Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мечът на истината (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Confessor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 68 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Прозорец“, 2008

Първо издание

Превод: Невена Кръстева

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

Компютърен дизайн: Силвия Янева

Печат: Инвестпрес АД

ISBN-978-954-733-567-7

История

  1. — Добавяне

Трийсет и втора глава

ДОКАТО ПРИКЛЮЧВАШЕ РИСУНКИТЕ с червена боя, Ричард се стараеше да не показва на останалите колко болезнени са всъщност нараняванията му. Не искаше нищо да ги разсейва от предстоящата игра.

Глезенът му пулсираше, лявото рамо го болеше, а от множеството удари по главата целият му врат беше схванат. След кратката, но яростна схватка той почти не успя да заспи. Поне не усещаше да има нищо счупено.

Изтласка болката и умората настрана. Нямаше значение, че го боли или че е уморен. Чакаше го работа. Важното сега беше да успее да я свърши.

Ако се провалеше, щеше да има цяла вечност на разположение да се наспи.

— Днес е шансът ни за слава — каза Джонрок.

Ричард, който в този момент държеше главата му, я извърна настрани, за да вижда по-добре на слабата светлина. Не каза нищо. Наведе се и потопи пръст в кофата с червена боя, после изрисува символа на бдителността над онзи на силата, който вече бе готов. Де да знаеше и символ за трезв ум, за да покрие с него целия скалп на Джонрок.

— Не си ли съгласен, Рубен? — настоя съотборникът му. Днес е шансът ни да се прочуем, нали?

Останалите мъже очакваха с притаен дъх отговора на Рубен.

— Знаеш каква е истината, Джонрок. Избий си тези мисли от главата.

Ричард спря работа за момент и размаха намазания си с червена боя пръст към всички вперени в него очи.

— Всички знаете как стоят нещата или поне би трябвало да знаете. Забравете всякакви мисли за слава. Онези мъже от императорския отбор в момента не мислят за слава — мислят как да ви убият. Разбирате ли? Искат да ви убият. Днес е денят, в който трябва да се борим за живота си. Това е славата, която искам: живот. Такава слава искам за всички ви. Искам да живеете.

Лицето на Джонрок се изкриви от изумление.

— Ама, Рубен, след снощния им опит да ти размажат главата би трябвало да искаш да си разчистиш сметките.

Всички в отбора вече знаеха за нападението. Джонрок им разказа всичко — как техният нападател е отблъснал петима едри мъжаги сам-самичък. Ричард не отрече, но не издаваше колко силна болка изпитва. Искаше да се тревожат за собствените си глави, а не за това дали той ще се справи.

— Да, искам да спечеля — отвърна Ричард, — но не заради славата или за отмъщение. Аз съм пленник. Докаран бях тук да играя. Ако спечелим, ще живея — съвсем просто е. Само това е от значение. Играчите на Джа’Ла, както пленниците, така и войниците, непрекъснато умират по време на игра; в това отношение сме равни. Единствената реална слава, която може да ни донесе спечелването на тези мачове, е да останем живи.

Някои от другите пленници кимнаха разбиращо.

— Не се ли тревожиш поне малко от победата над отбора на императора — попита Брус, лявото крило. — Да победим императорския тим може да не е чак толкова добра идея. В крайна сметка те са символ на могъществото на Императорския орден и самия император. На една победа над тях може да се погледне като на прекомерна горделивост и арогантност, дори кощунство.

Всички погледи се обърнаха към Ричард. Той не трепна.

— Мислех, че според ученията на Ордена всички хора са равни.

За миг Брус го изгледа безмълвно. Накрая по лицето му се разля усмивка.

— Имаш право, Рубен. Те са хора като нас. Значи явно наистина просто да спечелим.

— И аз така мисля — отвърна Ричард.

При тези думи, точно както Ричард ги бе научил, всички в един глас нададоха одобрителен рев: категоричен израз на колективния дух. Беше незначителен акт, но имаше силата да обединява; накара мъжете да почувстват, че колкото и да са различни, имат обща цел.

— И така — продължи Ричард, — не сме виждали императорския отбор в игра и не познаваме тактиката им, но те са ни гледали. Обикновено отборите запазват начина си на игра, така че противниците ни ще очакват да видят онова, което показахме на терена досега. Това ще бъде едно от предимствата ни.

