Тери Гудкайнд
Изповедник (5)

Пета глава

НИЧИ СТОЕШЕ, изопнала гръб, докато, отпуснат в стола пред нея, Зед ридаеше, покрил лицето си с ръце.

Тя стегна колене от страх, че краката й ще се подкосят. Каза си, че няма да позволи да пролее нито една сълза.

Почти удържа на думата си.

Когато призова силата на Орден, като вкара кутията в играта от името на Ричард, тази сила направи нещо с нея. До някаква степен тя противодейства на вредите, нанесени от магията на лавинния огън, която я беше заразила.

Когато Ничи посочи Ричард за играча, изграждайки връзка с призованата сила, тя внезапно научи отново за Калан.

Не беше възстановяване на изгубените й спомени за Калан — те бяха изчезнали завинаги, — а пo-скоро свързване на познанието за съществуването на Калан към настоящето.

Сякаш бяха минали години, откакто Ричард бе започнал да се заблуждава в съществуването на жена, която никой друг, освен него самия, не си спомняше. Дори когато по-късно той откри книгата „Лавинен огън“ и им доказа какво в действителност се е случило, Ничи му повярва, но само, защото му имаше доверие и не се съмняваше във фактите, които той бе открил. Това беше убеденост на ниво разум, почиваща единствено на косвени доказателства.

То не се основаваше на лични спомени и възприятия. Тя нямаше личен спомен за Калан, разчиташе на спомена на Ричард и на неговата дума. Повярва в съществуването на тази жена от втора ръка, защото вярваше на Ричард.

Но сега Ничи знаеше, знаеше го наистина, че Калан е истинска. Все още не си спомняше нищо за нея, но интуитивно беше убедена, че Калан съществува. За това не беше необходимо да разчита на думата на Ричард. Беше ясно от само себе си, почти все едно тя го бе възприела директно, като отминала среща с някого, чието лице не можеш да си спомниш. Макар че не можеш да си спомниш лицето, нямаш съмнение, че си го срещнал.

Ничи знаеше, че заради връзката със силата на Орден заради онова, което беше направила с нея, Калан вече нямаше да е невидима. Ничи щеше да я вижда, както вижда всеки друг. Магията на лавинния огън все още беше в Ничи, но Орден поне донякъде й противодействаше, като спираше по-нататъшното разпространение на нанесената вреда и й позволяваше да е наясно каква е истината. Споменът й за Калан не беше жив, но тя знаеше, че Калан съществува.

Сега Ничи знаеше, наистина го знаеше, че любовта на Ричард е истинска. Мисълта за любовта в сърцето на Ричард предизвика в нея болка и радост, макар че собственото й сърце беше разбито.

Кара се доближи и направи нещо, което Ничи никога не би си помислила, че една Морещица може да направи — обгърна нежно с ръка талията й я придърпа към себе си.

Най-малкото беше нещо, което една Морещица никога не би направила, преди Ричард да се появи. Ричард промени всичко. Страстта му към живота върна Кара, както и Ничи, от ръба на лудостта. Сега и двете споделяха взаимното разбиране на една особена връзка с Ричард, която Ничи се съмняваше, че дори Зед би могъл да разбере напълно.

Едва ли имаше друг освен Кара, способен да проумее по-добре казаното от Ничи.

— Добре се справи, Ничи — прошепна Кара.

Зед се изправи.

— Да, наистина. Съжалявам, скъпа моя, държах се несправедливо строго с теб. Сега разбирам, че ти наистина добре си премислила всичко. Направила си онова, което си сметнала за правилно. Трябва да призная, че при тези обстоятелства си направила единственото разумно нещо.

Прости ми, че прибързах със заключенията си. Познавам много от големите опасности, които са свързани с използването на силата на Орден — вероятно ги познавам по-добре от който и да е друг жив човек. Дори съм виждал как Мрачният Рал призова силата на Орден. Поради тази причина имам малко по-различен поглед от онзи, който ти представи.

Макар че не съм напълно съгласен с теб, онова, което си направила, е проява на разум и кураж, може би и на малко отчаяние.

Тези действия, продиктувани от отчаяние поради крайно неблагоприятните обстоятелства, също са ми добре познати и оценявам, че те понякога са необходими.

Надявам се, че стореното не е грешка. Дори това да означава, че сбъркалият съм аз, предпочитам ти да се окажеш права.

