Тери Гудкайнд
Изповедник (12)

Дванайсета глава

НИЧИ ОТВОРИ ОЧИ И ПАНИЧЕСКИ СИ ПОЕ ВЪЗДУХ.

Пред погледа й плуваха неясни форми. Тя не можеше да разпознае смътните им контури. В опит да събере мислите си се вкопчваше във всичките спомени, които можеше да открие, като трескаво се опитваше да намери в променливата им същност нещо, което да е приложимо и да пасва на нещата около нея. Огромният архив на мислите й изглеждаше в пълен безпорядък, като библиотека, чиито книги са разхвърляни от вихрушките на гръмотевична буря. Не откриваше смисъл в нищо. Не можеше да разбере къде се намира.

— Ничи, аз съм, Кара. В безопасност си. Успокой се.

Някакъв друг глас от далечния, размит мрак каза:

— Ще ида да доведа Зед.

Ничи видя как тъмната фигура се размърда и след това се разтопи в по-плътния мрак около нея. Осъзна, че човекът, който беше проговорил, сигурно е излязъл през някаква врата. Най-сетне нещо придоби смисъл. Усети, че е готова да се разплаче от облекчение, че от всички тези форми и сенки беше успяла да схване елементарен факт като съществуването на врата и далеч по-сложната представа за наличието на човешко същество.

— Ничи, успокой се.

Тя едва сега осъзна, че с всички сили се опитва да движи ръцете си, а някой ги задържаше. Сякаш функциите на тялото и съзнанието й бяха разбъркани и смутено се опитваха да функционират поотделно, като търсеха нещо солидно, за което да се хванат.

Малко по малко нещата започваха да придобиват смисъл.

— Шест — промълви тя с голямо усилие, — шест.

Зловещият спомен се надигна в мислите й, сякаш го бе призовала без да иска и сега той се завръщаше, за да я довърши.

Тя фокусира съзнанието си върху значението на тази дума, това име, тази мрачна форма, която плуваше вътре в съзнанието й. Около нея започна да изгражда късчета спомени, които събираше оттук-оттам. Когато един от спомените пасна-този за Зед и Кара, които бяха застинали на стълбището, — се насочи към следващото късче, което да добави.

С усилие на волята тя започна да поставя нещата по местата им. Мислите й станаха съгласувани. Спомените й започнаха да се обединяват един с друг.

— В безопасност си — каза Кара, като все още държеше ръцете й. — Сега стой спокойно.

Ничи не беше в безопасност. Никой от тях не беше. Тя трябваше да направи нещо.

— Шеста е тук — успя да промълви през стиснатите си зъби, като се опитваше да избута Кара встрани. — Трябва да я спра. Кутията е у нея.

— Тя си отиде, Ничи. Само се успокой.

Ничи примигва, като все още се опитваше да проясни погледа си и да си поеме въздух.

— Отиде си?

— Да. Засега сме в безопасност.

— Отиде си? — Ничи сграбчи червената кожа на дрехата на Морещицата и я придърпа по-близо към себе си. — Отиде си? Тя си тръгна? От колко време я няма?

— От вчера.

Споменът за черната фигура сякаш се простираше някъде надалеч, където не можеше да го достигне.

— Вчера — Ничи бавно издиша, докато потъваше обратно във възглавницата. — Добри духове.

Кара най-накрая се отпусна. Ничи вече не я беше грижа дали я държат или не.

Всичко се бе оказало напразно.

Помисли си, че никога повече няма да й се прииска да се изправи.

— Някой друг беше ли ранен? — попита тя, докато гледаше в празното пространство.

— Не, само ти.

— Само аз — повтори Ничи с равен глас — Трябваше да ме убие.

— Какво? — потрепери Кара.

— Шеста трябваше да ме убие.

— Ами, сигурна съм, че тя най-вероятно би искала да го направи, но не успя. Ти си в безопасност.

Кара не разбра какво има предвид Ничи.

— Всичко беше напразно — прошепна Ничи сама на себе си.

Всичко бе изгубено. Всичко сторено беше за нищо. Всичко, което Ничи бе постигнала и поправила, се беше стопило в ехото на смеха на мрачната сянка. Цялото това разучаване, събирането на парченцата от тайната, огромното усилие най-накрая да разбере как всички те функционират заедно, трудът, необходим за призоваването на цялата сила, за контролирането и насочването й — всичко това се бе оказало напразно.

Беше най-трудното нещо, което някога беше правила… и сега от него не остана нищо.