Запомнете новите схеми и новите сигнали. Внимавайте да не се объркате със старите. Изненадата е единственият ни шанс да ги разконцентрираме. Нека всеки да помни ролята си във всяка конфигурация. Така ще печелим точки.

Не забравяйте, че освен да спечелят, тези мъже искат и да ни наранят. Отборите, срещу които играхме досега, знаеха, че каквото дадат, получават двойно. Тези са различни. Те знаят, че ако загубят, ще бъдат екзекутирани, каквато е била съдбата на предишния императорски отбор. Те нямат стимул да играят честно. Но пък имат сериозни основания да се опитат да ни откъснат главите.

Не се и съмнявайте, че ще направят всичко възможно да извадят колкото се може повече наши играчи от играта, така че бъдете готови.

— Първият, който ще пробват да елиминират, ще си ти — отбеляза Брус. — Ти си нападателят.

— Вярно е, но в същото време никой от вас не е застрахован. Затова трябва да сме постоянно нащрек и да се пазим едни други.

В далечината Ричард чуваше ритмичния рев на многобройната публика, нетърпелива преди началото на мача. Имаше чувството, че се е събрал целият лагер. Този мач щеше да се гледа от още повече хора, тъй като императорът бе заповядал на работните групи, които така или иначе се нуждаеха от материал за рампата, да издълбаят огромна арена с гигантски полегати склонове, по които можеше да се събере повече публика от всякога.

Ричард вдигна поглед към ниското стоманеносиво небе. Последните виолетови оттенъци на залеза бяха изчезнали. Предстоеше непрогледна нощ.

Не беше очаквал мачът да започне толкова късно, но нощта беше идеална за целта му. Тя беше всъщност едничката частица късмет на фона на всичките препятствия, които го очакваха. Той беше свикнал с тъмнината. Като всеки истински планински водач често му се бе налагало да обхожда горски пътеки, осветени единствено от луната и звездите. Понякога дори само от звездите. Ричард се чувстваше добре на тъмно.

Да виждаш не означава само да използваш очите си.

Сякаш до вчера бе обикалял родната си Еленова гора, а ето, че тя се оказваше на цяла вечност от него. Засега нейният покой и сигурност бяха непостижими. Неосъществима му се струваше и мечтата да прегърне в обятията си своята любима.

Докато приключваше с рисунките по лицето на Джонрок Ричард забеляза командир Карг да минава през обръча от пазачи.

След като стана ясно, че са били съучастници в подлия изменнически акт от предната нощ, войниците избягваха да срещат погледа на навъсения офицер. Командир Карг вървеше начело на отряд войници, чиято единствена задача бе да следят пленниците сред играчите, за да се уверят, че не правят друго, освен да играят Джа’Ла.

Преди всичко обаче войниците бяха тук, за да бдят над Ричард. Те бяха личната му охрана.

Последен на опашката за отстраняване на оковите, Ричард най-сетне успя да разтрие схванатия си врат, когато командир Карг отключи желязната яка. Без тежестта на веригата се п чувства лек като перце. Имаше усещането, че е в безтегловност и нечовешки бърз. Той се потопи в усещането и го превърна в част от себе си.

В рева на войниците в далечината имаше нещо примитивно. Беше повече от зловещ, направо вцепеняващ.

Зрителите искаха кръв.

Тази нощ желанието им щеше да бъде удовлетворено.

Докато следваше командир Карг начело на отбора към игрището за Джа’Ла, Ричард се абстрахира от дивия вой. Вътре в себе си намери спасително тихо кътче.

Прекосяваха лагера между войниците, които протягаха ръце да докоснат минаващите играчи. Някои от мъжете в отбора се усмихваха, махаха с ръка или докосваха протегнатите войнишки ръце. Като най-едър и забележим Джонрок беше най-често в центъра на вниманието. Вървеше ухилен, махаше, стискаше ръце и попиваше всичко по пътя. Ричард си каза, че приятелят му като че ли винаги е жадувал обожанието на тълпите. Обичаше да им доставя удоволствие.

