Тери Гудкайнд
Изповедник (17)

Седемнайсета глава

КАРА ПРОТОЧИ ГЛАВА НАВЪН и вятърът развя русата й плитка.

— Искаш да кажеш, че ако Ричард ни поведе по едно от тези две разклонения, ще оцелеем. Но ако не го направи и тръгнем по другия път…

— …ще се озовем пред Великата бездна — довърши вместо нея Натан.

Той се обърна към Ничи и сложи ръка на рамото й.

— Разбираш ли значението на онова, което ти казвам?

— Натан, може и да не знам всичко, което казва пророчеството, но със сигурност разбирам какъв е залогът. В края на краищата кутиите на Орден бяха вкарани в играта от Сестрите на мрака. Ако те спечелят, единственият възможен резултат, който виждам, е краят на всичко добро. Доколкото разбирам, Ричард е единственият, който може да попречи това да се случи.

— Така е — отвърна Натан с въздишка. — Точно затова двамата с Ан чакахме петстотин години, за да се роди Ричард. Той беше онзи, комуто беше предопределено да ни преведе успешно през разклоненията и плетеницата от скрити възли в пророчеството. Ако той успее, което досега прави, значи той е човекът, който трябва да ни води в последната битка. Знаем за това от отдавна. — Натан се почеса по слепоочието. — Винаги сме разбирали, че кутиите на Орден са последният възел на основния корен.

Ничи потръпна, осъзнала тежестта на думите му. Изведнъж се сети друго.

— Точно тук сте сбъркали преди — каза тя пo-скоро на себе си.

Ан леко се наведе през входа, присвила очи.

— Моля?

— Проследили сте друга нишка на пророчеството — каза Ничи, докато в съзнанието й парчетата от мозайката постепенно заставаха по местата си. — Вие сте разбирали ключовата роля на кутиите на Орден, но вашата хронология е била разбъркана и в резултат сте започнали да проследявате лъжливо разклонение. Погрешно сте мислели, че Мрачният Рал, благодарение на кутиите на Орден, е оплел крайния възел. И че той ще ни поведе към Великата бездна. Били сте убедени, че трябва да подготвите Ричард, за да се справи с тази заплаха, като сте смятали, че това е разклонението на пророчеството — онова разклонение, на което се намираме в момента. Затова сте откраднали „Книгата на преброените сенки“ и сте я дали на Джордж Сайфър, за да попадне у Ричард. Искали сте Ричард да се изправи срещу Мрачния Рал. Мислили сте, че му осигурявате средствата, необходими, за да води последната битка. Но сте завили в невярна посока, стигнали сте до задънен клон на пророчеството и не сте го осъзнали. Подготвяли сте Ричард за друга битка. Така той разруши границата със Стария свят и даде възможност на Джаганг да се превърне точно в онази заплаха, за която предупреждават пророчествата. Заради вас Сестрите на мрака най-накрая успяха да сложат ръка на кутиите на Орден. Заради вас те изпълняват заповедите на Пазителя на Подземния свят. Всичко това нямаше да се случи, ако не беше тази ваша грешка.

Вие сте предизвикали всичко това непреднамерено. Опитали сте се да използвате пророчеството, за да избегнете едно зло, но на практика сте направили точно обратното — дали сте възможност на пророчеството да се изпълни.

На лицето на Ан се появи кисело изражение.

— Макар да изглежда, че всъщност…

— Толкова работа, толкова планиране и очакване в продължение на векове, а накрая сте объркали всичко. — Ничи махна от лицето си кичур коса, разрошен от вятъра. — И сега пророчеството се нуждае от мен — заради онова, което сте направили.

Натан се прокашля.

— Е, това е малко прекалено и донякъде подвеждащо опростяване на нещата, но трябва да призная, че не е съвсем невярно.

Ничи внезапно видя в нова светлина Прелата — жената, за която винаги беше мислила, че е непогрешима и способна да посочи и най-малката грешка на другите.

— Допуснахте грешка. Объркахте всичко. Докато сте полагали усилия, за да сте сигурни, че Ричард може да изиграе своята важна роля, за да ни спаси, вие всъщност сте станали главната причина за евентуалното ни унищожение.

