Тери Гудкайнд
Изповедник (7)

Седма глава

КОГАТО ВОЙНИКЪТ, който минаваше покрай каруците, подхвърли твърдо сварените яйца, Ричард награби колкото можа. Още щом ги събра от земята, ги сипа в сгъвката на лакътя си и изпълзя обратно под каруцата, за да се скрие от дъжда. Не беше кой знае какъв подслон, но все пак бе по-добре, отколкото да стои направо на дъжда.

Сдобил се със своята дажба яйца, Джонрок също затътри веригата обратно и се пъхна под каруцата в другия й край.

— Пак яйца — с погнуса отбеляза Джонрок. — Само с това ни хранят — яйца!

— Можеше и да е по-зле.

— Не вярвам — поклати глава Джонрок, възмутен от хранителния им режим.

Ричард избърса яйцата о панталоните си, опитвайки се да ги изчисти от полепналата кал.

— Можеше да ни хранят и с Йорк.

— С Йорк ли? — смръщи чело Джонрок.

— Съотборникът ти, дето си счупи крака — обясни Ричард и започна да бели едно яйце. — Дето Змийската мутра го уби.

— А, да… Йорк. Сериозно ли мислиш, че войниците са човекоядци?

Ричард се огледа.

— Ако останат без храна, започват да ядат мъртвите си другари. Ако пък са озверели от глад, а мъртвите са привършили, си осигуряват нова реколта.

— Да не би да свършват храната?

Ричард знаеше, че и това ще стане, но не искаше да го казва на глас. Бе инструктирал Д’Харанските части не само да унищожават всички кервани с провизии, идващи от Стария свят, ами да направят така, че Старият свят изобщо да не успява да снабдява огромната си армия с храна.

— Казвам само, че можеше и да е по-лошо от яйца.

Джонрок погледна на яйцата си с други очи и накрая изсумтя.

Докато на свой ред се залови да си бели яйце, смени темата.

— Как мислиш, дали ще ни накарат да играем Джа’Ла в дъжда?

Ричард преглътна хапката си, преди да отговори.

— Вероятно. Предпочитам да играя и да се сгрея, отколкото да вися тук и да умирам от студ цял ден.

— Така е.

— Пък и колкото по-рано почнем да побеждаваме отборите, участващи в турнира, толкова по-напред в класирането ще отидем и толкова по-бързо ще се изправим срещу отбора на императора.

Тази перспектива извика на лицето на Джонрок усмивка.

Ричард умираше от глад, но се овладя и задъвка бавно, наслаждавайки се на храната. Докато белеха яйца и дъвчеха мълчаливо, той не изпускаше от очи оживлението в далечината. Въпреки дъжда в лагера кипеше трескава активност. Звънтенето на чукове в наковални отекваше през пелената на дъжда и общия фон от разговори, крясъци, кавги, смехове и раздавани на висок глас заповеди.

Необятният лагер се бе проснал връз полетата Азрит и обхващаше плътно целия му ограничен хоризонт. От земята човек трудно би могъл да види много широк периметър. Погледът му стигаше до каруците и големите шатри зад тях. Напред-назад сновяха коне, каруци, теглени от мулета, си проправяха път през морето от хора. Покрай походните кухни стояха тълпи от мокри до кости хора, очакващи своята дажба.

Над всичко това в далечината се извисяваше Народният дворец. Дори в дрезгавината на мрачния ден великолепните каменни стени, величествени кули и грандиозни покриви се рееха приказно над вражеската армия, дошла да ги унищожи. Зад парата и пушеците на огромния лагер, допълнително размити от неспирния дъжд, силуетът на двореца потрепваше като далечно, достолепно привидение. Понякога мъглите и облаците биваха толкова гъсти, че покриваха цялото плато като завеса и то се губеше в сивата мараня, сякаш нагледало се на врящата орда, дошла да го превземе.

Не съществуваше лесен начин да се атакува Дворецът, извисил се най-отгоре на платото. Пътят, който се виеше отстрани по ръба на скалата, бе прекалено тесен, за да може да се организира значимо нападение. Освен това имаше и падащ мост, за който Ричард беше убеден, че вече е вдигнат, а дори да не беше, масивните стени най-отгоре сами по себе си бяха непреодолимо препятствие, а пред тях не оставаше много място за събиране на многобройна военна сила.

