Тери Гудкайнд
Изповедник (18)

Осемнайсета глава

НА ТРЪГВАНЕ НИЧИ УЛОВИ КАК АН ПОГЛЕДНА НАТАН на раздяла. Беше интимен поглед, стоплен от почти детска усмивка, поглед, в който имаше споделено разбиране и обич. Ничи се почувства леко неудобно, че стана свидетел на такъв личен момент. Едновременно с това обаче тя бе разкрила у Ан и Натан качество, което намираше за очарователно. Беше от онези обикновени неща, които всеки би разбрал и оценил.

Беглият поглед към техните чувства й подейства успокоително. Сега тя видя не просто Прелата, от която се бе страхувала през голяма част от живота си, а жена, която таи същите чувства, копнежи и ценности като всички останали.

Докато вървяха обратно по коридора, а Натан и Кара се отдалечиха по стълбището, Ничи погледна Ан.

— Обичаш го, нали.

— Да — усмихна се Ан.

Ничи продължи да я гледа, не знаеше какво да каже.

— Изненадана си — попита Ан.

— Да.

— Е, имаше време, когато и аз самата бих била изненадана.

— Кога се случи? — поинтересува се Ничи.

Ан се замисли.

— Вероятно преди векове. Бях още твърде глупава, твърде заета да бъда Прелат, за да разпозная случващото се точно пред очите ми. Може би съм си мислила, че дългът е на първо място. Но сигурно е само извинение, че съм се държала като глупачка.

Ничи стоеше като онемяла след тези признания.

Като видя изражението й, Ан я погледна развеселено.

— Шокирана си, че и аз съм човек?

— Казано така направо, не звучи много добре — усмихна се Ничи, — но да, предполагам, че на практика е това.

Спуснаха се във вътрешността на Двореца по безкрайно стълбище, прекъсвано на равни интервали от квадратни площадки. Парапетът беше от ковано желязо, усукан като лоза, поддържана от майсторски изработени железни пилони, които имитираха листати клонки.

— Е — въздъхна Ан, — навярно в началото и аз съм била шокирана да разбера, че съм човешко същество. Помня, че се почувствах доста натъжена.

— Натъжена ли? Защо?

— Защото трябваше да призная пред себе си, че голяма част от живота ми е зад мен. Създателят ме благослови с дълголетие, но едва когато застанах на финалната права, разбрах, че малка част от този живот съм живяла истински. — Погледна Ничи, когато стигнаха до една от площадките. — Няма ли да се почувстваш отвратително, ако осъзнаеш, че си пропиляла дълги години, без изобщо да разбереш кои са важните неща в него?

Докато вървяха надолу към следващата площадка, Ничи преглътна горчивината в душата си и призна:

— Изглежда, по това си приличаме.

Продължиха да се спускат мълчаливо, заслушани в шепота на стъпките си. Когато накрая стигнаха най-долу, поеха по широкия коридор направо, без да се отклоняват към страничните галерии. От газениците се носеше парлива миризма.

И двете стени бяха покрити с ламперия от черешово дърво, като всеки панел беше отделен от жълтеникава драперия, завършваща със златен шнур със златни и бели пискюли по края. На равни интервали имаше лампи с отражатели, които обливаха залата с мека светлина.

На всеки втори панел беше окачена картина. Повечето бяха с пищни рамки, сякаш между тях се съдържаха любими и ценени произведения на изкуството.

Макар че темите бяха най-разнообразни — от пейзаж с планинско езеро в късен следобед до селски двор или внушителен водопад, — общото за всички картини беше невероятното боравене със светлината.

Планинското езеро бе скътано между извисяващи се върхове, а светлината идваше някъде отвъд мъгливите планини и пробиваше пътя си през плавно носещите се златисти облаци. Сноп лъчи се разпиляваха по брега. Гората наоколо бе обгърната в плащ от мрак, а насред скалистия хълм, облени в светлина, седяха момче и момиче.

При сцената със селския двор кокошки ровичкаха из паветата на калдъръма, осветени незнайно откъде, без директна слънчева светлина. Така цялата картина изглеждаше невероятно жива.

Ничи никога не бе предполагала, че един селски двор може да е толкова красив. Ето че художникът беше успял да улови красотата му и да я покаже.