От всички страни се сипеха както думи на подкрепа, така и на омраза. Ричард гледаше право напред и не обръщаше внимание на войниците и виковете по пътя.

— Нервен ли си, Рубен? — попита през рамо командир Карг.

— Да.

— Ще ти мине, щом започнете — усмихна му се благосклонно той.

— Знам — отвърна Ричард и погледна гневно изпод вежди. Огромният изкоп, който представляваше новото игрище, бе като кипящ казан от шум, в който лицата на зрителите приличаха на пяната на бездънно черно море.

Тълпата отвъд гъстия обръч пламтящи факли по периферията на игрището ревеше нетърпеливо. Не след дълго към рева се прибави и тропот на крака. Дълбокият зловещ звук не само се чуваше, но и се долавяше по земята под краката, подобно на приближаваща гръмотевица. Ефектът бе оглушителен и по странен начин опияняващ.

Това беше примитивен зов към насилие.

Ричард вече бе далеч от тези емоции. Остави дивашките, животински звуци да подхранват онези страсти, които вече бе освободил вътре в себе си. Докато минаваше през гъмжащата маса хора, той бе вече в свой собствен свят, отдаден на вътрешни сили.

Командир Карг накара отбора да спре в единия край на игрището точно пред факлите. Ричард видя стрелци с опънати лъкове, разположени околовръст. Местата с най-добра видимост бяха запазени за императора.

Джаганг не беше там.

Коремът на Ричард се сви от пристъп на паника. Убеден бе, че Джаганг ще дойде на този мач, че Калан ще е наблизо.

Само че ограденото с въже пространство бе празно.

Ричард овладя емоциите си и се отърси от неприятната изненада. Джаганг не би пропуснал този мач. Рано или късно щеше да се появи.

Когато отборът на императора влезе на другия край на терена, тълпата избухна в гръмогласен рев. Това бяха най-добрите мъже на Ордена. Героите на хиляди зрители. Тези мъже можеха да унищожат всеки, изпречил се на пътя им; това бяха играчите, които смазваха всички противници; шампионите, които най-много заслужаваха победа. Мнозина виждаха в отбора символ на собствената си мощ и сила.

Докато Ричард и хората му чакаха извън периметъра на факлите, другият отбор се нареди покрай страничната линия и отговори на поздравителния рев на тълпата с кръвожаден поглед. Тълпата полудя от радост при този израз на омраза и заплаха, обещание за предстоящо насилие.

Отборът на императора обиколи веднъж игрището и се събра в единия край на терена да изчакат претендентите. Стрелците и другите нарочни пазачи се разпределиха. Командир Карг помаха на Ричард и отбора през пролука между пазачите. Когато Ричард мина пред него, командирът го предупреди шепнешком да гледа да спечели.

Ричард пристъпи на терена. Тревогата за успеха на плана му отслабна, когато отекващите викове за неговия отбор се оказаха почти толкова оглушителни, колкото и за императорския. От самото начало на турнира отборът на Ричард не бе губил мач, което им донесе уважението на мнозина. Допълнителни симпатии им спечели фактът, че Ричард бе убил нападател от противников отбор. Впечатлението затвърждаваше и видът на играчите, чиито тела бяха изрисувани със зловещи фигури с червена боя.

Разтревожи се, когато най-накрая успя да огледа добре всички противници. Бяха може би най-едрите мъже, които бе виждал през живота си. Напомняха му за Иган и Улик, личните телохранители на Господаря Рал. Мина му през ум, че точно сега Иган и Улик биха му били от полза.

Ричард се отдели от отбора и прекоси празното игрище до съдията в центъра, който държеше снопче сламки. Нападателят на императорския отбор, който вече чакаше там, изглеждаше поне с половин метър по-висок от Ричард. Вратът му тръгваше от ушите и се разширяваше надолу към рамене, които бяха поне два пъти колкото тези на Ричард.

Следите от удара с веригата, които Ричард му нанесе през нощта, личаха ясно диагонално по бузата му. Ричард изчака огромния мъжага, който нито за миг не откъсна изпълнен с омраза поглед от него, да издърпа сламка пръв.

