Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (7)

7

Цяла седмица Джем беше мрачен и мълчалив. Опитах се „да вляза в неговата кожа“, както ме беше посъветвал Атикус на времето: ако бях отишла сама до градината на Редли в два часа през нощта, на другия ден сигурно щеше да бъде погребението ми. Затова оставих Джем на мира и се стараех да не му досаждам.

Започнахме училището. Във втори клас беше също така лошо, както и в първи, дори малко по-лошо — продължаваха да размахват разни картинки пред нас и не ни позволяваха да четем и пишем. По взривовете от смях, които се чуваха през стената, можеше да се съди как напредва работата на мис Каролайн в съседната стая; впрочем, редовният отбор от повтарачи пак бе останал в първи клас и помагаше да се пази ред. Единственото хубаво нещо във втори клас беше, че тази година и аз стоях в училище, колкото Джем, и към три часа двамата се връщахме заедно в къщи.

Един следобед, като пресичахме училищния двор на път за в къщи, Джем ненадейно ми каза:

— Има нещо, което не съм ти разправил.

Това беше първото му пълно изречение от няколко дена и аз го поощрих.

— Какво?

— За онази нощ…

— Нищо не си ми разправял за онази нощ — казах аз.

Джем махна с ръка, като че пропъждаше досаден комар. Мълча известно време и после рече:

— Когато се върнах за панталоните си — преди това те се бяха закачили здравата, едва се измъкнах от тях и не можах да ги освободя — та, казвам, когато се върнах… — Той пое дълбоко въздух. — Когато се върнах, бяха сгънати и сложени върху оградата… сякаш нарочно приготвени за мене.

— Върху оградата?…

— И нещо друго… — Джем говореше с безизразен глас. — Ще ти покажа, като се приберем. Бяха зашити. Не както шият жените, а както бих ги зашил аз. Съвсем накриво. Сякаш…

— … някой е знаел, че ще се върнеш да ги търсиш.

Джем потръпна.

— Сякаш някой е отгатнал мислите ми… сякаш някой е знаел какво ще направя. Може ли някой да знае как ще постъпя, ако не ме познава, а, Скаут?

Въпросът на Джем беше по-скоро молба. Успокоих го.

— Никой не може да знае какво ще направиш, ако не живее заедно с тебе, дори аз понякога не съм сигурна.

Минавахме покрай нашето дърво. В дупката лежеше кълбо сив канап.

— Не го вземай, Джем — казах аз. — Това явно е нечие скривалище.

— Не вярвам, Скаут.

— Така е. Някой като Уолтър Кънингам идва всяко междучасие и си крие нещата, а ние минаваме след него и му ги вземаме. Слушай, хайде да го оставим и да почакаме няколко дена. Ако все още е там, ще го вземем, съгласен ли си?

— Добре, може би имаш право — отвърна Джем. — Може да е на някое малко дете и то да си крие нещата от големите. Забелязала ли си, че намираме неща, само когато ходим на училище?

— Да — казах аз, — но ние никога не минаваме оттук през лятото.

Прибрахме се в къщи. На следващата сутрин канапът си седеше на същото място. На третия ден не беше мръднал и Джем го прибра в джоба си. Оттогава всичко, което намирахме в дупката, приемахме като наша собственост.

Вторият клас беше тъп и мрачен, но Джем ме уверяваше, че всяка година училището ставало все по-интересно; той бил започнал по същия начин и едва в шести клас се научавало нещо по-ценно. Изглежда, че шестият клас му хареса от самото начало: той прекара кратък египетски период, който ме учуди — опитваше се да върви като плоско изображение, с една ръка, прилепена на гърдите, а другата отзад, слагаше крак зад крак — заявяваше, че така ходели египтяните. Казах му, че ако са ходели така, не виждам как са могли да вършат нещо, но Джем ми отговори, че те били постигнали много повече от американците, били изнамерили тоалетната хартия и вечното балсамиране и ме попита къде щяхме да бъдем днес, ако не ги били изнамерили? По този повод Атикус ме посъветва да не си служа с епитети, а да приемам фактите.