В мирно време Народният дворец привличаше търговци от цяла Д’Хара. Към вътрешността му непрекъснато се внасяха провизии за изхранване на многобройните хора, живеещи вътре. Тъй като представляваше търговско средище, към Двореца се стичаха голям брой хора да купуват и продават какво ли не. За всички тях главният път към Двореца град беше през самото плато. Имаше безкрайни стълби и алеи, по продължение на които се рояха безброй посетители и търговци. Имаше също и огромни платформи за коне и каруци. Тъй като към вътрешността на платото пътуваха тълпи от хора, по целия път бяха разположени магазинчета и сергии. Върволици се виеха натам, но хората така и не стигаха до града горе.

Цялата вътрешност на платото беше осеяна с всякакъв род и вид помещения. Някои бяха обществени, други — не. Голяма част от дворцовата гвардия бе разквартирувана там.

Проблемът за Императорския орден беше, че големите порти към тези вътрешни пространства бяха затворени. Тези врати бяха направени така, че да издържат на всякаква атака, а във вътрешността бяха складирани достатъчно провизии, за да се устои на продължителна обсада.

Полетата Азрит отвън не бяха ни най-малко гостоприемна среда за организиране на обсада. Докато вътре имаше дълбоки кладенци за вода, които не пресъхваха, то отвън можеше да се разчита единствено на дъжда. Нямаше и надежден източник на дърва за огрев. А на всичко отгоре времето беше доста своенравно.

Сред Императорския орден имаше доста хора с дарбата, но те не можеха да помогнат много за обезвреждане защитите на двореца. Самата конструкция на Двореца бе изградена като защитно заклинание, което укрепваше силата на Господаря Рал, като в същото време възпрепятстваше силата на всеки друг. Във вътрешността на платото и в града, кацнал отгоре му, способностите на всеки друг, освен Господаря Рал, бяха сериозно стопирани.

Тъй като Ричард бе Господарят Рал, тази магия би трябвало да му осигури предимство. Само че дарбата му някак си му бе отнета. Беше почти сигурен какво е станало. Но при това положение, както беше завързан за каруца насред многомилионната вражеска армия, не можеше да направи много по въпроса.

Освен платото и Двореца отгоре, най-високото, което се извисяваше на хоризонта, бе платформата, която Императорският орден издигаше. Нямаше лесен начин да се атакува сърцето на силата на Д’Харанската империя — последната пречка по пътя към установяване на владичеството им над Новия свят. Планът на Джаганг явно беше да издигне гигантска рампа, която да побере достатъчно военни части, че да превземат крепостните стени.

Отначало Ричард си мислеше, че това е невъзможно, но се зае да следи внимателно действията на войниците и скоро осъзна със свито сърце, че планът им всъщност може и да успее. Колкото и нависоко да се издигаше платото, нашествениците разполагаха с многомилионна армия, напълно отдадена на каузата.

Джаганг гледаше на тази завоевателна мисия като последен щурм, който ще му позволи да наложи безапелационната власт на Императорския орден. За него това бе последната битка — оттук нататък нямаше да води нови битки, нямаше да предприема завоевателни походи. Градът, кацнал на платото, бе последното препятствие по пътя му.

Императорският орден не допускаше живот извън техните правила. Проповедниците на Ордена учеха, че е безнравствено да имаш личен избор, че това е разрушителна за човечеството сила. Самото съществуване на находчиви, независими, свободни хора влизаше в рязко противоречие с основните доктрини на Ордена. Орденът обричаше жителите на Новия свят на егоизъм и зло. Който не приемеше каузата на Ордена, бе обречен на сигурна смърт.

Да разполагаш с милиони войници, които разполагат с достатъчно свободно време, докато чакат да бъде наложена волята на върховния им главнокомандващ, бе доста притеснително. Ето защо Джаганг им намираше достатъчно работа. Строежът на платформата не спираше нито за секунда — денем и нощем.

