Дан Браун
Цифрова крепост (63)

62.

Стратмор и Сюзан стояха до затворения капак на шахтата и обсъждаха какво да правят.

— Там долу лежи трупът на Фил Чартрукян — каза Стратдор. — Ако се обадим за помощ, в „Крипто“ ще настане цирк.

— Какво предлагаш да направим тогава? — попита Сюзан, чието единствено желание в момента бе да се махне по-скоро оттук.

Стратмор помисли малко.

— Не ме питай как точно се е случило — каза той и погледна затворения капак, — но на мен ми се струва, че по една случайност сме открили и неутрализирали „Северна Дакота“. Страхотен късмет, ако питаш мен. — Той все още не можеше да повярва, че Хейл има нещо общо с плана на Танкадо. — Според мен Хейл крие ключа в своя терминал… макар да не изключвам да държи копие и у дома си. Както и да е, важното е, че сега е заключен.

— Защо тогава не позвъним на охраната, за да го арестуват?

— Моментът не е удобен — обясни Стратмор, — защото, ако Сис-сек надушат за безкрайната обработка на TRANSLTR, ще лъсне един нов проблем, с който не знам как ще се оправяме. Искам да кажа, че е най-добре да ликвидираме всички следи от „Цифрова крепост“, преди да отворим вратите.

Сюзан неуверено кимна. Планът звучеше добре. Когато охраната заловеше Грег Хейл някъде из подземните нива и го обвинеше в убийството на Фил Чартрукян, той вероятно щеше да се опита да ги изнудва със заплахата, че ще разкрие пред света факта на съществуването на „Цифрова крепост“. Но доказателството щеше да бъде заличено и Стратмор можеше да се преструва, че чува за пръв път за това: „Безкрайна обработка? Неразбиваем алгоритъм? Но това е абсурдно! Хейл не е ли чувал за принципа на Бергофски?“

— Ето какво трябва да направим — очерта Стратмор контурите на плана. — Изтриваме от компютрите кореспонденцията между Хейл и Танкадо. Изтриваме всички следи за това, че съм заобиколил филтрите на „Гонтлит“, изтриваме анализа на Фил Чартрукян, журналния файл за изпълнените задачи… всичко. „Цифрова крепост“ изчезва. Никога не е съществувала. Погребваме ключа на Хейл и се молим на бога Дейвид да намери копието у Танкадо.

Дейвид, сети се Сюзан и веднага побърза да го прогони от съзнанието си, защото трябваше да съсредоточи вниманието си върху задачите в момента.

— Аз поемам лабораторията на Сис-сек — каза Стратмор, — статистиката в журналния файл, статистиката за полиморфизма на низовете и всичко свързано с тези неща. Ти се залавяш с „Възел 3“. Изтрий цялата електронна поща на Хейл. Заличи доказателствата за някаква връзка с Танкадо и всички упоменавания на „Цифрова крепост“.

— Окей — съгласи се Сюзан, — ще изтрия целия твърд диск на Хейл. Ще го преформатирам.

— Не — възрази веднага Стратмор, — недей. Хейл най-вероятно крие там копие на ключа. Искам го.

Сюзан ахна:

— Искаш ключа? Мислех, че правим всичко това, за да унищожим ключа!

— Така е. Но аз искам да имам копие. Искам да отворя проклетия му файл и да видя какво представлява програмата му.

Сюзан споделяше любопитството на Стратмор, но инстинктът й подсказваше, че отключването на алгоритъма на „Цифрова крепост“ не е разумно, колкото и интересно да би било. За момента поне опасната програма оставаше заключена в зашифрованото си „хранилище“ и беше безвредна. Но в мига, в който я разшифроваха…

— Шефе, мисля, че ще е най-добре, ако просто я…

— Искам ключа — късо й отговори той.

Сюзан трябваше да признае, че откакто бе чула за „Цифрова крепост“, бе почувствала определено чисто академично любопитство да разбере какво точно е постигнал Танкадо и как го е направил. Защото фактът на съществуването на „Цифрова крепост“ противоречеше на фундамента на криптографията. Сюзан погледна началника си.

— Но ще изтриеш алгоритъма веднага след като го разгледаме?

— Абсолютно — без да оставя следа от него.

