Тери Гудкайнд
Изповедник (48)

Четирийсет и осма глава

РИЧАРД ПРЕКРАЧИ ПРАГА НА ГРОБНИЦАТА на Панис Рал. Хората от криптата останаха да чакат отвън в коридора. Настояха Ричард първо да влезе вътре сам. В края на краищата това беше гробницата на дядо му. Тези хора живееха и умираха по правилата на непонятния протокол, наложен от предишния Господар Рал.

Но Ричард запазваше уважението си за онези, които го заслужават. Панис Рал беше тиран и завоевател. Той може би не беше успял да направи толкова много злини, колкото сина си, Мрачния Рал, но не, защото не беше опитвал.

По време на войната, започната от Панис Рал срещу съседните земи, именно Зед, в качеството си на Пръв магьосник, се беше изправил срещу него и бе защитил своите, съумявайки да убие Панис Рал и да издигне границите, които доскоро ограждаха Д’Хара.

Ричард си спомни как малко след като Мрачният Рал отвори кутията на Орден и беше завладян от нейната сила, Зед получи информация, че криптата на Панис Рал се разтапя. Зед взе мерки да се ограничи процесът и да не обхване и останалата част на Двореца.

Оттогава насам преградата от бял камък, запечатала входа на гробницата, се беше разтопила и цялото помещение бе започнало да се руши. Стените се бяха разкривили, а плочите от розов гранит се бяха показали от леглата си. В коридора бяха зейнали пукнатини, породени от деформацията на стаята. Ако този процес не бъдеше спрян, имаше вероятност стените да продължат да се изкривяват и цялото помещение да рухне.

Ричард се огледа, изучавайки внимателно всеки детайл, докато прекосяваше залата. Светлината на петдесет и седем факли се отразяваше от инкрустирания със злато ковчег на дядо му, поставен върху пиедестал, и той сякаш плуваше над пода от бял мрамор. Не само върху ковчега, но и навсякъде по гранитните стени на помещението имаше изписани думи.

— Мразя розовото — прошепна като че ли на себе си Ничи, докато оглеждаше гладките стени от розов гранит и сводестия таван.

— Имаш ли някаква представа защо стените се топят? — попита я Ричард, докато тя обикаляше бавно стаята и внимателно оглеждаше всичко.

— Точно това ме плаши — отвърна Ничи.

— Моля? — попита Ричард, докато четеше думите, издълбани нависоко Д’харански в гранитните стени.

— Вирна твърди, че след като съм пристигнала в Двореца, малко преди да бъда заловена, съм дошла тук с Ан. Казала съм й, че знам защо стените се топят.

Ричард я погледна през рамо.

— И защо се топят?

Ничи изглеждаше странно объркана и разтревожена.

— Не знам. Не си спомням.

— Не си спомняш… какво?

— Защо съм идвала тук и защо стените се топят. Попитах Вирна дали не съм дала някакво обяснение — не си спомня.

Ричард прокара пръст по ковчега на дядо си.

— Лавинен огън.

Ничи го изгледа още по-разтревожена.

— Наистина ли мислиш, че това е причината?

— Ти не си спомняш нищо, нали?

Тя поклати глава.

— Не. Дори не си спомням да съм казвала на Вирна, че знам причината за проблема, но по-лошото е, че не помня изобщо да съм знаела, че стените се топят. Как бих могла да забравя нещо толкова важно?

За момент Ричард се загледа в тревожните й сини очи.

— Мисля, че не би могла при нормални обстоятелства.

— Това може само да означава, че щетите от лавинния огън се разпространяват отвъд първоначалния обект на проклятието.

— Това е заради заразата — рече тихо Ричард.

— Ако е вярно, значи това, което става тук, е свързано с действията, които трябва да предприемем, за да обърнем процеса на разпространение на лавинния огън. Заразата в Хармониите изтрива паметта, за да се защити.

