Тери Гудкайнд
Изповедник (3)

Трета глава

КАЛАН ЛЕЖЕШЕ НА ПОДА в почти пълния мрак и не можеше да заспи. Чуваше равномерното дишане на Джаганг в леглото над нея. До отсрещната стена върху богато украсения с резба дървен сандък беше поставена лампа с ароматни масла, чийто намален фитил обливаше покоите на императора с мека светлина.

Уханието й успяваше, макар и частично, да убие вонята, нахлуваща откъм лагера: на огън, на зловонна пот, на гранясали отпадъци, на отходни места, на коне и всякакви животни и на тор — всичко това се омесваше в неописуема повсеместна смрад, която я връщаше към ужасяващия спомен за всички онези разядени от червеи, гниещи тела, които бе видяла по време на пътуването си, и неизменно й напомняше за миризмата на смъртта, която не можеше да бъде сбъркана с нищо друго. Нямаше начин човек да се сети за лагера на Императорския орден, без в съзнанието му да изплува мисълта за изключителната му и всепроникваща воня — не по-малко противна от самия Орден. Откакто пристигна в лагера, Калан винаги внимаваше да не поема дъх твърде дълбоко. В съзнанието й миризмата завинаги се бе свързала със страданието, нещастието и смъртта, които войниците посипваха върху всичко, до което се докоснеха.

Според Калан хората, които вярваха и поддържаха Императорския орден и се бореха за убежденията му, не ценяха живота.

През тънката материя, която покриваше отдушниците на покрива на шатрата, тя виждаше гневните проблясъци на светкавиците на запад, които озаряваха небето над главата й и напомняха за наближаващите бури. Шатрата на императора, с всичките й драперии, килими и уплътнени стени, беше сравнително тиха, на фона на постоянната врява на лагера, проснат отвъд нея. Така че й беше трудно да чуе звука от гръмотевиците, но понякога усещаше трептенията на земята, които те предизвикваха.

Дойдеше ли студът, дъждът щеше да направи всичко това още по-отвратително.

Колкото и уморена да беше, Калан не можеше да спре да мисли за мъжа, който по-рано този ден я погледна от онази клетка, превозвана на каруца. Мъжът със сивите очи я беше видял — наистина — и я беше извикал по име. В този миг нещо сякаш я прониза.

Беше цяло чудо да я види човек. Тя беше невидима за почти всички. Макар че „невидима“ не беше съвсем точна дума, защото в действителност хората я виждаха. Просто забравяха, че са я видели, в мига, в който я погледнеха. И на практика, макар да не беше невидима, спокойно можеше да се нарече и по този начин. Калан добре познаваше леденото докосване на забравата. Същата магия, която сега караше хората да я забравят, беше изтрила и всеки спомен, който самата тя имаше за своето собствено минало. Всичко, което беше преживяла преди Сестрите на мрака, сега бе загубено за нея.

Между милионната войска, пръсната из широката, неплодородна равнина, нейните похитители бяха открили само шепа войници, които можеха да я видят — по-точно четирийсет и трима. Тези четирийсет и трима бяха мъже, които подобно на яката около врата й, Сестрите и самият Джаганг, стояха между нея и свободата.

Калан си постави за цел да опознае всеки един от тези четирийсет и трима мъже, да изучи силните му страни и слабостите му. Проучваше ги мълчаливо, като си водеше бележки наум. Всеки от тях имаше своите навици — походка, гледна точка към света, неща, на които обръща внимание, и такива, които не забелязва, начин на работа. Тя беше научила всичко, което можа, за техните индивидуални особености.

Според Сестрите някаква аномалия в магията, която бяха използвали, бе причината само неколцина да знаят за съществуването на Калан. Възможно беше между огромната армия на Ордена да има и други, които да могат да я видят и да си я спомнят, но досега Джаганг не бе успял да открие никой друг. Така четирийсет и тримата войници бяха единствените мъже, които можеха да послужат за нейни пазачи.

Разбира се, Джаганг можеше да я вижда, както и Сестрите, използвали магията. За ужас на Сестрите, те бяха заловени от Джаганг и накрая също попаднаха, заедно с Калан, в отвратителния лагер на Императорския орден. Освен Сестрите и Джаганг никой друг от онези, които можеха да я видят, не знаеше коя е всъщност — не я познаваше от забравеното й минало, което дори на самата нея не й беше известно.

Но мъжът в клетката беше различен. Той я беше познал. Тъй като тя не си спомняше да го е виждала, това можеше да означава единствено, че той я познаваше от миналото й.

Джаганг й беше обещал, че когато най-сетне тя си върне миналото и самоличността, за нея ще започне истинският ужас.

Доставяше му удоволствие да й обяснява в живи подробности какво точно възнамерява да направи с нея, как ще превърне живота й в безкрайно мъчение.

Тъй като тя не си спомняше своето минало, обещанията му за отмъщение за нея не означаваха толкова много, колкото му се искаше. Обаче сами по себе си думите му звучаха ужасяващо.

Когато Джаганг й обещаваше такова отмъщение, тя му отвръщаше само с отсъстващо изражение на лицето. Това беше нейният начин да скрие чувствата си. Не искаше да му достави удоволствието да види емоциите и страха й. Въпреки последствията Калан се гордееше, че си е спечелила омразата на такъв безчестен мъж. Това й даваше увереността, че каквото и да е направила в миналото си, убежденията й са я противопоставяли пряко на волята на Ордена.

