Харпър Ли
Да убиеш присмехулник (19)

19

Том Робинсън посегна, прекара пръстите си под лявата ръка и я повдигна. Насочи я към библията и гумено подобната му лява ръка потърси допир с черната подвързия. Когато вдигна дясната, сакатата му ръка се изплъзна от библията и удари по масата на секретаря. Той повтори опита си, но съдията Тейлър изръмжа:

— И така може, Том.

Том положи клетва и седна на свидетелската банка. Атикус набързо го накара да ни разправи следното: бил женен, с три деца, имал неприятности със съда и по-рано: веднъж бил осъден на тридесет дни затвор за нарушение на обществения ред.

— Сигурно е имало нарушение на обществения ред — каза Атикус. — В какво се състоеше то?

— Сбих се с един човек, той искаше да ме намуши с нож.

— Успя ли?

— Да, сър, да, но болеше много. Виждате ли, аз… — Том помръдна лявото си рамо.

— Да — каза Атикус. — И двамата ли бяхте осъдени?

— Да, сър. Аз трябваше да си излежа присъдата, защото нямах пари да платя глобата. Другият човек си плати.

Дил се наведе през мене и попита Джем какво прави сега Атикус. Джем му обясни, че Атикус показва на съдебните заседатели как Том не крие нищо от живота си.

— Познавахте ли Майела Вайолет Юел — попита Атикус.

— Да, сър. Всеки ден минавам покрай тях, когато отивам и се връщам от плантацията.

— Чия плантация?

— Събирам памук за мистър Линк Диз.

— И през ноември ли събирахте памук?

— Не, сър. През есента и зимата работя в градината му. Работя при него цялата година, той има много пеканови дървета, има и друга работа за вършене.

— Казвате, че трябва да минавате покрай дома на Юеловци, когато отивате и се връщате от плантацията. Може ли да се мине по друг път?

— Не, сър, не зная дали има друг път.

— Том, заговаряла ли ви е тя някога?

— Разбира се, сър, когато минавам покрай тях, свалям шапка и един ден тя ме повика да й натроша един долап.

— Кога ви помоли да натрошите този долап?

— Мистър Финч, беше миналата пролет. Спомням си го, защото тогава окопавахме и аз носех мотиката си. Казах й, че нося само мотиката си, но тя каза, че имала брадва. Даде ми брадвата и аз нацепих долапа. Тя каза: „Май ще трябва да ти дам пет цента, а?“ А аз казах: „Не, госпожице, няма нужда да ми плащате.“ После си отидох в къщи. Мистър Финч, това беше миналата пролет, преди повече от година.

— А друг път ходили ли сте там?

— Да, сър.

— Кога?

— Ами ходил съм много пъти.

Съдията Тейлър инстинктивно посегна към чукчето си, но не го вдигна. Ропотът в залата затихна без негова намеса.

— При какви обстоятелства?

— Прощавайте, сър.

— Защо сте влизали в двора много пъти?

Челото на Том Робинсън се изглади.

— Тя ме викаше вътре, сър, изглежда, че всеки път, когато минавах оттам, тя все искаше да й свърша нещо дребно… да насека, да нацепя, вода да донеса. Тя…

— Плащаха ли ви за услугите?

— Не, сър, само първия път ми предложи пет цента. С удоволствие го правех, понеже мистър Юел изглежда не й помагаше никак, децата също не помагаха, а аз зная, че тя няма излишни пари.

— Къде бяха другите деца?

— Винаги се въртяха наоколо, из целия дом. Някои ме гледаха как работя, а някои седяха по прозорците…

— А мис Майела разговаряше ли с тебе?

— Да, сър, тя разговаряше с мене.

Докато Том Робинсън даваше показания, на мен ми дойде на ум, че Майела Юел трябва да е най-самотното същество на света. Беше по-самотна от Бу Редли, който не бе излизал от къщи двадесет и пет години. Когато Атикус я попита дали има приятели, тя изглежда не разбра какво иска да каже, а после реши, че й се подиграва. Помислих си, че е тъжна като „смесените деца“, за които говореше Джем: белите не искаха да имат нищо общо с нея, защото живееше в кочина; негрите не искаха да имат нищо общо с нея, защото беше бяла. Тя не можеше да живее като мистър Долфус Реймънд, който предпочиташе компанията на негрите, тъй като не притежаваше земя и не произхождаше от старо, добро семейство. Никой не казваше за Юеловци „техният род са все особени“. Мейкомб им отпускаше помощи, даваше им коледни подаръци и им обръщаше гръб. Том Робинсън вероятно беше единственият човек, който се бе отнесъл прилично към нея. Но тя каза, че я бил обладал и когато се изправи, го изгледа, сякаш бе прахът под краката й.

