Тери Гудкайнд
Изповедник (52)

Петдесет и втора глава

ВЯТЪР НА ТАЛАЗИ БРУЛЕШЕ РИЧАРД, който стоеше на тесния път от Народния дворец надолу по склона на платото. Застаналият до него Натан се надвеси над ръба, за да надникне в стръмнината. Дори във времена като тези Пророкът си оставаше по детски любопитен. Дете на има-няма хиляда години. Вероятно това бе резултатът от цял живот затворничество. Ничи стоеше отдясно на Ричард мълчалива. Не можеше и да я вини. Кара и Вирна чакаха зад него. И двете изглеждаха готови да бутнат някого от скалите. Независимо от израза на техните лица, Ричард знаеше, че всъщност Натан е на ръба да го стори. Откакто разбра, че Ан е убита, Натан бе разкъсван от гняв и Ричард напълно разбираше мълчаливата му ярост. Стражите започнаха да пускат моста, зъбните колела заскърцаха и тежката конструкция затрополи. Когато тежките греди и дъски бавно се снижиха, лицето на самотния воин, чакащ от другата страна, постепенно започна да се показва. Първо видя свирепите тъмни очи от другата страна на пропастта. Младият мъж бе едър, скоро навлязъл в разцвета на силите си, с масивен гръден кош и мишци. Омазнени кичури коса се спускаха до раменете. Не изглеждаше да се е къпал някога през живота си. Младежът очевидно се превръщаше в истински звяр на Императорския орден. Отличен образец на редови войник на Ордена: надменен, недисциплиниран главорез, млад мъж, воден единствено от своите желания и емоции, който не се интересува ни най-малко от страданието, които причинява, за да получи, своето. Неспособен да изпита милост, състрадание или съчувствие към онези, които наранява. За него тяхното страдание едва ли би значело нещо. Той бе изцяло обсебен от себе си и посветен само и единствено на собствените си желания, без да се интересува какво трябва да стори, за да ги задоволи.

Той бе типичен представител на редовната армия на Ордена, която самият Ричард бе видял.

Пред него стоеше несвикнал с понятието последствия младеж, чиито мускули се бяха развили далеч преди интелекта и от него можеше да се очаква съвсем бегла представа за цивилизованост. Дори повече, това понятие едва ли би го интересувало, при условие че не му даваше възможност мигновено да задоволи поривите си. Неслучайно него бяха избрали да предаде посланието. Служеше да им напомни — в цялото си първично великолепие — точно каква сган ги чака в полетата Азрит. При все това застаналият там самотен екземпляр с черни кожени нагръдници, каиши, капси, татуировки и колани, окичени с груби оръжия, всъщност нищо не значеше. Важно бе съзнанието на човека. А тук стоеше съзнание, пропито, обсебено и контролирано от един пътешественик по сънищата император Джаганг. Императорът се бе свързал с тях чрез Дневника, който Вирна все още носеше. Години наред Ан бе носила другата половина от чифта дневници, но сега той бе притежание на Сестра Улиция, а оттам и на Джаганг. Вирна бе безкрайно изненадана от съобщението. Ричард обаче не. Очакваше го. Всъщност той накара Вирна да провери за съобщение. Джаганг бе поискал да се срещнат. Обявил бе, че ще дойде сам, но заради собствената си сигурност — чрез съзнанието на свои хора. Казал бе, че Ричард може да доведе, когото пожелае на срещата — и колкото пожелае, ако ще цяла армия. Джаганг не се интересуваше от живота на войника. Казал им бе, че му е все едно дали ще го убият. От собствен опит, а и от опита на Калан, Ричард знаеше, че да се улови пътешественикът по сънищата в чуждо съзнание бе невъзможно. Разказала му бе, че е докосвала обсебени от Джаганг хора със силата си, но дори в мига на поглъщане Джаганг лесно бе успявал да избегне опасността. Макар хората му да бяха надарени с магическа сила, Ричард не се заблуждаваше, че някой от тях е в състояние да залови пътешественика. Войникът, естествено, щеше да умре, но що се отнасяше до Джаганг, това бе просто жертва в името на каузата. Не, хората, които Ричард бе довел със себе си, не бяха тук да се опитат да убият Джаганг през съзнанието на приемника; Ричард бе достатъчно разумен. Присъствието на всеки един от тях си имаше своя друга причина.

