Тери Гудкайнд
Изповедник (51)

Петдесет и първа глава

СЕДНАЛА В МРАКА, облегната на стената, Рейчъл чу шум пред вратата на килията и вдигна глава. Понадигна се, наострила уши. Стори й се, че чува далечни стъпки. Отпусна се обратно и опря гръб о студената стена. Сигурно е Шеста, идваше да я вземе и да я заведе в пещерата, та да продължат с ужасните рисунки, предназначени да предизвикват болка. В каменната килия без никакви мебели нямаше къде да се скрие.

Рейчъл не знаеше какво ще прави, когато Шеста я принуди да рисува ужасни неща, с които да наранява хората. Не искаше да го прави, не искаше да причинява болка на невинни хора, но знаеше, че вещицата си има начини да я накара. Рейчъл се страхуваше от Шеста, знаеше, че може да пострада.

Нямаше по-ужасно чувство на света от това да си сам с човек, който иска да те нарани, а ти да си наясно, че не можеш да му попречиш по никакъв начин.

Очите й се насълзиха само при мисълта какво би могла да й стори Шеста. Изтри сълзите си и се опита да измисли нещо, каквото и да е, за да облекчи положението си.

Мина доста време, откакто Шеста беше при нея за последно. Всъщност изобщо не беше ясно дали това е Шеста, може пък някой от тъмничарите да й носи храна. Двама-трима от тях й бяха познати още от времето на кралица Милена. Рейчъл не им знаеше имената, но си спомняше, че ги е виждала преди.

Повечето обаче не познаваше. Бяха войници от Императорския орден. Старите тъмничари никога не се бяха държали с нея грубо нарочно, но тези новите бяха друга работа. Приличаха на диваци. При всеки техен поглед тя знаеше точно какви ужасни неща си представят, че ще й причинят. Тези грубияни не се страхуваха от никого… освен може би от Шеста. Гледаха да не й са пречкат. Тя сякаш не ги забелязваше, беше сигурна, че ще се отстранят от пътя й.

Тези мъже я хвърляха в див ужас, който попиваше до мозъка на костите й. Рейчъл се притесняваше да не я завардят някой път насаме, без Шеста да е наблизо. Макар че мисълта да пострада от ръката на вещицата не беше по-успокояваща.

Рейчъл мразеше да изпитва страх още от времето, когато кралица Милена беше жива. Всъщност бе прекарала в страх почти целия си живот. И почти непрекъснато бе изпитвала глад.

Но сега беше различно. Беше по-лошо — а преди не си бе представяла, че може да й се случи нещо по-лошо.

Заслуша се внимателно в приближаващите стъпки. По звука разбра, че идва жена, а не мъж — стъпваше някак по-леко.

Което означаваше, че е Шеста. Което означаваше, че е дошъл денят, от който я побиваха тръпки. Шеста й обеща, че когато се върне, ще накара Рейчъл да рисува.

Ключалката прещрака при завъртането на ключа. Рейчъл се прилепи до стената, искаше й се да побегне, но знаеше, че няма къде да отиде. Тежката желязна врата проскърца и се отвори. В каменния затвор на момичето нахлу светлина.

Вътре се плъзна фигура с фенер в ръка. Рейчъл примигна, когато я видя да се усмихва. Беше майка й. Рейчъл се втурна към нея. По бузите й мигом се затъркаляха сълзи. Притисна се към жената и обви ръце около кръста й. Усети успокояващата й прегръдка. Рейчъл зарида от радост за неочакваната топлота.

— Тихо, тихо. Всичко е наред, Рейчъл.

И тя го знаеше. Щом майка й бе тук, всичко беше наред. Страховитите мъжаги, вещицата… всичко вече беше без значение. Всичко беше наред.

— Благодаря ти, че дойде — изхлипа тя. — Толкова ме беше страх.

Майка й приклекна и я прегърна силно.

— Виждам, че си използвала онова, което ти дадох предния път.

Рейчъл закима в прегръдката й.

— Да, то ми спаси живота. Благодаря ти.

Майчината ръка я потупа по гърба и жената се усмихна на непринудената радост на Рейчъл.

— Трябва да се махаме оттук — внезапно извика детето. Преди онази зла вещица да се е върнала. Освен това тук е пълно с войници… много са зли. Не бива да те виждат. Може да ти сторят ужасни неща.

Майка й я гледаше с грейнало в усмивка лице.

— Засега сме в безопасност.

— Но все пак трябва да се махнем.

— Да, така е — кимна майка й, без да свали усмивката от устните си. — Но първо искам да направиш нещо за мен.

Рейчъл преглътна сълзите си.

— Всичко ще направя. Ти ми спаси живота. Тебеширът, който ми даде, ме спаси от гоблините. Иначе щяха да ме разкъсат на парчета. Ти предотврати това.