Самият той издърпа късата сламка. Зяпачите изреваха одобрително, задето императорският отбор ще напада пръв. Мъжът хвърли на Ричард насмешлива усмивка, грабна брока и се насочи към своята половина от игрището.

Ричард тръгна обратно към своя отбор в другия край и по пътя погледът му мина през безкрайните маси от мъже с вдигнати подивели юмруци, зажаднели за кръвта на единия или другия противник. Мъже с натегнати лъкове следяха самотното завръщане на Ричард. Усещаше нетърпението на стотиците хиляди. Бе попаднал във водовъртежа на един полудял свят.

Погледът му мина през празното пространство, където би трябвало да седи императорът. Където би трябвало да е Калан. Без нея, па макар и тя да не го познаваше, светът му се струваше студено и пусто място.

В този миг Ричард се почувства съвсем сам.

Като в сън зае мястото си при отбора. Рогът изсвири, стегнатите вражески редици заприиждаха, при което, застанал на дъното на дълбоката купа, каквато представляваше игрището за Джа’Ла, той бе като в долина под прииждаща лавина. Точно тогава, в този миг на отчаяние, той не знаеше какво ще прави.

Сблъсъкът бе брутален. Със стиснати зъби се напрегна да отклони мъжете, които защитаваха нападателя, но те преминаха право през него и отбора му.

Без много церемониалности нападателят достигна зоната на точките и хвърли брока. Защитници, изрисувани в червено, се хвърлиха в опит да отблъснат удара, но нападателят се претърколи върху тях. Брока се приземи право в мрежата и първата точка бе отбелязана.

Тълпата изригна в оглушителен рев на доволство. Ричард току-що научи нещо. Очевидно императорският отбор разчиташе на физическо и ръстово превъзходство, за да пробие защитата на противника. Не търсеха финес. Веднага даде на хората си таен сигнал с ръка, докато другите се строяваха за втората атака.

Когато противниците дойдоха, отборът на Ричард се хвана за ръце по линията за блокада и с ниски пресягания спънаха краката на едрите мъжаги в центъра. Не беше особено елегантно, но целта да се отвори пролука бе изпълнена. Преди дупката да се затвори, Ричард успя да се промъкне. Нападателят дори не промени посоката си, убеден, че ръстът ще му помогне да избута по-дребния Ричард.

Ричард се извъртя, пресече пътя му и го посече през глезените. Докато мъжът се опитваше да запази равновесие, Ричард грабна брока от отпуснатите му инстинктивно ръце.

Ричард се изплъзна и хукна през рехавата редица противници. Още и още мъже с насочиха към него и тогава той прехвърли брока на Джонрок, който вече бе заел позиция зад линията им. Съпровождан от подивелите викове на почитателите си, Джонрок за момент вдигна брока за публиката, преди да избяга от групата противникови преследвачи. Потопен в насладата от мига, Джонрок се затича заднишком, за да може да се присмива на онези, които търчаха след него, след което прехвърли брока над главите им към Ричард.

Още щом Ричард улови брока, към него от всички посоки се хвърлиха мъже. Той се извъртя от хватката на един, избегна друг, отблъсна се от трети, като бясно сменяше посоката, за да избегне лапите на огромните мъжаги.

Независимо от усилията на хората му да се разправят с някои от тях или да им препречат пътя към Ричард, противникът приближаваше. Ричард се опита да избегне един, но друг го сграбчи за раменете и го хвърли на земята като малко дете. Ричард знаеше, че няма да успее да опази брока от тези мъже, а и не искаше всички да се хвърлят върху него и да го смажат, така че в мига, в който докосна земята, вдигна брока. Брус тичаше на правилното място в правилния момент. Грабна брока, но го събориха.

Рогът изсвири и сложи край на времето за нападение на императорския отбор. Бяха отбелязали точка и Ричард се радваше, че не им позволиха да регистрират втора.

Докато подтичваше към своя край на игрището, той се укори, задето е позволил на чувствата му да вземат връх. Не внимаваше достатъчно. Умът му беше другаде. Така не след дълго щяха да го убият.

Нямаше да може да помогне на Калан, ако не се стегне.

Мъжете му се задъхваха, повечето си отпочиваха прегънати с подпрени на колене длани. Изглеждаха потиснати.