— Ако не бяхме…

— Да, допуснахме някои грешки. — Натан прекъсна Ан, преди да е успяла да заговори. — Но всички правим грешки. В крайна сметка ето те теб, която дълги години се бореше за убежденията на Ордена, накрая стана Сестра на мрака. Мога ли да твърдя, че всичко, което казваш и правиш, няма смисъл, защото си правила грешки в миналото? Нима ще ни зачеркнеш с лека ръка, защото е имало моменти, в които сме допускали грешки?

Всъщност е възможно нашите грешки да са пo-скоро инструмент на пророчеството, част от по-голям план, защото през цялото време ти беше тази, на която бе предначертано да е близо до Ричард, за да му помага. Може би нещата, които сме направили, са ти позволили да му станеш достатъчно близка, за да изиграеш ключовата си роля в живота му.

— Свободната воля е променлива величина в пророчеството — каза Ан. — Без нея, без всичко онова, което се случи заради събитията, които Ричард обърка, къде щеше да си ти? Какво щеше да се случи с теб, ако ние не бяхме действали навреме? Къде щеше да си в момента, ако не беше срещнала Ричард?

Ничи не искаше да се замисля за това.

— Още колко други като теб, в крайна сметка, са могли да бъдат спасени, защото събитията са се завъртели в тази посока — добави Прелатът.

— Твърде е възможно — взе думата Натан, — ако не бяхме действали по този начин, грешен или не, пророчеството просто да бе открило друг начин да постигне същите резултати. Между другото, вероятно тези корени се преплитат и онова, което става точно в този момент, е трябвало да се случи по един или друг начин.

— Като водата, която си проправя път надолу? — попита Кара.

— Точно така — отвърна Натан с усмивка. — Пророчеството до известна степен се възстановява само. Може да си мислим, че разбираме всичките му подробности, но всъщност може и да не успеем да видим събитията в тяхната цялост. Тъй като пророчеството се лекува само, всякакви опити да се повлияе на събитията в крайна сметка са безполезни. И все пак пророчествата са, за да бъдат използвани, да подтикват към действие. Важното е да разбереш кога и къде да действаш. Което е сложно дори за Пророк.

— След като си толкова наясно с грешките ни — прекъсна го Ан и се обърна към Ничи, — значи разбираш защо бяхме толкова смутени, че на своя глава си избрала да посочиш Ричард за играч. Знаем какви поражения може да причини намеса дори в някои сравнително по-маловажни въпроси, свързани с пророчеството. А кутиите на Орден далеч не са маловажен елемент, а най-решаващата възлова точка в пророчеството.

Ничи никога не се беше мислила за непогрешима — дори напротив. През целия си живот се бе чувствала посредствена и дори лоша. Майка й, Брат Нарев и по-късно император Джаганг непрекъснато й напомняха, че е недостойна и неспособна. Но сега с изненада разбра, че Ан също е… човешко същество.

— Не исках да прозвучи така — сведе поглед тя. — Просто никога не съм допускала, че и вие правите грешки.

— Макар че не съм съгласна с твоето тълкуване на събития, случили се преди пет века и плод на години тежък труд и усилия — рече Ан, — си права, че всички допускаме грешки. Важното е как се справяме с тях. Ако не си ги признаем, се лишаваме от възможността да ги поправим и те започват да ни измъчват. От друга страна, ако една грешка, колкото и да е голяма, ни отклони от пътя ни, никой не би стигнал далеч. Що се отнася до твоята версия за нашето тълкуване на пророчеството, има много фактори, които не си взела под внимание, да не говорим за неща, за които нямаш никаква представа. Ти свързваш събитията по твърде опростен, макар и не съвсем неправилен начин. Предположенията, които правиш на основата на тези взаимовръзки, са пресилени по отношение на обстоятелствата, свързани с нашата намеса.

Натан отново се прокашля и Ан продължи:

— Разбира се, това не означава, че понякога преценката ни не е била погрешна. Някои от грешките ни включват събитията, за които говориш. Опитваме се да поправим тези грешки.

— А какво е това пророчество за Великата бездна? — успя да попита Кара. — Твърдите, че Господарят Рал трябва да ни поведе в последната битка, защото пророчеството казва така. В същото време част от пророчеството признава, че част от него липсва?

Ан сви устни.

