Тери Гудкайнд
Изповедник (38)

Трийсет и осма глава

ДОРИ В АГОНИЯТА СИ, неспособен да се надигне от земята, Ричард се чувстваше невероятно щастлив, че Калан вече не носи ужасната яка около врата си. Тя вече не беше пленница нa Джаганг.

Ричард знаеше, че дори и да хванат или убият Самюъл, преди двамата да успеят да избягат от лагера, Калан е невидима за тези мъже. И пак би могла да се измъкне. Доколкото я познаваше, беше сигурен, че тя най-вероятно ще се възползва от предимството си и ще изтреби половината лагер по пътя си.

Каквото и да му предстоеше оттук нататък, за него най-голямата утеха бе спасението на Калан.

Тя нямаше представа коя е, нямаше да знае къде да отиде, но щеше да е жива и вън от опасност. Ричард дойде в лагера на Ордена, за да й помогне да избяга. И успя. Въпреки опасността, в която се намираше, той бе готов на всичко, за да й помогне да се измъкне.

Погледна към Ничи зад извисилата се над него Сестра. Тя беше много зле. Преди и той бе носил такава яка около врата си. Много добре познаваше агонията, която можеше да причини. Искаше му се да помогне и на нея или поне да й каже, че не е сама и изоставена. Но не можеше да направи нищо.

Съзнаваше, че Джилиан се намира в не по-цветущо положение. Напомни си да гледа по-ведро на проблемите. Да ги решава един по един. Все щеше да измисли начин да помогне и на тях двете.

Болката внезапно се вдигна от ръцете и краката му. Останалата част на тялото му още гореше. Въпреки че вече се движеше, главата още го болеше толкова силно, че всичко му изглеждаше замъглено и изкривено.

— На крака! — заповяда Сестрата над него.

Явно беше в отвратително настроение. Сигурно е Сестра на мрака, реши той. Но предполагаше, че това няма абсолютно никакво значение.

— Обзалагам се, че не си щастлив да ме видиш пак — каза тя самодоволно.

Явно се имаше за важна, все едно целият свят беше длъжен да познае високомерната й намръщена физиономия, снизходителното отношение, пиперливия език. Някои хора си мислят, че могат да спечелят известност, престиж и слава чрез надута арогантност. Ричард наистина не си я спомняше и не виждаше защо да й угажда.

— Не те познавам — длъжен ли съм?

— Лъжец! Всички в Двореца ме познават!

— Чудесно — каза Ричард, опитвайки се да спечели време, докато се поокопити.

— Ставай!

Ричард направи всичко възможно, за да се надигне. Крайниците не го слушаха.

Когато той се повдигна на ръце и колене, тя го ритна в ребрата. Ричард потрепна при удара. За щастие тя нито беше толкова тежка, нито имаше силата, за да може ритникът й да му причини по-сериозни поражения. Ударът беше просто болезнен. Опасното нещо беше дарбата й.

— Веднага! — изкрещя тя.

Ричард се олюля. Ръцете и краката му пулсираха болезнено, но не и главата му.

Всички наоколо още лежаха, но някои, изглежда, започваха да идват в съзнание. Брус се претърколи и запъшка, стиснал главата си.

Глъчката нарасна и погледът на Сестрата се отклони към тъмнината. Ричард използва възможността да се огледа набързо и да проучи какви оръжия има на земята. Ако тя се обърнеше с гръб към него, той трябваше да се възползва от шанса. Даваше си сметка, че след като Джаганг нареди да го завържат в палатките за изтезания, той никога повече нямаше да види дневна светлина.

Колкото и да го ужасяваше тази съдба, част от него не можеше да не се радва при мисълта, че Калан избяга. Той преглътна мъката, спомняйки си сълзите, които видя в очите й, докато тя се отдалечаваше. Това му напомни колко много го обичаше тя — макар вече да не си спомняше.

— Толкова дълго чаках подобна възможност, която да ми спечели благоразположението на императора. Най-после Създателят отговори на молитвите ми и те достави в ръцете ми.

— Значи твоят Създател ти доставя жертви в отговор на молитвите ти?

Тя го изгледа с бавна, лукава усмивка.

— Непочтителният ти език скоро ще бъде изтръгнат, така че на скромните слуги на Създателя няма да им се наложи да слушат как сипеш хули.

— И други са ми казвали, че непочтителният ми език е един от недостатъците ми, така че само ще ми направите услуга, като го отстраните.

Коварната й усмивка замръзна от злоба. Тя се обърна и посочи лагера.

— Мислиш, че…

С цялата сила, която успя да събере, Ричард стовари един ритник отстрани на лицето й. Силният удар я свари напълно неподготвена и краката й се отделиха от земята. Зъби и кръв се разхвърчаха в мрака. Тя се свлече на земята на една страна. Изненадващият удар с ботуш бе раздробил челюстта й.

Ричард се наведе и грабна паднал на земята меч. Беше нащрек и не подценяваше противничката си. Докато не я видеше мъртва, можеше да очаква всичко. Пръстите му стиснаха дръжката на меча и той се извъртя, за да забие острието в тялото й.