Ричард не можеше да види хората, които се трудеха по основите, но бе сигурен, че кипи трескава активност, че се копаят ровове, изхвърлят се пръст и камъни. Рововете ставаха все по-дълбоки, а материалът се изнасяше нагоре, при самата платформа. Начинанието бе наистина мащабно, работеше се с размах. Ричард бе в лагера отскоро, но предполагаше, че няма да мине много време, преди да различи силуета на платформата да пълзи бавно нагоре към платото.

— Ти как ще умреш? — попита Джонрок.

Ричард бе уморен да наблюдава строежа в далечината и да мисли над безрадостното бъдеще, което Орденът щеше да осигури на човечеството. Въпросът на приятеля му не звучеше особено ободряващ. Ричард се облегна на колелото и продължи да дъвче.

— Нима мислиш, че ще имам избор — попита накрая. — Че ще ми дадат право на глас? — Отпусна длан върху коляното си, без да пуска недояденото яйце. — Можем да избираме как да живеем, Джонрок, но не мисля, че това се отнася и до смъртта ни.

Джонрок явно се изненада от отговора.

— Значи мислиш, че можем да избираме как да живеем, така ли, Рубен? Напротив, нямаме избор.

— Човек винаги има избор — приключи темата Ричард и пъхна яйцето в устата си.

Джонрок повдигна веригата, закачена за нашийника му.

— Как да избирам, като те са пълновластни господари на живота ни? — вдигна ръка към лагера той.

— Господари ли? Тези хора нямат собствена воля, те живеят по правилата на Ордена. В този смисъл те не са господари дори на собствения си живот.

Джонрок поклати удивено глава.

— Понякога говориш странни неща, Рубен. Аз съм роб. Аз съм този, който няма избор, не те.

— Има вериги, които са по-здрави от веригите около врата ти, Джонрок. Моят живот означава много за мен. Но съм готов да го пожертвам за човек, когото обичам и когото ценя.

Всичките тези хора наоколо са избрали да пожертват живота си за безумна кауза, която носи единствено страдание. Всъщност те вече са го пожертвали, без да получат нищо в замяна.

Нима това означава пълноценен живот? Не мисля. Те сами са поставили вериги около врата си — вярно, друг вид, но все пак вериги.

— Когато ме плениха, се съпротивлявах. Императорският орден спечели. И сега съм окован тук. Тези хора са живи, а ако ние се опитаме да избягаме, ще се разделим с живота.

Ричард махна и последното парченце черупка от едно яйце.

— Всички ще умрем, Джонрок. Важното е обаче как живеем. В края на краищата човек живее само веднъж, така че е важно да живеем стойностно.

Джонрок продължи да дъвче замислено. Накрая се ухили и махна с ръка.

— Е, ако все пак накрая мога да избирам как да умра, ми се ще да е под одобрителните възгласи на тълпата, по време на игра. — Той погледна Ричард. — А ти, Рубен? Ти какво би избрал?

Ричард го занимаваха по-важни въпроси.

— Надявам се да не ми се наложи да вземам решение точно днес.

Джонрок въздъхна тежко. Яйцата изглеждаха като топченца в огромните му лапи.

— Може и да не е днес, но според мен това е последното място, където ще играем. Според мен именно тук ще се разделим с живота си.

Ричард не отвърна, така че Джонрок продължи в пороя.

— Сериозно говоря. Ти слушаш ли ме изобщо, или продължаваш да бленуваш за жената, която твърдиш, че си видял вчера на идване в лагера?

Ричард се улови, че се усмихва. Въпреки всичко се усмихваше. Колкото и истина да имаше в думите на Джонрок, защото наистина имаше голяма вероятност да не напуснат живи това място, той се усмихваше. Въпреки всичко не възнамеряваше да говори за Калан пред него.

— Доста неща видях на идване в лагера.

— Скоро, като свършат игрите и ако сме се представили добре, ще има достатъчно жени. Змийската мутра обеща. Сега обаче има само войници и още войници. Вчера сигурно нещо ти се е привидяло.

