Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Digital Fortress, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 218 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)
Корекция
Mandor (2008)

Издание:

ИК „Бард“, 2004

Оформление на корица: Петър Христов, 2004

 

 

Издание:

Автор: Дан Браун

Заглавие: Цифрова крепост

Преводач: Иван Златарски

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-585-922-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2553

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна редакция от Mandor

Статия

По-долу е показана статията за Цифрова крепост от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Цифрова крепост
Digital Fortress
АвторДан Браун
Първо издание1998 г.
САЩ
ИздателствоБард
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видроман
СледващаШестото клеймо
ISBNISBN 9844831039

„Цифрова крепост“ е роман, написан от американския писател Дан Браун. В книгата се разкриват тайните на АНС (Агенция за национална сигурност на САЩ). Тази тайна организация всъщност се оказва известна на едва 3% от американските граждани. Убит е бивш служител на АНС, който се слави със своята гениалност в областта на компютърните технологии. Създал е неразбиваем шифър за защита на електронните пощи, който застрашава работата на АНС и сигурността на САЩ.

44.

Фил Чартрукян стоеше вцепенен в лабораторията. Последните думи на Стратмор не можеха да излязат от главата му: „Напуснете «Крипто»! Това е заповед!“ Той изрита кошчето за боклук и изруга с наслаждение в безлюдната лаборатория.

— Диагностика, дрън-дрън! И откога заместник-директор има право да заобикаля филтрите на „Гонтлит“?

На техниците от Сис-сек се плащаше, при това доста добре, за да пазят компютърните системи на АНС, и на Чартрукян му бяха внушили, че в длъжностната му характеристика има две изисквания: да е възможно най-гениален и абсолютно параноичен.

„Дявол да го вземе — възмущаваше се той, — та това дори не е параноя. Шибаният монитор показваше осемнайсет часа!“

Беше си вирус. Чартрукян го усещаше със сърцето си. Вече нямаше никакви съмнения какво се бе случило: Стратмор бе допуснал грешка, заобикаляйки защитата на „Гонтлит“, и сега се опитваше да им мъти съзнанието с врели-некипели за диагностика и други подобни.

Чартрукян нямаше да е толкова изнервен, ако единствената му грижа бе TRANSLTR. Де да бе така. Отстрани може и да изглеждаше иначе, но голямото декодиращо чудовище в никакъв случай не бе изолиран остров. Макар криптолозите да вярваха, че „Гонтлит“ едва ли не е създаден, за да им пази шедьовъра — разбивач на шифри, персоналът на Сиссек знаеше цялата истина. Филтрите на „Гонтлит“ служеха на по-висш бог — главната база данни на АНС.

За Чартрукян историята около създаването на базата данни бе крайно интригуваща. Въпреки усилията на Министерството на отбраната в края на 70-те да запази интернет за себе си, мрежата се бе оказала прекалено полезно средство, за да не привлече вниманието на частния сектор. В крайна сметка се бяха намесили университетите, скоро след което се бяха появили платените сървъри. Вратите на шлюза се бяха разтворили и през тях се бе изсипало обществото. Така в началото на 90-те замисленият като абсолютно сигурна система интернет вече бе тресавище, задръстено от безсмислени имейли и киберпорно.

След няколко така и не станали обществено достояние, но нанесли тежки поражения прониквания в мрежата на Отдела за морско разузнаване бе станало пределно ясно, че правителствените тайни вече не могат да се смятат за защитени, ако се намират на свързани към интернет компютри. Президентът, съвместно с Министерството на отбраната, бе подписал таен декрет, с който се отваряше вратата за финансиране на нова, абсолютно надеждна правителствена мрежа на мястото на покрития с помръкнала слава интернет, с цел да функционира като свързващо звено между разузнавателните организации на Съединените щати. И за да се прекъсне компрометирането и краденето на държавни тайни, цялата секретна информация бе прехвърлена на едно място, на едно изключително надеждно място — новосъздадената база данни на АНС, еквивалента на Форт Нокс в разузнавателните служби.

