Тери Гудкайнд
Изповедник (55)

Петдесет и пета глава

ЗЕД ПОТРЪПНА ОТ БОЛКА. Отново чу някой да вика името му. Имаше чувството, че гласът прониква в него от някакъв далечен свят. Не искаше да се отзовава, не искаше да си отвори очите, да е в съзнание и да почувства изгарящата болка на осъзнаването.

— Зед — извика отново гласът.

Силна ръка го поразтърси и разклати внимателно напред-назад.

Зед се насили да открехне клепачи. Рика и Том се бяха привели над него, силно разтревожени. Зед забеляза, че косата по слепоочието на русия Том е залепнала от кръв.

— Зед, добре ли си?

Гласът бе на Рика. Той примига и се опита да прецени дали всяка костица на тялото му е счупена, или просто така се чувства. Стаеният в сенките на съзнанието му страх шепнеше, че тази нощ идва краят.

Коремът го болеше. Там го бе уцелила магията на Шеста.

Чувстваше се като глупак. Понеже я познаваше добре отпреди, беше се подготвил. Сигурен бе, че може да се противопостави на силата на онази жена — и сигурно щеше да успее, само дето тя го хвана неподготвен с някаква специално създадена магия — малка изненада, която бе измислила дълбоко в пещерите, докато е чакала търпеливо пристигането му, — ако някога отново навлезе във владенията й. Макар да бе от онези неща, които не бе чувал преди да са правени от вещици, трябваше да предвиди и тази възможност. Трябваше да очаква някакъв номер.

Тя беше вещица, а не магьосница, и съзнаваше, че макар да разполага със значителни умения, тя е същевременно и уязвима за някои от нещата, които Зед можеше да прави. Част от тях той бе разкрил по-рано при Магьосническата кула, когато не й позволи да убие него и останалите. Беше се поучила от опита си и намерила начин да му противодейства — нещо никак нехарактерно за една вещица. Всъщност беше гениално, но точно тогава той не беше в настроение да се възхищава на постиженията й.

— Зед — обади се отново Рика, — добре ли си?

— Така мисля — успя да изговори той. — Вие?

— Без съмнение ни очакваха — изръмжа недоволно Рика. Не знам какво точно направи тя, но със сигурност не ми позволи да я спра.

— Е, не се коси, същото стори и с мен.

— Когато изпадна в безсъзнание, не успях да се справя с всички онези войници — добави Том. — Съжалявам, Зед, разочаровах те, когато най-много се нуждаеше от мен. Трябваше да ти бъда опора.

— Не ставай глупав — изръмжа Зед в отговор. — И опората си има граници. Аз бях този, който не трябваше да позволи да ни заловят по този начин. Трябваше да знам, да съм по-добре подготвен.

— Мисля, че всички се провалихме — обади се Рика. — Най-вече, разочаровахме Ричард. Дори не успяхме да стигнем до пещерата, за да му помогнем. Трябва да проникнем в пещерата и да разбием магията, която го разделя от дарбата му. Вече нямаме големи шансове.

— За това ще видим — измрънка недоволно Зед. — Поне, изглежда, в момента сме в безопасност.

— Освен ако Шеста не се върне да ни довърши.

— Голяма си утеха, няма що — погледна Том Зед.

Двамата го издърпаха за ръцете и му помогнаха да седне.

— Къде всъщност се намираме? — огледа се на слабата светлина той.

— В някаква килия — обясни Том. — Стените са каменни, с изключение единствено на вратата. Коридорът отпред бъка от войници.

Не беше кой знае колко широко. На малка маса бе оставена запалена лампа. Имаше и един стол.

— Покривът е от греди и дъски — отбеляза Зед. — Питам се дали бихме могли да ги пробием с моята сила, колкото да можем да се измъкнем.

Отново с помощта и на двамата Зед се изправи несигурно на крака. Рика го придържаше, а той вдигна ръка, за да изпробва тавана с дарбата си.

— Проклятие — прошепна. — Изглежда, когато е използвала онази новосъздадена магия, е поставила и някаква бариера около тази стая. Не ми позволява да я пробия с дарбата си. Зазидани сме.

— А, още нещо — каза Том. — Пазачите са предимно войници от Императорския орден. Явно Шеста е преминала на страната на Джаганг.

— Страхотно — почеса глава Зед, — само това ни трябваше.

— Е, поне ни оставиха живи.

— Засега — вметна Рика.

Зед извърна леко глава и погледна отново тавана.

— Какво е онова?

— Кое? — проследи погледа му Том.

— Ей, там. В ъгъла на тавана, близо до стената. Нещо е мушнато между последната греда и стената.

Том придърпа стола и с негова помощ достигна тъмния вързоп, скрит в сянката на гредата. Издърпа го и той тупна на земята. Част от нещата вътре се разпиляха.