Заради ужасните клетви на Джаганг Калан много се страхуваше да си спомни миналото си и все пак, когато видя неподправеното чувство в очите на пленения мъж, изпита внезапен копнеж да разбере всичко за себе си. Неговата радостна реакция на това, че я вижда, беше в пълен контраст с отношението на всички, които я презираха и ругаеха. Трябваше да разбере коя е, коя е била жената, към която онзи мъж изпитва такова уважение.

Искаше й се да беше успяла да разгледа мъжа по-внимателно от беглия поглед, който беше успяла да му хвърли. Трябваше да се обърне. Ако беше разбрал, че проявява някакъв интерес към пленник, Джаганг със сигурност щеше да го убие. Калан искаше да защити мъжа. Тя нямаше желание по невнимание да донесе неприятности на някой, който я познаваше, който толкова очевидно беше завладян от това, че я вижда.

Калан отново опита да успокои препускащите си мисли. Тя се прозя, докато наблюдаваше проблясъците на светкавиците в малкото парче черно небе, което се виждаше. Зората не беше далеч, а тя имаше нужда от сън.

Макар че с тази зора щеше да дойде първият ден на зимата. Не знаеше защо, но самата мисъл за първия ден на зимата я изпълваше с неспокойствие. Тя не можеше да разбере каква е причината за това. Нещо, свързано с първия зимен ден, изпълваше цялата й същност с тревога. Сякаш отвъд способността й да си спомня дебнеха опасности, които тя дори не можеше да си представи.

Звукът на падащ предмет я накара да повдигне глава. Чу се откъм външната стая, до тази на Джаганг. Калан се подпря на лакът, но не посмя да се изправи от мястото си на пода до леглото на императора. Знаеше прекрасно какви биха били последствията от неизпълнението на негова заповед. Ако се налагаше да изтърпи болката, която той можеше да й причини посредством яката около врата й, то поне да си заслужава.

В мрака Калан чу, че Джаганг седна в леглото точно над нея. През плътните стени се чуха викове и стенания от другата страна. Май беше Сестра Улиция. Откакто беше заловена от Джаганг, Калан беше имала възможност достатъчно често да чува Сестра Улиция да ридае и плаче. Самата Калан доста често бе довеждана до сълзи — предимно от същите тези Сестри на мрака и по-специално от Улиция.

Джаганг отхвърли завивките.

— Какво става тук?

Калан знаеше, че заради престъплението да наруши покоя на император Джаганг Сестра Улиция скоро ще има още една причина да стене.

Джаганг стъпи на пода, като застана разкрачен над Калан на килима до леглото. Нарочно погледна към нея, за да се убеди, че на слабата светлина от фенера, осветяващ стаята от шкафа, тя ще го види показно разголен над нея. Доволен от мълчаливата, скрита заплаха, която й бе отправил, той си взе панталоните от близкия стол. Като подскачаше от крак на крак, ги навлече, докато вървеше към входа. Не си даде труд да облече нищо друго.

Поспря пред плътната драперия, която покриваше входа, обърна се и повика с пръст Калан. Искаше да я държи под око. Докато тя се изправяше, Джаганг отхвърли тежкото покривало над входа. Калан погледна встрани и видя новата пленница, доведена като дар за императора, която трепереше върху леглото и притискаше с юмруци одеялото до брадата си. Като повечето хора, предната вечер тя също не беше видяла Калан и остана по-объркана и ужасена да чуе Джаганг да разговаря с призрака в стаята. Калан усети как по нервните окончания на раменете и ръцете й пропълзява внезапна и силна болка — напомнянето на Джаганг посредством яката да не се бави в изпълнението на нареждането му. Без да му позволява да види колко много я боли, тя забърза след него.

Картината, която завари в преддверието, беше озадачаваща. Сестра Улиция се търкаляше по пода и размахваше ръце, като бръщолевеше несвързано между стенанията и крясъците. Сестра Армина се бе навела над нея и следваше движенията й, докато жената се гърчеше неистово. Тя хем се страхуваше да докосне другата жена, хем не можеше да не го направи, уплашена от евентуалната причина за пристъпа. Изглеждаше така, сякаш искаше да вземе Сестра Улиция в прегръдките си и да я утеши, за да не създава бъркотия, която да привлече вниманието на императора. Все още не осъзнаваше, че вече е много късно за това.

Обикновено ако някоя от тях двете беше в агония, то болката беше причинена от Джаганг посредством контрола му върху съзнанието им, но сега и императорът също стоеше и наблюдаваше странната гледка, очевидно без да разбира какво е предизвикало това поведение.

Сестра Армина, вече приведена над жената, която риташе по пода, внезапно забеляза император Джаганг и се свлече още по-ниско на земята в поклон.

— Ваше сиятелство, не знам какво й е. Съжалявам, че е нарушила съня ви. Ще се опитам да я успокоя.

Тъй като Джаганг умееше да прониква в сънищата, нямаше нужда да говори с онези, чиито умове бяха в негова власт. Съзнанието му бродеше на воля измежду най-интимните им мисли.