— Откога и Морещиците станаха експерти по пророчествата?

Натан хвърли поглед през рамо към Кара.

— Не е толкова лесно да се разбере контекстът на събитията, които са във връзка с пророчеството. Между едно пророчество и свободната воля винаги съществува напрежение, противоборство. И въпреки това те си взаимодействат. Пророчеството е магия, а всяка магия се нуждае от равновесие. Това, което балансира пророчеството, е свободната воля.

— Аха, сега разбирам — подхвърли иронично Кара. — Ако това, което казваш, е истина, значи двете се изключват взаимно.

— Но всъщност не се изключват. — Пророкът вдигна пръст. — Те са взаимозависими и в същото време противоположни едно на друго. Точно както Адитивната и Субстрактивната магия са противоположни сили, които съществуват едновременно. Така и те служат, за да се уравновесяват една друга. Съзидание и разрушение, живот и смърт. Магията трябва да е в равновесие, за да функционира. Същото се отнася и за магията на пророчеството. Пророчеството функционира благодарение на своята противоположност — свободната воля. Това е една от основните трудности, с които се сблъсквахме през цялото време — да разберем взаимодействието между пророчеството и свободната воля.

— Ти си Пророк и вярваш в свободната воля? — Кара сбърчи нос. — Виж, това вече няма смисъл.

— Смъртта обезсмисля ли живота? Не, тя го определя и по този начин го прави ценен.

Кара не изглеждаше убедена.

— Не виждам как свободната воля изобщо успява да съществува в рамките на пророчеството.

Натан сви рамене.

— Ричард е идеалният пример. Той не се съобразява с пророчеството и същевременно го уравновесява.

— Той и с мен не се съобразява и винаги си навлича неприятности.

— Значи имаме нещо общо — каза Ан.

— Е, така или иначе, Ничи е схванала правилно нещата въздъхна Кара. — И аз мисля, че не пророчеството, а нейната свободна воля й подсказа правилното решение. Именно затова Господарят Рал й се доверява.

— Не мога да кажа, че не съм съгласен — сви рамене Натан. Колкото и да ме притеснява, понякога ние трябва да позволяваме на Ричард да направи онова, което мисли, че е най-доброто. Може би в крайна сметка Ничи е направила точно това дала му е необходимото, за да има свободата наистина да упражнява свободната си воля.

Ничи вече не го слушаше. Мислите й бяха другаде. Тя внезапно се обърна към Натан:

— Трябва да видя гроба на Панис Рал. Мисля, че знам защо той се топи.

Вниманието им беше привлечено от боботещ рев, който се носеше от далечината в сгъстяващия се мрак.

— Какво става? — Кара изпружи врат в опит да разбере причината за шума.

Ничи погледна към морето от мъже долу.

— Играят Джа’Ла. Джаганг я използва за развлечение на хората си. Войниците я играят по доста брутален начин. Те задоволяват жаждата за кръв на войниците му.

Ничи си спомни колко отдаден беше Джаганг на Джа’Ла. Той беше човек, който знае как да контролира и управлява емоциите на хората си. Отвличаше вниманието им от мизерията в ежедневието им, като непрестанно хвърляше вината за всяка трудност, с която се сблъскваха, върху онези, които отказваха да повярват в Ордена. Последният пример за това бяха езичниците на север. Така хората му не си задаваха въпроси за учението на Ордена, тъй като вината за всички беди падаше върху онези, които имаха наглостта да питат.

Като Господарката на смъртта Ничи беше напълно наясно с тези неща.

Причината за всички страдания бяха егоистите, а всеки, който задава въпроси, биваше заклеймяван като егоист.

Джаганг разпали у хората си страст към войната, като насаждаше омраза към някакъв въображаем потисник, поставен в основата на всеки проблем. Личната отговорност не съществуваше, за сметка на манията да се прехвърля вината за всяка възможна трудност на въображаемия егоист, който не си е свършил работата. Така ежедневните проблеми на хората постоянно им напомняха за неприятеля, когото набеждаваха за отговорен за проблемите им.

Жителите на Стария свят масово копнееха езичниците да бъдат унищожени, което обслужваше идеално целите на императора. Отвличането на вниманието чрез прехвърляне на вината беше изпитано средство. Стигна се до там, че хората сами подтикваха своя император да поеме поход срещу злото.