Въздухът избухна в светлина. Ричард се стовари по гръб с такава сила, че остана без дъх.

Тя стоеше изправена, кръвта се стичаше от долната част на лицето й на струйки, които се разпръснаха, щом тя вдигна двете си ръце. Ричард не можеше да повярва, че има сили да се държи на краката си. Беше ясно, че няма да издържи дълго, но и малкото оставащо й време бе достатъчно, за да го убие.

Ударът очевидно беше изиграл ужасната си роля, но също така внезапният шок в разгара на битката не й позволяваше да почувства болката точно сега. Той знаеше, че е въпрос на време, но мигът се проточи до безкрайност.

В погледа й се настани желание за мъст.

Ричард се опита да се изправи на крака и да я довърши, но върху гърдите му сякаш беше легнал бик. Не можеше да диша. Тя направи крачка към него, после се поспря, гледайки объркано. Очите й се разфокусираха и тя внезапно притисна ръце към гърдите си.

Ричард проследи с поглед как тя се олюля още една крачка, след което падна по лице, удряйки се силно в земята, без дори да се опита да омекоти падането. Той я зяпна, несигурен дали не му играе номер. Тя не помръдна. Тежестта в гърдите му изчезна. Той не искаше да проиграва шанса си, затова сграбчи меча, който беше изпуснал.

Нещо привлече вниманието му. Вдигна поглед и не можа да повярва кого вижда да стои в мрака — там, където само преди миг бе стояла Сестрата.

— Ейди?

Старицата се усмихна.

— Ейди… радвам се да те видя — каза Ричард, докато се изправяше.

— Да — кимна тя.

— Какво правиш тук?

— Бъда на път за Кулата, когато попаднах на странна игра на Джа’Ла. Всички играчи бъдат боядисани с много, много опасни символи. И разбрах, че това бъдеш само ти. Оттогава бъда по петите ти. Бъде трудно да те настигна.

Той можеше да си представи.

Не губи време в анализи и излишни въпроси. Начаса се втурна към Ничи, която лежеше на земята и се тресеше от болка. Очите й го гледаха, пълни с ужас, сякаш го молеха за помощ. Тя чезнеше в света на агонията. Той знаеше, че източник на страданието й е яката, но нямаше представа какво да направи.

— Можеш ли да й помогнеш? — попита Ричард през рамо.

Ейди коленичи до него и поклати глава.

— Това бъде Рада’Хан. Не бъде нещо, което да махна.

— Имаш ли представа кой би могъл?

— Може би Натан.

— Господарю Рал, трябва да побързаме — подвикна нечий глас. — Мъжете се окопитват.

Ричард се намръщи на мъжа, който изскочи от мрака с меч в ръка. Беше Бенджамин Мейферт, облечен като доверен охранител на Джаганг.

— Генерале, какво, по дяволите, правиш тук? — Ричард си спомни скорошния конвой с доставки. — Би трябвало да си в Стария свят и да пресушаваш жизнените сокове на Ордена.

Онзи кимна.

— Знам. Но бях принуден да се върна, за да ви докладвам. Натъкнахме се на проблем. Сериозен проблем.

Ричард познаваше мъжа достатъчно добре, за да разбере, че за да изостави мисията си и да се върне да докладва на Ричард какво не е наред, явно нещата наистина бяха сериозни. Но не му беше тук мястото за обсъждане.

— Не бях сигурен къде да ви търся — каза генералът, — но си спомних, че за последно ви видях наблизо и затова реших да рискувам. Докато търсех начин да проникна в Двореца, случайно се натъкнах на Ейди, която ми каза, че сте тук, в центъра на тази бъркотия. Не знаех дали изобщо да й повярвам… дали е възможно. Явно е била права.

Ричард не си губи времето да го попита как е успял да се сдобие с униформата на охранителите на Джаганг. Очевидно тя му бе помогнала да се движи из лагера, без да го заловят или убият.

— Как дойде тук? — обърна се генералът към Ейди. — Не може ли да използваме същия път обратно.

Магьосницата поклати глава.

— Дойдох по пътя. Бъде тъмно и сама. Използвах способностите си, за да не бъда забелязана. Не бъде възможно да се върнем по същия път. Бъде много охрана. Поставили капани. Защитниците не бъдат силни, но бъдат достатъчно, за да ни хванат.

— Но с твоята сила…

— Не — прекъсна тя генерала. — Моята сила бъде слаба в Двореца. Още на платото тя не бъде нормална. Единственият начин бъде много родени с дарбата да слеят способностите си. Но аз бъда сама. Сега не бъде възможно, ние повече, Ничи зле. Ако тръгнем по същия път, бъдем мъртви.

— Големите вътрешни порти са затворени — заразсъждава мъжът на глас. — И са обградени от много пазачи. Дори да се промъкнем, със сигурност няма да можем да ги отворим.

— Ничи каза, че знае път, по който да се качим в Двореца — отвърна Ричард. — Настояваше да се отправим към рампата. Не знам какво е имала предвид, но трябва да намерим бърз начин за измъкване от лагера, преди да ни хванат. Освен това мисля, че на Ничи не й остава много време.