Сестра Улиция продължаваше да се мята, при което едната й ръка закачи и събори един стол. Пазачите — специално подбраните, защото бяха малцината, които можеха да видят и запомнят Калан — се бяха отдръпнали в кръг около жената, която се търкаляше на пода. Беше им поставена задача да следят Калан да не напуска шатрата без Джаганг. Сестрите не бяха тяхна отговорност. Други пазачи, личната елитна гвардия на Джаганг — огромни свирепи мъже, целите в татуировки и метални нитове, пробиващи плътта им, — стояха безмълвни като статуи до входа. Работата на елитната гвардия беше да следи никой да не влиза в палатката без покана. Те изглеждаха само умерено любопитни към онова, което се разиграваше пред очите им.

В сенките на тъмните ъгли на просторната шатра чакаха роби в тиха готовност да изпълнят всяко желание на императора. Те също почти не реагираха, независимо какво се случваше пред очите им. Те бяха там, за да задоволяват прищевките на императора и толкова. За никого от тях не беше здравословно да привлича внимание върху себе си.

Сестрите — до една магьосници, — бяха личните оръжия на Джаганг, негова собственост, и бяха маркирани с халки през долната устна. Пазачите не отговаряха за тях, освен при изрична заповед.

Джаганг можеше да пререже гърлото на Сестра Улиция, да я изнасили или пък да я покани на чай и неговите елитни гвардейци нямаше дори да мигнат. Ако императорът желаеше чай, робите щяха покорно да му донесат. Ако пред очите им се извършеше кърваво убийство, те щяха да изчакат, докато всичко приключи, и след това щяха да почистят бъркотията, без да отронят и дума.

Когато Сестра Улиция изкрещя отново, Калан осъзна, че жената сякаш не изпитваше болка, както първоначално й се бе сторило. По-скоро изглеждаше като… обладана.

Смразяващият поглед на Джаганг обиколи дузината пазачи:

— Тя каза ли нещо?

— Не, Ваше сиятелство — отговори един от специалната охрана. Останалите войници, онези, които виждаха Калан, потвърдиха с кимане. Елитните гвардейци на императора не оспориха думите на по-низшестоящите пазачи.

— Какво й е? — попита Джаганг Сестрата, която изглеждаше готова да падне на земята и да пълзи в краката му.

Сестра Армина потръпна от гнева в гласа му.

— Нямам никаква представа, Ваше сиятелство, кълна се! Тя посочи с жест далечния край на стаята. — Бях заспала в очакване на момента, в който да мога да ви служа. Сестра Улиция също беше заспала. Събудих се, когато чух гласа й. В началото помислих, че говори на мен.

— Какво казваше? — попита Джаганг.

— Не я разбирам, Ваше сиятелство.

В този момент Калан осъзна, че Джаганг не знае какво е казала Сестра Улиция. Той винаги знаеше какво си казваха Сестрите, какво си мислеха, какво планираха да направят. Той проникваше в сънищата. Бродеше в света на мислите им. Винаги знаеше всичко.

И все пак този път не беше разбрал.

Или, предположи Калан, не искаше да изрече на глас онова, което вече знае. Обичаше да изпитва хората по този начин — като задава въпроси, на които вече знаеше отговорите. Много се ядосваше, когато хванеше някой да лъже. Само преди ден беше избухнал в ярост и бе удушил един нов пленник, който го бе излъгал, че не си е взел храна от подноса с императорската вечеря. Джаганг, който беше не по-малко мускулест от елитните гвардейци, просто стисна измършавялото гърло на мъжа само с една ръка. Останалите роби търпеливо изчакаха императорът да приключи с отвратителното убийство и извлякоха тялото навън.

Джаганг се протегна и изправи на крака Сестрата, като я вдигна за косата с месестия си юмрук.

— Какво става, Улиция?

Очите на жената се въртяха, устните й мърдаха, а езикът й безцелно се стрелкаше в отворената й уста.

Джаганг я хвана за раменете и силно я разтърси. Главата й се разклати напред-назад. Калан си помисли, че така спокойно може да й счупи врата. Де да станеше това… Щеше да има една Сестра по-малко, за която да се безпокои.

— Ваше сиятелство — каза Сестра Армина с поверителен тон, сякаш даваше дискретен съвет, — нуждаем се от нея. — Когато императорът й хвърли кръвнишки поглед, тя добави: — Тя е играчът.

Джаганг осмисли думите на Армина, като никак не изглеждаше доволен от чутото, но все пак не го оспори.

— Първият ден… — простена Сестра Улиция.

Джаганг я дръпна по-близо до себе си.

— Първият ден на какво?

— Зимата… зимата… зимата — смънка Сестра Улиция.

Джаганг плъзна сърдит поглед по физиономиите около себе си, сякаш искаше от тях обяснение. Един от войниците вдигна ръка към входа на шатрата.

— Вече е утро, Ваше сиятелство.

Джаганг впери в него гневен поглед.

— Какво?

— Ваше сиятелство, вече е утрото на първия ден от зимата.

Джаганг пусна Сестра Улиция. Тя се строполи тежко върху килимите, които покриваха пода.

Императорът се бе втренчил във входа.

— Значи за това става дума.

Отвън, през малката цепнатина в единия край на тежкото покривало на входа, Калан можеше да види първите цветни проблясъци в небето. Тя забеляза и множеството елитни гвардейци, които винаги стояха плътно около Джаганг. Никой от тях не можеше да види Калан — те нямаха никаква представа за нейното съществуване. Въпреки това специалните пазачи вътре в шатрата я виждаха прекрасно. И щяха да я причакват и навън, размесили се с елитната гвардия на Джаганг. Тяхната работа беше да внимават Калан никога да не излиза от шатрата сама.

