Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (22)

22

Дойде ред да се разплаче и Джем. Пробивахме си път сред шумната, весела тълпа, а по неговото лице се стичаха гневни сълзи.

— Не е справедливо — мърмореше той по целия път чак до ъгъла на площада, където намерихме Атикус да ни чака. Атикус стоеше под уличния фенер, сякаш нищо не се беше случило: жилетката му беше закопчана, яката и връзката — на мястото си, верижката на часовника му проблясваше и той си беше възвърнал обичайната невъзмутимост.

— Не е справедливо, Атикус — каза Джем.

— Не е, сине, не е справедливо.

Тръгнахме си за в къщи.

Леля Александра ни чакаше. Беше по пеньоар, и можех да се закълна, че под него имаше корсет.

— Много съжалявам, братко — измърмори тя.

Никога преди не я бях чувал да нарича Атикус „братко“ и затова погледнах крадешком Джем, но той не слушаше. Джем поглеждаше към Атикус, после забиваше поглед в земята и си помислих дали не смята, че и Атикус носи известна отговорност за осъждането на Том Робинсън.

— Какво му е? — попита леля и посочи Джем.

— Скоро ще му мине — отговори Атикус. — Много му дойде. — Той въздъхна. — Отивам да си легна. Ако не стана утре сутрин, не ме будете.

— Аз мисля, че първо на първо не е разумно да им позволяваш…

— Това е техният дом, сестро — каза Атикус. — Ние сме го устроили такъв, какъвто е. Нека се научат да живеят в него.

— Но не е необходимо да ходят в съда и да се калят в…

— Това е толкова характерно за окръга Мейкомб, колкото и за чайовете на мисионерското дружество.

— Атикус… — леля Александра го погледна загрижено. — Никога не съм очаквала, че ти именно ще се ожесточиш от това.

— Не съм се ожесточил, а само уморил. Ще си легна.

— Атикус… — мрачно каза Джем.

Той се обърна на вратата.

— Какво има, сине?

— Как можаха да направят подобно нещо, как можаха?

— Не зная как, но можаха. Правили са го и по-рано, направиха го и тази вечер, пак ще го правят и когато го правят, изглежда, че само децата плачат… Лека нощ.

Но нещата винаги са по-добри на следващата сутрин. Както обикновено, Атикус стана невъзможно рано и когато влязохме унило във всекидневната, той вече седеше зад „Мобил реджистър“. По сънното лице на Джем беше изписан въпрос, който устните му не можеха да изговорят.

— Още е рано за безпокойство — успокои го Атикус, когато отидохме в трапезарията. — Още не сме стигнали края. Можеш да бъдеш сигурен, че ще обжалваме. Божичко, Калп, какво е това? — Той се взираше в своята чиния на масата.

— Отзарана бащата на Том Робинсън ни изпрати това пиле и аз го приготвих — каза Калпурния.

— Кажи му, че е голяма чест за мене… Сигурно и президентът в Белия дом не закусва с печени пилета. А това какво е?

— Кифли — отвърна Калпурния. — Изпрати ги Естел от хотела.

Атикус я погледна в недоумение и тя прибави:

— Елате в кухнята да видите какво има, мистър Финч.

Ние го последвахме. Кухненската маса беше отрупана с хранителни продукти, в които можеше да се скрие цялото семейство: късове солено свинско месо, домати, фасул, дори грозде. Атикус видя един буркан с осолени свински крачета и се усмихна.

— Дали леля ви ще позволи да ги изям в трапезарията, как мислите?

— Когато дойдох отзарана, всичко това беше сложено пред задната врата — обясни Калпурния. — Те… те са ви много благодарни за всичко, което сторихте, мистър Финч. Нали това не е… прекалено дръзко от тяхна страна?

Очите на Атикус се напълниха със сълзи. Не отговори веднага.

— Кажи им, че съм дълбоко признателен — каза той. — Кажи им… кажи им, че втори път не трябва да правят това. Времената са прекалено тежки…

Той излезе от кухнята, мина в трапезарията, извини се на леля Александра, сложи шапката на главата си и отиде в града.