Кара потопи една кърпа в легена с вода, който стоеше на една Маса отстрани. Изстиска я. Звукът от всяка падаща капка беше остър, пронизващ и мъчителен.

Размазаните форми и сенки, които виждаше в началото, когато се събуди, сега изпъкваха болезнено. Цветовете изглеждаха ослепително ярки, а остротата на звуците се врязваше в слуха безмилостно. Дузината свещи, които горяха върху свещника наблизо, блестяха като дванайсет малки слънца.

Кара притисна влажната кърпа към челото на Ничи. Червеният цвят на кожените дрехи на Морещицата беше болезнен за очите на Ничи, затова тя ги затвори. Кърпата й се стори като венец от тръни, който се притискаше към меката й плът.

— Имаме други неприятности — каза Кара с тих и поверителен глас.

Ничи отвори очи.

— Други неприятности ли?

Кара кимна, докато разтриваше с кърпата двете страни на врата на Ничи.

— Неприятности с Кулата.

Ничи хвърли поглед над таблата на леглото към тежките драперии в синьо и златно, обкичващи тесния прозорец. Завесите бяха спуснати наистина, но през тях не се процеждаше никаква светлина и по това тя разбра, че навън вероятно беше нощ.

Когато погледна обратно към Кара, Ничи се намръщи, макар че от това я заболя.

— Какво имаш предвид? Какви неприятности?

Кара отвори уста да й отговори, но след това се обърна при звука от суматохата, който се чу зад нея в стаята.

Зед връхлетя в стаята, без да чука, като енергично размахваше ръце при всяка широка крачка, а семплата роба без украса, която носеше, се вееше зад него, сякаш беше крал на това място, дошъл да види как вървят кралските дела. Ничи си каза, че донякъде беше точно така.

— Тя събуди ли се? — попита магьосникът, преди още да е стигнал до леглото. Вълнистата му бяла коса изглеждаше дори по-разчорлена от обикновено.

— Будна съм — отвърна самата Ничи.

Зед рязко спря и се надвеси над нея. Изучава я известно време с намръщен вид, сякаш не вярваше на думите й.

Притисна върховете на дългите си костеливи пръсти към челото й. — Вече нямаш треска.

— Имала съм треска ли?

— Може да се каже.

— Какво означава това? Треската си е треска.

— Не винаги. Треската, която ти имаше, беше причинена от влиянието на силите, а не от някаква болест. В този случай по-точно става дума за твоите собствени сили. Треската беше реакцията на тялото ти на напрежението, на което е било подложено. Нещо като сгъването на метал при нагряване.

Ничи се изправи на лакти.

— Имаш предвид, че треската ми е била предизвикана от онова, което Шеста направи с мен?

Зед опъна широката си роба с ъгловатите си рамене.

— Донякъде. Напрежението от прилагането на сили срещу мощната магия на Шеста е хвърлило тялото ти в трескаво състояние.

Ничи погледна първо него, после Кара.

— Защо ти не беше засегнат? Или Кара.

— Защото бях достатъчно умен, за да направя защита. — Зед нетърпеливо почука по слепоочието си. — Тя запази мен и Кара, но ти беше твърде далеч. На това разстояние защитните й свойства не бяха достатъчни, за да те запазят невредима, но не посмях да използвам повече сила. Макар че не можа да те предпази напълно, защитата все пак беше достатъчна, за да спаси живота ти.

— Твоята магия ме е защитила?

— Ти със сигурност не направи нищо, за да се защитиш сама. — Зед й се закани с пръст, сякаш хокаше непослушно дете.

Ничи примигна от изненада.

— Зед, опитах се. Мисля, че никога не съм полагала толкова усилия да използвам своя Хан. Кълна се, че опитах с цялата си енергия да призова своята сила. Тя просто не откликна.

— Разбира се. — Той отчаяно вдигна ръце. — Точно в това ти беше проблемът.

— В кое?

— Твърде много се стараеше!

Ничи седна в леглото. Светът около нея внезапно започна да се върти. Наложи й се да покрие с ръка очите си. Усещането за въртене й причиняваше гадене в стомаха.

— За какво говориш? — Тя повдигна ръка, колкото да му хвърли бърз поглед на светлината на свещите. — Как така съм се старала твърде много?

Имаше чувството, че ще повърне. Сякаш раздразнен, че му се налага да се занимава с това, Зед нави ръкави, протегна ръце и притисна по един пръст от всяка ръка към двете страни на челото й. Ничи разпозна как характерното усещане за изтръпване, свързано с Адитивната магия, пропълзя под кожата й. Беше й малко странно, че не почувства никакъв Субстрактивен елемент в използваната сила, но той не владееше Субстрактивна магия.