— Така, оставихме ги да се порадват малко. Сега да ги разпердушиним — започна Ричард още щом стигна при тях.

Думите му предизвикаха множество усмивки. Хората му грейнаха.

Ричард улови хвърлената от съдията брока и огледа отбора си.

— Да им покажем с кого си имат работа. Играем едно-три, после обратно. — Вдигна бързо един пръст, после три, в случай че не са го чули в шумотевицата. — Хайде!

Като един тимът се затича бавно и се събра плътно около Ричард. Никой не излезе напред за блокада, нито едно крило не се отдели отстрани. Вместо това всички се скупчиха възможно най-плътно, без това да им пречи да тичат със светкавична скорост.

Отсрещният отбор изглеждаше доволен от тази тактика. Това беше тяхната игра — брутална сила. Съпроводени от виковете на привържениците си, те се затичаха директно към кълбото от хора.

Последните обаче внимателно наблюдаваха отбора на Джаганг и изчакаха да стигнат до предварително уговорен квадрант. Секунди преди сблъсъка, когато защитниците достигнаха мястото, отборът на Ричард внезапно се пръсна във всички възможни посоки.

Беше толкова неочаквано, че играчите отсреща се сепнаха, защураха се насам, после натам, без да знаят какво да правят, внезапно лишени от конкретна цел. Хората от отбора на Джаганг не знаеха кого да хванат, кого да гонят или къде изобщо отиват. Само за миг огромната концентрирана сила на атаката им се разсея като рояк светулки.

Тълпата избухна в смях, съпроводен от викове на доволство.

Ричард също тичаше, сменяйки рязко посоката, само дето в него беше брока. Докато противникът успее да осмисли този факт, той вече бе преминал повечето от тях и се намираше дълбоко във вражеската територия. Двама от блокерите се втурнаха след него, той хукна така, сякаш от това зависеше животът му.

Стигна до зоната на точките и стреля. В мига, в който брока се отдели от пръстите му, някой се метна отгоре му, но вече бе прекалено късно да спре удара. Брока намери вратата. Ричард падна на земята, след него и мъжът. За щастие онзи бягаше с всички сили и набраната инерция го прекатури през гърба на Ричард.

Ричард се изправи на крака и се затича спокойно обратно към своята половина, посрещнат с диви викове откъм трибуните. Резултатът беше равен, но не това му трябваше. Възнамеряваше да използва предимството си. Това беше само началото на предварително начертания план.

Ухилените му до уши съотборници се събраха отново възможно най-бързо. Нямаше нужда Ричард да им дава сигнал познаваха добре стратегията. Когато съдията му подхвърли брока, всички моментално се впуснаха в бяг.

По пътя пак се събраха в плътна маса. Подмамени от предния път, противниците им решиха да се пръснат миг преди сблъсъка. Сега обаче Ричард и хората му останаха споени като в сплав и продължиха да разсичат терена през средата. Пръснатите поединично противници, които се оказаха в обсега им, бяха помлени от гигантската обща маса на червения отбор. Двама-трима от блокерите се опитаха да ги спрат, но това изобщо не забави хората на Ричард. Внезапно осъзнал какво се случва, противниковият отбор се впусна в преследване. Не бяха закъснели чак толкова. Ричард насочи хората си към дясната врата.

Когато достигна зоната на точките, съотборниците му се разгърнаха в защитна дъга и той хвърли брока. На светлината на факлите проследи как се издига в нощния въздух, докато намери мрежата. Откъм зрителите изригна щастлив вой. Рогът изсвири и даде край на тази част на играта.

Съдията в центъра на терена обяви резултата: една точка за шампионите — отбора на Джаганг — и две за претендентите.

И тогава, преди реферът да приключи с обявлението и пясъчният часовник да бъде обърнат, Ричард го видя да се обръща някъде настрани. Джаганг. Намираше се в специално оградена с въжета ложа. Ничи стоеше до него. Калан бе малко по-назад с Джилиан.

Докато всички тръпнеха в очакване, съдията отиде до страничната линия и изслуша императора. Кимна и се върна в центъра на терена, където отсъди, че втората точка е отбелязана след изсвирването на рога, така че не се брои. Резултатът бил равен.