Това страховито предположение накара Ричард да се сепне. Обаче той разбираше, че в него има логика. Сега трябваше да се тревожи не само, че Джаганг може да е с една крачка пред него, но и за това как заразата на лавинния огън може да действа, за да се защити от унищожение.

— Трябва да обърнем процеса на лавинния огън — заключи Ричард. — Съвсем скоро ще забравим защо се налага това. Аз трябва да призова силата на Орден, за да се противопоставя на проклятието, преди да е станало твърде късно.

— Трябват ни кутиите на Орден, за да го сторим — напомни му тя.

— Джаганг има две от тях, онази вещица взе третата. Трябва да си ги върнем по някакъв начин.

— След като Шеста работи за Джаганг, като напада нашите войници в Стария свят, е логично да се предполага, че е склонна да му даде и третата кутия.

Ричард прокара пръст по някои от буквите върху ковчега на Панис Рал.

— Мисля, че имаш право. Въпрос на време е Джаганг да се сдобие с всичките три кутии, ако вече не ги е получил.

— Макар че и ние имаме нещо, от което те имат нужда — каза Ничи.

— Така ли? Какво е то?

— Градината на живота. Откакто преведох „Книгата на живота“, аз гледам на Градината на живота по друг начин. Книгата потвърди някои от заключенията, до които бях стигнала преди това, след като видях градината за последен път. Сега възприемам Градината на живота в контекста на магията на Орден. Проучих разположението на стаята, количеството светлина, ъглите според различни звездни карти и как слънцето и луната преминават през мястото. Анализирах също мястото в стаята, откъдето са били отправени заклинанията, свързани с Орден — тяхното конкретно местоположение спрямо другите елементи.

Ричард беше заинтригуван.

— Да не би да искаш да кажеш, че наистина смяташ, че Градината на живота е нужна за отварянето на кутиите?

— Да. Градината на живота е била създадена специално, за да осигури необходимия контрол при отварянето на кутиите.

— Тоест Джаганг трябва да влезе в градината, за да отвори точната кутия, така ли?

— Освен, ако не си построи съвсем същото помещение — сви рамене Ничи. — Което, разбира се, не е невъзможно, но е доста сложно.

— Но все пак би могъл да го направи.

— Ще му трябват оригиналните указания, от които са били изготвени плановете за Градината на живота. Ще има нужда от помощта на специални хора с различни умения. Тъй като няма да разполага с всичко необходимо, за да се справи сам, ще трябва да проучи лично самата Градина на живота, за да знае как да построи дубликат.

— Е, ако успее да дойде тук, за да я проучи, направо би могъл да я използва.

Ничи втренчено го изгледа.

— Точно така.

Ричард въздъхна, давайки си сметка колко е изостанал в преценката си за истинските мотиви на Джаганг.

— Нищо чудно, че той се интересуваше от отварянето на кутиите по-рано. Знаел е, че първо трябва да дойде тук. Превземането на Народния дворец е било част от no-висшата му цел. През цялото време е знаел какво трябва да направи.

— Така изглежда — съгласи се тя.

Бердин премина през разтопения отвор на гробницата.

— Ето я, Господарю Рал.

Ричард се обърна.

— Какво е това?

— Донесох тази книга — рече тя и я показа, все едно това обясняваше всичко. — Написана е на високо Д’харански. Когато преведох част от нея и разбрах за какво се отнася, Вирна ми каза веднага да ви я донеса.

— За какво се отнася? — попита Ричард Бердин.

— За народа на Джилиан. За предците й от Каска.

— Заклинателите на сънища… — прошепна Ничи като на себе си, докато четеше.

— Моля? — попита Ричард и се намръщи.

— Ничи е права — каза Бердин. — В тази книга се говори как хората в Каска са можели да извършват заклинания, предизвикващи сънища. Вирна ми нареди да ви го кажа.

— Добре, благодаря.

— Е, аз трябва да се връщам. Има още някои книги, които трябва да се преведат. И не забравяйте — рече тя през рамо, докато се отдалечаваше, — по някое време трябва да ви кажа за нещата, които открих за вас преди… за Баракус.