В Южна Алабама годишните времена не са строго разделени, лятото прелива в есента, а понякога след есента изобщо няма зима — постепенно настъпват пролетни дни и те отново се стопяват в лятото. Тази есен беше продължителна и топла, не стана достатъчно студено дори за сако. През един топъл октомврийски следобед ние с Джем вървяхме по пътя си, когато нашата дупка отново ни спря. Този път в нея имаше нещо бяло.

Джем предостави честта на мене и аз извадих две малки фигурки, изрязани от сапун. Едната изобразяваше момче, а на другата имаше някакво грубо подобие на рокля.

Преди да си спомня, че в същност магията е суеверие, изпищях и ги захвърлих. Джем се наведе и ги грабна.

— Какво ти става? — викна той. Избърса фигурките от червения прах. — Хубави са — каза той. — Никога не съм виждал толкова хубави фигурки.

Подаде ми ги. Бяха почти съвършени миниатюри на две деца. Момчето беше с къси панталони и кичур сапунена коса падаше до веждите му. Погледнах към Джем. От пътя на правата му коса се спускаше кестеняв кичур. Досега не го бях забелязала.

Джем вдигна очи от женската кукличка и ме погледна. Женската кукличка имаше букла. И аз имах.

— Това сме ние — каза той.

— Кой мислиш, че ги е направил?

— Познаваме ли някой наоколо, който да може да ги издяла? — попита Джем.

— Мистър Ейвъри.

— Мистър Ейвъри само дяла, а пък аз имам предвид някого, който изрязва фигурки.

Мистър Ейвъри обработваше по една цепеница седмично; издялкваше от нея една клечка за зъби и започваше да я дъвче.

— И гаджето на мис Стефани Крауфорд — допълних аз.

— Той е скулптор, вярно, само че живее извън града. Няма кога да ни обърне достатъчно внимание.

— Може би, като седи на нейната веранда, да гледа нас, а не мис Стефани. Ако бях на негово място, и аз щях да правя така.

Джем се втренчи толкова дълго в мен, че го попитах какво има, но той ми отговори само: „Нищо, Скаут“. Прибрахме се в къщи и Джем сложи фигурките в кутията си.

Не минаха и две седмици, и ние намерихме цяло пакетче с дъвки; насладихме им се, а Джем съвсем забрави, че всичко, свързано с двора на Редли, е отровно.

На другата седмица открихме в дупката един потъмнял медал. Джем го показа на Атикус и той каза, че бил медал за добър правопис; още преди ние да се родим, в училищата на окръга Мейкомб се провеждали състезания за добър правопис, на победителите давали медали. Атикус каза, че сигурно някой го е загубил и се осведоми дали сме питали съседите. Аз понечих да кажа къде сме го намерили, но Джем ме срита. Той попита Атикус дали помни кой е спечелил такъв медал и Атикус каза, че не помни.

Най-голямата ни находка се появи след четири дни; джобен часовник с верижка и алуминиево ножче; часовникът не работеше.

— Дали не е чисто злато, а, Джем?

— Не знам. Ще го покажа на Атикус.

Атикус каза, че когато часовникът е бил нов, сигурно е струвал десет долара заедно с верижката и ножчето.

— Да не си правил трампа с някого в училище? — попита той.

— О, не, сър! — Джем извади часовника на дядо си, който Атикус му даваше да носи веднъж в седмицата при условие, че Джем го пази грижливо. В дните, когато носеше часовника, Джем вървеше, сякаш беше от стъкло. — Атикус, ако нямаш нищо против, предпочитам да нося този часовник. Може би ще мога да го поправя.

След като привикна към дядовия си часовник, на Джем му омръзна да трепери над него и вече не изпитваше нуждата през пет минути да гледа колко е часът.

Той добре се справи с разглобяването и сглобяването и накрая му останаха само една пружинка и две малки частички, но часовникът не пожела да тръгне.

— Уф! — въздъхна Джем. — Няма да тръгне. Слушай, Скаут!…

— А?

— Как мислиш, да напишем ли писмо на този, който ни оставя нещата?

— Това ще бъде много мило, Джем, ще му благодарим… какво ти става?