Но сега това няма значене. Стореното — сторено. Ти вкара кутиите на Орден в играта и посочи Ричард за играча. Каквото и да си мисля, няма спор, че всички сме на едно мнение относно каузата ни. Сега, когато това е сторено, трябва да направим всичко по силите си, за да проработи планът ти. Длъжни сме да направим и невъзможното, за да помогнем на Ричард. Ако той се провали, край с всички ни. Всички живи същества ще загубят,

— Благодаря ти, Зед — до известна степен Ничи се почувства облекчена. — С твоя помощ ще успеем.

Той тъжно поклати глава.

— С моята помощ ли? Аз само ще преча. Защо първо не се посъветва с мен.

— Посъветвах се. Попитах те дали би поверил живота си на Ричард, дали би му поверил съдбата на всичко живо. Какъв по-голям съвет да ти поискам?

На тъжното лице на Зед се появи подобие на усмивка.

— Сигурно си права. Възможно е комбинацията от магията на лавинния огън и заразата вече да е нарушила способността ми да разсъждавам.

— Не вярвам, Зед. Мисля, че обичаш Ричард и се безпокоиш за него. Нямаше да потърся съвета ти, ако не мислех, че е важно да го получа. Ти ми каза онова, което имах нужда да знам.

— Ако пак се объркаш — каза му Кара, — ще те поправя.

— Колко успокоително — смръщи лице Зед.

— Ничи изкара нещата по-сложни, отколкото са — додаде Морещицата. — В действителност не е така. Всеки би трябвало да може да го види, дори и ти, Зед.

Магьосникът я изгледа намусен.

— Какво имаш предвид?

— Нали ние сме стомана срещу стомана, а Господарят Рал е магия срещу магия.

За Кара нещата наистина се свеждаха до тази проста истина. Дали Морещицата изобщо разбираше, че едва се докосва до същността на проблема. Или пък схващаше цялостната картина по-добре от всеки друг. Вероятно беше права и нещата наистина не бяха чак толкова сложни.

Зед сложи внимателно ръка на рамото на Ничи. Жестът му й напомни за нежното докосване на Ричард.

— Е каквото и да говори Кара, това може да доведе до смъртта на всички ни. Обаче, що се касае до работата, имаме наистина много работа за вършене. Ричард ще се нуждае от помощта ни. Ти и аз знаем много за магията. Ричард не знае почти нищо.

Ничи се усмихна вътрешно.

— Той знае повече, отколкото си мислиш. Нали точно Ричард разбра, че лавинният огън е заразен. Никой от нас не разгада езика на символите, а Ричард се справи. Сам се научи и да разчита древни диаграми и схеми.

Така и не успях да го науча да използва дарбата си, но той непрекъснато ме изненадваше с това, колко бързо схваща неща отвъд общоприетите разбирания за магията. Разкри ми неща, които не съм и подозирала, че съществуват.

— Да, това и мен ме подлудява — кимна разбиращо Зед.

Рика, другата Морещица, която живееше в Магьосническата кула, подаде глава в рамката на вратата.

— Зед, реших, че трябва да знаеш нещо. — Тя посочи с пръст към небето. — Бях няколко етажа по-нагоре и сигурно някъде има счупен прозорец или нещо подобно. Вятърът прави странен шум.

— Какъв шум? — намръщи се Зед.

Рика сложи ръце на хълбоците си, заби поглед в пода и се замисли.

— Не знам. — Вдигна глава. — Трудно ми е да го опиша. Малко ми напомня на вятър, който духа през тесен проход.

— Виещ звук?

— Не — поклати глава Рика. — По-скоро прилича на звука, който се чува на крепостна стена, когато вятърът духа през бойниците.

Ничи хвърли поглед към прозорците.

— Зазорява се. Може да е от мрежите, които плетях. Но вятърът не би трябвало да се е вдигнал нависоко.

— Тогава не знам какво друго може да е било. — Рика сви рамене.

— Понякога Кулата издава шумове, диша.

— Диша ли? — сбърчи нос Рика.

— Да — отвърна магьосникът, — когато температурата се променя както сега, когато нощите стават по-студени, въздухът в хилядите стаи долу се движи. Принуден да минава през стесненията на коридорите, понякога той стене през залите на Кулата, когато навън няма вятър.

— Е, явно не съм живяла достатъчно дълго тук, за да го чуя, но сигурно е това. Кулата диша. — Рика тръгна да си върви.

— Рика — повика я Зед и изчака да спре, — всъщност какво правеше там горе, на горните етажи?

— Чейс търсеше Рейчъл — отвърна Морещицата през рамо, а аз просто му помагах. Не си ли я виждал?

