Тери Гудкайнд
Изповедник (24)

Двайсет и четвърта глава

РЕЙЧЪЛ ИЗБЪРСА ПОТТА ОТ ЧЕЛОТО СИ с опакото на ръката си. Знаеше, че веднага щом спре да се движи, ще й стане студено, но в момента се потеше. Не можеше да остави работата си, защото бързаше. Съзнаваше, че през нощта ще трябва все пак да си почине, но въпреки това изпитваше нужда да бърза, така че продължи трескаво да строи подслона си.

Не искаше да си помисля какво ще й се случи, ако не побърза.

Боровите клони, които бе насякла и подпряла о ниската каменна преграда, щяха да спрат част от студения вятър. Подпряла ги бе с изсъхнали кедрови съчки, намерени наблизо. Не беше лесно да се режат пресни борови клони с нож. Чейс я научи как да си прави заслон. Сигурно нямаше да е особено очарован от този, но това беше най-доброто, на което бе способна, без да разполага дори с малка брадва. Или поне толкова имаше желание да направи. Най-много от всичко искаше да бърза.

Спъна коня си наблизо, след като го остави да се напие до насита от близкото поточе. Постара се да му остави достатъчно дълго въже, че да може да пасе от рядката трева покрай брега.

С помощта на огнивото от дисагите запали огън на самия вход на заслона. Страшно беше да си сам из пущинака посред нощ. Сигурно имаше мечки, планински лъвове или вълци. Огънят й създаваше чувство за безопасност, за да подремне малко в очакване на зората. Не можеше да тръгне преди видело. Трябваше да продължи. Трябваше да бърза.

Щом усети, че й става студено, хвърли още една-две от събраните по-рано съчки в огъня, после се сви в малкото одеяло, застлано върху борови клонки. От Чейс знаеше, че постеля от свежи борови или смърчови клони изолират и пазят топло. Опря гръб в скалата, за да не може нищо да се промъкне незабелязано. Със сгъстяването на мрака страхът й се засилваше.

Вместо да мисли за страховете си, придърпа дисагите и извади парче сушено месо. Отхапа малко и го смука известно време, за да може вкусът му да засити силния глад. Останала й бе съвсем малко храна и се опитваше да я пести. Не след дълго обаче вече дъвчеше и преглъщаше.

Отчупи парче твърда питка и го поръси с малко вода от меха, за да поомекне, преди да се опита да отхапе. Беше твърдо като камък. Сушеното месо беше по-лесно за дъвчене, но питките бяха повече.

По пътя търси горски плодове, но сезонът им отдавна бе отминал. Един ден мярна дива ябълка. Плодовете й бяха съсухрени, но иначе изглеждаха достатъчно хранителни. Само че тя знаеше, че не бива да яде червени плодове. Червените плодове бяха отровни. Колкото да й беше писнало от сушено месо и питки, нямаше желание да се трови.

Поседя известно време, загледана в огъня, съсредоточена в твърдото парче месо в устата си. През цялото време се ослушваше за някакъв шум отвън. Не искаше да я изненада някое диво животно, сметнало, че от нея става добра вечеря.

Когато вдигна поглед, от другата страна на огъня стоеше жена.

Рейчъл пое рязко въздух. Инстинктивно понечи да се отдръпне, но зад гърба й бе само скалата. Реши, че може да успее да се промъкне отстрани, ако се наложи. Грабна ножа.

— Не се страхувай, моля.

Стори й се като най-милия, нежен и приятен глас, който някога е чувала. Но беше обучена да не се поддава на мили думи.

Взря се в жената, като се опитваше да реши как да постъпи, а онази отвърна на погледа й. Не изглеждаше заплашително. Нямаше нищо недружелюбно в действията й. Но пък се бе появила от нищото.

Нещо в нея й се видя бегло познато. Приятният й глас все още отекваше в съзнанието й. Жената беше красива, с гладка, добре оформена руса коса. Ръцете й висяха отпуснати, със сключени отпред пръсти. Облечена бе в семпла, дълга до земята ленена роба. Шалът около раменете й изглеждаше боядисан с къна.

Скромната й дреха говореше, че е от народа, не от хората с благородно потекло. От живота си в двореца в Тамаранг обаче Рейчъл знаеше много неща за благородничките. Те обикновено носеха неприятности.

— Моля те, позволи ми да поседя край огъня ти — помоли жената с глас, който накара Рейчъл да осмисли всяка дума.

— Не.

— Не?

— Не. Не те познавам. Не се приближавай.

Жената леко се усмихна.

— Сигурна ли си, че не ме познаваш, Рейчъл?

Малката преглътна с усилия. По кожата й пробягаха тръпки.

— Откъде знаеш името ми?