Забил поглед в нищото, Ричард кимна.

— Далеч не си първият, който я мисли за призрак.

Джонрок отмести веригата пред себе си и се примъкна към Ричард.

— Рубен, по-добре си събери акъла, че иначе ще ни пречукат още преди да сме имали възможност да играем с отбора на императора.

Ричард вдигна глава.

— Останах с впечатлението, че си готов да умреш.

— Не ми се мре.

— Видя ли, Джонрок, направи своя избор. Дори окован, пак направи избора относно живота си.

Джонрок му се закани с пръст.

— Виж, Рубен, ако ще ме пречукат по време на игра, не ми се ще да е, защото главата ти е била в облаците и си бил отнесен по жени.

— Само една жена, Джонрок.

Грамадният мъж се приведе напред и изтръска парченца черупка от дланта си.

— Да, спомням си. Каза, че си видял жената, която искаш да стане твоя съпруга.

Ричард не го поправи.

— Искам само да играем добре и да спечелим, за да имаме шанс да играем срещу отбора на императора.

Усмивката на Джонрок се върна.

— Наистина ли си мислиш, че можем да ги победим, Рубен?

Ричард счупи поредното яйце в ръба на колелото.

— Нали ти беше този, който искаше да умре под възгласите на тълпата.

Джонрок го изгледа косо.

— Може пък да те послушам и да избера да живея като свободен човек.

Ричард само се подсмихна, преди да отхапе половината яйце.

Тъкмо привършиха със закуската, когато се появи командир Карг, ботушите му шляпаха в калта.

— Изчезвайте! Всички!

Ричард и Джонрок изпълзяха изпод каруцата и застанаха под дъжда. Другите пленници също се събраха, готови да чуят какво има да им каже командирът.

— Ще имаме посещение — обяви Карг.

— От кого? — попита един от войниците.

— Императорът обикаля отборите, дошли за турнира. Очаквам от вас да му покажете, че съм избрал добър отбор. Всеки, който не ме представи подобаващо или който не изрази нужното уважение към Негово сиятелство, ще ми стане излишен.

Без да каже нито дума повече, командирът се отдалечи.

Ричард усети как пулсът му се учестява, сърцето му препусна лудо. Дали Калан и днес няма да е с Джаганг. Макар отчаяно да му се искаше да я види пак, потръпваше при мисълта, че тя е в компанията на този отвратителен човек. Всъщност на всичките тези войници.

Предната година, когато Ничи плени Ричард и го отведе в Стария свят, Калан зае мястото му и поведе Д’Харанската армия. Нейна бе заслугата за това, че не позволиха на Джаганг да завоюва победа още тогава. Тя бе тази, която удържа набезите на Ордена въпреки постоянните подкрепления от Стария свят. Калан не само забави нашествениците, но и си спечели неувяхващата им омраза заради болката, която им причини. Ако не беше тя, Орденът навярно щеше да победи и изколи до крак Д’Харанската армия. Тя успя да ги държи извън обсега на императора.

Като направи всичко възможно вълнението му да не проличи, Ричард се облегна на каруцата и скръсти ръце в очакване. Не след дълго някъде вляво различи императорската свита, която си проправяше път през лагера. Движеха се покрай отборите, наредени един до друг, като от време на време спираха и оглеждаха внимателно играчите.

Съдейки по вида на войниците в свитата, Ричард прецени, че със сигурност съпровождат именно императора. Разпозна гвардейците от предния ден, когато за пръв път се сблъска с Джаганг. Точно тогава бе мярнал Калан. Гвардейците на императора изглеждаха внушителни с доспехите и кожените си дрехи, с лъскавите си оръжия, но всъщност онова, което внушаваше най-много страхопочитание, бяха лъсналите им от дъжда мускули, които изпъкваха на мощните им ръце.

Тези мъже внушаваха страх дори у иначе твърде арогантните войници от Ордена. Сега всички се отдръпваха, за да им сторят път. Ричард предположи, че хора като тях са абсолютно безмилостни към потенциална заплаха за императора.