Буквално милиони информационни единици — засекретени снимки, ленти, документи, видеозаписи — бяха дигитализирани и въведени в свръхголямата база данни, след което оригиналите им бяха унищожени. Базата данни бе с тройно подсигурено автономно захранване и йерархична система за архивиране. Освен това се намираше на 65 метра под земята, с цел да е максимално защитена от магнитни полета и всякакви видове експлозии. Работата в центъра за обслужване на базата данни се считаше за „строго секретна — код умбра“ — възможно най-високото ниво на секретност.

Така тайните на страната бяха в безопасност. В непробиваемата база данни се съхраняваха чертежи на свръхсъвременни оръжия, списъци на лица в системата за опазване на свидетели, псевдоними на агенти, подробни анализи и препоръки за тайни операции. Списъкът беше безкраен. Никой повече нямаше да може да компрометира тайните на разузнаването.

Разбира се, служителите на АНС прекрасно съзнаваха, че полза от данните може да има само ако те могат да се ползват. Всъщност ползата от базата данни беше не в това, че бе събрала на едно място тайните „от улицата“, а в предоставянето на достъп до тях само на оторизираните лица. Всяка информационна единица си имаше ниво на секретност и беше достъпна само на правителствени служители с допуск, позволяващ достъп до данни на това ниво. Например командир на подводница можеше да се свърже и да изтегли от АНС последните сателитни снимки на руско пристанище, но не можеше да разбере плановете за предстоящата операция срещу наркобарони в Южна Америка. Аналитиците на ЦРУ можеха да изучават биографиите и профилите на известните наемни убийци, но никога не биха могли да се доберат до кодовете за изстрелване на ракети, предназначени само за президента.

Служителите на Сис-сек, разбира се, нямаха допуск за работа с базата данни, но бяха отговорни за нейната защита. Подобно на всички по-големи бази данни — като се започне с тези на застрахователните компании и се свърши с университетските — и тази на АНС бе обект на постоянни атаки от страна на всевъзможни хакери, опитващи да надникнат в тайните й. Само че програмистите на АНС бяха сред най-добрите на света. Никой никога досега не се бе и доближавал до проникване в базата данни на АНС. И АНС имаше всички основания да се надява, че това така и няма да се случи.

Чартрукян се обливаше в пот. Не можеше да реши да си ходи ли, или не. Проблем с TRANSLTR означаваше и проблем с базата данни. Безгрижието на Стратмор беше крайно тревожно.

Всички знаеха, че TRANSLTR и главната база данни на АНС са тясно и неразривно свързани. Всяка новоразбита от TRANSLTR схема на шифроване веднага се изстрелваше от „Крипто“ по 400-метров фибро-оптичен кабел в базата данни за надеждно съхранение. В свещения „склад на данни“ се влизаше през малко места и TRANSLTR ползваше една от вратичките. А „Гонтлит“ трябваше да е неумолимият пазач на вратата. Когото Стратмор бе заобиколил.

Чартрукян чуваше биенето на собственото си сърце. TRANSLTR бе изпаднал в 18-часов работен цикъл! Мисълта, че в него е попаднал компютърен вирус, който сега вършее на воля из подземията на АНС, бе прекалено ужасяваща.

— Длъжен съм да докладвам за това! — измърмори Чартрукян на себе си.

В подобни ситуации имаше само един човек, на когото да позвъни: старшият специалист по компютърна защита и безопасност на АНС, лесно избухливият сто и осемдесет килограмов компютърен гуру и създател на „Гонтлит“. Прякорът му бе Джаба. В АНС той бе нещо като полубог — бродеше из компютърните зали, гасеше виртуални пожари и без да се притеснява, ругаеше цветисто тъпотата на некадърници и невежи. Чартрукян нямаше съмнение, че в мига, в който Джаба разбере, че Стратмор си е позволил да заобиколи филтрите на „Гонтлит“, ще се случи нещо невиждано. „Лошо — помисли си той, — но аз имам задължения“. Вдигна слушалката и набра телефона, на който Джаба бе достъпен денонощно.