Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Confessor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Прозорец“, 2008

Първо издание

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: Инвестпрес АД

ISBN-978-954-733-567-7

История

  1. — Добавяне

Четирийсет и първа глава

НА СЕВЕРНИЯ БРЯГ НА РЕКАТА РЕЙЧЪЛ СЛЕЗЕ ОТ КОНЯ, хвана юздите и се озърна да провери за движение. На светлината на ранното утро тъмните гърбици на голите хълмове я караха да се чувства като сред задрямали чудовища. Но тя знаеше, че не е така. Това бяха просто хълмове. Но наоколо имаше неща, които съвсем не бяха безплътен плод на въображението й.

Гоблините бяха истински, наблизо, и идваха за нея.

Стръмните бели скали на двата хълма се извисяваха и гледаха едни към други през бреговете на реката. Храсти смрадлика с вече окапали листа заради сезона ограждаха тясната пътека, където стоеше тя, разтреперана от студ. Пещерата беше зейнала наблизо и чакаше, отворила паст като огромно чудовище, готово да я погълне.

Рейчъл завърза юздите за един храст и забърза неспокойно през калта и чакъла на пътеката към чакащата тъмна паст. Тя надзърна вътре и огледа дали кралица Вайълет или Шеста не се крият там. Очакваше Вайълет да изскочи, да я зашлеви и след това да се изсмее високомерно.

Пещерата беше тъмна и празна.

Рейчъл пак огледа околните хълмове. Сърцето й биеше лудешки, докато тя се оглеждаше за евентуално движение. Гоблините приближаваха. Идваха за нея. Щяха да я хванат. Вътре в пещерата тя видя познатите рисунки, които беше виждала вече много пъти. Хилядите изображения покриваха плътно стената. Между големите рисунки бяха сбутани по-малки. Всичките бяха различни. Повечето изглеждаха така, сякаш са рисувани от различни хора. Някои бяха много подробни и реалистични. Рейчъл нямаше представа как се преценяват подобни неща, но според нея рисунките изобразяваха поколения хора. Предвид многото различни стилове и нива на майсторство, те съвсем спокойно можеха да представят десетки, ако не и стотици поколения художници. На всички рисунки имаше изобразени хора. Всички бяха ранени, в беда, отровени, намушкани, издъхващи от глад, лежаха смазани в подножието на скалите или скърбяха върху гробове. Тези рисунки бяха кошмарите на Рейчъл.

Тя приклекна и с опипване намери газените лампи. Бяха студени. Явно никой не беше влизал в пещерите. Тя взе един кремък и парче метал от малка ниша, издълбана в стената на пещерата, и ги използва да изпрати искра към фитила на една лампа. Опита няколко пъти и успя да предизвика хубава искра, но не и пламък във фитила. Между опитите надничаше през рамо. Нямаше време. Те идваха. Приближаваха. Рейчъл разклати лампата, за да напои фитила с повече газ, и трескаво заудря парчетата кремък и метал едно в друго. Пробва пет-шест пъти и за нейно огромно облекчение пламъкът най-накрая се показа.

Тя вдигна лампата за извитата дръжка и се изправи. Надникна навън през устата на пещерата и потърси с поглед някакво движение, потърси гоблините. Не ги видя, но знаеше, че идват. Стори й се, че ги чува — навън в шубрака. Сигурна бе, че усеща как я гледат.

С лампа в ръка тя се гмурна в тъмнината, далеч от гоблините, на безопасно място… поне така се надяваше. Трябваше да се махне. Те идваха. Навсякъде другаде можеха да я хванат. Това бе единственият й шанс.

Като знаеше колко близо се намират те, беше обезумяла от страх. Сълзи опариха очите й, докато тичаше в търбуха на пещерата, покрай всичките рисунки на наранени хора.

Пътят назад в тъмнината беше дълъг. Отиваше там, където според нея щеше да е в безопасност. Лампата хвърляше скокливи сенки по камъните наоколо и осветяваше нарисуваните на стената лица.

Дълбоко в пещерата отворът проблясваше като смътна светлинка. Започна да се катери по гола скала, дъхът й затанцува пред лицето й. Дишаше тежко не само заради усилието, но и от натрупващата се паника. Нямаше представа колко далеч трябва да отиде, за да е в безопасност. Единственото, което знаеше, бе, че гоблините са зад нея и тя трябва да продължи да върви, за да им избяга. Стигна до рисунката, която си спомняше идеално. Рейчъл видя с очите си как кралица Вайълет я направи с помощта на Шеста. Въпреки че двете изобщо не споменаха името му, Рейчъл знаеше, че това е Ричард. Заобиколена от всякакви символи и знаци, тя беше най-голямата в пещерата. Също и най-сложната. За разлика от останалите изображения, произведението на Вайълет беше направено с цветен тебешир. Рейчъл си спомни колко време отдели за тази рисунка кралица Вайълет, както и внимателните инструкции, които й даваше Шеста за прецизната последователност от линии, ъгли и елементи. Рейчъл стоя там в продължение на часове и слушаше как Шеста обяснява тънкостите на всичко, което трябва да нарисува.