На пода Сестра Улиция нареждаше като в транс:

— Една година, една година, една година.

— Една година какво? — изкрещя Джаганг.

Неколцина от мъжете наблизо се дръпнаха назад. Сестра Улиция седна. Започна да се люлее напред-назад.

— Започва отново. Годината започва отново. Започва отново. Една година. Трябва да започне отново.

Джаганг вдигна поглед към другата Сестра.

— Какви ги ломоти тя?

— Не съм сигурна, Ваше сиятелство — разтвори ръце Сестра Армина.

Погледът му потъмня.

— Това е лъжа, Армина.

И малкото цвят, който беше останал по лицето на Сестра Армина, изчезна. Тя прехапа устни.

— Имах предвид, Ваше сиятелство, че не се сещам за какво друго би могла да говори освен за кутиите. В крайна сметка тя е играчът.

Джаганг нетърпеливо изкриви уста.

— Но ние знаехме, че разполагаме с една година още по времето, когато Улиция задейства кутиите. — Той протегна ръка към платото, което се извисяваше над тях. — Точно след като Калан ги взе от двореца, там, горе.

— Нов играч! — извика със затворени очи Сестра Улиция, сякаш, за да го поправи. — Нов играч! Годината започва отново!

Джаганг изглеждаше искрено изненадан от думите й.

Калан се зачуди как пътешественикът по сънищата може да остане изненадан от нещо такова. Обаче по някаква причина той явно беше неспособен — поне в момента — да използва способностите си върху Сестра Улиция. Освен ако просто не играеше номер. Джаганг не винаги разкриваше точно онова, което знаеше, и онова, което не му бе известно. Калан никога не бе усещала, че той може да чете мислите й, но винаги бе достатъчно предпазлива да смята, че той може би иска тя да си мисли точно това. А ако през цялото време той знаеше всяка нейна мисъл?

Все пак не му се вярваше. Не можеше да определи какво я караше да мисли, че той не можеше да използва способността си да влиза в нейните сънища. По-скоро това беше някакво усещане, основаващо се върху натрупването на редица дребни подробности.

— Как е възможно да има нов играч? — попита Джаганг с тон, който накара Сестра Армина да трепери още повече.

Наложи й се да преглътне два пъти, преди да успее да проговори:

— Ваше сиятелство, ние не разполагаме с… всичките три кутии. Имаме само две. В крайна сметка има и трета — тази, която беше у Тови.

— Имаш предвид кутията, която беше открадната, защото вие, глупави кучки, изпратихте Тови сама, вместо да я задържите при себе си.

Беше гневно обвинение, не въпрос.

Сестра Армина, на ръба на паниката, обвинително насочи пръст към Калан:

— Вината е нейна! Ако тя се беше придържала към инструкциите ни и беше донесла всичките три кутии едновременно, нямаше да се разделим и трите кутии щяха да са при нас. Но тя се провали и не успя да донесе и трите. Вината е нейна!

Сестра Улиция беше казала на Калан да скрие и трите кутии в раницата си и да ги донесе. Но трите не се събраха и тя донесе първо едната, като възнамеряваше да се върне за останалите. Сестра Улиция остана, меко казано, недоволна. Преби Калан почти до смърт, задето не успя да направи невъзможното и да събере кутиите в раница, която не беше достатъчно голяма.

Калан не си даде труд да каже нещо в своя защита. Отказа да се принизи дотолкова, че да се опита да даде разумно обяснение на хора, които не се вслушваха в разума.

Джаганг погледна през рамо към Калан. Тя отвърна на погледа му с безизразно спокойствие. Той отново се обърна към Сестра Армина:

— И какво от това? Сестра Улиция вкара кутиите в играта, това означава, че тя е играчът.

— Още един играч! — изкрещя Сестра Улиция от пода между тях. — Сега има двама играчи! Годината започва отначало. Това е невъзможно! — Улиция внезапно протегна ръце. — Невъзможно!

Ръцете й уловиха празното пространство.

Тя тежко седна на пода, като дишаше трескаво. Треперещите й ръце покриха лицето й, сякаш случилото се току-що я бе съкрушило. Джаганг се извърна настрани, потънал в мисли.

— Може ли двама души да вкарат кутиите в играта едновременно? — запита той сам себе си.

Очите на Сестра Армина се въртяха трескаво. Тя, изглежда, не беше сигурна дали от нея се очаква да отговори. Накрая реши да мълчи.

Сестра Улиция разтърка очи.

— Той изчезна.

Джаганг се наведе намръщен над нея.

— Кой е изчезнал?

— Видях лицето му. — Тя направи неопределен жест. — Беше ей тук и ми говореше, но после изчезна. Не знам кой беше той, Ваше сиятелство.

Жената изглеждаше дълбоко потресена.

— Какво видя? — попита Джаганг.

Сякаш разтърсена от внезапен удар, тя скочи на крака. Очите й бяха облещени и пълни с болка. От ухото й се процеждаше струйка кръв.

— Какво видя? — повтори Джаганг.

Калан и преди го бе виждала да причинява болка на Сестрите. Независимо дали преди малко е могъл да влезе в съзнанието на Сестра Улиция или не, беше ясно, че сега не му е проблем.