Друга картина изобразяваше величествен водопад, който се спускаше от скалист ръб. От тъмните дебри от двете страни на водопада изплуваше арката на естествен каменен мост. Там един срещу друг бяха застанали мъж и жена, осветени от залязващото слънце, което осветяваше величествените планини в тъмнопурпурно. На фона на наситената светлина от двамата се излъчваше благородство, което приковаваше вниманието на зрителя.

Ничи с интерес отбеляза, че в Народния дворец красотата явно беше на почит. От оформлението на интериора, през разнообразието от материали, използвани за подовете, стълбищата и колоните, до статуите и произведенията на изкуството това бе истински празник на красотата на живота.

Като се започне от структурата на самия дворец и се стигне до детайлите вътре, той сякаш целеше да демонстрира върховите достижения на човека.

По-любопитното беше, че тези майсторски платна щяха да станат достояние едва на шепа хора. Това беше частен коридор в дълбините на Двореца, по пътя към гробниците на някогашни владетели. Той бе предназначен да бъде използван предимно и единствено от Господаря Рал.

Някой би си помислил, че това е демонстрация на алчност и егоизъм, но преценката му не би била правилна. Ничи знаеше, че мъжете, носили титлата „Господаря Рал“, са коренно различни един от друг.

Бащата на Ричард беше брутален тиранин. Неговите далечни предци нямаха нищо общо с този образ. Поколенията често изопачават и изкривяват намеренията на предците си, точно както и първоначалната причина за поставянето на тези картини тук вероятно е била забравена и сведена до привилегиите на отбрано общество. Често след мъдри водачи на трона се качваха глупци, готови да зачеркнат всичко, постигнато от техните предшественици. Ничи предполагаше, че единственият изход беше всяко поколение да бъде възпитавано да има достатъчно разум да се поучи от миналото, да не забравя важните неща и да осъзнае защо те са важни.

И все пак всеки трябваше да направи личния си избор. Който пренебрегва ценностите, извоювани с труд в миналото, обикновено ги губи и оставя на следващите поколения задължението да се борят наново за тях.

При своето посещение на мъртвите Ничи видя в картините, окачени по стените на този дълъг коридор, едно своеобразно послание от предците, предназначено да припомни на настоящия Господар Рал ценността на живота. Когато той тръгнеше да посети гробовете на мъртвите си предшественици, тази зала щеше да му напомни какъв е неговият истински дълг — дълг към живота.

Мнозина от онези, които бяха вървели по тази дълга пътека, бяха забравили този дълг и поради това цели поколения бяха лишени от радостите на предците си.

Ето защо целият Дворец беше изграден върху магия — за да дари династията Рал с повече могъщество, и благодарение на красотата, която струеше отвсякъде, да му напомня за истински стойностните неща, да му вдъхне силата да пренесе това върху своя народ.

Но колкото и зашеметяващо красиво да беше всичко наоколо, според Ничи нищо не можеше да се сравнява със статуята, която Ричард извая в Алтур’Танг. Тя бе еманация на вътрешната сила на живота, която по такъв начин докосна душата на Ничи, че я промени завинаги.

Ричард беше от този тип Господар Рал, за които животът бе висша ценност. Той си даваше ясна сметка какво означава да бъде изгубен този живот.

— Обичаш го, нали?

Ничи примигна и погледна Ан, докато вървяха през галерията.

— Моля?

— Влюбена си в Ричард.

Ничи заби поглед пред себе си.

— Всички ние обичаме Ричард.

— Не това имах предвид и ти го знаеш.

Поне външно Ничи успя да запази спокойствие.

— Ан, Ричард е женен. И не просто женен, а женен за своята любима, за жената, която обича повече от самия живот.

Ан замълча.

— Между другото — прекъсна неловкото мълчание Ничи, едва не съсипах живота му — живота на всички нас, — когато го направих свой пленник. Тогава той имаше пълното право да ме убие.

— Може би — каза Ан, — но тогава си е за тогава — сега си е за сега.

— Какво имаш предвид?

Тя сви рамене, докато пресичаха към следващото стълбище, което щеше да ги отведе до най-долното ниво с гробниците.