Зед поклати глава.

— Не и тази сутрин. Видях я снощи, преди да отиде да си легне.

— Добре, ще кажа на Чейс. — Рика надникна за момент в стаята и посочи навътре: — Това пък какво е? Какво сте намислили вие тримата?

— Неприятности — отвърна Кара.

— Магия — кимна разбиращо Рика.

— Именно.

Рика потупа с длан рамката на вратата.

— Май по-добре да вървя да намеря Рейчъл, преди Чейс да ме е изпреварил и да я е смъмрил, че е тръгнала да обикаля сама.

— Това дете все едно е родено в Кулата — въздъхна Зед. Понякога си мисля, че я познава не по-зле от мен.

— Знам — съгласи се Рика, — докато патрулирах, я срещнах на места, където и през ум не ми е минавало, че мога да я видя. Веднъж бях абсолютно убедена, че се е загубила. Тя твърдеше, че не е. Накарах я да ми покаже обратния път. Тя се върна в стаята си, без нито веднъж да направи погрешен завой. Накрая ми се ухили: „Видя ли?“

— И на мен ми се случи нещо подобно с нея — почесваше се по слепоочията Зед, докато се усмихваше. — Децата бързо научават някои неща. Чейс я окуражава, учи я да се ориентира, да знае точно къде се намира и да не се губи лесно. Предполагам, че и с мен е така — израснал съм тук и затова лесно се ориентирам.

Рика пак понечи да тръгне, но се спря, чула името си.

— Та този шум на вятъра…? — Зед заби пръст в тавана. Казваш, че се чувал оттам?

Рика кимна.

— Да нямаш предвид оня петнистия коридор, дето минава покрай редицата библиотеки? Там, дето пред стаите има обособени кътчета за сядане?

— Точно за там говоря. Обикалях библиотеките, за да търся Рейчъл. Тя обича да разглежда книги. Както сам каза, явно шумът е свързан с дишането на Кулата.

— Проблемът е, че точно там дишането не би трябвало да се чува. Тази зала е заобиколена от мъртви коридори, които не допускат движение на въздуха, така че няма как да се чуе свистене.

— Може да се е чуло по-отдалече, а аз да съм решила, че идва от там.

Зед вдигна юмрук на хълбока си и се замисли.

— Виещ звук, значи?

— Ами сега като се замисля, май no-скоро бих го определила като ръмжене.

— Ръмжене ли? — повдигна вежди Зед.

Прекоси стаята по дебелия килим и подаде глава през вратата, заслушан в звуците.

— Не точно като ръмжене на животно — каза Рика, — по-скоро като тътен от търкаляне. Както споменах, напомни ми за звука, който издава вятърът, когато минава през бойниците. Нали се сещаш, един такъв тътнещ, плющящ звук.

— Нищо не чувам — промърмори Зед.

Рика направи недоволна физиономия.

— Е, няма как да го чуеш тук, долу.

Ничи се присъедини към тях на входа.

— Тогава защо усещам вибрации ето тук? — посочи тя областта на сърцето.

Зед я изгледа за момент.

— Вероятно е свързано с онези магии, които си призовала с активирането на кутията?

— Сигурно е възможно — Ничи сви рамене. — Никога преди не съм си имала работа с такива елементи. Голяма част от тях са нови за мен. Няма как да се предвидят страничните ефекти.

— Спомняш ли си, когато Фридрих случайно задейства тази аларма? — попита той, обръщайки се към Рика, която кимна. — Звукът такъв ли беше?

Рика твърдо поклати глава.

— Не. Навярно би го наподобил, ако беше под вода.

— Тези аларми са изградени от магия — Зед замислено потърка брада. — Не можеш да ги сложиш под водата.

Кара завъртя Агнела в юмрука си.

— Стига приказки. — Тя мина между тях и продължи към вратата. — Предлагам да отидем и да видим.

Зед и Рика я последваха. Ничи остана на мястото си. Тя направи жест към масата, насред искрящата паяжина от светлина.

— По-добре да не се отделям от кутията.

Освен това искаше да продължи заниманията си с Книгата на живота и да се порови в някои други томове. Все още имаше моменти в теорията на Орден, които не й бяха съвсем ясни. Въпросите без отговор бяха прекалено много и постоянно я разсейваха. В крайна сметка, ако искаше да помогне на Ричард, трябваше да намери отговорите.

