Дан Браун
Цифрова крепост (78)

77.

Стратмор излезе от офиса на площадката с готов пистолет. Сюзан го следваше по петите и се питаше дали Хейл е още във „Възел 3“. Светлината от монитора на Стратмор зад тях хвърляше призрачните сенки на телата им върху металната решетка на пода. Сюзан инстинктивно се приближи още по-плътно зад началника си.

Малко след като се отдалечиха от вратата, сиянието на монитора отслабна и двамата потънаха в тъмнина. Единствената светлина идваше от звездите над главите им и слабото излъчване на мониторите зад разбитата стъклена стена на „Възел 3“.

Стратмор предпазливо се промъкваше напред, към мястото, където започваше тясната стълба. Премести беретата в лявата си ръка и започна да опипва перилата с дясната. Беше еднакво слаб стрелец и с двете, а в момента дясната му бе по-полезна да се подпира на нея. Падане по тези стълби би означавало в най-добрия случай инвалидна количка за всеки, а идеята на Стратмор за пенсиониране бе свързана с не чак толкова мрачно бъдеще.

Сюзан не виждаше нищо в мрака на „Крипто“ и се спускаше с ръка върху рамото на Стратмор. Даже от половин метър не различаваше очертанията на силуета му. Слагаше внимателно крак на всяко стъпало и после го плъзгаше, докато напипа ръба му.

Вече започваше да съжалява, че се е съгласила да се върне във „Възел 3“, за да търси ключовата фраза сред файловете на Грег Хейл. Стратмор бе настоял, че Хейл няма да има куража да ги докосне, но Сюзан не беше толкова сигурна. Хейл беше доведен до отчаяние. Пред него имаше само две възможности: да се измъкне от „Крипто“ или да влезе в затвора.

Някакъв вътрешен глас й казваше, че е най-разумно да изчакат обаждането на Дейвид и после да използват неговия ключ, но тя разбираше, че няма никаква гаранция, че той ще го намери. Питаше се какво го бави. Преглътна и продължи да върви след началника си.

Стратмор се спускаше тихо. Нямаше защо да предупреждават Хейл, че идват. Когато наближиха нивото на залата, Стратмор забави ход и внимателно протегна крак за последното стъпало. Намери го и токът на обувката му щракна върху черните теракотени плочки. Сюзан усети как мускулите на рамото му се напрягат. Бяха навлезли в опасната зона. Хейл можеше да е някъде тук.

Целта им — „Възел 3“ — се намираше от другата страна на TRANSLTR. Сюзан се молеше Хейл да е още там. Да лежи на пода и да вие от болка като куче… каквото си беше.

Стратмор пусна перилата, прехвърли пистолета в дясната си ръка и без нито дума продължи напред в тъмнината. Сюзан продължаваше да го стиска за рамото. Загубеха ли се, единственият начин да се намерят бе да нарушат мълчанието. Но тогава Хейл можеше да ги чуе. Само като много малка Сюзан понякога се бе чувствала така уязвима.

TRANSLTR бе единственият остров в черното море. На всеки няколко крачки Стратмор спираше и се вслушваше с готов пистолет. Единственият шум бе този на генераторите далеч под краката им. На Сюзан й се искаше да го дръпне и да се скрият на безопасно място, защото в тъмнината й се привиждаха какви ли не лица.

Бяха преполовили разстоянието, отделящо ги от TRANSLTR, когато тишината внезапно бе нарушена. Някъде в тъмнината, но като че ли над тях, пронизително остър звук разкъса нощта. Стратмор се извърна и тя загуби контакт с него. Изплашена, протегна ръка, за да го намери в мрака. Но началникът й сякаш бе изчезнал. Там, където само допреди малко се бе намирало рамото му, сега имаше само празен въздух. И загубила всякаква ориентация, тя залитна напред.

Тревожният звук на аларма продължаваше. Източникът му се намираше наблизо. Сюзан продължаваше да върви слепешком в тъмнината. Разнесе се изшумоляване на дрехи и звукът внезапно секна. Сюзан замръзна. В следващия миг се сбъдна един от детските й кошмари: някакво лице се материализира точно пред нея. Беше призрачно и зелено — лице на демон, със сенки отдолу-нагоре, сякаш врязани в деформираните му черти. Тя отскочи изплашено назад. Обърна се да побегне, но някой я сграбчи за ръката.

— Не мърдай! — нареди й шепнешком един глас.

За миг й се стори, че двете горящи очи пред нея са на Хейл. Но гласът не беше неговият. А докосването бе прекалено внимателно. Беше Стратмор — лицето му бе осветено отдолу от някакво електронно устройство с течнокристална индикация, което току-що бе извадил от джоба си. Тялото й облекчено се отпусна и тя отново задиша.

— По дяволите — изруга тихо Стратмор, — новият ми пейджър. — И с неодобрение погледна модела на SkyPager в ръката си. Беше забравил да го включи на беззвучна сигнализация. Най-ироничното бе, че беше отишъл в местния магазин за електроника да си го купи и бе платил за него в налични — малко бяха хората, които по-добре от Стратмор знаеха колко отблизо наблюдава АНС своите. А цифровите послания, получавани и изпращани от този пейджър, определено не бяха от онези, които Стратмор желаеше да станат известни другиму.

Сюзан се огледа притеснено. Дори да не беше усетил приближаването им до този момент, сега Хейл вече знаеше, че са тук.

Стратмор натисна няколко бутона и прочете постъпилото съобщение. После тихо изпъшка. Беше получил още лоши новини от Испания… не от Дейвид Бекър, а от другия, когото също бе изпратил в Севиля.

На три хиляди мили от тях един микробус за наблюдение се движеше по притихналите улици на Севиля. Микробусът бе нает от АНС от военната база в Рота по договор, носещ гриф „Умбра“ — най-високата степен за засекретеност. Двамата мъже в него бяха напрегнати. Не за пръв път получаваха спешни заповеди от Форт Мийд, но досега поне заповедите им не бяха идвали от толкова високо.

Агентът зад волана попита:

— Някакви следи от нашия човек?

Очите на партньора му не изпускаха сигнала, подаван към монитора от широкоъгълната антена на покрива на микробуса.

— Не. Продължавай в тази посока.