Джем се държеше за ушите и клатеше глава.

— Не разбирам, нищо не разбирам… не зная, Скаут… — той погледна към всекидневната. — Май трябва да кажа на Атикус… не, по-добре да не му казвам.

— Да му кажа аз вместо тебе?

— Не, не трябва, Скаут. Скаут?

— Какво-о?

През цялата вечер езикът го сърбеше да ми каже нещо; от време на време лицето му светваше, той се навеждаше към мене, после променяше намерението си. И този път постъпи по същия начин.

— О, нищо.

— Ето, хайде да му напишем писмо! — Бутнах под носа му хартия и молив.

— Добре. Драги господине…

— Откъде знаеш, че е мъж? Ами ако е мисис Моди — отдавна си мисля дали не е тя.

— Е-е-е, мисис Моди не може да дъвче дъвка — Джем се ухили. — Понякога нали я знаеш колко красиво говори. Веднъж й предложих дъвка и тя ми отказа, отговори ми, че дъвката се лепяла на небцето и я карала да онемява — поясни Джем. — Това звучи много красиво, нали?

— Да, понякога тя казва много красиви неща. Вярно, тя няма и такъв часовник с верижка.

— Драги господине — продължи Джем. — Много сме ви признателни за ча… не, много сме ви признателни за всичко, което ни оставяте в дупката. Искрено предан вам Джереми Атикус Финч.

— Ако се подпишеш така, няма да знае кой си. Джем изтри името си и написа „Джем Финч“. Под него аз се подписах „Джин-Луиза Финч (Скаут)“. Джем сложи бележката в един плик.

На другата сутрин той изтича на път за училище пред мен и спря до дървото. Беше с лице към мене, когато вдигна поглед и го видях как побледня като мъртвец.

— Скаут!

Хукнах към него.

Някой беше запълнил нашата дупка с цимент.

— Не плачи, Скаут… не плачи, не се безпокой… — мърмореше ми той по целия път до училище.

Върнахме се в къщи за обед, Джем излапа храната си набързо, изтича на верандата и застана на стъпалата. Аз го последвах.

— Още не е минал — каза той.

На следващия ден Джем пак застана на пост и беше възнаграден.

— Здравейте, мистър Натан — поздрави той.

— Здравей, Джем, здравей, Скаут — отвърна мистър Редли, минавайки край нас.

— Мистър Редли! — каза Джем.

Мистър Редли се обърна.

— Мистър Редли, хм… вие ли сте сложили цимент на онова дърво?

— Да — отвърна той. — Аз го запълних.

— А защо, сър?

— Дървото е на умиране. Когато са болни дърветата, дупките им се запълват с цимент. Би трябвало да знаеш това, Джем.

Джем не каза нищо повече по този въпрос. Минахме покрай нашето дърво, той го потупа замислено по цимента и продължи да мисли. Струваше ми се, че настроението му се разваля и се държах по-настрани от него.

Същата вечер, както обикновено, посрещнахме Атикус на връщане от работа. Стигнахме до нашите стъпала и Джем каза:

— Атикус, погледни, моля ти се, онова дърво.

— Кое дърво, сине?

— В градината на Редли, ей там, в ъгъла откъм училището.

— Е, и?

— На умиране ли е това дърво?

— Не, сине, не ми изглежда така. Виж листата, съвсем зелени и сочни са, никъде няма кафяви ивици…

— Не е ли болно?

— Дървото е здраво като тебе, Джем. Защо питаш?

— Мистър Натан Редли казва, че било на умиране.

— Може и така да е. Сигурно мистър Редли познава по-добре от нас своите дървета.

Атикус ни остави на верандата. Джем се облегна на един стълб и взе да чеше рамената си в него.

— Гърбът ли те сърби, Джем? — попитах аз, колкото може по-учтиво. Той не ми отговори. — Хайде да влизаме, Джем — казах аз.

— След малко.

Той остана там, докато се стъмни, а пък аз го чаках. Като влязохме вътре, видях, че е плакал; по съответните места лицето му беше изцапано, но ми се стори чудно, че не го бях чула.