Усмивката леко се разшири — не лукаво, а нежно, с добрина. В очите на жената също имаше някаква нежност, сякаш бе неспособна да причини зло никому. Това обаче не намали предпазливостта на Рейчъл. И преди я бяха мамили дами с добронамерен поглед.

— Би ли искала да хапнеш нещо различно от сухоежбината?

— Не. Благодаря — отвърна Рейчъл. — Искам да кажа, много мило от твоя страна, но не, благодаря.

Жената се наведе и вдигна нещо от земята зад нея. Изправи се и Рейчъл видя наниз дребни пъстърви.

— Тогава имаш ли нещо против да си ги приготвя на твоя огън? — вдигна рибите жената.

Мислите на Рейчъл бяха объркани. Трябваше да бърза. Единствено върху това съумяваше да се фокусира — трябваше да бърза. Но сега не можеше да продължи. Налагаше се да изчака до зазоряване.

— Ами да, няма проблем да използваш огъня.

Жената отново се усмихна. Тази усмивка подейства на Рейчъл като балсам.

— Благодаря ти. Няма да ти преча.

Непознатата се завъртя и изчезна в тъмнината. Рейчъл нямаше представа къде е отишла, нито пък защо. Нанизът остана на земята. Рейчъл седеше в тъмнината и се ослушваше, докато огънят пукаше и пращеше. Стискаше ножа здраво и се напрягаше да улови в тъмнината навън някакъв знак, че жената не е сама.

След малко обаче тя се появи с голям наръч кленови листа, част от които натежали от кал. Без да каже нищо, седна и се зае да приготвя рибата. Уви всяка в отделно чисто листо, после ги нареди в калта, покри ги, запечата ги с още кал и накрая уви всичко в още един слой листа. След това внимателно постави тази своеобразна кална фурна върху огъня.

През цялото време Рейчъл я наблюдаваше. Не можеше да откъсне очи от нея. Усещаше неистово желание да е по-близо до нея. Но предпазливостта й не го позволяваше.

Да не говорим, че бързаше.

Жената се отдалечи, очевидно, за да не я плаши, и седна на земята с подвити крака, докато изчака рибата да се сготви. Пламъците танцуваха на студения нощен въздух и при всяко изпукване хвърчаха искри. От време на време жената се протягаше да сгрее ръцете си.

Рейчъл се насилваше да не мисли за рибата. Ухаеше прекрасно. Представяше си колко вкусна ще стане. Но вече беше казала, че не иска.

Тогава си спомни, че един от въпросите й остана без отговор.

— Откъде ми знаеш името?

— Изглежда, добрите духове са ми го прошепнали — сви рамене жената.

Рейчъл помисли, че това е най-голямата глупост, която някога е чувала. Не можа да сдържи смеха си.

— Истината е — продължи жената с по-сериозен поглед, — че те помня.

Отново усети, че настръхва.

— От двореца в Тамаранг?

— Не, отпреди.

— От сиропиталището? — смръщи вежди Рейчъл.

Жената кимна. Внезапно се натъжи.

Заедно продължиха да следят танца на пламъците, който осветяваше гладката стена и заслона от борови клони. В далечината койоти виеха протяжно и самотно. При всеки вой Рейчъл се чувстваше благодарна за огъня. Ако не беше той, лесно можеше да стане плячка на вълците и други животни.

Буболечките наоколо цвъртяха и жужаха, а нощните пеперуди се въртяха в кръг на светлината. Водовъртежи от искри се издигаха в нощното небе, сякаш нетърпеливи да отидат при звездите. От всичко това на Рейчъл й се доспиваше.

— Мисля, че рибите са готови — обади се жената жизнерадостно.

Приближи се и с помощта на пръчка издърпа импровизирания пръстен съд. Разтвори листата на земята и рибата се показа. Беше гореща и крехка.

Жената откъсна парче, опита го и измърка от удоволствие.

После премести останалото върху чисто кленово листо и го предложи на Рейчъл. Момичето седеше, втренчена в протегнатата ръка. Беше казала, че няма да яде.

— Благодаря ти, но аз си имам храна. Рибата си е за теб.

— Глупости, има предостатъчно. Моля те, направи ми компания. Поне мъничко хапни. В крайна сметка използвах огъня, който ти сама си запалила, и това е най-малкото, което мога да ти предложа като благодарност.

Рейчъл не откъсваше поглед от вкусната на вид риба върху листото.

— Ами добре, ще изям една, ако нямаш нищо против.

Жената се усмихна и изведнъж светът сякаш засия. Рейчъл си помисли, че сигурно такава е майчината усмивка — изпълнена с неподправена радост от чудото, наречено живот.

Удържа се да не погълне рибата наведнъж. Добре че беше гореща. А имаше и остри малки костици. Толкова беше приятно да поеме топла храна, че й идеше да заплаче от радост. Когато изяде първата риба, жената й подаде втора. Рейчъл я взе без колебание. Беше жизненоважно да се храни. Казваше си, че трябва да има сили да побърза. Крехката риба утоли острия глад, загнезден дълбоко в стомаха й. Изяде общо четири.