— Един — задъхано подхвана Улиция, — който стоеше ей тук, в шатрата, Ваше сиятелство. Каза ми, че има нов играч и заради това годината трябва да започне отначало.

— Нов играч за силата на Орден? — сключи вежди Джаганг.

Сестра Улиция кимна, сякаш се страхуваше да го признае.

— Да, Ваше сиятелство. Още някой е вкарал кутиите на Орден в играта. Ние сме предупредени, че годината трябва да започне отначало. Сега разполагаме с една година, считано от днес — първия ден на зимата.

Джаганг се отправи към входа, потънал в размисъл. Двама от елитните гвардейци дръпнаха двойните завеси пред него и той прекрачи прага, без да спира. Калан знаеше, че ако не остане плътно до него, за да му е подръка, болката ще дойде почти веднага и затова го последва, преди да й бъде напомнено. Улиция и Армина зад нея бързаха да не изостанат.

Огромните мъжаги от елитната гвардия пред шатрата отстъпваха встрани, за да сторят път на императора. Другите войници — специалните пазачи на Калан — ги следваха плътно.

Докато вървеше подир Джаганг в студената утрин, Калан търкаше ръце една в друга, за да се стопли. На запад се издигаше стена от тъмни облаци. Дори през вонята на лагера тя успя да помирише дъжда, натежал във влажния въздух. Тънките облаци, бягащи на изток, бяха окъпани в кървавочервено от изгрева на първия ден на зимата.

Джаганг стоеше безмълвен, загледан в огромното плато в далечината. Най-отгоре се извисяваше Народният дворец. Макар наистина да беше дворец, всъщност беше цял град — лоното на мощта на Д’Хара. Този град оставаше последният пост на съпротива срещу жаждата на Императорския орден да властва над света и да наложи своите правила на човечеството. Армията на Ордена заливаше безкрайната равнина Азрит като отровно черно море, погълнало платото и изолирало го от всяка надежда за помощ или спасение.

Първите лъчи от светлината на изгрева вече галеха далечния дворец, като позлатяваха неговите мраморни стени, колони и кули. Прекрасна гледка, от която човек оставаше без дъх. За всички от Ордена обаче дворецът с цялата му красотата, все още недокосната от развратните им ръце, предизвикваше само завист и омраза. Те жадуваха да унищожат мястото, да изтрият съществуването на неговото величие, да се уверят, че човекът никога повече няма да се стреми да постигне този идеал.

Калан прекара известно време в този дворец — двореца на Господаря Рал, — когато четирите Сестри я заведоха там, за да я принудят да открадне кутиите от Градината на живота. Великолепието на мястото вдъхваше страхопочитание. Калан не искаше да взема онези кутии от градината на Господаря Рал. Те не принадлежаха на Сестрите, а още по-лошото беше, че намеренията на жените бяха непочтени.

На олтара, където стояха кутиите, Калан остави на тяхно място най-ценното си притежание — малка фигурка на жена с отметната назад глава, с юмруци притиснати към тялото и извита снага, сякаш в противоборство на някаква сила, която се опитваше да я подчини. Калан не можеше да си представи откъде беше придобила нещо толкова красиво.

Сърцето й се късаше, задето трябваше да остави тази фигурка, но се налагаше да го направи, за да може да събере последните две кутии в раницата си. Ако не го беше направила, Сестра Улиция щеше да я убие. Колкото и да обичаше тази малка статуетка, животът й беше по-ценен. Надяваше се, че когато Господарят Рал я видеше, щеше някак си да разбере, че тя съжаляваше за това, че му бе отнела онова, което беше негово.

Сега Джаганг залови Сестрите и притежаваше зловещите черни кутии. Поне две от тях. Сестра Тови тръгна напред с първата от трите кутии. Беше мъртва, а кутията, която беше у нея, липсваше. Калан успя да убие Сестра Сесилия. Така от първоначалните й похитители останаха Сестрите Улиция и Армина. Разбира се, и други Сестри бяха под контрола на Джаганг.

— Кой би могъл да вкара кутия в играта? — попита Джаганг, загледан в двореца най-отгоре на платото. Не беше съвсем ясно дали търси отговор от Сестрите, или просто разсъждава на глас.

Сестрите Улиция и Армина се спогледаха. Елитните гвардейци не помръдваха, сякаш бяха стражи от камък. Специалните пазачи бавно маршируваха напред-назад, като най-близкият от тях следеше Калан и й хвърляше високомерен поглед при всяко завъртане, за да тръгне в обратната посока. Калан познаваше този човек, познаваше навиците му. Той беше от по-малко интелигентните пазачи, който заместваше липсата на компетентност с прекомерна арогантност.

— Е… — Сестра Улиция наруши неловкото мълчание — ще ни трябва човек с двойна дарба — Субстрактивна и Адитивна магия.

— Сестрите на мрака, с които разполагате, Ваше сиятелство, нямат тези способности — добави Сестра Армина. — Нямам представа кой би могъл да го стори.

Джаганг я стрелна с поглед през рамо. Онзи войник не беше единственият, който си позволяваше да се държи с арогантно превъзходство. Джаганг беше много по-умен от Сестра Армина — тя обаче не беше достатъчно умна, за да го разбере. Но в същото време не беше достатъчно глупава, за да не разпознае погледа в очите на Джаганг — онзи поглед, който й показваше, че той знаеше, че тя лъже. Жената се сви и моментално притихна под свирепия блясък в очите на императора.