— Предполагам, че Натан е имал всички основания да ме мрази, както Ричард има причина да е настроен срещу теб. Но се оказа, че нещата не стоят точно така. Така че, както вече казах, всеки допуска грешки. Натан ми прости моите. След като си жива, очевидно и Ричард ти е простил твоите. Явно го е грижа за теб.

— Казах ти, Ричард е женен за жената, която обича.

— И която може и да не съществува.

— Вкарах силата на Орден в играта. Повярвай ми, вече знам, че тя съществува.

— Нямах предвид точно това.

— А какво?

— Виж, Ничи… — Ан направи пауза, явно беше объркана. — Имаш ли представа колко ми е трудно да не те наричам Сестра Ничи?

— Отклоняваш въпроса.

— Така е. — На устните на Ан проблесна кратка усмивка. Искам да кажа, че извън всичко това, в крайна сметка става въпрос просто за един човек.

— Извън кое?

Ан вдигна ръце.

— Всичко. Цялата тази война, фактът, че Ричард е Господарят Рал, дарбата му, войната с Императорския орден, проблемите с магията, предизвикани от заразата, магията на лавинния огън, кутиите на Орден — всичко. В момента никой от нас не знае какви още неприятности му предстоят. Погледни само с какво трябва да се бори Ричард. А е просто един човек. Един самотен мъж. Мъж, на когото няма кой да помогне.

— Не мога да отрека, че това е самата истина — съгласи се Ничи.

— Ричард е като камък, хвърлен в езерото — индивидуалност, застанала в центъра на събитията. Той докосва толкова много неща. Той е ключов фактор в живота на всички нас. Всичко се върти около неговите действия, около решенията, които взема. Ако направи погрешна стъпка, тя ще е провал за всички ни. Горкичкият. Той е първият от три хиляди години насам, роден с дарбата на Субстрактивната магия, която не знае как да използва.

— Да, така е. И какво от това?

— Ничи, можеш ли да си представиш как се чувства? Под какво напрежение живее? Той е отраснал в малко градче в Западната земя, цял живот е бил горски водач. Не е знаел нищо за магията. Можеш ли да си представиш какво е да носиш толкова голяма отговорност на раменете си, без да имаш представа как да призовеш дарбата си? А на всичкото отгоре вече е определен и за играч. Когато разбере, че силата на Орден е активирана от негово име… Представи си колко ужасяващо ще е това за него? Та той дори не знае как да се свърже със своя Хан, а от него ще се очаква да манипулира може би най-сложната магия, измислена от човека?

— Аз за какво съм — каза Ничи, като продължи напред. — Ще го науча. Ще бъда неговият водач.

— Точно това имах предвид. Той се нуждае от теб.

— Аз няма да го предам. Готова съм на всичко за него.

— Наистина ли?

Ничи потрепери под непроницаемия поглед на Прелата.

— Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли би направила всичко? Готова ли си да бъдеш човекът, от който той се нуждае най-много?

— Тоест?

— Готова ли си да станеш негова партньорка?

— Партньорка ли?

— Негова партньорка в живота.

— Той си има партньорка.

— Тя може ли да използва магия?

— Тя е Майката Изповедник.

— Да, но може ли да използва магия? Може ли да призове своя Хан така, както можеш ти?

— Ами не…

— Владее ли тя Субстрактивната магия? Ти владееш. Ричард е роден с тази дарба. Ти знаеш как да овладееш тази сила. Аз самата не мога, но ти знаеш. Ти си единствената сред нас, която има тези способности. Вероятно ти си единственият човек в света, който може да бъде онова, от което Ричард се нуждае най-много — партньорка, която го обича и може да го научи да използва дарбата си. И която може да му бъде спътница в живота.

— Спътница в живота ли? — Ничи не можеше да повярва на ушите си. — Добри духове, Ан, той обича Калан. Какви ги приказваш — спътница в живота?

— Точно това казах — махна неопределено с ръка Ан. — Равноправен и равностоен негов партньор. Нима съществува човек, който по-добре от теб познава нуждите на Ричард?