— Духове! — възкликна Зед. — Това е вързопът на Ричард. Разпозна част от нещата, които се бяха пръснали. Наведе се да ги вдигне, поогледа ги и ги върна обратно във вързопа. Когато вдигна златотканата черна риза, видя на пода някаква книга. Взе я и я обърна към светлината.

— Каква е тази книга? — попита Рика.

Том също се приведе по-близо.

— Какво пише?

Зед не вярваше на очите си.

— Заглавието е „Тайните на силата на магьосника воин“.

Рика подсвирна леко от изненада.

— Аха, и аз така мисля — измърмори Зед, докато оглеждаше книгата от всички страни. — Откъде Ричард се е сдобил с такова нещо? Може да се окаже безценна.

— Какво пише за силите му? — обади се Рика, сякаш нетърпелива да научи някоя клюка.

Зед отгърна корицата и прелисти една страница, после още една.

— Добри духове… — прошепна изумено.

 

 

Ничи вдигна глава и видя на вратата да се появява сянка. Беше Кара.

— Как си? — попита Морещицата едва чуто.

Погледът на Ничи бавно се отмести и зарея нейде в пространството. Въпросът не й се струваше особено уместен. Може би Кара просто искаше да каже нещо, с което да изрази загрижеността си. За миг се замисли колко е парадоксално, че една Морещица за нула време е развила най-прости, чисто човешки качества. Но какво от това — нямаше за кога.

— Нищо ново, Кара.

— Разбра ли какво се е объркало?

— Какво се е объркало ли? — вдигна глава от коженото кресло Ничи. — Не е ли очевидно?

Кара се приближи и прокара разсеяно пръст по ръба на махагоновата маса. В слабо осветената стая червената кожа на дрехата й се открояваше като огромно петно кръв.

— Господарят Рал ще намери пътя обратно.

На Ничи това й прозвуча повече като молба, отколкото като израз на увереност.

— Кара, ако Ричард е можел да се върне, да го е направил преди десет дни — отвърна Ничи потиснато, неспособна да лъже. Кара заслужаваше повече от прикрита зад лъжливи надежди истина.

— Може би му е било нужно повече време от предвиденото.

На Ничи й се щеше да е толкова просто. Поклати глава.

— Трябваше да се е върнал до сутринта. Щом не се върна, значи не се е преборил с онова, което…

— Ще се върне! Ще видиш! — извика Кара и се приведе през масата, неспособна да позволи на Ничи да довърши.

Ничи за миг се загледа в разтревоженото лице на Кара. Какво да каже? Как да обясни такова нещо на човек, който не разбира за какво точно става дума?

— Повярвай ми, Кара — изрече тя накрая. — Аз искам да се върне не по-малко от теб, но ако бе успял да устои на магията и да преживее пътуването в Отвъдния свят, отдавна щеше да се е върнал. Не може да остане там толкова дълго.

— И защо не?

— Ами това е нещо като да се гмурнеш в езеро. Можеш да не дишаш известно време, но след определено време трябва да изплуваш на повърхността. Ако кракът ти се закачи на някое дърво на дъното, ще се удавиш. Невъзможно е да оцелее там толкова дълго. Щом не се върна, когато трябваше…

— Може да е излязъл някъде другаде. Може да е изплувал за въздух на друго място.

Ничи поклати глава.

— Представи си, че езерото е замръзнало. Дупката, през която влезе — това са магиите в магьосническия пясък, — е единственият изход обратно. Кутиите на Орден са портал. За слизането се използват елементи от Орден, от онзи портал. Подземният свят е просто празнота. — Съзнаваше, че се оплита все повече в опитите си да направи нещата смилаеми за Кара. Самата Ничи не проумяваше напълно Отвъдния свят. — Да кажем просто, че ако му се наложи да изплува нейде другаде изпод леда, няма да може да го пробие. Трябва да се върне през дупката, която е издълбал, дупката към Отвъдния свят, през портала. Разбираш ли?

— Горе-долу, но тогава трябваше да се получи — посочи тя разтворените на масата книги. — Двамата бяхте обмислили всичко. Мрачният Рал го направи. Няма причина този път да не проработи. Защо при Ричард да не се получи?

— Напротив, има — отмести поглед от сините очи на Кара Ничи.

— Как така? Каква причина?

— Звярът.

Кара я изгледа изумено за миг.

— Звярът. Мислиш, че звярът може да го е намерил там, в Отвъдния свят?

— Не — поклати глава Ничи. — Намери го тук, на този свят, докато рисуваше формите на магията. Когато Ричард най-накрая влезе през портала, който бе създал, то бе готово и чакаше. Звярът го последва в Отвъдния свят.

Лицето на Кара изразяваше нещо средно между ужас и гняв.

— Но той сигурно го е преборил.

— Как? — погледна я изпод вежди Ничи.

— Не знам. Не ме бива в тези неща.

— Нито пък Ричард. В Отвъдния свят е различно. В миналото той използваше меча или щита си, за да го спре. Последния път, когато звярът се появи, той успя да го простреля с една от онези специални стрели. Как ще се бие с него в Отвъдния свят? Трябваше да отиде там гол. Нямаше оръжие, нищо, с което да го пребори.