Най-много я безпокоеше неяснотата в самото ядро на теорията, която касаеше връзките между Орден и ключовата фигура, свързана с лавинния огън — Калан. Ничи трябваше си изясни много добре основите на целия процес. Да проумее принципите на изграждането им. Озадачаваха я ограниченията на предварителните изисквания — за да възстановят паметта, им бе нужно чисто поле. Освен това трябваше да научи повече за точните условия за прилагане на силите.

Ключовият момент обаче беше задължителното изискване за чисто поле. Тя трябваше да разбере какво точно представлява то и което беше още по-важно, защо протоколите на Орден го налагаха с такава категоричност.

— Поставих всички защити — каза й Зед. — Входовете към Кулата са запечатани. Ако някой е влязъл без разрешение, всички аларми биха се задействали. Щеше да се наложи да си запушим ушите, докато разберем какво става.

— Има хора с дарбата, които знаят как да се справят с тези неща — напомни му Ричи.

След кратък размисъл Зед отвърна:

— Права си. Предвид всичко, което се случва, и онова, за което все още не знаем, повече предпазливост няма да е излишна. Идеята да държиш кутията под око не е лоша.

Ничи кимна, докато ги следваше към вратата.

— Кажи ми, когато проверите всичко.

Макар че залата отвън не беше по-широка от четири-пет метра, таванът й се губеше високо над главите им. Коридорът образуваше дълга, тясна цепнатина, прорязваща планината в долната част на Кулата. От лявата страна се издигаше стена от естествена скала, издялана в гранита на самата планина. Дори сега, хиляди години по-късно, следите, оставени от длетата, още си личаха.

Отсрещната стена, тази откъм стаите, беше изградена от масивни, плътно прилепващи един към друг, каменни блокове. Височината надхвърляше двайсет метра. Тази цепнатина, която изглеждаше безкрайна, представляваше границата на задържащото поле. Стаите в неговата зона описваха периферията на Кулата, която се извисяваше над самата планина. Ничи изпрати другите до завоя.

— Не се разсейвайте, бъдете нащрек и никакви компромиси — извика тя след тях. — Залогът е твърде голям.

Зед кимна.

— Няма да се бавим, само ще поогледаме.

Кара хвърли през рамо поглед към Ничи.

— Не се безпокой, ще внимавам и изобщо не съм в настроение да правя компромиси. Всъщност настроението ми няма да се оправи, докато не видя Господаря Рал жив и здрав, в безопасност.

— Случва ли ти се изобщо да си в добро настроение? — попита Зед, без да забавя крачка.

— Обикновено съм жизнерадостна и мила. Ти какво, да не би да твърдиш обратното?

— Не, не — примирително разпери ръце Зед. — „Жизнерадостна“ наистина те изразява най-точно.

— Добре тогава.

— Всъщност „жизнерадостна“ измества дори „отмъстителна“.

— Да, като се замисля, „отмъстителна“ ми харесва повече — съгласи се Кара.

Ничи не можеше да влезе в тона им. Никак я нямаше в шегите. Изумяваше я как няколко такива реплики, разменени с чувство за хумор, можеха да свалят напрежението и да разведрят обстановката.

Ничи познаваше прекрасно техните врагове. Та нали някога тя също беше една от тях. Безпощадна и смъртоносна.

Никога не бе виждала император Джаганг да се шегува или забавлява.

Находчивостта не бе сред силните му страни. Ничи беше прекарала доста време с него и единственото, което би могла да каже за характера му, бе целенасочено смъртоносен. Джаганг се отнасяше убийствено сериозно към своята кауза и й беше фанатично предан. Като знаеше какви хора ги преследват — същите като нея, каквато беше някога — и колко са безсърдечни, Ничи не можеше да си позволи да не е също толкова сериозна, колкото и те.

Тя проследи с поглед как Зед, Кара и Рика бързат през първата зала отдясно, насочвайки се към стълбището.

Докато те се качваха, Ничи внезапно осъзна откъде идва звукът, вибрацията, която почувства.

Беше един вид предупреждение.

Тя разбра защо Рика не я е разпознала.

Понечи да извика, но в същия миг светът сякаш се препъна и спря.

По стълбището се затъркаля тъмен облак. Силуетът напомняше на змия, само че съставена от милиони точици, и цялата тази маса се търкаляше, извиваше, усукваше, изтъняваше и удебеляваше, спускайки се по стълбището с оглушителен грохот.