Сестра Улиция, която беше доста по-умна от Армина, веднага схвана опасността на ситуацията, в която бяха изпаднали, и припряно заговори:

— Има само няколко човека, които са способни да направят това, Ваше сиятелство.

— Трябва да е бил Ричард Рал — побърза да вметне Армина, нетърпелива да изкупи грешката си.

— Ричард Рал — повтори Джаганг с равен глас, изпълнен с ледена омраза. Не изглеждаше никак изненадан от предположението на Сестрата.

Сестра Улиция се прокашля.

— Или Ничи. Тя е единствената Сестра, която не е във ваша власт, и владее Субстрактивната магия.

Джаганг впи поглед в нея за миг, преди да се обърне и отново да се загледа в Народния дворец, който сега беше така осветен от слънцето, че блестеше като фар над мрачната равнина.

— Сестра Ничи знае всичко, което вие направихте, глупави кучки — изсъска той накрая.

Сестра Армина примигна изненадано. Не можа да устои на желанието си да говори.

— Как е възможно, Ваше сиятелство?

Джаганг стисна месестите ръце зад гърба си. Тежките мускули му придаваха вид на бик, не на човек. Къдравите черни косми само допълваха това впечатление. Бръснатата глава засилваше внушението.

— Ничи беше с Тови, докато Тови умираше — продължи Джаганг, — след като беше намушкана, а кутията — открадната. Мина много време, откакто за последен път видях Ничи. Изненадан съм да я видя да се появява отново. Бях там, в съзнанието на Тови, и видях как стана всичко. Макар че Тови не подозираше за присъствието ми, както знаете. Ничи също не знаеше, че съм там. Ничи разпитваше Тови, възползва се от тежката й рана, за да я подтикне да разкрие вашия план, Улиция. Ничи разказа на Тови доста интересна история за това как би могла да се измъкне от моя контрол и с това спечели доверието на Тови. Тови й каза всичко — как сте задействали лавинния огън, за кутиите, които сте откраднали с помощта на Калан, как кутиите е трябвало да действат заедно с магията на лавинния огън… всичко.

Сестра Улиция изглеждаше така, сякаш всеки миг ще й прилошее.

— Тогава може би наистина е дело на Ничи. Явно е един от двамата.

— Или двамата заедно — предположи Сестра Армина.

Джаганг не каза нищо, като продължаваше да гледа към двореца.

Сестра Улиция се приведе.

— Ако мога да ви попитам, Ваше сиятелство, защо не можете да…, ами защо Ничи не е тук с вас?

Напълно черните очи на Джаганг се обърнаха към жената. В мастиления мрак на тези очи се размърдаха тъмни облаци, предвестници на буря, каквато само той можеше да създаде.

— Тя беше с мен. Напусна ме. За разлика от вашите непохватни и неискрени опити да избягате от мен чрез връзката ви с Господаря Рал, Ничи успя да се възползва от тази връзка. Неясно защо, но тя беше искрена и връзката проработи. Тя се отказа от всичко, към което се бе стремила през целия си живот — отказа се от моралния си дълг!

Той размърда рамене и сякаш отново се обви в наметалото на спокойната властност.

— Връзката проработи за Ничи. Вече не мога да вляза в съзнанието й.

Сестра Армина стоеше като вцепенена, но не от обикновен човешки страх. Очевидно беше смаяна от чутото.

Сестра Улиция кимна сякаш сама на себе си, загледана в собствените си спомени:

— Като се връщам назад, предполагам, че сега това не ме изненадва. Мисля, че винаги съм знаела, че тя обича Ричард. Разбира се, тя никога не ни каза и дума за това, на нас или на другите Сестри на мрака, но когато бяхме в Двореца на пророците, ми даде много неща, с които никога не бих си представила, че ще се раздели — в замяна на това да я посоча за една от шестте му учителки. Цената, която тя заплати за възможността да бъде негова учителка, ме накара да се усъмня в мотивите й. Останалите учителки бяха движени от алчност. Те просто искаха да изсмучат дарбата на този мъж — да я запазят за себе си. Но не и Ничи. Тя не се стремеше към това. Затова я наблюдавах. Тя никога не се издаде. Мисля, че по онова време тя самата не го осъзнаваше, но в очите й имаше онзи поглед. Тя е била влюбена в него. Тогава така и не разбрах този поглед, вероятно защото тя бе толкова убедена в омразата, която изпитва към този мъж и към всичко, което той представляваше, но тя е била влюбена в Ричард Рал. Дори още тогава е била влюбена в него.

Джаганг почервеня. Погълната от своите спомени, сестра Улиция не бе забелязала мълчаливата му ярост. Сестра Армина крадешком докосна предупредително ръката на другата жена. Сестра Улиция вдигна поглед, пребледня, като видя изражението на лицето на императора, и веднага смени темата.

— Както казах, тя никога не е споменавала нещо такова, така че вероятно просто си въобразявам. Всъщност сега като се замисля, съм сигурна в това. Тя мразеше този мъж. Тя искаше той да е мъртъв. Тя мразеше всичко, което той олицетворяваше. Мразеше го. Чисто и просто. Мразеше го.

Сестра Улиция затвори уста, като видимо се насили да спре бръщолевенето си.