— Тогава защо му позволи да отиде? — премина в откровена ярост изражението на Кара.

— Когато видях звяра, той вече беше слязъл в Отвъдния свят. Нямаше начин да го предупредя.

— Не може да е нямало начин.

— Прекрачването в Отвъдния свят — изправи се Ничи — е нещо, което Ричард трябваше да стори, ако иска изобщо да има някакъв шанс да използва силата на Орден. Иначе не може да се противопостави на лавинния огън, а не го ли направи, за нас няма надежда. Освен това, ако наистина е решен да отиде, аз не бих могла да го спра.

— Но само след няколко дни е новолуние — закрачи нетърпеливо Кара. — Времето ни изтича. Все нещо трябва да може да се направи. Все има някаква вероятност той да е още там. Господарят Рал никога не ни е изоставял. Господарят Рал би се бил за нас до последния си дъх.

— Права си — заобиколи масата Ничи. — Ще отида в Градината на живота и ще изпратя няколко призивни магии. — Знаеше, че е глупаво. Знаеше, че това е не само невъзможно, но и чиста загуба на време. Само че имаше нужда да направи нещо, за да не полудее, а така и Кара щеше да се поуспокои, преди да настъпи краят. Освен това какво друго й оставаше да прави сега.

— Добра идея — отвърна Кара. — Започвай да правиш призивни магии, докато не изведеш Господаря Рал обратно.

Ничи излезе в коридора и видя, че и в двете посоки е блокиpaн от войници от Елитната гвардия. Всички носеха арбалети, украсени с червени пера. Сякаш умишлено отцепваха района около библиотеката. Ничи видя покритото с бяла коса теме на Натан, който си проправяше път през плътната стена от войници. Най-накрая се показа отпред. Видя Ничи и веднага се насочи към нея. Лицето му бе повече от мрачно. Само при вида му устата на Ничи пресъхна.

— Натан, какво има? — попита тя още щом той спря пред нея.

Лазурните му очи изглеждаха уморени.

— Съжалявам Ничи, но няма друг начин.

Ничи примига объркано. Хвърли бърз поглед към гъстите редици от войници. Изглежда, и на тях не им харесваше да са тук.

— Какъв начин?

Натан отмести поглед и потри уморено лице.

— С Ричард разговаряхме сериозно, преди да предприеме това опасно пътуване. Каза ми, че ако не се завърне, трябва да направя необходимото, за да спася хората тук от ужаса, с който Джаганг ще ги залее. Според пророчеството без Ричард ние ще загубим тази последна битка.

— Да, отдавна го знаем.

— Аз знам това-онова за слизането в Отвъдния свят, Ничи. Познавам магическите форми, които Ричард използва. Бил съм и в Градината на живота. Изучавал съм същите неща. Ричард направи всичко както трябва. Трябваше да проработи.

— Звярът го е последвал в Отвъдния свят — обади се Кара.

Натан въздъхна тежко, но не изглеждаше кой знае колко изненадан.

— Предположих, че е нещо такова. Работата е там, че аз съм изучавал методите, които Ричард използва.

— Добре — изрече Кара, очевидно с надеждата, че Пророкът ще й даде отговора, който Ничи не бе успяла. — А намерил ли си начин да го върнеш оттам? Ничи ще хвърли няколко призивни мрежи. Би могъл да й помогнеш. Двамата заедно…. заглъхна гласът й.

Натан не изглеждаше в настроение да слуша подобни глупости.

— Няма такова нещо, Кара. Не можем да го върнем от Отвъдния свят след толкова време. Загубихме Ричард завинаги. Кара примига, за да сдържи сълзите, неспособна да приеме такова твърдение. — Императорът ще проникне тук — продължи Натан. — Въпрос на време е. Скоро Необятната пустош ще ни обгърне. Сега можем единствено да се надяваме да спасим възможно най-много хора в Двореца.

— Разбирам — изправи чело Ничи.

— Единственият начин е да предадем Двореца още на новолуние, и то така, както Джаганг поиска.

— Разбирам — преглътна с усилие Ничи. — Аз самата не виждам друг начин, Натан.

— Съжалявам, Ничи — изрече той с глас, от който ясно личеше колко искрени са думите му. — Само че трябва да подготвя един куп неща, така че ще те сложа под арест на сигурно място, докато Джаганг дойде да те вземе на новолуние.

Ничи усети, че по бузата й се търкулва сълза — не заради самата нея, а заради загубата на Ричард за всички хора, които разчитаха на него да обърне хода на събитията, да поеме битката и най-накрая да стори онова, на което само той бе способен.

— Няма нужда от всички тези въоръжени пазачи — успя да сдържи плача си Ничи. — Сама ще дойда.

Натан кимна.

— Благодаря ти, и без това ми е достатъчно трудно.