— Виж, познавам Ричард. — Ничи направи жест, с който искаше да прекрати разговора, преди да е стигнал твърде далеч. — Знам, че след като той обича Калан, значи тя е наистина забележителна жена. И му е равна. Човек обича онова, от което се възхищава. Само Орденът учи на противното — че трябва да обичаш онова, което те отвращава. Калан може и да няма същите дарби и способности, но със сигурност е човек, на когото той се възхищава, който го допълва и го прави цялостен. Ако тя не беше такава, той нямаше да й е толкова отдаден. Омаловажаваш личността й, без да си спомняш каквото и да било за нея. Ние не си спомняме Калан такава, каквато е била, но е достатъчно човек да познава Ричард, за да повярва, че тя явно е била забележителна жена. А освен всичко друго е и Майката Изповедник, тоест е много могъща жена. Може да няма способностите на една магьосница, но пък със сигурност умее неща, която нито една магьосница не може. Преди да падне границата, Калан е стояла начело на Средната земя. Пред нея са се кланяли крале и кралици. Какви сме ние с тебе в сравнение с нея? Ти си била Прелат на един дворец. Мен ме обявиха за Кралица на робите. Майката Изповедник е реален владетел, управлявал много хора. Човек, който се е борил за народа си и за опазването на неговата свобода. Тази жена, както знаем от Ричард, е пресякла дори границата към Подземния свят, за да намери помощ за народа си. Докато аз държах в плен Ричард в Стария свят, тя го заместваше. Водеше войските на Д’Хара в битките с Джаганг, за да спечели време и да намери начин да спре императора. Ричард е влюбен в Калан. Това е достатъчно — повече от това не ни трябва да знаем.

Ничи не можеше да повярва, че се налага да спори за това.

— Да, всичко, което казваш, сигурно е вярно. Той може наистина да я обича. Но кой може да каже дали тя е още жива? Ти познаваш по-добре от мен коварството на Сестрите, които са я пленили. Няма как да сме сигурни, че Ричард ще я види някога пак.

— Доколкото познавам Ричард, ще го направи.

— И дори да е така, какво от това? Какво изобщо може да излезе от това?

Косъмчетата по тила на Ничи настръхнаха.

— Какво искаш да кажеш?

— Прочетох книгата за лавинния огън. Знам как действа тази магия. Просто приеми, че жената, която се е наричала Калан, вече не съществува. Лавинният огън е заличил личността й. Той не просто кара хората да забравят миналото си, но разрушава всички спомени, самото минало. На практика някогашната Калан вече я няма.

— Но тя…

— Ти обичаш Ричард. Нека това бъде на преден план в съзнанието ти. Мисли за неговите нужди. Калан я няма — поне не е същата. Всичко, което казваш — колко много е означавала за него, колко прекрасна е била, — сигурно наистина е така, но тази жена, която Ричард е обичал, вече не съществува. Дори той да успее да я открие, това ще бъде само тялото на онази жена, празна черупка. Нима Ричард би могъл да обича една празна черупка? Едва ли. Съзнанието и интелектът правят хората такива, каквито са. В това е бил влюбен Ричард, но те вече не съществуват. Нима си готова да зачеркнеш живота си така, както аз моя? Изгубих цяла вечност, която бих могла да прекарам с Натан — мъжът, който можех да обичам, ако не бях толкова отдадена на дълга си. Не захвърляй живота си по същия начин, Ничи. И не позволявай щастието на Ричард да му се изплъзне.

Ничи се опита да успокои треперещите си ръце.

— Забравяш с кого говориш. Осъзнаваш ли, че искаш да свържеш живота на Ричард с една Сестра на мрака. А твърдеше, че той е надеждата за бъдещето на всеки от нас?

— Ха, та ти не си Сестра на мрака. Ти не си като другите. Ето тук, вътре, си различна — потупа я Ан по гърдите. — Те станаха Сестри на мрака, защото бяха алчни. Искаха да имат онова, което не можеха да спечелят по друг начин. Искаха да се сдобият с власт и да получат онова, което им бе обещано от силите на злото. При теб не беше така. Ти стана Сестра на мрака не защото беше алчна за власт — напротив. Мислеше си, че не заслужаваш своя собствен живот.

Така беше. Единствена Ничи сред Сестрите на мрака прие вярата не за да се сдобие с власт или лични облаги, а водена от чувството, че не е достойна за нищо хубаво. За разлика от другите Сестри на мрака, тя беше убедена, че единственото, което заслужава, е безкрайно наказание.