Джонрок пристъпи напред, за да се изравни с останалите, които очакваха приближаването на Джаганг. В следващия миг Ричард различи лъскавото теме на императора в центъра на елитните гвардейци и внезапно се сети нещо. Джаганг щеше да го познае. Бидейки пътешественик по сънищата, той умееше да се настанява в главите на различни хора и бе виждал Ричард през чужди очи.

Ричард не можеше да повярва, че е проявил такава недопустима небрежност, опитвайки се да се доближи до Калан чрез отбора по Джа’Ла, при положение, че Джаганг навярно щеше да е наблизо и да го познае. Разсеял се от мисълта, че най-сетне ще стигне до Калан, изобщо не бе обмислил подобна възможност.

След което Ричард забеляза и друго — Сестра.

Приличаше на Сестра Улиция, но ако наистина беше тя, явно доста бе поостаряла от последния път, когато я бе виждал. Тя вървеше на опашката, с последните гвардейци, но Ричард успя да разгледа добре набразденото й от дълбоки бръчки лице.

При последната им среща тя беше красавица, макар че Ричард трудно отделяше външния вид от природата на даден човек. А Сестра Улиция се отличаваше с лош нрав. За Ричард външната красота бе част от цялото излъчване на човека. Злият характер променяше оценката му до такава степен, че той преставаше да забелязва лъскавата обвивка.

Това бе и още една причина да оценява толкова високо красотата на Калан — тя не само бе изумително красива, но и безупречна във всяко едно отношение. Нейната проницателност и ум съответстваха напълно на страстта й към живота. Сякаш очарованието й бе съвършено отражение на цялото й същество.

Макар и някога да се отличаваше с физическа красота, в момента Сестра Улиция представляваше огледален образ на порочната си природа.

В следващия миг Ричард си помисли, че в лагера има и други Сестри, които биха го разпознали — не опираше само до Джаганг и Улиция.

Внезапно се почувства уязвим. Във всеки един момент можеше да се окаже в полезрението на коя да е Сестра. Нямаше къде да се скрие. Приближи ли достатъчно, Джаганг нямаше да пропусне да забележи Господаря Рал, човека, когото преследваше и който сега бе в сърцето на армията му. Както бе окован и лишен от възможността да използва своя Хан, колкото и да му бе трудно да контролира дарбата си в случаите, когато имаше достъп до нея, Ричард щеше да зависи изцяло от волята на императора.

В съзнанието му нахлу притеснителният спомен за едно видение, което му бе споделила вещицата Шота. Видение, в което го екзекутират. Според картината, която видя тогава, валеше като из ведро — както сега. Калан също беше там. Със сълзи и ужас в очите тя наблюдаваше как завързват китките му зад гърба и насила го принуждават да коленичи в калта. Както стоеше на колене, а в ушите му отекваше крясъкът на Калан, която повтаряше името му, огромен войник пристъпи зад него и докато размахваше нож пред лицето му, го увери, че ще се заеме с Калан веднага след това. После с мощен замах прокара острието през гърлото му,

Ричард осъзна, че се е хванал за гърлото, сякаш в опит да запуши зейналата рана. Дишаше учестено.

Усети как му призлява. Нима видението на Шота щеше да се случи наистина? За това ли искаше да го предупреди вещицата? Нима настъпи денят на неговата смърт?

Събитията се развиваха с шеметна бързина. Нима би могъл да се подготви за този миг?

— Рубен! — изкрещя му командир Карг. — Ставай веднага!

Ричард с усилие се овладя и си пое дълбоко дъх. Направи крачка напред с ясното съзнание, че ако не се вземе в ръце, положението ще придобие още по-внезапен гротесков край.

Свитата на императора се бе спряла пред съседния отбор. Ричард чуваше приглушени гласове, удавени в монотонния ромон на дъжда.

Мисълта му работеше трескаво, опитваше се да реши какво да прави, преди Джаганг да го е разпознал. Знаеше, че е невъзможно да се скрие зад съотборниците си. Той беше нападател. Джаганг би искал да види нападателя на отбора.

В този момент видя Калан.

Движеше се като в сън. Свитата се накани да продължи към Ричард и отбора му.