Атикус прекъсна мислите ми.

— Случвало ли ви се е някога да влезете в участъка на Юеловци… стъпвали ли сте някога на тяхна земя, без да ви поканят?

— Не, мистър Финч, никога не съм правил такова нещо. Никога не бих направил такова нещо, сър.

Атикус понякога казваше, че един от начините да познаеш дали свидетелят лъже или не, е само да го слушаш, без да го гледаш: аз приложих този начин — Том отказа три пъти на един дъх, но спокойно, без мънкане в гласа, и открих, че му вярвам въпреки трите му отказа. Виждаше се, че е порядъчен негър, а порядъчният негър никога не влиза в чужд двор, ако не го повикат.

— Том, какво ви се случи вечерта на двадесет и първи ноември миналата година?

Под нас всички зрители като един затаиха дъх и се наведоха напред. Негрите зад гърба ни направиха същото.

Том беше кадифеночерен негър, не лъскав, а меко кадифеночерен. Върху лицето му блестеше бялото на очите, а когато говореше, виждахме как бляскат зъбите. Ако не беше сакат, щеше да бъде много хубав мъж.

— Мистър Финч — започна той, — оная вечер си се прибирах, както винаги, в къщи и като минавах покрай къщата на Юелови, мис Майела беше на верандата, както тя си каза. Стори ми се, че е много тихо, без да разбера защо. Точно мислех по този въпрос и си минавах край тях, когато тя ми каза да вляза за малко и да й помогна. И така аз влязох в двора и се огледах дали няма трески за цепене, но не видях нищо такова и тя ми рече: „Не, имам да ми свършиш нещо в къщата. Старата врата е изскочила от пантите и може да падне.“ Аз я попитах: „Имате ли отвертка, мис Майела?“ — и тя каза, че, разбира се, имала. Качих се по стъпалата и тя ми махна да вляза вътре и аз влязох в предната стая и огледах вратата. Казах й: „Мис Майела, на тази врата май й няма нищо“. Бутнах я напред-назад, и на пантите им нямаше нищо. Тогава тя пред мен затвори вратата. Мистър Финч, чудех се защо е толкова тихо и се сетих, че това е, защото нямаше нито едно от децата в къщи, нито едно от тях го нямаше и аз казах на мис Майела: „Къде са децата?“

Кадифеночерната кожа на Том започна да блести и той прекара ръка по лицето си.

— Аз казах „къде са децата?“ — продължи той. — А тя каза… смееше се… каза, че всички били отишли в града да си купят сладолед. Тя каза: „Цяла година ми трябваше, за да спестя седем петачета, но успях. Всички отидоха в града.“

Том се чувствуваше неудобно, но не от изпотяването си.

— И какво казахте тогава, Том? — попита Атикус.

— Аз казах нещо такова: „Добре, мис Майела, добре сте направили да ги почерпите.“ А тя каза: „Значи така мислиш?“ и ми се чини, че не разбра какво съм искал да кажа… аз исках да кажа, че е добре, дето е пестила, и че е много мило, дето ги е почерпила.

— Разбирам ви, Том. Продължавайте — каза Атикус.

— И аз казах, че ще е по-добре да си вървя, защото няма какво да й помогна, а тя каза, че имало какво; попитах я какво и тя каза да съм стъпел там на едно столче и да сваля една кутия от долапа.

— От друг долап, не този, който си нацепил, нали? — попита Атикус.

Свидетелят се усмихна.

— Не, сър, друг беше. Висок почти колкото стаята. И аз направих, каквото ми каза, и таман посегнах, тя ме сграбчи през… през краката, сграбчи ме през краката, мистър Финч. Толкова ме изплаши, че скочих и катурнах стола… това беше единственото нещо, съборено в стаята, когато я напуснах. Заклевам се в бога!

