

— Това е последната капка, Атикус — каза леля Александра.

— Зависи как ще погледнеш — отвърна той. — Сред двеста негри какво значи още един негър повече или по-малко? За тях той не е бил Том, а бягащ затворник.

Атикус се облегна на хладилника, бутна нагоре очилата си и разтри очи.

— Имахме толкова добри възможности — каза той. — Разправих му какво мисля, но по съвест не можех да му обещая повече. Предполагам, че на Том са му омръзнали възможностите да спечели нещо от белите и е предпочел да разчита на себе си. Готова ли си, Калп?

— Да, мистър Финч.

— Да вървим тогава.

Леля Александра седна на стола на Калпурния скри лице в ръцете си. Не се помръдваше и беше толкова тиха, че се уплаших да не припадне. Чух мисис Моди да се задъхва, сякаш току-що се беше качила по стълбите, а в трапезарията дамите продължаваха весело да разговарят.

Помислих, че леля Александра плаче, но когато свали ръце, видях, че не плаче. Само лицето й беше уморено. Заговори с безизразен глас:

— Не мога да кажа, че одобрявам всички негови постъпки, Моди, но той е мой брат и искам да знам кога ще се свърши всичко това. — Тя повиши глас. — Сърцето му се разкъсва. Външно не го показва, но сърцето му се къса. Виждала съм го, когато… Какво още искат от него, какво още, Моди, какво още?

— Кой какво иска, Александра? — попита мисис Моди.

— Имам предвид хората от града. Те го оставят да прави всичко, което те се страхуват да правят, за да не загубят някоя и друга пара. Те го оставят да си разсипва здравето и да прави това, което те се страхуват да правят, те са…

— По-тихо, ще те чуят — каза мисис Моди. — А не си ли помисли нещо друго, Александра? Че независимо дали Мейкомб го съзнава или не, ние сме дали на Атикус най-високата оценка, с която може да бъде удостоен човек. Вярваме, че ще постъпи справедливо, това е всичко.

— Кой? — Леля Александра никога не разбра, че повтаря въпроса на Джем.

— Малкото хора в този град, които казват, че справедливостта не е отредена „само за бели“; малкото хора, които казват, че не само ние, а всеки има право на справедлив съд; малкото хора, в които има достатъчно смирение, за да помислят, когато видят негър: „Ако не беше милостта божия, това можех да бъда аз“. — Гласът на мисис Моди си възвърна обичайната решителност. — Малкото хора в този град, които имат добрия произход зад гърба си, за тях говоря!

Ако бях слушала внимателно, щях да прибавя нещо ново към определението на Джем за добрия произход, но сега цялата треперех и не можех да спра. Бях видяла затворническия лагер Енфилд и Атикус ми беше показал двора, където затворниците се разхождат. На големина беше колкото футболно игрище.

— Спри да трепериш — изкомандува мисис Моди и аз спрях. — Стани, Александра, и без това доста дълго ги оставихме сами.

Леля Александра стана и оправи многобройните банели около талията си. Извади носна кърпичка от колана си и се изсекна. Пооправи косата си и попита:

— Личи ли ми нещо?

— Нищо — отвърна мисис Моди. — Съвзе ли се, Джин-Луиза?

— Да, госпожо.

— Тогава, да вървим при дамите — каза тя мрачно.

Тя отвори вратата на трапезарията и шумът от гласовете нарасна. Леля Александра вървеше пред мен и когато пристъпи през прага, вдигна високо глава.

— О, мисис Перкинс — каза тя, — позволете да ви налея още малко кафе!

— Калпурния излезе за няколко минути, Грейс — каза мисис Моди. — Позволи ми да ви предложа тортички с къпини. Чу ли какво е направил преди два дни моят братовчед, този, който обича да ходи за риба?…

И те продължиха да обхождат редицата засмени жени, насядали в трапезарията, пълнеха чашите им с кафе, предлагаха им сладкиши, сякаш единствената им грижа беше причинена от това неприятно временно отсъствие на Калпурния.

Лекото бръмчене на гласовете се възстанови.

— Да, мисис Перкинс, Джеймс Граймс Еверет е светец и мъченик, той… Трябвало да се оженят и избягали… Всяка събота в козметичния салон… Веднага щом залезе слънцето, и си ляга с… Кокошки, пълна кошница с бели кокошки. Фред казва, че това било причината за всичко. Фред казва…

Леля Александра погледна от другия край на стаята и ми се усмихна. Отправи поглед към един поднос със сладкиши на масата и кимна. Аз взех внимателно подноса и забелязах, че се приближавам до мисис Мериуедър. С най-добрите си намерения я попитах дали не би си взела. В края на краищата, щом в подобни минути леля можеше да бъде истинска дама, истинска дама бих могла да бъда и аз.