Наясно, че трябва да застане в редицата при останалите, той понечи да прескочи веригата, с която бе окован Джонрок. И тогава му хрумна нещо. Припряно вдигна крак и умишлено закачи веригата. Пльосна по лице в калта. Командир Карг побесня от ярост.

— Ах ти, непохватен идиот такъв. Веднага ставай горе!

Ричард се изправи на крака в мига, в който гвардейците се разделиха, за да сторят път на императора. Ричард застана до Джонрок и с пръст почисти калта от очите си.

Примигна, за да вижда по-добре. И видя Калан. Тя вървеше плътно зад Джаганг. Качулката, спусната, за да я предпазва от дъжда, покриваше почти цялото й лице. Ричард различи познатите движения на тялото й. Никой не можеше да се движи така.

Погледите им се засякоха. Той имаше чувството, че сърцето му спря да бие.

Спомни си първата им среща. Видя му се толкова достолепна в бялата си рокля. Никога нямаше да забрави как го погледна право в очите, без да каже нищо — поглед, в който се четеше безмълвен въпрос и в който в същото време се долавяше изключителна интелигентност и начетеност. За пръв път в живота си виждаше толкова открит и доблестен поглед. Имаше чувството, че се е влюбил в нея още от тази първа секунда, от първото взиране в красивите й зелени очи. Беше убеден, че още тогава те му бяха разкрили душата й.

Сега в очите й той видя всичко това, но размито от неясна тръпка на обърканост. По начина, по който тя го погледна, той разбра нещо важно — Калан усещаше, че той я вижда. Тъй като бе под въздействието на лавинния огън, тя не би могла да си спомни нито кой е той, нито коя е самата тя. Никой освен Ричард и Сестрите, които я бяха взели за заложница и бяха активирали заклинанието, не я помнеше. Джаганг явно не бе засегнат от лавинния огън. Ричард предположи, че това навярно се дължи на връзката му със Сестрите. Но така или иначе за всички други Калан бе невидима.

И все пак тя разбираше, че Ричард я вижда. При наложената й от заклинанието изолация това сигурно бе от изключително значение за нея. Разбра го по погледа й.

Преди Джаганг да е успял да се приближи, за да разгледа отбора, към тях изтича един войник и извика нещо. Императорът направи знак на охраната си и те пуснаха новодошлия до Джаганг. Ако се съди по минималното му въоръжение — само няколко ножа, — явно беше вестоносец. Изглеждаше задъхан и забързан.

Щом се приближи до императора, човекът се приведе напред и зашепна припряно в ухото му. Докато говореше, посочи с ръка към мястото, където издигаха платформата.

Калан отмести погледа си от Ричард и се вторачи във вестоносеца.

Ричард разгледа по-подробно охраната на Джаганг. Не бяха от личните гвардейци на императора и всъщност като че ли гледаха да не се доближават много-много до техните внушителни и страховити фигури. По-скоро приличаха на обикновени войници. Оръжията им не бяха добра изработка. Не носеха ризници или доспехи. Дрехите им бяха събрани оттук-оттам. Бяха едри, млади и силни, но нямаха вид на елитна имперска охрана.

Ричард осъзна, че всъщност тяхната работа е да пазят Калан. За разлика от личните гвардейци на Джаганг, които явно не я забелязваха, тези мъже сегиз-тогиз хвърляха погледи към Калан и следяха всяко нейно движение. Което означаваше, че я виждат. Гвардейците на Джаганг изобщо не я поглеждаха. Явно императорът бе намерил хора, които я виждат, и ги бе назначил за нейни пазачи. Те явно не бяха подвластни на заклинанието.

Докато се питаше как е възможно това, той изведнъж си даде сметка, че всъщност няма нищо странно. Заклинанието на лавинния огън, както и всяка друга магия, бе заразено от Хармониите. Тази зараза разяждаше способността на магията да функционира. Целта на Хармониите бе да унищожат магията. Заради следата, която те бяха оставили в света на живите, целостта на лавинния огън също бе нарушена. Когато Зед и Hичи направиха верификационната мрежа, Ричард установи, че е повредена самата структура на заклинанието. Заради заразата лавинният огън не действаше така, както бе замислен. Беше се повредил. Звучеше логично заради повредата да има и хора, на които заклинанието да не действа.