Мостът най-накрая се стовари отсреща. По инструкция на Ричард, веднага щом далечният край на моста опря в земята, работниците и стражите се изтеглиха назад по пътя. Когато се отдалечиха достатъчно, стъпи на моста. Антуражът му мигновено го последва. Мъжът отсреща постоя малко с вкарани в колана палци, после спокойно премина до средата на моста и зае предизвикателна поза. С приближаването на групата тъмните очи на мъжа — черният поглед на Джаганг — не се отделяха от Ничи. И докато господарят, гледащ през онези очи, бе без съмнение гневен, младежът не скри похотливата си реакция. Той пренебрегна всички освен русата жена в красива черна рокля. Яката бе широко разтворена и младежът бе дълбоко заинтригуван от разкриващата се гледка.

— Какво искаш? — попита делово Ричард.

Очите на мъжа погледът на Джаганг — се преместиха за кратко върху Ричард, после се върнаха към Ничи.

— Е, скъпа — заговори с дълбок глас, — виждам, че отново успя да ме предадеш.

Изражението на Ничи остана безразлично.

— Каза, че искаш да се срещнеш с мен — насили се да запази спокоен тон Ричард. — Какво е толкова важно? — Надменният поглед отново се плъзна към Ричард.

— Не толкова за мен, а за теб, момче.

— Добре — сви рамене Ричард, — за мен.

— Важни ли са за теб всички тези хора отзад?

— Знаеш, че са важни. И какво от това?

— Смятам да ти дам шанс да го докажеш. Слушай внимателно, защото не съм в настроение да си разменяме обиди.

На Ричард му се прищя да попита младежа, тоест Джаганг, да не би да има проблем със съня, но сдържа сарказма си. Тук бяха с определена цел.

— Добре тогава, какво е предложението ти?

Мъжът вдигна ръка — доста несигурно според Ричард — и посочи издигащия се зад гърба им Дворец.

— Там, вътре, хиляди очакват съдбата си. Сега тя е изцяло в твоите ръце.

— Затова ме наричат Господаря Рал.

— Е, Господарю Рал, докато ти отговаряш само за себе си, аз представлявам общата мъдрост на всички люде на Ордена.

— Обща мъдрост ли? — отново преглътна подигравателната си забележка Ричард.

— Тя ръководи нашите хора. Понеже сме много, заедно сме по-мъдри.

— Ами — сведе поглед и зачопли нокътя си Ричард, — вече съм се изправял срещу сборната мъдрост на твоя отбор по Джа’Ла и я победих по всички показатели.

Мъжът пристъпи леко напред, готов да нападне. Ричард не помръдна, вдигна най-после глава и впи поглед право в очите на Джаганг, като скръсти ръце. Мъжът се поколеба.

— Бил си ти?

Ричард кимна.

— Предложението ти?

— Когато проникнем там, а това е сигурно, мъже като този млад войник, гордостта на Стария свят, дошла да сломи езичниците от Новия свят, ще бъдат пуснати да вилнеят на свобода в Двореца. Можеш да си представиш какво ще сторят такива мъже на префинените обитатели там.

— Вече знам как гордостта на Ордена се отнася с невинни хора. Вече съм виждал резултата на общата им мъдрост. Няма нужда да си представям.

— Е, ако искаш това да се повтори и тук, само че десетократно по-лошо, понеже са разгневени от ината и липсата на уважение от ваша страна, от това, че е трябвало сами да си построят път до горе, значи си наясно. Те ще дойдат, ще влязат и ще отмъстят за всичко, което сте сторили на хората в родината им.

— Това вече го знам — отвърна Ричард. — Повече от очевидно е.

— И би ли желал да спестиш това страдание на хората си?

— Знаеш, че да.

Мъжът се поизправи и на лицето му се появи усмивката на Джаганг.

— А знаеш ли какво направих със сестра ти Дженсън?

Ричард примига изненадано.

— Какво?

— Дженсън е моя пленница. Бая е хубавка. Върнаха я след наше посещение на едно гробище в Бандакар да отдадем почит на мъртвите.

Ричард все по-малко разбираше за какво говори Джаганг.

— Какви мъртви?

— Как какви, Натан Рал, разбира се.

Ричард присви очи и с усилие си спомни онзи гробар.

— Добри духове! — прошепна едва чуто той.