Рейчъл се загледа за момент в рисунката на Ричард и си помисли, че това сигурно е едно най-ужасните и зловещи неща, които е виждала. В следващия момент, още по-паникьосана от това, което идваше към нея, се втурна напред, претича по камъните и скалните издатини и навлезе още по-дълбоко в тъмнината.

Винаги когато Шеста даваше напътствия на Вайълет при изработването на рисунките или когато искаха да нарисуват нещо ново, те проникваха още по-навътре в пещерата, за да намерят празни стени, върху които да рисуват. Рейчъл си спомняше прекрасно, че образът на Ричард бе последното, което те сътвориха, и следователно оттам навътре стените би трябвало да са голи.

Докато минаваше покрай цветната плетеница от линии и символи около Ричард, Рейчъл с изумление видя нещо, което не беше забелязала преди. Закова се на място. Имаше нова рисунка.

Втренчи се, облещила очи. На рисунката беше самата тя.

Навсякъде около изображението й кръжаха същества. Рейчъл разпозна символите, които прииждаха към нея. Ужасните създания приличаха на духове от сенки и пушек. Само дето имаха зъби. Остри зъби. Зъби, предназначени да разпарят и разкъсват.

Рейчъл веднага ги разпозна. Бяха гоблините.

Тя стоеше като вкаменена, зяпнала ужасяващите фигури, насъскани срещу нея от злокобните заклинания, изрисувани по стените на пещерата. От дългите часове, прекарани в слушане на лекциите, които Шеста изнасяше на Вайълет, тя бе запозната с голяма част от символите. Шеста ги нарече „крайните елементи“. Служеха да елиминират главните действащи лица на магията след края на последователността от събития, които рисунката би трябвало да постави в действие. Тя отлично разбираше същността на картината и нейния смисъл. Означаваше, че след като гоблините я хванат, ще изчезнат и повече няма да съществуват. На рисунката съществата от кошмарите й я заобикаляха и настъпваха. Сега тя осъзна, че не можеше да се измъкне. Безопасността, към която смяташе, че бяга, беше просто центърът, към който те я преследваха, центърът, където тя щеше да бъде хваната, без никакъв шанс да избяга.

Тя чу звук и погледна към смътната ивица светлина, идваща откъм входа на пещерата. За пръв път видя сенките и спиралите. Те бяха в пещерата. Събираха се — точно както на рисунката. Идваха за нея.

Рейчъл замръзна от ужас. Разбра, че никога повече няма да излезе от пещерата. Можеше само да отиде по-навътре. Но като гледаше рисунката, съзнаваше, че влизането навътре в пещерата нямаше да я спаси — дълбоко навътре също имаше гоблини. Тя беше в капан — нямаше мърдане. Намираше се в центъра на магия, която непрекъснато се затягаше около нея.

— Харесва ли ти? — извика някой.

Рейчъл ахна и се обърна по посока на гласа, който отекваше в мрака.

— Кралица Вайълет.

Слабо осветеното от газената лампа лице се ухили в тъмнината. Вайълет беше дошла, за да гледа, да види как гоблините я хващат, да стане свидетел на резултата от делото си.

— Помислих си, че може да ти се прииска да дойдеш и да видиш откъде идват, преди да те разкъсат. Исках да знаеш кой ще си разплати сметките с теб. — Тя направи знак към стената. — Затова го нарисувах така, че да те подмами да дойдеш тук. Направих го точно на мястото, където най-после ще те заловят. — Тя леко се отмести в тъмнината. — Където най-накрая ще свършат с теб.

Рейчъл не си направи труд да попита Вайълет защо е направила подобно нещо. Знаеше отговора. Вайълет я обвиняваше за всичко лошо, случило й се някога. Тя никога не търсеше вината в себе си — хвърляше вината върху други, върху Рейчъл.

— Къде е Шеста?

Вайълет направи пренебрежителен жест.

— Кой знае. Тя не ми се отчита. — Свирепият поглед на Вайълет потъмня като пещерата. — Сега тя е кралица. Вече никой не ме слуша. Правят каквото казва тя. Наричат я кралица. Кралица Шеста.

— А ти?

— Тя ме държи около себе си, за да рисувам за нея. — Вайълет насочи пръст към Рейчъл.

— Вината е твоя. Всичко е заради теб.

Гневното изражение на Вайълет се изкриви в усмивка, от която Рейчъл винаги я побиваха тръпки.

— Но сега ще си платиш за неуважението, за злините ти. Сега ще си платиш. — Усмивката на задоволство. — Така ги направих, че да разкъсат плътта ти от костите. Да те оголят.

Рейчъл преглътна от ужас.

Зачуди се дали ще може да си проправи път покрай самодоволната Вайълет. Но каква полза? Скоро те също щяха да излязат от още по-дълбокия мрак.

Чейс я беше научил никога да не се предава, да се бори за живота си. Тя знаеше, че точно това трябва да направи и сега. Но как? Как можеше да пребори такива същества? Трябваше да измисли нещо.

Тя се огледа. Никъде нямаше тебешир.