— И какво стана, след като катурнахте стола?

Том Робинсън сякаш онемя. Погледна Атикус, после съдебните заседатели, после мистър Ъндърууд, който седеше в другия край на залата.

— Том, ти се закле да кажеш цялата истина. Ще кажеш ли всичко?

Том прекара нервно ръка през устата си.

— Какво стана след това?

— Отговори на въпроса! — каза съдията Тейлър. Една трета от пурата му беше вече изчезнала.

— Мистър Финч, аз слязох от стола и се обърнах, а тя се нахвърли върху мене.

— Нахвърли се върху тебе ли? Да те бие?

— Не, сър, тя… тя ме прегърна. Прегърна ме през кръста.

Този път чукчето на съдията Тейлър се стовари шумно върху масата и едновременно с това лампите в залата светнаха. Още не се беше стъмнило, но следобедното слънце не грееше вече в прозорците. Съдията Тейлър бързо възстанови реда.

— И какво направи тя после?

Свидетелят с мъка преглътна.

— Надигна се и ме целуна отстрани по лицето. Каза, че никога не била целувала възрастен мъж, та можело да целуне и негър. А това, дето го вършела с баща си, каза, че не влизало в сметката. „Целуни ме и ти, черньо!“ — каза тя. А аз казах: „Мис Майела, пуснете ме“ и се опитах да избягам, но тя застана с гръб до вратата и трябваше да я избутам. Не исках да я бутам, мистър Финч, и й казах; „Пуснете ме да мина“, и точно й казвах така, когато мистър Юел изкрещя през прозореца.

— Какво каза той?

Том Робинсън отново преглътна и се облещи.

— Нещо, дето не е за повтаряне… не е за пред хората и децата…

— Какво каза той, Том? Трябва да кажеш на съдебните заседатели какво е казал!

Том Робинсън здраво стисна очи.

— Той каза: „Ах ти, курво проклета, ще те убия“.

— И какво стана после?

— Мистър Финч, толкова бързо изтичах, че не зная какво е станало.

— Том, ти изнасили ли Майела Юел?

— Не, сър.

— Причини ли й някаква неприятност?

— Не, сър.

— Противопостави ли се на нейните задиряния?

— Мистър Финч, опитах се, опитах се, без да бъда груб към нея. Не исках да бъда груб. Не исках да я бутна или нещо такова.

Помислих си, че по свой начин Том Робинсън беше също така възпитан, както Атикус. Баща ми после ни обясни в какво деликатно положение е изпаднал Том Робинсън: той не би посмял да удари бяла жена при каквито и да било обстоятелства, ако искаше да не го убият, и затова се бе възползувал от първия удобен случай, за да побегне — което пък беше сигурен признак за виновност.

— Том, ще се върнем още веднъж на мистър Юел — продължи Атикус. — Каза ли ти той нещо?

— Не, нищо, сър. Може и да е казал нещо, но мен ме нямаше там…

— Достатъчно — прекъсна го остро Атикус. — Какво чу, на кого говореше той?

— Мистър Финч, той гледаше мис Майела, нея гледаше.

— И тогава ти побягна?

— Точно така, сър.

— Защо побягна?

— Бях изплашен, сър.

— Защо беше изплашен?

— Мистър Финч, ако и вие бяхте негър като мене, и вие щяхте да се изплашите.

Атикус седна. Мистър Джилмър се приближи до свидетелската банка, но преди да я стигне, в залата се изправи мистър Линк Диз и заяви:

— Искам всички вие да знаете едно нещо. Този момък работи при мене вече осем години. Не съм имал никакви неприятности с него. Никакви.

— Дръжте си езика, сър! — съдията Тейлър се беше разбудил напълно и викаше. По чудо пурата не пречеше на говора му. — Линк Диз! — изкрещя той. — Ако имате да кажете нещо, можете да го кажете под клетва и когато му дойде времето, но дотогава ще напуснете залата, чувате ли? Напуснете залата, сър, чувате ли? Проклет да съм, ако продължа да слушам това дело!