Усещането за гадене премина.

— По-добре ли си? — попита той с тон, който сякаш казваше, че за всичко си е виновна тя самата.

Ничи завъртя глава наляво-надясно, за да разгрее мускулите на врата си и да изпробва чувството си за равновесие. Очакваше пак да й прилошее, но този път се размина.

— Да, мисля, че съм добре.

Зед се усмихна на тази малка победа.

— Добре.

— Какво имаше предвид с това, че съм се старала твърде много?

— Няма смисъл да се бориш с вещица от нейния калибър по този начин. Твърде много се напрягаше.

— Твърде много съм се напрягала? — Почувства се толкова неудобно, все едно беше начинаеща магьосница, която безуспешно се опитва да схване урок, преподаван от нетърпелива Сестра. — Какво имаш предвид?

Зед махна неопределено с ръка.

— Когато използваш силата си, за да се противопоставиш на действията й, тя просто я обръща срещу теб. Не можеш да я достигнеш с твоята сила, защото не можеш да установиш основополагаща връзка между вас двете — Принципала и Обекта. Връзката все още се намира на етапа на свободно реене и формиране.

Ничи разбираше на теория думите му, но не беше сигурна доколко е прав в случая.

— Да не се опитваш да кажеш, че е нещо подобно на светкавицата, която търси дърво или друг висок обект, чрез който да стигне до земята и да се възпламени? И ако наблизо няма подходящ обект, просто се връща обратно и се възпламенява в облака? Обръща се към самата себе си?

— Никога не съм си го представял по този начин, но мисля, че е нещо подобно. Може да се каже, че твоята сила се е обърнала срещу теб като светкавицата, която се връща в облака, когато не може да стигне до земята. Вещиците са от малкото хора, които инстинктивно разбират точната природа на използването на силата, сложните зависимости на необходимостта на силата да създава връзки и начините, по които специфичните магии се свързват в двата си края.

— Тоест тя знае как действа светкавицата — намеси се Кара и е издърпала черджето изпод краката на Ничи.

— Май наистина не знаеш нищо за магията, нали? — Зед я изгледа невярващо. — Или за употребата на преносен смисъл в изречението.

Лицето на Морещицата помръкна.

— Ако бяха издърпали черджето изпод твоите крака, щеше да ти се изясни всичко.

Зед забели очи.

— Е, твърде опростено казано, но да, горе-долу е така… донякъде — побърза да добави той.

Ничи не слушаше разговора. Мислите й бяха другаде. Тя си спомни, че самата тя използва същите взаимовръзки между силата и местата, към които тя се насочваше, когато звярът атакува Ричард в защитената част на Кулата. Тя създаде свързващ възел, но не успя да вкара в него необходимата сила, за да стане той завършен. Тъй като това изискване не бе изпълнено, най-близката сила — светкавицата — се насочи към звяра и го елиминира за момент. Обаче тъй като звярът в действителност не беше живо същество, не можеше да бъде унищожен на практика — така както не може да се убие труп, защото вече е мъртъв и няма как да стане по-мъртъв.

Но сега беше друго. Беше много по-сложно. Донякъде беше точно обратното на онова, което беше направила преди.

— Зед, не разбирам как е възможно. Това е като да хвърлиш камък — отдели ли се от ръката ти, не можеш да повлияеш на траекторията му. Камъкът ще я следва до крайната точка.

— Шеста ще те фрасне в главата с нейния камък, преди още да си хвърлила твоя — каза Кара.

Зед я стрелна с убийствен поглед, все едно беше палава ученичка, която говореше, без дай е позволено. Кара твърдоглаво присви устни, но си замълча.

Ничи продължи, без да обръща внимание на прекъсването:

— Тя е реагирала на специфичната сила веднага щом я е регистрирала, преди още да се е оформила напълно. Тогава се е образувал и основополагащият възел. В този момент цялостната същност и силата на магията още изобщо не са се били появили.

Зед пак стрелна с кос поглед Кара, за да се увери, че ще продължи да си трае. Когато тя мълчаливо скръсти ръце, магьосникът се обърна към Ничи.

— Тя прави точно това — каза той.

Тъй като никога преди това не бе срещала вещица, точният механизъм на действието й беше загадка за Ничи.

— Тоест?

— Вещицата се носи по вихрите на времето. Тя вижда последователността на събитията в бъдещето. Тяхната способност е в голяма степен подобна на пророчеството.