Едно пронизително виене я накара да ахне и когато погледна нагоре, видя гоблините да се носят все по-близо, като дим, който плава и се извива на спирали през тъмната пещера. Рейчъл различи острите зъбки, предназначени да разпарят и разкъсват плътта й от костите.

— Искам да кажеш, че съжаляваш. Рейчъл се обърна към Вайълет и запримига.

— Какво?

— Кажи ми, че съжаляваш. Коленичи и кажи на кралицата си, че съжаляваш за предателството спрямо нея. Може би ако го сториш, ще ти помогна.

Вкопчена в последната сламка надежда, Рейчъл бързо коленичи, сведе глава и използва момента да си помисли.

— Съжалявам.

— Съжаляваш… за какво?

— Съжалявам, кралице Вайълет.

— Точно така. Аз съм твоята кралица. Когато Шеста изчезне, аз ще съм кралицата тук. Кралицата! Кажи го!

— Ти си кралицата, кралице Вайълет.

Вайълет се усмихна доволно.

— Добре. Искам да си спомниш това в мига, в който умираш.

Рейчъл вдигна поглед.

— Но ти каза, че ще ми помогнеш.

Смеейки се на себе си, кралица Вайълет се оттегли още по-навътре в мрака.

— Казах само може би. Реших, че не заслужаваш помощта ми. Ти си никой.

Зад нея се приближаваше стържещо ръмжене. Рейчъл си помисли, че би могла да припадне от обзелия я страх.

Тя бръкна в джоба на роклята си и напипа нещо — предметът, който й даде майка й. Тя го извади и се загледа в него на светлината на лампата. Сега тя разбра какво е то. Парче тебешир.

Когато майка й го даде, Рейчъл толкова бързаше да се измъкне от гоблините, че изобщо не обърна внимание какво е.

Майка й спомена, че когато то й потрябва, ще знае какво да направи с него.

Рейчъл пак погледна в мрака. Виждаше тила на Вайълет, докато тя се оттегляше навътре в пещерата, далеч от жестоката смърт, която Рейчъл щеше да понесе.

Рейчъл погледна в другата посока и видя озъбените неща да се носят във въздуха, да се приближават, зейнали широко, с потракващи, остри като игли зъби.

Без да губи нито секунда, тя пристъпи към рисунката, която бе приготвила за нея Вайълет. Опря тебешира в камъка и надраска набързо няколко линии, като направи фигурата позакръглена. Заобли лицето и придаде изпълнено с омраза, намръщено изражение. Тебеширът летеше по камъка, докато тя рисуваше надиплена рокля — точно такава, каквато носеше Вайълет. Накрая, припомняйки си страстите на Вайълет, Рейчъл нарисува корона на главата й и така окончателно промени собствения си образ в нейния.

Вайълет твърдеше, че е кралица. Рейчъл току-що я короняса и й даде това, което искаше.

Тя чу писък в тъмнината.

Когато ги видя да прииждат от другата страна, Рейчъл застана плътно до стената, докато съществата плаваха, гърчеха се и се носеха във въздуха, връщайки се в мрака.

Ококорила очи, Рейчъл затаи дъх, докато озъбените, плющящи форми прелитаха покрай нея. Сърцето й щеше да се пръсне, докато слушаше истеричните викове на Вайълет.

— Какво направи!? — чу се вик от тъмнината. Вайълет видя, че гоблините я погват, и зяпна.

— Какво направи!?

Рейчъл не отговори. Беше скована от ужас.

— Рейчъл… помогни ми! Винаги съм те обичала! Как може да ми сториш това!?

— Ти си го направи, кралице Вайълет.

— Винаги съм била мил и обичлив човек!

— Мил и обичлив? — Рейчъл не повярва на ушите си. — Животът ти беше посветен на омразата, кралице Вайълет.

— Мразех само тези, които ми причиняваха зло, които бяха зли и егоистични! Винаги съм правила най-доброто за моите хора. Отнасях се с теб добре. Дадох ти храна и подслон. Дадох ти повече, отколкото някой като теб щеше да получи без моята помощ. Дарих те само с щедрост. Помогни ми, Рейчъл. Помогни ми и ще те възнаградя.

— Искам да живея. Това е моята награда.

— Как може да си толкова жестока… така изпълнена с омраза? Как може да допуснеш това да се случи на друго човешко същество? Как може да участваш в подобно нещо?

— Ти си тази, която създаде гоблините.

— Ти ме предаде! Мразя те! Мразя въздуха, който дишаш!

Рейчъл кимна.

— Ти направи своя избор, Вайълет. Винаги избираше омразата пред живота. Дойде в тази пещера, защото избра да мразиш. Предаде себе си с тази омраза.

Когато се приближиха към Вайълет, гоблините започнаха да вият с гласове, наподобяващи виковете на мъртвите от Подземния свят. Кожата й настръхна.

Тя притисна гръб о каменната стена на пещерата и застана неподвижно, замръзнала от страх, докато гледаше как зъбите, които бяха предназначени за нея, се впиват в пищящата Вайълет.

Рейчъл знаеше, че едва когато гоблините свършат започнатото и костите бъдат оглозгани, тяхната мисия ще бъде изпълнена. Едва тогава те най-после щяха да изчезнат завинаги.