— Дадох й всичко — гласът на Джаганг прогърмя като гръмотевица, затворена в бутилка. — Почти я направих кралица. Като Джаганг Справедливия й дадох властта да бъде юмрукът на Братството на Ордена. Онези, които се противопоставяха на праведната вяра на Ордена, започнаха да я наричат Господарката на смъртта. Тя беше способна да изпълни своя добродетелен дълг само благодарение на моята щедрост. Беше глупаво да й давам такава свобода на действие. Тя ме предаде. Предаде ме заради него.

Калан никога не си бе мислила, че ще види Джаганг, обхванат от гореща ревност, но точно това виждаше в момента. Той беше мъж, който вземаше, каквото поискаше. Не беше свикнал да му бъде отказвано каквото и да било. Очевидно не можеше да има тази жена, Ничи. Очевидно сърцето й принадлежеше на Ричард Рал. Калан преглътна своите собствени объркани чувства към Ричард Рал — мъж, когото никога не бе срещала и се загледа към пазачите си, които маршируваха напред-назад.

— Но аз ще си я върна обратно — Джаганг вдигна ръка, свита в юмрук. Мускулестите жили по ръцете му се изпънаха, докато той стягаше юмрука си. Вените на слепоочията му се издуха. — Рано или късно ще смажа безсмъртната съпротива на Ричард Рал и тогава ще се разправя с Ничи. Тя ще плати за греховете си.

Калан и тази Ничи имаха нещо общо помежду си. Ако Джаганг някога успееше да се докопа до Ничи, Калан знаеше, че и нея я чака най-лошото.

— А кутиите на Орден, Ваше сиятелство? — попита Сестра Улиция.

Ръката му се отпусна. Той се обърна към нея със зловеща усмивка:

— Скъпа, няма значение дали някой от тях е успял по някакъв начин да вкара кутиите на Орден в играта. Това няма да им донесе нищо добро — той посочи през рамо с палец към Калан. — Аз имам нея. Имам онова, което ни е необходимо, за да се възползваме от мощта на Орден в служба на каузата на Братството на Ордена. Правото е на наша страна. Създателят е на наша страна. Когато освободим мощта на Орден, ще заличим позорната магия от лицето на земята. Ще накараме всички хора да се преклонят пред каузата на Ордена. Всички ще се подчинят на божествената справедливост и ще имат една вяра.

Това ще бъде нова зора за човечеството, епоха, в която човекът ще е освободен от магията, която покварява душата му. Всички хора ще ликуват, че са част от величието на Ордена. В този нов свят на човека всички ще бъдат равни. Всички ще могат да се посветят в служба на ближния си, каквато е волята на Създателя.

— Да, Ваше сиятелство — каза Сестра Армина, като бързаше да намери начин да си върне благоразположението на императора.

— Ваше сиятелство — осмели се да се обади Сестра Улиция, — макар да разполагаме с почти всичко необходимо, както толкова справедливо посочихте, трябва да имаме всичките три кутии, ако искаме да постигнем целта си да получим достъп до силата на Орден. Третата кутия все още ни е нужна.

Зловещата гримаса се върна на лицето му.

— Както ви казах, бях там, в съзнанието на Тови. Мисля, че знам кой е крадецът.

Улиция и Армина изглеждаха не само изненадани, но и любопитни.

— Наистина ли, Ваше сиятелство? — попита Сестра Армина.

Той кимна.

— Духовният ми наставник Брат Нарев имаше една приятелка, с която имаше вземане-даване от време на време. Подозирам, че тя може да е била замесена.

Сестра Улиция го изгледа скептично.

— Мислите, че може да е замесена приятелка на Братството на Ордена?

— Не, не казах „приятелка на Братството“. Казах „приятелка на Брат Нарев“. Жена, с която и аз съм бил в контакт навремето благодарение на Брат Нарев! Може би сте чували за нея.

— Джаганг повдигна вежди към Сестрата. — Наричат я Шеста.

Сестра Армина ахна и сякаш се вцепени. Сестра Улиция се облещи и зяпна.

— Шеста… Ваше сиятелство, н-нали нямате предвид Шеста, вещицата?

Джаганг изглеждаше доволен от реакцията им.

— А, значи я познавате.

— Пътищата ни се пресякоха веднъж. Може да се каже, че разговаряхме. Не бих го определила като приятен разговор. Ваше сиятелство, никой не може да се справи с тази жена.

— Е, виждаш ли, Улиция, това е просто поредното различие помежду ни. Ти нямаш какво да й предложиш освен обезкостения си труп, който да послужи за храна на съществата, които обичат човешка плът и които тя държи в леговището си. От друга страна, аз знам много добре какво иска и от какво се нуждае една жена. В състояние съм да й осигуря удоволствията, които търси. За разлика от теб, Улиция, аз мога да се справя с нея.

— Но ако Ричард Рал или Ничи вкарат кутията в играта, то това би могло само да означава, че сега тя е тяхно притежание — каза Сестра Улиция. — Така че дори кутията да е била някога у Шеста, след като я е взела от Тови, сега тя не у нея.

— Значи мислиш, че жена като нея ще изостави онова, което толкова горещо е желала? Всичко, което страстно е жадувала? — Джаганг поклати глава. — Не, не бих се надявал, че плановете й са се… провалили. Шеста е жена, която не приема отказ. Тя не се отнася много добре към онези, който се изпречат на пътя й. Прав ли съм, Улиция?

Сестра Улиция преглътна тежко, преди да кимне утвърдително.