Съдията Тейлър погледна свирепо Атикус, сякаш го предизвикваше да каже нещо, но Атикус беше свел глава и се усмихваше под мустак. Спомних си какво ни беше казал той за авторитетните забележки на съдията Тейлър, които понякога надхвърляли неговите пълномощия, но адвокатите рядко протестирали. Погледнах Джем, той само поклати глава.

— Не, това не е, както би било, ако някой от съдебните заседатели беше станал да говори — каза той. — Тогава щеше да бъде по-друго. А мистър Линк само наруши реда.

Съдията Тейлър каза на секретаря да заличи в протокола всичко, което е записал след „Мистър Финч, ако и вие бяхте негър като мене, и вие щяхте да се изплашите“, и предупреди съдебните заседатели да не обръщат внимание на прекъсването. Погледна подозрително към средната пътека и зачака, сигурно докато мистър Линк Диз напусне залата. След това каза:

— Продължавайте, мистър Джилмър.

— Веднъж сте били осъждан на тридесет дни за нарушение на обществения ред, нали, Робинсън? — попита мистър Джилмър.

— Да, сър.

— Какво стана с другия негър, след като ти го наби?

— Той ме би, мистър Джилмър.

— Да, но и вие бяхте осъден, нали?

Атикус вдигна глава.

— Нарушението е било дребно и това вече е записано в протокола, господин съдия. — Стори ми се, че гласът му звучи уморено.

— Нека свидетелят отговори въпреки това — каза съдията Тейлър също с уморен глас.

— Да, сър, бях осъден на тридесет дни.

Знаех, че мистър Джилмър убедително ще посочи на съдебните заседатели, че всеки, който е осъждан за нарушение на обществения ред, лесно може да извърши насилие над Майела Юел. Това беше единствения му довод. Понякога такива доводи помагат.

— Робинсън, вас ви бива да натрошавате долапи и да цепите трески с една ръка, нали?

— Да, сър, така е.

— Достатъчно силен сте, за да задушите една жена и да я съборите на земята, нали?

— Никога не съм правил такова нещо, сър.

— Но сте достатъчно силен, за да го направите?

— Сигурно, сър.

— Отдавна й беше хвърлил око, нали, момко?

— Не, сър, никога не съм се заглеждал по нея.

— В такъв случай е било много мило от твоя страна да й помагаш, с цепенето и пренасянето, а, момко?

— Стараех се да й помогна, сър.

— Много благородно от твоя страна, но ти си имаш работа в къщи и след като се върнеш от плантацията, нали?

— Да, сър.

— А защо не си вършил тази работа, вместо да помагащ на мис Юел?

— Върших и едната и другата, сър.

— Доста работа ти се е струпвала. Защо?

— Какво защо, сър?

— Защо си се старал толкова да й помагаш?

Том Робинсън се поколеба, търсеше отговор.

— Струваше ми се, че, както ви казах, няма кой друг да й помогне…

— А мистър Юел, а седемте деца?

— Ами аз зная, че те никога не й помагаха…

— Значи цепенето и всичко друго си го вършил от доброта, а, момко?

— Мъчих се да й помагам, както казах.

Мистър Джилмър се усмихна мрачно на съдебните заседатели.

— Изглежда, че си много добър момък… Вършил си всичко това, без да ти плащат нито стотинка?

— Да, сър. Съжалявах я, тя се стараеше повече от другите.

— Ти си я съжалявал нея, о, ти си я съжалявал? — Мистър Джилмър сякаш беше готов да скочи до тавана.

Свидетелят разбра грешката си и неспокойно се размърда на стола. Но нищо вече не можеше да се поправи. В залата под нас отговорът на Том Робинсън не се хареса на никого. И за да се запомни добре, мистър Джилмър мълча доста дълго.

— И така, на двадесет и първи ноември, миналата година, ти си минал покрай къщата, както обикновено — каза той, — и тя те повикала да натрошиш един долап?

— Не, сър.

— Отричаш ли да си минал покрай къщата?

— Не, сър, тя каза, че има да й свърша някаква работа вътре в къщата…

— Тя казва, че те е повикала да натрошиш един долап, така ли?

— Не, сър, не е така.

— Значи, казваш, че тя лъже, а, момко?

Атикус се изправи, но Том Робинсън не се нуждаеше от неговата помощ.