Ричард кимна и се усмихна на Морещицата. Ничи пъхна книгата под мишницата си.

— Благодаря, Бердин. Веднага щом свършим тук, ще я прегледаме.

Ричард погледна за момент след отдалечаващата се Бердин, а после посочи надписите по стените.

— Всичко това ми изглежда доста тревожно. Разбираш ли истинската същност на заклинанията, написани тук? Доста от елементите ми изглеждат смътно познати.

— Би трябвало — отвърна Ничи. Тя посочи към един от надписите върху по-далечната стена. — Погледни там. Това са инструкции от баща на син как да отиде в Отвъдния свят и да се завърне.

— Искаш да кажеш, че Панис Рал е искал да предаде тези заклинания на Мрачния Рал и затова са били издълбани върху стените на гробницата, така ли?

— Не — отвърна Ничи и поклати глава. — Мисля, че тези заклинания са били предавани в династията Рал от поколения, от баща на син. В известен смисъл те са вашето наследство.

Ричард беше изумен от тази мисъл.

— Според теб от колко време са? И защо ще се предават заклинания как се отива в Отвъдния свят?

— Подозирам, че са създадени по едно и също време с магията на Орден. — Тя го погледна с крайчеца на окото си. — Възможно е да се окажат нужни, за да може да се използва силата на Орден. Заличаването на спомените ни е свързано със Субстрактивната магия…

— А тя идва от Отвъдния свят — довърши изречението й Ричард, осенен от внезапно прозрение. — Той се приближи към нея. — Да не би да искаш да кажеш, че за да се използва силата на Орден, се налага да се отиде в Отвъдния свят, защото нещата, заличени от Субстрактивната магия, могат да бъдат възстановени само там?

— Ако паметта трябва да бъде възстановена, ще трябва да има зърно, от което да покълне. Споменът, който имаш за нея, е твой, той не е липсващата памет на Калан, на Зед или на Кара. Най-важното в тяхната липсваща памет е това, което вече е напуснало този свят. То вече не съществува. Нито тук, нито където и да било.

Ричард дори не можа да примигне.

— И това зърно на паметта, което липсва в съзнанието на жертвите на лавинния огън, е било отнето чрез Субстрактивната магия, така че, ако то изобщо съществува, го има само в Подземния свят.

Ничи посочи надписите на високо Д’харански, издълбани в гранитните стени и върху ковчега.

— В „Книгата на живота“, която Мрачният Рал е трябвало да прочете, за да пусне в действие кутиите на Орден, се казва, че част от процеса за призоваването на Орден е да се отиде в Подземния свят.

— Но каква точно памет е възстановил Мрачният Рал, когато е пътувал до там?

— Призоваването на Орден изисква предварително посочени стъпки. Отиването в Подземния свят е една от тях. — Тя посочи към стените. — Това са стъпките.

— Но тук се казва само, че е нужно да се отиде в Подземния свят. Защо не посочват каква е целта на пътуването до там?

— Целта на пътуването е да се възстанови зърното на паметта, но Орден не знае какво е необходимо или кой ще бъде обектът на лавинния огън, затова се казва само, че стъпката трябва да бъде предприета. Не се казва какво трябва да бъде направено там. Това е просто средство за човека, който се опитва да спре лавинния огън. От него зависи да направи необходимото, когато се отправи на това пътуване.

Бердин първа ми показа „Книгата на живота“. Тя лично е виждала Мрачния Рал да я използва и знаеше къде се намира. Той е отишъл в Отвъдния свят. Тези надписи тук са част от формулата за извикване на заклинанията, нужни, за да се направи това.

— Но Мрачният Рал не се е опитвал да възстанови спомени, загубени вследствие на лавинния огън.

Ничи сви рамене.

— Не, той е използвал Орден, за да сдобие със сила за себе си. Сам е трябвало да реши какво ще направи, когато стигне там. Вероятно не е разбирал истинската цел на пътуването си в Подземния свят. Може би е гледал на него като на сложен ритуал.