В хола се чуха стъпките на Дил и Калпурния остави на масата неизядената закуска на Атикус. Между хапките си, Дил ни разправи как мисис Рейшъл реагирала на снощните събития. Тя заявила, че щом човек като Атикус Финч желае да си бие главата в стената, то било негова работа.

— Щях да й кажа аз на нея — изръмжа Дил, глождейки една пилешка кълка, — но видът й беше съвсем смачкан! Оплака се, че половината нощ не била спала заради мене, чудела се къде съм и щяла да накара шерифа да ме търси, но той бил в съда.

— Дил, не трябва да ходиш никъде, без да й се обаждаш — каза Джем. — Само я дразниш.

Дил въздъхна търпеливо.

— Сто пъти й обясних къде отивам… просто й се привиждат твърде много змии в шкафа. Обзалагам, че всяка сутрин закусва с по един пайнт^[1]… знам, че пие две пълни чаши. Виждал съм я.

— Не говори така, Дил — каза леля Александра. — На децата не им прилича да говорят така. Това… това е неприлично.

— Не говоря неприлично, мисис Александра. Нали не е неприлично да говориш истината?

— Начинът, по който говориш, е неприличен.

Джем я погледна с пламнали очи, но каза на Дил:

— Да вървим. Вземи този грозд със себе си.

Когато излязохме на предната веранда, мис Стефани Крауфорд разправяше на мисис Моди Аткинсън и на мистър Ейвъри за съда. Те ни погледнаха и продължиха да си говорят. Джем издаде някакъв убийствен звук с гърлото си. Аз съжалявах, че нямам оръжие.

— Мразя, когато възрастните ме гледат — каза Дил. — Все ми се струва, че съм направил нещо лошо.

Мисис Моди извика Джем да отиде при тях.

Джем изръмжа и се надигна от люлеещия се стол.

— Ще дойда с тебе — каза Дил.

Носът на мис Стефани потръпваше от любопитство. Искаше да разбере кой ни е разрешил да ходим в съда… Тя не ни видяла, но тази сутрин из целия град се разправяло, че сме били на негърския балкон. Атикус ли ни е изпратил там, за да… сигурно не е могло да се диша сред всички тези… Дали Скаут е разбрала за какво става дума… А не сме ли се чувствували много зле, когато сме видели, че баща ни губи делото?

— Мълчи, Стефани — с леден тон я сряза мисис Моди. — Нямам намерение да стърча цяла сутрин на верандата… Джем Финч, повиках те, за да разбера дали ти и приятелите ти искате малко сладкиш. В пет часа съм станала да го правя, така че ще бъде по-добре да отговорите с „да“. Извини ни, Стефани, довиждане, мистър Ейвъри.

Върху кухненската маса на мисис Моди имаше два малки сладкиша и един голям. На мисис Моди не й приличаше да забрави Дил и сигурно това се е отразило върху лицата ни. Но ние разбрахме, защо е така, когато тя отряза едно парче от големия сладкиш и го даде на Джем.

Докато ядяхме, усещахме как по този начин мисис Моди ни съобщаваше, че нейното отношение към нас не се е изменило с нищо. Тя седеше на един кухненски стол и мълчаливо ни гледаше.

— Не се безпокой, Джем — проговори ненадейно тя. — Нещата никога не са толкова лоши, колкото изглеждат.

Когато си стоеше в къщи и се готвеше да произнесе дълга реч, мисис Моди разтваряше пръсти, опираше ги в коленете и си оправяше челюстта. Така постъпи и сега. Ние зачакахме.

— Искам само да ви кажа, че на този свят има хора, които са родени да вършат вместо нас най-неблагодарната и черна работа. Вашият баща е един от тези хора.

— О, да — каза Джем.