Ричард знаеше, че когато върлува чума или друга страшна болест, тя не покосява всички наред. Винаги остават шепа хора, които, макар да се грижат за болните и умиращите, така и не се заразяват. Сигурно и сега беше така. Явно имаше отделни хора, които не бяха засегнати от лавинния огън и виждаха Калан. Това определено обясняваше факта, че тя е заобиколена с охрана, която я вижда. Докато специалните й пазачи, разсеяни от мъжа, който говореше на императора толкова разпалено, се обърнаха, за да видят по-добре какво става, Калан направи почти незабележимо движение към единия. Извърна леко глава, сякаш да намести качулката си, за да се предпази по-добре от дъжда, а ръката й се плъзна към единия от пазачите. Ричард видя, че ножницата му зее празна. Докато ръката на Калан се плъзгаше обратно под наметалото, Ричард долови милолетно проблясване на острие. Идеше му да се изсмее на глас, дa извика от радост, но не посмя да помръдне.

Калан забеляза, че той я гледа, и осъзна, че явно е видял всичко. Задържа погледа си върху него, за да прецени дали представлява заплаха за нея. Използваше качулката си, за да държи лицето си скрито от охраната — да не би някой да забележи накъде гледа. Като видя, че той не помръдва, тя се обърна в посоката, накъдето гледаха останалите, и проследи разговора между вестоносеца и императора.

Джаганг рязко се завъртя и тръгна в посоката, откъдето бе дошъл, следван по петите от вестоносеца. Калан успя да се извърне за секунда и да стрелне с поглед през рамо Ричард, преди охраната да оформи плътен кръг около него и пленничката му.

Докато тя извръщаше глава, Ричард мярна тъмна синина на лявата й буза.

В душата му се надигна кипящ гняв. Всяка фибра на съществото му копнееше да стори нещо, да действа, да я изтръгне от Джаганг, да я изведе от този лагер. Мисълта му препускаше трескаво да се хване за нещо, но както беше окован, не му оставаше много поле за действие. Не му беше нито времето, нито мястото.

По-лошото беше, че ако не направи нещо, Джаганг ще продължи да я малтретира. Ако стои безучастен, а Калан продължи да страда, Ричард никога нямаше да си го прости. Колкото и отчаяно да му се искаше да направи нещо, нямаше как.

Стоеше притихнал и неподвижен, опитвайки се да понесе бушуващата в него ярост, която бе не по-малка от яростта на Меча на истината — оръжието, с което се раздели, за да намери Калан.

Калан, императорът и охраната се изгубиха във врящия блудкав казан на лагера. Зад тях като че се затвориха завеси от мъгла.

Ричард стоеше на мястото си разтреперан и отчаян. Вече дори не му беше студено от дъжда. Дори студеният дъжд не успяваше да охлади буйната му ярост. Докато мисълта му препускаше бясно през всякакви възможни варианти за действие, той беше наясно, че всъщност нищо не може да стори. Поне не сега.

В същото време сърцето му се свиваше от болка за Калан. Като си помислеше какво е принудена тя да търпи в ръцете на човек като него, всичко отвътре му се свиваше. Коленете му омекваха от страх за нея. Наложи се да извика на помощ цялата си упоритост и решимост, за да не се строполи на земята, облян в сълзи.

Ах, да му падне Джаганг… Само да му падне.

Командир Карг застана на крачка от лицето му.

— Извади късмет — изръмжа той. — Императорът явно имаше по-важна работа, отколкото това да оглежда отбора ми и непохватния ми нападател.

— Трябва ми боя — сякаш не го чу Ричард.

Командир Карг примигна изненадан.

— Моля?

— Боя. Трябва ми боя.

— Очакваш да хукна да ти търся боя!

— Да, казвам ти, че ми трябва.

— За какво ти е?

Ричард му се закани с пръст, едва потискайки порива да метне веригата си около врата му и да го удуши.