Това означава, че тя е готова за магията ти, преди да си я направила. Тя може да предвижда. Нейната способност, нейната дарба й позволява да действа срещу теб, преди да можеш да завършиш намерението си.

Всичко това им е вродено — като инстинктивното вдигане на ръка да се предпазиш, когато някой замахва да те удари. Нейната блокировка е вече налице, докато ти все още подготвяш своя удар. Тя ти пречи да създадеш основополагаща връзка, така че твоята мрежа изобщо не може да се образува. Както казах, тя притежава умението да отвърне на удара, още преди връзката между принципала и обекта да е създадена. Твоята сила се обръща срещу самата себе си — срещу теб.

Това не изисква големи усилия от нейна страна. Нейната сила е всъщност твоята сила.

Колкото по-силно се опитваш да направиш нещо, толкова по-трудно ти става. Тя не увеличава своето усилие, а просто ти пречи да завършиш възела. Колкото повече натиск упражняваш, толкова повече сила се връща към теб от нейната блокировка.

Вещицата те използва. Силата, твоята сила се връща отново и отново към теб, докато ти влагаш все повече усилие. По подобен начин се нагрява металът, когато го огъваш напред-назад. Собствената ти сила е отразявана обратно към теб, докато ти се опитваш да призовеш всичката си мощ, за да я победиш, и това хвърля тялото ти в трескаво състояние.

— Зед, това е невъзможно. Ти използва магия. Видях те. Видях, че направи мрежа и това не те нарани. Магията ти просто се провали.

Старият магьосник се усмихна.

— Не, не се провали. Тя беше провал от самото начало. Използвах толкова малко сила, че вещицата не можеше да черпи мощ от нея. И поради тази причина не можеше да я блокира или да я обърне обратно. Нямаше достатъчно сила, за която да се хване.

— Каква магия може да се използва за нещо такова?

— Направих защитна мрежа, която беше затворена в обикновена магия за успокояване. Трябваше и ти да направиш същото.

Ничи прокара ръка през лицето си.

— Зед, аз съм магьосница от доста отдавна. Никога не съм чула за магия за успокояване.

Той сви рамене.

— Е, тогава значи не знаеш всичко, нали? Използвах магията за успокояване като черупка, защото, ако допуснех грешка и вкарах повече сила от необходимото, а тя я върнеше към мен, щеше просто да ме направи по-спокоен. А спокойствието щеше да ми помогне. Тогава щях да разбера, че съм преминал прага и щях още по-спокойно да опитам отново и да имам по-голям шанс за успех втория път.

Ничи удивено поклати глава.

— Със сигурност не знам достатъчно, за да се справя с вещица като Шеста. Онова, което ти направи, може и да не ме е защитило напълно, но е било достатъчно, за да й попречи да ме убие.

Зед само се усмихна.

Тя го погледна с уважение.

— Къде си научил този номер?

Той сви рамене.

— Натрупан тежък опит. Имал съм си работа с вещици и преди, така че знаех, че мога да направя само едно нещо.

— Имаш предвид Шота?

— Донякъде — отвърна той. — Преминах през много трудности, докато взема Меча на истината обратно от нея. Тази жена е лукава, умна и зад искрящите й очи и коварната й усмивка се крият неприятности. Открих, че когато правех нещата по обичайния начин, това просто не вършеше никаква работа. Тя намираше опитите ми да се боря с нея за забавни. Колкото повече сила използвах, толкова по-лоши правех нещата за себе си и толкова по-широка ставаше усмивката й. — Той се усмихна и леко се наклони напред. — Точно това й беше грешката — че се усмихваше. — Той вдигна показалец, за да подчертае думите си. — Усмивката й ме подсети, че онова, което правя, би могло да ме погуби. В този миг осъзнах, че моята сила й осигурява необходимата мощ.

— Така че спря да използваш сила.

Той разпери ръце, сякаш тя едва сега схвана урока.

— Понякога да направиш онова, което най-много ти се иска, може да е най-лошият вариант. За да постигнеш крайната си цел, е необходимо да се въздържаш в началото.

Докато думите му се запечатваха в паметта й, от тъмните ъгълчета на съзнанието й изплуваха още разбъркани спомени — като объркващи парчета от някаква огромна мозайка, която никога досега не бе забелязвала. Все едно виждаше всичко в нова светлина.

Внезапното й прозрение беше разтърсващо.

Ничи зяпна и облещи очи.

— Сега разбирам. Знам какво означава. Добри духове, разбрах каква е целта на стерилното поле.