Иззад ъгъла се изсипаха хиляди прилепи, които се носеха във въздуха като тлъста змия, като едно-единствено живо същество, създадено от безброй малки създания. Гледката на хилядите гадини, сраснали се в една форма, беше удивителна. Шумът резонираше от стените и ехтеше оглушително в цепнатината. Изглежда, прилепите панически бягаха от нещо, обединили се в пълноводна река, която се плъзна покрай ъгъла.

Зед, Кара и Рика се заковаха по местата си насред стълбите.

Миг по-късно прилепите изчезнаха, прогонени от нещо ужасяващо, което ги следваше по петите. Мекото пръхтене, свидетелстващо за тяхното разбуждане, остана да ехти след тях като приглушен сигнал за тревога, докато прилепите се изгубиха в дълбокия мрак.

Именно този далечен звук бе доловила Рика, но не бе разбрала откъде идва. Докато се взираше в посоката, откъдето бяха изникнали прилепите, Ничи се озова застинала в отрязък време, прикована и неспособна да се движи и да си поеме дъх, в очакване на нещо, което надхвърляше представите й. Внезапно осъзна с нарастваща паника, че наистина не може да помръдне.

И тогава по стълбите се изтърколи тъмен силует, сякаш се стрелна злонамерен порив на вятъра. В същото време сякаш нямаше никакво движение, сякаш фигурата просто си висеше в празното пространство. Беше съставена от вихрени черни формички и реещи се сенки, които се сливаха в мастиленочерен водовъртеж. Объркващата форма, усукващите се в нея потоци чернота създаваха усещането за движение, каквото всъщност нямаше.

Ничи примигна и в следващия миг нещото беше изчезнало.

Тя понечи да се размърда, но сякаш бе потопена в разтопен восък. Криво-ляво успяваше да си поеме дъх, както и да плъзне крак напред, но всичко ставаше невъобразимо бавно. Всеки сантиметър й костваше огромни усилия и за изминаването му беше необходима цяла вечност. Сякаш светът се беше сгъстил и всичко наоколо почти беше спряло.

Силуетът изплува отново, увиснал във въздуха над каменния под в коридора, точно зад тримата, застанали в основата на стълбището. Приличаше на жена, облечена в дълга до долу черна рокля, която сякаш плуваше във вода. Макар и ужасяваща, тази странна гледка се стори на Ничи някак пленителна. Другите трима, след като натрапницата вече ги бе подминала, бяха застинали в крачка и изглеждаха като нарисувани.

Жилавата черна коса лениво се надигаше около безкръвното лице на жената. Широките поли на роклята й се усукваха, сякаш попаднали във водовъртеж. Самата фигура изглеждаше почти неподвижна насред бавното движение на черните дипли на дрехата и косите й.

Цялата сцена напомняше на потъване в мътна, черна вода.

След миг фигурата пак изчезна.

Не, не потъна под водата, осъзна Ничи.

В Плъзгата.

Ничи се чувстваше по същия начин. Обзе я точно онова странно, неземно усещане за реене из въздуха — невъзможно бавно и същевременно ослепително бързо.

Внезапно фигурата изникна пак, този път по-близо.

Ничи понечи да извика, но не успя. Хрумна й да вдигне ръка, за да направи заклинание, но всичко ставаше твърде бавно. Имаше чувството, че ще й е нужен цял ден само докато си протегне ръката.

Искрящи късчета светлина блещукаха и проблясваха във въздуха между Ничи и останалите. Тя осъзна, че това е магия, изпратена от Зед. Магия, която не успя да достигне неканената гостенка. Макар че този кратък изблик на сила се разтопи във въздуха без никакъв ефект, беше цяло чудо, че магьосникът изобщо е успял го възпламени. Самата Ничи претърпя пълен провал.

Надиплените поли на тъмната рокля се полюшваха плавно в коридора.

В празното пространство се гънеха източени форми и сенки.

Фигурата не вървеше, не бързаше. Тя се носеше, плуваше, изтичаше почти, без да мърда, обхваната от носещите се около нея дипли на роклята.

След това изчезна отново.

За да изникне само миг по-късно, този път още по-близо. Призрачната кожа прилепваше плътно върху костеливото лице и изглеждаше така, все едно никога не е била докосвана от слънчева светлина. Плетениците от ефирни черни коси се издигаха нагоре заедно с воалите на черната рокля.

Беше най-объркващата гледка, която Ничи някога бе виждала. Имаше чувството, че се дави. В нея се надигна паника при мисълта, че няма да може да поеме нужното й количество въздух. Дробовете й я изгаряха, но не можеха да работят по-бързо.