Тези подбуди, предизвикани пo-скоро от чувство за вина, отколкото от алчност, безпокояха останалите Сестри на мрака. Те не се доверяваха на Ничи. Всъщност тя не беше една от тях.

— Добри духове — прошепна Ничи, неспособна да повярва, че тази жена, с която се бе срещала толкова рядко през всичките десетилетия, докато бяха живели заедно в Двореца на пророците, е могла да придобие толкова ясна представа за нещата.

— Не знаех, че съм толкова прозрачна.

— Винаги ми е било тъжно — меко каза Ан, — че толкова красиво и талантливо създание като теб, мисли толкова малко за себе си.

— Защо никога досега не си се опитала да ми го кажеш? Ничи преглътна.

— Ти би ли ми повярвала?

Ничи спря на горната площадка на поредното стълбище, отпуснала ръка върху централната колона от бял мрамор.

— Сигурно не. Нещата се промениха чак когато Ричард ми отвори очите.

— Може би трябваше да говоря с теб и да се опитам да те накарам да мислиш повече за самата себе си — въздъхна Ан. Но винаги съм се опасявала да не ме вземат за твърде мека, което би навредило на авторитета ми. Пък и нима послушниците нямаше да се възгордеят от подобно внимание. Все пак не мога да кажа, че си била чак толкова прозрачна. Все не успявах да проникна в дълбочината на чувствата ти. Бях на мнение, че скромността, която притежаваш, ще ти е от полза за в бъдеще. Оказа се, че съм сбъркала.

— Не съм и подозирала — каза Ничи, потънала в мисли за онова далечно минало.

— Не само с теб се държах на дистанция. Това бе подходът ми и към другите, дори към тези, за които имах високо мнение. Най-голямо доверие имах на Вирна. Така и не й го казах. Вместо това я изпратих на мисия с несигурен завършек, продължила двайсет години. Но само на нея можех да се доверя. Но тя ме намрази, защото й отнех тези две десетилетия.

— Говориш за пътуването й в търсене на Ричард?

— Да — Ан се усмихна на себе си. — Но то беше и пътуването, в което тя откри себе си.

Позволи си да остане в спомените си още миг, преди да се усмихне на Ничи.

— Спомняш ли си, когато тя го доведе? Бяхме се събрали всички в голямата зала, за да приветстваме новото момче. Оказа се, че Ричард е вече мъж.

— Спомням си — отвърна Ничи, като също се усмихна. — Толкова неща се промениха от този ден нататък, направо не е за вярване. Още като го видях, си дадох дума, че ще стана една от неговите учителки.

И тя го направи, макар че впоследствие двамата си размениха ролите.

— Ричард се нуждае от теб сега, Ничи. Точно сега той има нужда от някой до себе си. В тази битка му е необходим партньор. Тежестта е твърде голяма за сам човек. Той се нуждае от жена, която да го обича. Калан я няма. Дори да е жива, тя е само външната обвивка на жената, която някога е била. Тя не си спомня Ричард, камо ли да го обича. За нея той е непознат. Най-тъжното е, че Ричард я загуби заради тази война. Точно сега той се нуждае от партньорка в живота. Той има нужда от теб, Ничи. Може би не го осъзнава, но се нуждае от теб повече от всичко друго.

Ничи беше на прага да избухне в ридания. Необходимостта да се опълчи срещу онова, за което с готовност би дала живота си, я хвърляше в агония. Нямаше нещо в живота, за което да копнее повече от Ричард. Но точно защото го обичаше, не можеше да направи онова, което Ан искаше от нея.

Продължи надолу по стълбището и смени темата:

— Трябва да видя гроба и след това да говоря с Вирна и Ейди. Нямам време за губене. Чакат ме в Тамаранг, за да помогна на Зед да премахне магията от Ричард. Сега Ричард се нуждае най-много от това. Трябва да науча за Шеста всичко, което би могло да ми помогне. Може и да не я познаваш лично, но ти имаше мрежа от шпиони из целия Стар свят.

— Ти си знаела за шпионите?