— Но как бих могъл да направя подобно нещо? — възкликна Ричард.

— Няма да можеш сам. Нужен ти е водач. Не обикновен водач, а такъв, който човекът, отправил се на това пътуване, трябва да спечели и който му е абсолютно верен, до смърт, ако се наложи.

— Добър дух, на когото мога да имам пълно доверие.

Тя кимна и посочи едно място от надписите.

— Погледни тук. Това е заклинание за призоваване на водач от Подземния свят да дойде и да те отведе там, където трябва да отидеш.

Ричард почувства как му призлява при самата мисъл за това. Посочи едно от местата, изписани на високо Д’харански, после видя друг надпис на друга стена.

— Погледни там. За тези заклинания е нужен магьоснически пясък.

— Да, така е. Може би е време да попитаме хората от криптата къде са намерили зрънцето, което държиш в джоба си.

Увлечен във вихъра на случващото се, Ричард почти беше забравил първоначалната причина, довела ги в гробницата.

Той даде знак на Кара да доведе шестимата служители от криптата. Ричард изчака групата да се събере. Всички го гледаха в очакване.

— Всички вие ми направихте голяма услуга, като намерихте това зрънце пясък. Благодаря ви, че сте били толкова наблюдателни.

По начина, по който доволно се усмихнаха, Ричард предположи, че досега никой Господар Рал не им е благодарил така.

Той постави внимателно ръка върху рамото на единствената жена сред тях.

— Можеш ли да ми покажеш къде намерихте зрънцето пясък, което ми донесохте?

Тя погледна към другите, а после коленичи пред златния ковчег по средата на стаята. Посочи пода при единия ъгъл на ковчега и повика с пръст Ричард да се приближи.

 

Той коленичи до нея и надникна под ковчега. Жената посочи нагоре към един ъгъл от дъното на ковчега, в който имаше процеп.

Ричард почука с опакото на ръката си по посоченото място и оттам се посипа пясък. Малките зрънца заподскачаха по пода от бял мрамор.

Ричард рязко се изправи и погледна стреснато Ничи.

— Донеси ми брадвата си — обърна се той към един от стражите, който охраняваше коридора пред стаята.

Човекът бързо показа главата си през разтопения отвор и дотича да изпълни нареждането. Ричард пъхна острия като бръснач край в тесния процеп между капака и останалата част на ковчега. Натисна и напъна дръжката. Капакът леко се повдигна. С помощта на Ничи и останалите повдигнаха плочата и я оставиха настрана.

Ковчегът беше пълен до горе с магьоснически пясък.

Ричард остана за момент загледан в него. Светлината на факлите се отразяваше в песъчинките, които заблестяха.

В пясъка беше заровено тялото на дядото на Ричард — Панис Рал.

— Сега знам защо това място се разтапя — каза Ничи. — Това е реакция на Субстрактивната магия, която е била използвана за отварянето на една от кутиите на Орден в Градината на живота. — С връхчето на пръста си Ничи внимателно бутна няколко разпилени зрънца пясък обратно в ковчега. — Това е било най-безопасното място, което Мрачният Рал е могъл да намери, за да запази магьосническия пясък, в случай че му потрябва още. Умрял е, преди да се възползва от това количество. Но пясъкът все още е горещ от реакцията на Субстрактивната магия. Затова стаята е започнала да се разтапя. Просто мястото не е подходящо да бъде съхранявана тази субстанция.

— Не ми казвай, че Градината на живота е била построена специално за съхранението на такива неща.

Ничи примигва учудена като че ли беше казал, че водата е мокра.

— Разбира се, че е така.

— В такъв случай трябва да занесем пясъка в Градината на живота.

Ничи кимна.

— Вирна и Сестрите ще се погрижат. — Ничи го стисна за ръката.

— Сега, след като разполагаме с магьоснически пясък, върху който да рисуваме заклинанията, трябва да се върнем към нашите занимания. Подозирам, че не ни е останало много време.

— Нямам нищо против. Да вървим.