— Очаквам, че жена с нейните тъмни способности и безгранична решителност няма да се успокои, докато не поправи извършената несправедливост, а след това ще трябва да се справи с Ордена. Така че, виждате ли, мисля, че всичко ни е в ръцете. И това, че единият от тези двама престъпници, Ничи или Рал, е вкарал кутията в играта, в крайна сметка ще е без значение. Орденът ще надделее.

От момента, в който Сестра Улиция чу името на Шеста, стискаше здраво пръстите на ръцете си, за да не им позволи да треперят, склони глава:

— Да, Ваше сиятелство. Виждам, че наистина всичко е във вашите ръце.

След проследи реакциите й, доказващи нейното поражение, Джаганг щракна с пръсти, докато се обръщаше към един от голите до кръста роби, които стояха отзад, близо до входа на кралската шатра.

— Гладен съм. Турнирът по Джа’Ла започва днес. Искам обилна вечеря, преди да отида да гледам игрите.

Мъжът се поклони ниско.

— Да, Ваше сиятелство, незабавно ще се погрижа.

След като робът се втурна да изпълни поръчката, Джаганг се загледа към морето от мъже пред него.

— Сега нашите смели бойци се нуждаят от разсейване от тежката работа. Един от отборите накрая ще спечели шанса да стане мой личен отбор. Да се надяваме, че ще е достатъчно добър.

— Да, Ваше сиятелство — отвърнаха едновременно Сестрите.

Джаганг изглеждаше отегчен от постоянното им раболепничене и направи жест към единия от специалните пазачи, който минаваше покрай него.

— Тя ще убие първо теб.

Мъжът замръзна и в очите му се появи паника.

— Ваше сиятелство?

Джаганг посочи с глава Калан, която беше само на половин стъпка зад него и малко вдясно.

— Тя ще убие първо теб и ти го заслужаваш.

Мъжът склони глава почтително.

— Не разбирам, Ваше сиятелство.

— Естествено, че не разбираш — ти си глупав. Тя брои крачките ти. Правиш един и същ брой крачки всеки път, когато се обръщаш, за да маршируваш в противоположната посока. Всеки път се обръщаш, за да я провериш и след това се отдалечаваш. Тя брои крачките ти. Когато дойде време да се обърнеш, няма нужда да гледа в твоята посока, защото знае точно кога ще се обърнеш. Тя знае, че точно преди да се завъртиш, ще се обърнеш да я провериш и ще видиш, че тя гледа в другата посока. Това ще те накара да се отпуснеш.

Когато маршируваш към нас отдясно и се обърнеш, ти се завърташ по един и същи начин всеки път — надясно. Всеки път, когато се обръщаш, ножът на колана ти над дясното ти бедро е от страната, която е най-близо до нея.

Мъжът погледна надолу към ножа, закачен на колана му. Той отбранително го покри с ръка.

— Но, Ваше сиятелство, аз няма да й позволя да ми вземе ножа. Кълна се. Ще я спра.

— Ще я спреш? — Джаганг изсумтя с насмешка. — Тя знае, че е само на две крачки от това да измъкне ножа ти от канията му. Той щракна с пръсти. — Ето толкова бързо ще ти вземе ножа. Вероятно изобщо няма да разбереш кога ще умреш.

— Но аз ще…

— Ти ще погледнеш, за да я провериш, ще видиш, че тя гледа на другата страна и след това ще се обърнеш. От този момент до мига, в който тя забие цялата дължина на острието в меката тъкан на десния ти бъбрек, ще е минал само миг. Ще си мъртъв, преди да разбереш какво ти се е случило.

Въпреки студа по челото на мъже избиха капчици пот.

Джаганг обърна поглед към Калан. Тя му отвърна с отсъстващо изражение, лишено от всякаква емоция.

Джаганг грешеше. Мъжът щеше да умре за секунда. Той беше глупав, точно както каза Джаганг. Глупавите мъже бяха лесни за убиване. По-трудно беше да бъдат убити умните, внимателни мъже. Калан познаваше всеки от специалните й пазачи. Тя бе превърнала в свое занимание това да научава всичко, което можеше, за всеки един от тях. Другият мъж, който маршируваше пред шатрата, беше от най-умните измежду специалните й пазачи.

Където и да се намираше, тя винаги се опитваше да анализира ситуацията и да си представи как би могла да се опита да избяга. Не му беше дошло още времето, нито пък беше мястото, но въпреки това тя бе обмислила възможността.

Не би убила първо глупавия пазач, но щеше да му вземе ножа, точно както беше казал Джаганг. След това щеше да се обърне към онзи, който беше по-умен, тъй като той беше по-бдителен и реакциите му бяха далеч по-бързи. Задачата на специалните пазачи беше да й попречат да избяга. Те не би трябвало да причинят смъртта й. Когато по-умният пазач стигнеше до нея и се опиташе да я спре, ножът вече щеше да е у нея и тя щеше да използва инерцията на приближаването им един към друг, да се хвърли към него и да пререже гърлото му. Щеше да дръпне вляво отпуснатото безжизнено тяло, да се завърти и да забие ножа в бъбреците на глупавия му другар, точно както предположи Джаганг.

— Хванахте ме — каза Калан на императора с равен тон. Добре се справихте.

Лявото му око трепна съвсем леко. Той не знаеше дали тя лъже, или говори истината.