— Та докато отдавали почит на Натан Рал, моите хора попаднали на извънредно интересни книги. Специално за едната знам, че си чувал. „Книгата на преброените сенки“. — Ричард го погледна ядно, но не отговори. — Та както добре знаеш, такива книги има пет. Всъщност три са у мен. Добрите Сестри са ми казали, че ти си запомнил наизуст една. Не знам къде е петата, може да е къде ли не. Работата е там, че това няма никакво значение. „Книгата на преброените сенки“, която попадна у мен заедно с красивата ти малка сестричка и няколко нейни дружки, не е копие.

— Не е копие? Какво е тогава? — попита Ричард, сякаш не разбира.

— Оригиналът — отвърна дълбокият глас на Джаганг, очевидно доста развеселен. — И понеже това е оригиналът, няма нужда да мисля коя е оригинал и кои четирите копия. Това вече не ме интересува, понеже имам оригинала.

— Разбирам — въздъхна тежко Ричард.

— Освен това у мен са и трите кутии на Орден. Добрата ми приятелка Шеста бе така добра да ми донесе третата. — Мрачните очи се извърнаха към Ничи. — Взела я от Магьосническата кула. Питай Ничи. За щастие Ничи се възстанови от допира на онази вещица. Никак нямаше да съм доволен, ако беше умряла.

— Значи — скръсти отново ръце Ричард — у теб е „Книгата на преброените сенки“, а сега и трите кутии. Изглежда, Джа’Ла е вече изцяло под твой контрол. Какво искаш от мен тогава?

— Знаеш какво искам, Ричард Рал — размаха назидателно пръст войникът. — Искам да вляза в Градината на живота.

— Сигурно, но не мисля, че ще е много разумно от моя страна да те пусна.

— Предлагам да помислиш за всички онези хора и да се запиташ колко разумно ще е да не ме пуснеш. Ние така или иначе ще влезем, въпросът е кога и какво ще последва. Както вече казах, ако ме принудиш да вляза със сила, ще трябва да оставя хората си да отмъстят на всички до един — всеки мъж, жена и дете. Предполагам, че това ще бъде ужас, какъвто никога не са си представяли. Ако обаче се предадете…

— Да се предадем? — изкрещя Вирна. — Ти полудя ли?!

Ричард я побутна назад да замълчи. Обърна се отново към Джаганг.

— Продължавай.

— Ако се предадете, няма да навредя на Двореца.

— Дори и да решим да се предадем, ти защо ще пощадиш Двореца? Надявам се не очакваш да повярвам, че по принцип държиш на думата си.

— Ами как да ти кажа, ние планирахме да построим величествен дворец на Императорския орден. Самият Брат Нарев ръководеше проекта. Но ти сложи край на тази мечта за моя народ. Можем да започнем отначало и да построим такъв дворец… — направи той красноречив жест… — но би било много по-нормално, имайки предвид, че вие отнехте нашия Дворец, ние да завземем вашия и да го управляваме, за да покажем на всички, които се противопоставят на Братството на Ордена, какви са последствията от такъв глупав инат. Това седалище на Ордена ще бъде знак за всички. Естествено, след като станете свидетели на отварянето на правилната кутия на Орден, ще трябва да ви умъртвя.

— Да, разбира се — съгласи се Ричард.

— Сравнително бърза смърт. В крайна сметка ще трябва да платите за някои от престъпленията си.

— Колко мило.

— Е, все пак народът ти ще остане жив. Не те ли е грижа за тях? Нямаш ли капчица състрадание? Ще трябва да се подчинят на вярата на Ордена, която все пак представлява моралният закон на самия Създател, но няма да бъдат тормозени от хората ми.

— И все пак не съм напълно доволен — каза Ричард с все още скръстени ръце.

Войникът сви рамене като марионетка.

— Е, ами това са единствените две алтернативи. Или ще си проправим път през река от кръв, като хората ми правят, каквото си искат с народа и Двореца ти, докато аз и моите Сестри си свършим работата в Градината на живота, или ти ще се вразумиш и ще оставиш народа си да живее в мир, докато аз и моите Сестри си свършим работата в Градината на живота. При всички положения Градината на живота ще е на мое разположение. Въпросът е само колко скоро ще стане това и колко кръв и страдания ще коства на народа ти.