Кой би могъл да се оплаква от цената и жертвите, дадени в една война, която самият народ искаше?

Джа’Ла също бе средство за отвличане на вниманието. В градовете игрите бяха малко по-цивилизовани и насочваха емоциите и енергията на населението към безсмислени събития. Това помагаше за създаването на обща кауза, около която масите да се сплотят и която да аплодират. Същевременно се насаждаше толерантност към живота в стадо.

В армията Джа’Ла служеше за отвличане на вниманието на мъжете от мизерията на службата. Тъй като публиката се състоеше от агресивни млади мъже, тези игри се играеха при по-брутални правила. Насилието осигуряваше на обезсърчените, войнствени и враждебно настроени мъже отдушник за потиснатите им страсти. Джа’Ла помагаше на Джаганг да поддържа дисциплината и контрола върху своята необятна армия. Без тази игра войниците можеха да насочат натрупаната благодарение на бездействието враждебност навътре, към самите себе си.

Джаганг имаше личен отбор, демонстрация на несломимата върховна власт на императора. Те бяха допълнение към неговото могъщество и обект на страхопочитание. От друга страна, отборът беше връзката на императора с хората му, превръщаше ги в един от тях, като същевременно подчертаваше неговото превъзходство.

След като беше прекарала толкова време с него, Ничи знаеше, че Джаганг е пристрастен към тази игра. Както и към войната. Играта на живота беше един вид битка, на която можеше да се наслаждава, докато дойде моментът да излезе на реално бойно поле. Джа’Ла подклаждаше агресията в него. Откакто събра свой отбор от непобедими мъже, от който всички се страхуваха, пътешественикът по сънищата се изживяваше като владетеля на Джа’Ла д’Джин.

За него това беше повече от игра — беше продължение на неговата личност.

Ничи отвърна поглед от гледката на силите на Императорския орден, които се събираха долу. Повече не можеше да понася гледката или мисълта за кървавите игри, които толкова мразеше. Приглушеният рев стигаше на вълни до нея — натрупана жажда за кръв, която накрая щеше да бъде освободена срещу Народния дворец.

Щом се върна вътре, Ничи изчака Натан да избута тежката врата, за да ги скрие от студената нощ, която се спускаше върху света отвън.

— Трябва да отида да видя гроба на Панис Рал.

Той я погледна през рамо, докато със сила слагаше резето на мястото му.

— Вече го каза. Да тръгваме.

Докато се готвеха да тръгнат, Ан все още се колебаеше.

— Знам колко мразиш да ходиш в тази гробница — каза тя, като го спря за ръката. — Вирна и Ейди ще те чакат. По-добре иди при тях, докато придружа Ничи до гробницата.

Натан й хвърли подозрителен поглед. Готвеше се да отвърне нещо, но тя го изгледа с онзи свой особен поглед. Изглежда, той я разбра.

— Да, това е добра идея, скъпа моя. Двамата с Кара ще отидем да говорим с Вирна и Ейди.

Кожените дрехи на Кара проскърцаха, когато тя скръсти ръце.

— Ще остана с Ничи. В отсъствието на Господаря Рал нейната охрана е мое задължение.

— Предполагам, че Бердин и Найда ще искат да обсъдят с теб някои въпроси, свързани със сигурността на Двореца — настоя Ан и тъй като Кара никак не изглеждаше съгласна с този план, побърза да добави: — Защото когато Ричард се върне, искат да са сигурни, че е направено всичко възможно за осигуряването на неговата безопасност.

Ничи веднага разбра, че Ан цели да остане насаме с нея. Само не й беше ясно защо не го каже директно на Кара. Навярно се съмняваше, че откровеността би свършила работа.

Ничи сложи ръка на кръста на Кара и се наведе към нея.

— Всичко е наред, Кара. Върви с Натан, след малко ще дойдем при вас.

Кара премести поглед от Ничи към Ан.

— Къде?

— В трапезарията, която се намира между покоите на Морещиците и площада за отдавания, нали се сещаш?

— Разбира се.

— Вирна и Ейди ще ни чакат там. Ние ще ви настигнем, след като Ничи огледа гробницата.

Кара се съгласи едва след като Ничи й кимна утвърдително.