— Не казвам, че лъже, мистър Джилмър, а казвам, че бърка.

При следващите десет въпроса на мистър Джилмър, с които той направи преглед на събитията, съгласно показанията на Майела, свидетелят отговаряше, че тя бърка.

— А мистър Юел не те ли изгони от къщата, а, момко?

— Не, сър, не мисля да ме е изгонил.

— Какво значи това „не мисля“?

— Искам да кажа, че не успя да ме изгони, защото сам избягах веднага.

— Много си откровен! Защо избяга толкова бързо?

— Казах, че се уплаших, сър.

— Ако съвестта ти е била чиста, защо си се уплашил?

— Както казах вече, за един негър е опасно да попадне в такова… в такова положение.

— Но ти не си бил виновен за това положение… нали даде показания, че си се противопоставил на мис Юел. Да не би да си се уплашил, че ще те набие и затова да си избягал? Такъв бик като тебе?…

— Не, сър, изплаших се да не попадна в съда, както и стана.

— Изплаши се да не те арестуват и да те накарат да отговаряш за постъпката си, а?

— Не, сър, изплаших се да не би да отговарям за нещо, което не съм сторил.

— Значи ми отговаряш дръзко, а?

— Не, сър, съвсем не съм искал такова нещо.

По-нататък не слушах въпросите на мистър Джилмър, защото Джем ме накара да изведа Дил. Дил, неизвестно защо, се разплака и не можеше да спре; отначало започна тихо, а после чуха няколко души от галерията риданията му. Джем каза, че ако не отида с него, той щял да ме изблъска насила, а преподобният Сайкс прибави, че така щяло да бъде по-добре и аз отидох. Този ден Дил изглеждаше напълно здрав, нищо му нямаше, но реших, че не се е оправил напълно от бягството си.

— Лошо ли ти е? — попитах го на слизане. Излязохме през южната врата и Дил се помъчи да се овладее. На площадката стоеше самотната фигура на мистър Линк Диз.

— Какво се е случило, Скаут? — попита той, когато минахме покрай него.

— Нищо няма, сър — отвърнах аз през рамо. — На Дил му стана лошо.

— Ела под дърветата — казах на Дил. — Сигурно е от жегата.

Избрахме най-сенчестия дъб и седнахме под него.

— Не, просто не можех да понасям вече — отвърна Дил.

— Кого? Том ли?

— Оня дъртак, мистър Джилмър, дето го мъчи и му говори с такава злоба…

— Защо бе, Дил, на него това му е работата. Ами ако нямаше прокурори… ами че тогава сигурно не би имало и адвокати!…

Дил въздъхна търпеливо.

— Знам всичко това, Скаут. Стана ми лошо от начина, по който говореше. Направо ми стана лошо.

— Но той така трябва да постъпва, Дил. Нали водеше кръстосан…

— Да, ама по-рано не се държеше така, когато…

— Дил, другите бяха негови свидетели?

— Защо тогава мистър Финч не се държа така с мис Майела и стария Юел, когато им води кръстосания разпит. Как само му викаше „момко“ и му се надсмиваше и при всеки негов отговор поглеждаше към съдебните заседатели.

— Какво искаш, Дил, в края на краищата, той е негър.

— Пет пари не давам. Не е справедливо да се държим така с тях. Никой няма право да говори така… просто ми се повдига.

— Мистър Джилмър си е такъв, Дил, той с всички се държи така. Ти още не си го видял да става наистина зъл. Ами когато… добре де, днес мистър Джилмър ми се видя много кротък дори. Към всички така се държат, поне повечето адвокати.

— Мистър Финч не се държи така.

— Той не може да бъде пример, Дил, той е… — мъчих се да си спомня един много точен израз на мисис Моди Аткинсън. Сетих се: — Той е еднакъв, както в съдебната зала, така и на улицата.

— Не искам да кажа това — отвърна Дил.

— Знам какво искаш да кажеш, момчето ми — обади се един глас зад нас. Помислихме, че излиза от дънера на дървото, но гласът принадлежеше на мистър Долфус Реймънд. Той ни гледаше иззад дървото.

— Искаш да кажеш, че не си плачльо, а че просто ти се повдига, нали?