— Подозирах. Жена като теб не може да се задържи на власт, ако не разчита на чужда помощ. При твоето управление Дворецът на пророците беше остров на стабилност и спокойствие в един свят, в който цареше смут — свят, който се сгромолясваше под силата на магията на Братството на ордена. Изключено е да не си разполагала със собствена мрежа, благодарение на която да се готвиш за потенциални заплахи. В края на краищата ти запази Двореца свободен и в безопасност да изпълнява предназначението си в продължение на стотици години.

— Не бях толкова добра, колкото ти си мислиш, скъпа моя. Иначе Сестрите на мрака нямаше да успеят да се установят точно под носа ми.

— Но ти подозираше, че това ще стане, и взе съответните предпазни мерки.

— Крайно недостатъчни, както се оказа.

— Никой не е съвършен и никой не е непобедим. Но така или иначе ти успя да ги държиш на разстояние в продължение на много дълго време. Сестрите на мрака живееха в постоянен страх. Те се страхуваха от теб. Като знам каква мрежа може да изплете един Прелат, съм сигурна, че си научила нещо за Шеста през всичките тези години.

— Не знам, Ничи. По мое време се случиха много важни неща. Слухове за някаква си вещица не представляваха голям интерес за мен. Имаше по-сериозни проблеми. Що се касае до Шеста, наистина не съм чувала нещо, което да си заслужава вниманието.

— Не искам от теб да предадеш нечие доверие, Ан. Тази жена открадна кутията на Орден. Трябва да си я върна обратно заради Ричард. Всякаква информация може да ми е от полза.

— Просто никога не съм чувала нищо за нея от моите източници — кимна накрая Ан, сякаш пo-скоро на себе си, — но имам обща представа за нея и знам, че тя не може да вкара Орден в играта.

— Тогава защо би взела кутията?

— Нали знаеш, има хора, които са водени от желанието да разрушат всичко хубаво в живота. Те питаят омраза към всичко добро. Този вътрешен импулс ги сближава с други като тях и те заедно се опитват да смажат всеки, който иска да живее свободно и се стреми към по-добро. Унищожаването на доброто — това е, което ги възбужда и се превръща в тяхна страст. В крайна сметка те мразят самия живот. Те се чувстват неспособни да се справят с неговите предизвикателства. Вместо да работят здраво, предпочитат да унищожат онези, които го правят. Вместо да създадат нещо значимо, искат да откраднат нещо, което друг е създал.

— Тоест, макар да не знаеш подробности за Шеста, предполагаш, че би потърсила друг като нея, също движен от омраза.

— Така е — потвърди Ан, — и какво означава това?

Когато стигнаха до долната площадка, Ничи спря за момент, облегна ръка на парапета и замислено започна да потропва с нокът върху белия мрамор.

— Това означава, че в крайна сметка тя ще търси съюз с онези, които държат другите две кутии — Сестрите на мрака. Може би вярват в различни неща, но са като сестри в омразата, която изпитват.

— Така е, дете — усмихна се Ан.

— Самата тя не може да използва кутията — заключи Ничи, разсъждавайки на глас. — Това означава, че я е откраднала като разменна монета. Кутията й е била необходима, за да спечели власт за себе си. Когато Голямата бариера падна, тя е видяла, че Новият свят е уязвим. Тя възнамерява да получи власт в замяна на кутията, която сега е у нея.

— Иска да си гарантира, че когато силата на Орден бъде активирана, тя също ще участва — кимна Ан. — Привлечена е от възможността за цялостното унищожение на всичко добро. Вероятно наистина иска повече власт за себе си, но истинската й страст е разрушаването на ценностната система и реда.

— Обаче има нещо, което не се връзва — Ничи поклати глава, загледана надолу към дългия коридор. — Малко вероятно е Сестрите на мрака да искат да имат нещо общо с вещица. Те се страхуват от нея.

— Но Пазителят ги плаши повече. Те трябва да разполагат с кутията, за да могат да освободят Орден. Не забравяй, че сега, когато са вкарали кутиите в играта, те ще загубят живота си, ако не отворят правилната кутия. Ще им се наложи да работят с Шеста.

— Сигурно — призна Ничи.

Все пак нещо липсваше, но тя не можеше да разбере какво. Но беше убедена, че имаше и още нещо.