— Може и никога да не успееш да влезеш. Мислиш си, че е сигурно, но може би не е. И това е вариант, който трябва да обмисля.

— Не съвсем — бе отговорът на Джаганг, придружен от неестествена усмивка на лицето на войника. — Виждаш ли, за мен винаги стои вариантът Шеста да ни помогне. На нея няма да й се налага да влиза силом в Двореца. Може просто да ни докара, така да се каже. Да не говорим, че ако търпението ми се изчерпа, винаги мога да прибягна до лесния начин, като просто използвам книгата, която е предназначена да отвори правилната кутия.

— За това ти трябва Градината на живота.

— Кутиите са по-стари от Градината на живота — махна презрително с ръка мъжът. — Никъде не се казва, че на такова място трябва да се отворят — ограничено поле, както ми обясниха Сестрите. Самите те, а също и Шеста ме информираха освен това, че макар Градината на живота да е построена като ограничител за кутиите на Орден, тях можем да отворим, където си искаме.

— Без специфичното ограничително поле на Градината на живота — погледна го гневно Ричард — би било изключително опасно да се отворят кутиите. Всякакви иначе маловажни грешки биха могли да унищожат живота изцяло.

— Този свят — засмя се Джаганг злобно, — този живот е преходен. Важен е светът след него. Да се унищожи този гнусен, жалък свят и този отвратителен живот е равнозначно на вярна служба на Създателя. Онези от нас, които са служили на неговата кауза чрез Братството на Ордена, ще бъдат възнаградени в онзи вечен задгробен живот. Вие обаче, които ни се противопоставяте, ще потънете във вечна тъмнина долу при Пазителя. Да се сложи край на този жалък свят в името на това да бъде спасен би бил благороден жест, заслужаващ награда. Така че, разбери това, Ричард Рал, победата в този рунд на Джа’Ла ще бъде изцяло моя, независимо по какъв начин. Просто ти давам възможност да решиш как искаш да свърши всичко.

Вятърът повдигна пелена от прах. Ричард продължи да гледа мъжа. От лични наблюдения и от разказаното от Ничи знаеше, че Джаганг не блъфира и наистина е способен да отвори кутиите извън Градината на живота. Знаеше и колко опасно би било. За съжаление знаеше и че Орденът не се тревожи особено, че може да заличи всичко живо. За тях важна бе смъртта, не животът. Дори те и да успееха някак да елиминират Джаганг, на практика нищо нямаше да променят. Той просто представляваше вярванията на Ордена, но не ги определяше. В крайна сметка не той бе най-опасният елемент на Ордена. Опасни бяха долните вярвания, които Братството на Ордена проповядваше. Джаганг бе просто животното, което налагаше тези вярвания.

— Не мисля, че мога да взема такова решение веднага.

— Разбирам. Ще ти дам малко време да премислиш. Време е да обходиш залите на Двореца и погледнеш в очите на онези жени и деца, за които отговаряш.

— Точно за това трябва да помисля — кимна Ричард. — Много неща трябва да се обмислят. Ще отнеме време.

— Разбира се — усмихна се мъжът. — Не бързай. Давам ти няколко седмици. До новата месечина. — Понечи да се обърне, но после спря. — А, да, още нещо. — Тъмният му поглед се плъзна към Ничи. — Част от сделката е да ми предадеш Ничи. Мястото й е при мен. Трябва да ми бъде върната.

— А ако тя не иска да се върне при теб?

— Изглежда, не съм бил ясен. Какво иска тя няма значение. Трябва да ми бъде върната. Сега ясно ли е?

— Да.

— Добре — усмихна се снизходително той. — Значи с това разговорът ни приключва. Имаш срок до новата месечина да предадеш Двореца и Ничи.

Обърна се и огледа разпростряната долу армия, отиде с вдървена походка до ръба на дъската и без да каже дума, скочи в бездната. Дори не извика, докато летеше надолу, подхванат от въздушните течения. Джаганг искаше Ричард да разбере колко малко го интересува животът и колко лесно може да го отнеме. Вирна и Кара започнаха да сипят протести и гневни аргументи. Ричард вдигна ръка.

— Не сега. Трябва да се погрижа за някои неща. — Даде знак на работниците на моста. — Вдигнете моста — извика им, като се разминаха по пътя му обратно нагоре. Мъжете отдадоха чест с юмруци до гърдите.