Част от тълпата изрева гневно, друга изпищя радостно от неочаквания късмет.

Хората на Ричард започнаха да сипят гневни протести и да оспорват съдийското решение. Ричард мина пред тях. Врявата откъм зрителите бе невъобразима и той се съмняваше, че ще го чуят, ето защо прокара палец по шията си и пресече всички протести.

— Нищо не можем да променим! — изрева им той. — Успокойте се! Съсредоточете се!

Мъжете замлъкнаха, но не бяха доволни. Не беше доволен и Ричард, но знаеше, че няма какво да стори. В крайна сметка резултатът бе променен със заповед на императора. Налагаше се да смени тактиката.

— Трябва да ги спрем — заговори той, крачейки пред отбора си. — Когато дойде наш ред, ще играем две-пет. — Вдигна първо два пръста, после пет. Мъжете кимнаха. — Не можем да променим случилото се, но можем да не допуснем да отбележат нова точка. После е наш ред и ще си вземем онова, което ни бе несправедливо отнето.

Всички кимнаха и започнаха да се подреждат в подготовка за атаката на другия отбор. Все още бяха гневни, но вече бяха готови да насочат този гняв към противниковия отбор.

Атаката на императорския отбор беше неорганизирана. Бяха все още екзалтирани от сполетелия ги късмет. Ричард изпита гордост от начина, по който хората му преобърнаха гнева си и го използваха.

В ожесточената битка след сблъсъка Джонрок докопа брока. Когато преследвачите го застигнаха, я хвърли на Брус. Той от своя страна я подаде на Ричард, който полетя през терена и за огромно удоволствие на публиката напрегна всичките си сили, за да хвърли от линията за две точки. Брока попадна в целта. Попадението естествено не се броеше, но тълпата изрева, сякаш наистина са отбелязани две точки.

Привържениците сред зрителите започнаха да реват: „Четири на един! Четири на един!“

Официалният резултат все още бе един на един, но тълпата бе на друго мнение.

При следващата атака, когато един от нападателите на императорския отбор изтича в зоната на точките и хвърли брока, един от съотборниците на Ричард успя да отскочи достатъчно високо, пресече удара и отклони брока, която мина отстрани на вратата.

При първата атака за отбора на Ричард той самият бе току пред зоната за стрелба, когато го застигнаха. Противниковият играч стегна краката му като в менгеме. При приземяването Ричард подхвърли топката на Джонрок, който успя да я докопа секунда преди тя да попадне в противника.

Джонрок навлезе в зоната за стрелба и хвърли. Все още на земята, Ричард проследи как брока попада точно в мрежата.

Преливащ от радост, Джонрок размаха високо ръце и заподскача като малко дете. Тълпата подивя от удоволствие. Ричард не можа да сдържи усмивката си, докато се освобождаваше от преследвача си, който заби болезнен юмрук в гърба му, точно преди да се отдели от него. Ричард обаче не се хвана на въдицата. Бе достатъчно разумен да не се остави да бъде въвлечен в сбиване, когато брока не е в игра.

Застигна Джонрок и докато тичаха заедно към началната зона за следващата атака, го потупа по рамото.

— Добре се справи, Джонрок — опита се да надвика тълпата той.

— Спечелих слава за отбора!

— Слава, да, а също и много ценна точка.

Докато се строяваха за следващата атака, всички от отбора поздравяваха грейналия Джонрок. Той сви юмрук и изрева мощно бойния вик на отбора, след което зае обичайното си място отдясно на Ричард. Брус зае лявото крило. Противниковите блокери оформиха клин, изнесен пред Джонрок. Втурнаха се напред, но после внезапно свърнаха към центъра. С тази тактика нямаше да спрат Ричард, нито да докопат брока. Целта им беше друга.

— Джонрок! — изрева Ричард. — Мини вдясно!

Вместо това обаче Джонрок влетя право в пастта на атаката. Трима преследвачи се наведоха ниско. Четвъртият впримчи врата на Джонрок с лакът. Пети, който тичаше с всичка сила, го блъсна отстрани.

Ричард имаше чувството, че сънува и не може да накара краката си помръднат.

Както тичаше с всички сили, долови ясно изпращяването на кости.