Ейди се наведе и допря тънките си пръсти до челото на Ничи.

— Бъде право.

Ричард взе Ничи на ръце.

— Да тръгваме.

Генерал Мейферт излезе напред.

— Аз мога да я нося, Господарю Рал.

— Аз ще я нося. — Ричард наклони глава. — Вземи Джилиан. Мъжът бързо вдигна изтощеното момиче.

Ейди прокара ръка по челото на Ничи в опит да облекчи шията й.

— Не ясно как бъде хваната. Тя бъде в Двореца, когато я видяхме за последен път.

Ричард почувства тежестта на отговорността.

— Доколкото познавам Ничи, вероятно се е опитвала да ме открие.

— Ан също не бъде открита — додаде Ейди, докато опираше палеца и показалеца на дясната си ръка под брадичката на Ничи.

— Не съм я виждал — отговори Ричард.

Грижите на Ейди явно не облекчаваха Ничи. Тя едва ли щеше да издържи дълго, ако не намереха начин да махнат яката от врата й. Натан беше най-близката им надежда.

— Ейди — каза Ричард и посочи с брадичката си мястото, където той лежеше на земята, когато Сестрата се появи. — Онзи мъж ей там, с червената боя по него. Можеш ли да му помогнеш?

Ейди се извърна натам.

— Бъде възможно.

Ейди забърза към Брус и коленичи до него. Той беше полу в несвяст, както всички останали мъже, които Сестрата беше поразила. Правите сиви и черни кичури на Ейди се спуснаха около лицето й, когато тя се наведе напред и притисна пръсти към червените символи на слепоочията на мъжа. Брус въздъхна. Очите му се отвориха. Докато Ейди махаше ръката си от едната му страна, той си пое дъх още няколко пъти.

След момент Брус седна и започна да върти глава в опит да опъне схванатите и очевидно болезнени мускули на врата си. Какво става?

— Брус, побързай — подкани го Ричард. — Трябва да се махаме оттук.

Помощникът на Ричард огледа мъжете по земята, Бенджамин, който държеше Джилиан и беше облечен като елитен гвардеец от личната охрана на Джаганг, Ейди и накрая Ричард, който стоеше на няколко крачки от него с Ничи, увиснала в ръцете му.

Брус взе меч.

— Рубен, какво става?

— Дълга история. Дойде да ми помогнеш. Спаси ми живота. Време е да решиш на чия страна си.

Брус се намръщи, като чу въпроса.

— Аз съм твой помощник. С теб съм. Не го ли знаеш?

Ричард го погледна в очите.

— Името ми е Ричард.

— Е, знаех, че не е Рубен. Това е глупаво име за един нападател.

— Ричард Рал — добави Ричард.

— Господарят Рал — поправи го генерал Мейферт, който продължаваше да се оглежда за евентуални неприятности дори с Джилиан на ръце.

Брус огледа лицата едно по едно.

— Е, ако искате всички да умрете, можете да останете тук, докато тези приятелчета се събудят. Ако е така, не съм с вас. Ако имате намерение да живеете, тогава идвам.

— Склонът — промълви Ничи с въздишка.

Ричард я притисна към себе си.

— Сигурна ли си, Ничи? Можем да пробваме пътя нагоре по платото.

Той нямаше желание да замени един път, който познаваше, със смътната възможност за друг маршрут.

— Знам, че е обкръжен, но може да успеем да се промъкнем. С помощта на Ейди може да успеем.

Ничи го стисна за врата и придърпа главата му към себе си. Сините й очи се фокусираха съсредоточено върху лицето му.

— Склонът — прошепна тя, напрегнала всички сили. Този поглед му беше достатъчен.

— Да тръгваме — подкани ги. — Трябва да стигнем до рампата.

— Как ще се промъкнем през бойното поле? — попита Брус, когато потеглиха в нощта. — Има доста път до рампата.

Мястото, където се намираха, беше относително спокойно. Но по-натам цареше хаос.

Генералът повдигна леко Джилиан и посочи с меча си.

— Ей, там има малка каруца за доставки. Можем да скрием Джилиан и Ничи вътре. С тази боя по вас двамата няма да стигнете далеч, преди да си навлечете неприятности. Не се обиждайте, Господарю Рал, но шансовете ви са минимални. Държа вие двамата да се скриете с Джилиан и Ничи. Двамата с Ейди ще подкараме каруцата. Ще ни вземат за охранител на императора и Сестра. Можем да кажем, че вършим спешна работа за Джаганг.

Ричард кимна.

— Добре. Идеята ми харесва. Да побързаме.

— Кой е този? — попита Брус, като се наклони към Ричард.

— Моят първи генерал.

— Бенджамин Мейферт — отговори генералът с бърза усмивка и всички се насочиха към каруцата. — Вие спечелихте благодарността на много добри хора, задето стъпихте между зъбите на смъртта, за да се биете до Господаря Рал по такъв начин.

— За пръв път в живота си разговарям с генерал — измърмори Брус и побърза след останалите.