— Утре недей да пришпорваш коня си толкова, ще го умориш.

— Откъде знаеш? — примига изненадано тя.

— Запознах се с него по пътя към бивака ти. Направо е в окаяно състояние.

Рейчъл изпита жалост към животното, но трябваше да бърза. Не биваше да позволи нищо да я забавя. Трябваше да бърза.

— Ако намаля ход, ще ме хванат.

— Кой ще те хване? — надигна глава жената.

— Гоблините.

— Аха, разбирам.

— Гоблините ме преследват. Щом забавя ход, започват да ме настигат. — От очите на Рейчъл потекоха сълзи. — Не искам гоблините да ме хванат.

За миг жената се озова до нея, обгърна я покровителствено с ръка. Беше толкова хубаво, че Рейчъл заплака, изведнъж усетила се в безопасност. Трябваше да бърза. Толкова се страхуваше.

— Ако умориш коня — каза жената с тих, нежен глас, — гоблините със сигурност ще те хванат, нали? Намали малко. Имаш време.

Рейчъл се сгуши в обятията й.

— Сигурна ли си?

— Сигурна съм. Трябва да оставиш коня да си възвърне силите. С нищо няма да си помогнеш, ако умориш животното. Вярвай ми, не би искала да останеш насред пустошта без кон.

— Защото тогава гоблините ще ме хванат?

— Защото гоблините ще те хванат — кимна жената.

Рейчъл затрепери, жената я прегърна по-силно, докато се успокои. Рейчъл осъзна, че е захапала подгъва на роклята си, както правеше като малка.

— Протегни ръка — каза жената със същия успокояващ глас, — имам нещо за теб.

— Какво?

— Дай ръка.

Рейчъл протегна разтворена длан и жената сложи нещо малко отгоре. Рейчъл го приближи, за да види по-добре. Беше късо и право.

— Сложи го в джоба си.

— Защо? — вдигна поглед към нежното лице, което я гледаше, Рейчъл.

— Да го използваш при нужда.

— Нужда? За какво ще ми е нужно?

— Когато дойде времето, ще разбереш. Ще разбереш, че ти е нужно. И когато това стане, спомни си, че е в джоба ти.

— Ама какво е това?

— То е онова, от което имаш нужда, Рейчъл — разля се отново онази прекрасна усмивка.

Колкото и да бе объркана, Рейчъл не можеше да реши загадката. Просто пусна дребното нещо в джоба си.

— Някаква магия ли е?

— Не. Не е магия. Но от него имаш нужда.

— То ще ме спаси ли?

— Трябва да тръгвам вече — каза жената.

Рейчъл почувства как в гърлото й засяда буца.

— Не можеш ли да поседиш до огъня още малко?

Жената я погледна с разбиращ, нежен поглед.

— Мисля, че бих могла.

Рейчъл отново почувства как настръхва.

— Ти си майка ми, нали?

Жената помилва косата й. Усмивката й бе тъжна. По бузата й се търкулна сълза.

Рейчъл знаеше, че майка й е мъртва или поне така й бяха казали.

Може би това беше добрият дух на майка й.

Рейчъл понечи да заговори отново, но майка й нежно сложи пръст на устните й и притисна главата й до гърдите си.

— Имаш нужда от почивка. Аз ще бдя над теб. Спи сега. С мен си в безопасност.

Рейчъл бе толкова уморена. Заслуша се в прекрасния звук от туптенето на майчиното сърце. Обгърна я с ръце и притисна лице в гърдите й.

Имаше хиляди въпроси, но не мислеше, че би могла да прокара и една дума през буцата в гърлото си. Освен това не й се говореше особено. Просто искаше да се приюти в майчината прегръдка.

Колкото и да обичаше Чейс, сегашното чувство бе толкова специално, че съзнаваше колко нечестно би било да го сравнява с което и да е друго. Чейс обичаше с ожесточение и това бе прекрасно по особен начин. Бяха като две половини от едно цяло.

Рейчъл разбра, че е спала, когато отвори очи и видя зората. Тъмни виолетови облаци сякаш се опитваха да скрият приближаващата от изток светлина.

Изправи се рязко.

От огъня бе останала само студена пепел.

Беше сама.

Преди да се замисли за каквото и да било, преди да си даде време да се натъжи, осъзна, че трябва да бърза.

Трескаво събра малкото си вещи — одеялото, огнивото, меха с вода — и ги набута в дисагите. Недалеч видя коня, който я гледаше.

Щеше да се постарае да не го пресилва. Ако с него се случеше нещо, щеше да се наложи да се придвижва пеша.

И тогава гоблините щяха да я хванат.