— За какво са ти тези татуировки?

Объркан, Карг се поколеба за момент, опипвайки внимателно въпроса, сякаш можеше да е осеян с бодли.

— За да изглеждам по-страховит и да плаша врага — отвърна накрая. — Това ме прави по-силен. Врагът вижда в мен и хората ми силни и безкомпромисни бойци. Сърцата им се изпълват с ужас. Когато страхът ги скове, победата е наша.

— Точно затова ми трябва боя — обясни Ричард. — Искам да боядисам лицата на момчетата от отбора, за да вселяват страх в сърцата на противниците ни. Така по-лесно ще ги победим.

Командир Карг се вторачи в очите на Ричард, сякаш се опитваше да прецени дали не го пързаля нещо.

— Имам по-добра идея — отвърна след малко. — Ще извикам хора да ви направят татуировки. — Вдигна ръка към люспите, гравирани върху лицето му. — Ще ги накарам да покрият лицата на всички ви с люспи. Така за всички ще е ясно, че вие сте моят отбор.

Командирът се ухили самодоволно в лицето на Ричард.

— Освен това ще ви понадупча малко. Освен с татуировки ще покрия лицата ви и с метални халки. Ще заприличате на истински животни.

Ричард го изчака да завърши и поклати глава.

— Не, няма да свърши работа.

Онзи замлъкна изумен.

— Как така няма да свърши работа? — извика след малко.

— Ами… тези татуировки не се виждат достатъчно отдалеч. В битка вероятно вършат добра работа, когато си лице в лице с врага, но при Джа’Ла нещата стоят по друг начин. Някой може изобщо да не види лицето на противника си отблизо.

— По време на играта често си достатъчно близо до противника, почти като на бойното поле — възрази Карг.

— Сигурно — продължи Ричард, — но аз искам да се забелязваме не само от противниците си на терена, а и от другите отбори, които наблюдават играта… и от цялата публика. Хората трябва да ни запомнят и да се страхуват от нас.

Командир Карг скръсти ръце.

— Ще ви татуирам, за да е ясно, че сте моят отбор. Искам всички да разберат, че това е отборът на командир Карг.

— Ами ако изгубим? Ако изгубим позорно?

Командирът го стрелна с убийствен поглед.

— Тогава ви чака камшикът… в най-добрия случай. И вероятно вече няма да сте ми от полза. А ти знаеш какво става с пленниците, които не вършат работа.

— Ако това се случи — кимна Ричард, — хората ще запомнят, че всички играчи от отбора, който си екзекутирал поради некадърност, са били татуирани като теб. Загубим ли, ще запомнят змийските люспи на татуировката ти, покриващи лицата на всички ни. Татуировката свързва нас с теб, но и теб с нас. Загубим ли, всеки, който види татуираното ти лице, ще се изсмее в него.

Ако поради някаква причина не се представим добре, боята може да се измие, преди да бъдем наложени с камшик или каквото там решиш.

Командир Карг най-сетне започна да схваща какво има предвид Ричард. Татуираният мъж се почеса по брадата, поохладил страстите.

— Ще видя дали няма да мога да осигуря малко боя.

— Нека да е червена.

— Червена ли? Защо?

— Червеното се вижда отдалеч. И се помни. Освен това напомня за кръв. Искам всички да ни виждат и най-вече да се чудят защо искаме да изглеждаме като облени в кръв. Искам противниците ни да си задават този въпрос в нощта преди срещата. Искам да се обливат в пот и да изгубят съня си, защото не успяват да си отговорят. И когато излязат на терена, да бъдат уморени. Тогава ще се лее кръв.

На устните на Карг се плъзна усмивка.

— Знаеш ли, Рубен, ако се беше родил, където трябва и беше от другата страна на барикадата, обзалагам се, че с теб щяхме да станем добри приятели.

Ричард се съмняваше, че събеседникът му знае що е приятелство и изобщо, че оценява подобни отношения между хората.

— Трябва ми достатъчно боя, за да боядисам всички от отбора — заключи Ричард.

Командир Карг кимна и се обърна да върви.

— Имаш я.