— Никакво „о, да“, господинчо — каза мисис Моди, долавяйки безнадеждните нотки в гласа на Джем. — Още не си достатъчно пораснал, за да прецениш това, което ти казвам.

Джем се вглеждаше в изядения наполовина сладкиш.

— Чувствувам се като гъсеница в пашкул — обясни той. — Като човече, заспало на топло място! Винаги си мислех, че хората от Мейкомб са най-добрите хора на света. Поне така ми се вижда.

— Ние сме най-сигурните хора на света — каза мис Моди. — Рядко трябва да доказваме, че сме истински християни, но когато се наложи, имаме хора като Атикус, които да го докажат.

Джем се усмихна тъжно.

— Добре щеше да бъде и другите хора от окръга да мислят така.

— Ти не можеш и да предположиш колко много сме тия, които мислим така.

— Кой? — Джем повиши глас. — Кой от този град си мръдна пръста да помогне на Том Робинсън, кажете кой?

— Най-напред черните му приятели и те са хора като нас. Хора като съдията Тейлър. Хора като Хек Тейт. Спри да ядеш и помисли, Джем. Не ти ли е идвало на ум, че не случайно съдията Тейлър определи Атикус за защитник на този момък? Че съдията Тейлър е имал причини за това?

Тази мисъл беше интересна. За служебен защитник обикновено определяха Максуел Грин, най-младия придатък към мейкомбската адвокатура, който се нуждаеше от повече практика. Значи, трябваше Максуел Грин да защищава Том Робинсън.

— Помислете по този въпрос — продължи мисис Моди. — Това не е случайно. Снощи седях на верандата и чаках. Седях, и чаках да се зададете по тротоара и докато чаках, мислех: Атикус Финч няма да спечели, не може да спечели, но той е единственият човек в нашия край, който в подобно дело може да застави съдебните заседатели да се бавят толкова дълго. И си помислих, че правим крачка напред, вярно, бебешка крачка, но все пак крачка.

— Лесно е да се говори така… нашите християнски съдии и адвокати не могат да се справят с дивите съдебни заседатели — измърмори Джем. — Щом порасна…

— По това ще трябва да поговориш с баща си — заключи мисис Моди.

Слязохме по новите прохладни стъпала на мисис Моди, излязохме на слънце и видяхме мистър Ейвъри и мисис Стефани Крауфорд все още да разговарят. Бяха се спуснали по тротоара и стояха пред къщата на мис Стефани. Мисис Рейшъл се приближаваше към тях.

— Като порасна, сигурно ще стана клоун — каза Дил.

Ние с Джем се спряхме.

— Да, клоун — повтори Дил. — За нищо друго не ме бива с хората, освен да им се присмивам, затова ще вляза в някой цирк и ще се късам от смях.

— Ти съвсем го обърка, Дил — каза Джем. — Клоуните са тъжни и хората се смеят над тях самите.

— Аз пък ще бъда нов клоун. Ще заставам на средата на арената и ще се смея над хората. Погледнете ги само — посочи той, — на всичките им трябва да яхнат по една метла. Та леля Рейшъл и без това го прави.

Мис Стефани и мисис Рейшъл махаха нетърпеливо към нас и с това сякаш потвърждаваха забележката на Дил.

— О, по дяволите! — въздъхна Джем. — Ще бъде грозно, ако не отидем.

Нещо не бе наред. Мистър Ейвъри беше почервенял от непрекъснато кихане и едва не ни събори на тротоара, когато се приближихме. Мис Стефани трепереше от възбуда, а мисис Рейшъл хвана Дил за рамото.

— Върви в задния двор и стой там — каза тя. — На улицата става опасно.

— Какво има? — попитах аз.

— Още ли не сте чули? Целият град говори…

В този миг леля Александра се появи на вратата и ни повика, но беше вече твърде късно. Мис Стефани с удоволствие ни съобщи: сутринта мистър Боб Юел спрял Атикус на ъгъла пред пощата, заплюл го в лицето и му казал, че цял живот ще го дебне, но ще се разправи с него.