Майка й обви личицето й с ръка.

— Ти сама спаси живота си, Рейчъл. Прояви достатъчно разум и се спаси. Аз просто ти помогнах мъничко, понеже знаех от какво ще имаш нужда.

— Но аз наистина имах нужда точно от това.

— Много се радвам, Рейчъл. Сега аз имам нужда от твоята помощ.

— Какво да направя за теб? Не знам дали ще ми е по силите. Дали съм достатъчно голяма.

Майка й се усмихна така, че Рейчъл се сепна.

— Голяма си точно колкото трябва.

Рейчъл не можеше да си представи какво общо има колко е голяма.

— Е, кажи какво да направя.

Майка й взе фенера и се изправи.

— Ела, ще ти покажа. — Посегна към ръката на Рейчъл. Искам да отнесеш изключително важно съобщение, което ще спаси човешки живот.

Щом излязоха в коридора, осветен от фенера, видяха, че навън няма жива душа. Не се виждаха тъмничари.

Рейчъл с удоволствие би помогнала на друг човек. Знаеше какво е да те е страх и да се нуждаеш от помощ.

— Искаш да предам съобщение?

— Точно така. Знам, че си смела, но сега искам да не се плашиш от гледката. Няма от какво да те е страх, обещавам ти.

Докато вървяха по коридорите, Рейчъл започна да се притеснява. Вярно, майка й й беше помогнала. И тя искаше да й върне жеста.

Но нещо я притесняваше. Когато някой ти каже да не се страхуваш, значи има от какво да те е страх. Е, едва ли ще е по-ужасно от смразяващите погледи на онези мъже или от вещицата.

Чейс я бе учил, че е нормално да те е страх, но ако искаш да оцелееш, трябва да овладееш страховете си и да намериш начин да си помогнеш. Страхът, обичаше да казва той, не може да те спаси, но овладяването му — да.

Рейчъл погледна красивата си майка.

— За кого е съобщението?

— Искам да помогна на един приятел. Ричард.

— Ричард Рал? Ти познаваш Ричард?

— Важното е, че ти го познаваш. Както знаеш, той се опитва да помогне на всички.

Рейчъл кимна.

— Искам да му занесеш едно съобщение, за да видим дали няма да успеем да му осигурим помощта, от която се нуждае.

— Добре — изчурулика Рейчъл. — С удоволствие ще му помогна.

Майка й кимна.

— Чудесно, той заслужава любовта ти. — Спря пред една тежка порта встрани и стисна Рейчъл за ръката. — Не се страхувай, чу ли?

Рейчъл погледна майка си, нещо й затрептя под лъжичката.

— Добре.

— Няма от какво да се страхуваш. Обещавам ти. Ще бъда до теб.

Момичето кимна. Майка й отвори вратата, лъхна ги студен въздух.

Рейчъл видя луната, облещена на нощното небе. Тъй като зрението й бе свикнало с тъмнината, сега виждаше прекрасно. Намираха се в някакъв двор, заобиколен от каменен дувар. Мястото беше доста просторно, имаше доста дървета и храсти.

Двете пристъпиха в пронизващия хлад на вечерта. Рейчъл се вкамени, забелязала срещу себе си чифт тлеещи зелени очи. Дъхът й заседна в гърлото и не позволи на гласа й да излезе. Огромни криле се разгърнаха над главата й. Луната озари пулсиращи вени.

Беше змей.

Рейчъл беше убедена, че звярът ще ги разкъса всеки момент.

— Не се страхувай, Рейчъл — нежно отрони майка й.

Рейчъл сякаш бе залепнала за земята.

— Моля?

— Това е Грач. Той е приятел на Ричард. — Тя се извърна към смъртоносния звяр и го погали. — Нали, Грач?

Пастта зейна. Гигантски зъби заблестяха на светлината на фенера. Горещият му дъх изсъска на студения въздух.

— Грррч оббббча Рииичрд — изръмжа съществото.

Рейчъл примигва. Всъщност не беше точно ръмжене. Тя различи думите.

— Обича Ричард, това ли каза?

Майка й кимна.

Грач закима енергично. Майката на Рейчъл също потвърди.

— Точно така. Грач обича Ричард. Както и ти.

— Грррч оббббча Рииичрд — повтори съществото.

Този път Рейчъл го разбра по-добре.

— Грач е тук, за да помогне на Ричард. Но имаме нужда и от теб.

Рейчъл най-сетне успя да откъсне очи от гигантския звяр и да погледне майка си.

— Че аз какво бих могла да направя? Не съм толкова голяма като Грач.

— Вярно е, не си. Точно затова Грач ще те носи. А ти на свой ред ще носиш съобщението.