Когато успя да фокусира погледа си, видя, че фигурата на жената е изчезнала. Дойде й наум, че очите й също са твърде бавни. Коридорът беше празен. Изглежда, очите й не успяваха да регистрират движението. Може би пък имаше халюцинации, предизвикани от магиите, които беше направила, и от силата на Орден, от която беше черпила. Дали това не беше някакъв страничен ефект? Може би самата сила на Орден беше дошла, за да й потърси сметка, задето си играеше със забранени сили.

Сигурно беше това — нещо, свързано с опасните сили, които беше призовала.

Жената внезапно се появи отново, сякаш изплувала от мрачните дълбини на тъмната бездна.

Този път можеше ясно да различи суровите й, ъгловати черти.

Почти безцветните й сини очи се взираха в Ничи, сякаш в нейния свят не съществуваше нищо друго. Този изпитателен поглед изпълни самата душа на Ничи с леден ужас. Очите на жената бяха толкова бледи, че изглеждаха слепи, но Ничи знаеше, че тя вижда много добре не само на светло, но и в непрогледен мрак.

Жената се усмихна с най-отвратителната гримаса, която Ничи някога бе виждала. Беше усмивката на същество, което не познава страха, но обича да го предизвиква у другите — жена, която знаеше, че всичко е във властта й. Усмивка, от която Ничи я побиха тръпки.

След това фигурата изчезна.

В далечината проблесна още от магията на Зед, която за кратко изпращя, преди да отмре.

Ничи се опитваше да се движи, но светът беше твърде плътен, като в онези ужасни сънища, когато колкото и да опитваше, не можеше да помръдне. Това беше сън, в който се опитваше да избяга от Джаганг. Той беше винаги наблизо, идваше, за да я хване, протягаше се към нея. Беше като самата смърт и се приближаваше, изпълнен с невъобразимата си жестокост. В тези сънища тя винаги отчаяно се мъчеше да избяга, но въпреки невероятните усилия, които полагаше, краката й никога не се движеха достатъчно бързо.

Сънищата й винаги я караха да трепери панически. Смъртта й се струваше толкова истинска, че можеше да вкуси от ужаса й.

Веднъж сънува лагера. Ричард беше там. Той я събуди и я попита какво не е наред. Тя преглътна сълзите си, за да му разкаже. Той пое лицето й между дланите си и я успокои, че това е само сън и всичко е наред. Тогава беше готова на всичко, за да потъне в прегръдките му и да чуе успокоителните му слова. Ричард не направи и не каза нищо. Въпреки това дланите му върху лицето й и нежните му думи, съчувствието му я утешиха и потиснаха ужаса й.

Сега обаче това не беше сън.

Ничи се опита да си поеме дъх и да извика Зед, но не успя.

Опита се да призове своя Хан, своята дарба, но, изглежда, не можеше да се свърже с нея. Сякаш дарбата й беше невъзможно бърза, а самата тя беше невъзможно бавна. Двете скорости не можеха да си паснат.

Жената, чиято плът беше бледа като кожата на мъртвец, с коса и рокля, черни като Отвъдния свят, изведнъж изникна точно до Ничи.

Ръката й се понесе във въздуха, протегна се през въртящите се черни воали. Съсухрената плът, опъната между кокалчетата, подчертаваше формата на костите под нея. Костеливите й пръсти се плъзнаха под челюстта на Ничи. Беше високомерно докосване, арогантен акт на триумф. Ничи почувства, че вибрацията в гърдите й сякаш ще я разкъса на парчета.

Жената се изсмя с кух, бавен, гъргорещ смях, който болезнено отекна през каменните зали на Кулата.

Ничи знаеше без всякакво съмнение какво иска жената, за какво е дошла. Отчаяно се опита да възпламени силите си, да сграбчи натрапницата, да й нанесе удар, да направи каквото и да е, за да я спре, но не успя. Собствената й сила изглеждаше толкова невъзможно далеч, че би й била необходима цяла вечност, за да я достигне.

След като пръстът й се плъзна по дължината на челюстта на Ничи, жената отново изчезна, разтопявайки се в мрачните дълбини.

Когато се появи отново, тя беше при обкованите с месинг врати, които зееха отворени към стаята с кутията. Жената се понесе през входа, като краката й не докосваха пода, а роклята й се вееше около нея.

Тя отново изчезна от полезрението на Ничи.

Следващия път, когато се появи, беше между стаята и Ничи.

Кутията на Орден беше под мишницата й.

Докато ужасният й смях проехтя отново в съзнанието на Ничи, светът наоколо се разтопи в мрака.