Сюзан се намръщи. Тя знаеше, че едва ли щяха да намерят ключа на Хейл веднага. Да се открие ключ със случайно съдържание на един от твърдите дискове във „Възел 3“ беше като да се намери загубен чорап в спалня с размерите на Тексас. Търсачките на информация в компютрите работят добре само когато знаеш какво точно търсиш, но този ключ бе със случайно съдържание. За щастие обаче, понеже в „Крипто“ често имаха работа със случайни данни, Сюзан и колегите й бяха разработили сложен процес, известен под името „несъответстващо търсене“. Ставаше дума за това да се накара компютърът да изследва всеки символен низ на твърдия диск, като сравнява низа със съдържанието на голям речник и маркира всеки низ, който изглежда безсмислен или със случаен характер. Първоначалната настройка на параметрите на програмата не беше лесна, но бе постижима, разбира се.

Сюзан разбираше, че тя е логичният избор на човек, който иска да намери ключа. Въздъхна и се помоли да не съжалява за това.

— Ако всичко мине добре, ще ми отнеме около половин час.

— Тогава да се залавяме за работа — каза Стратмор, сложи ръка на рамото й и я подбутна към „Възел 3“.

Обсипаното със звезди небе беше покрило купола като пелена. Сюзан се запита дали и Дейвид гледа в този момент същите звезди.

Когато наближиха тежката стъклена врата на „Възел 3“, Стратмор тихо изруга. Пултът на електронната ключалка на „Възел 3“ беше тъмен и вратата естествено бе затворена.

— Дявол да го вземе — каза той. — Захранването. Забравих.

Огледа плъзгащата се врата и пристисна длани в стъклото. Напъна се и се опита да я избута встрани. Дланите му бяха потни и се плъзгаха. Той ги изтри в панталоните си и опита пак. Този път вратата леко се отмести.

Сюзан застана зад него и опитаха заедно. Вратата се отвори може би два пръста — бледосиня ивица. Задържаха я така, но налягането на въздуха бе прекалено високо и след малко вратата отново хлопна и се затвори.

— Я почакай — каза Сюзан и застана този път пред Стратмор. — Окей, да опитаме пак.

Натиснаха. Вратата се открехна няколко сантиметра. Отвътре се изля синя светлина — терминалите бяха включени, понеже се смяташе, че работата им е критично важна за работата на TRANSLTR, така че те получаваха с приоритет част от аварийното захранване.

Сюзан заби тока на обувката си в мокета и натисна с все сили. Вратата започна да се движи. Стратмор помръдна, за да намери по-добър ъгъл, плъзна ръцете си в центъра на лявата половина и също натисна. Бавно и неохотно двете крила започнаха да се раздалечават. Сега бяха отворени на около крачка.

— Не отпускай — запъхтян каза Стратмор. — Само… още… малко.

Сюзан се намести така, че да опре рамо в отворения ръб на вратата. Отново забута с всички сили и този път беше по-лесно, понеже ъгълът бе съвсем друг. Но вратата се съпротивляваше на усилията им.

Преди Стратмор да успее да й попречи, Сюзан се вмъкна в пролуката. Искаше да се махне от „Крипто“ и познаваше Стратмор достатъчно добре, за да е сигурна, че той няма да мръдне оттук, докато не намерят ключа в компютъра на Хейл.

Застана между двете крила на вратата и натисна така, че костите й изпукаха. Вратата натискаше обратно. Изведнъж Сюзан я изпусна и крилата мигновено започнаха да се затварят. Стратмор се бореше, но сам нямаше шанс. Миг преди крилата да се захлопнат Сюзан скочи от другата страна и се строполи на пода.

Началникът й с мъка открехна вратата на няколко сантиметра и опря лице в междината.

— Господи, Сюзан… удари ли се?

Сюзан стана и оправи дрехите си.

— Нищо ми няма.

Огледа се. Във „Възел 3“ нямаше никого. Синкавото сияние на мониторите придаваше на всичко някаква призрачност. Тя се обърна към притисналия лице към пролуката Стратмор — на тази светлина той изглеждаше болнаво бледен.

— Сюзан — каза той, — дай ми двайсет минути да изтрия каквото трябва в Сис-сек. Когато свърша, връщам се при моя терминал и спирам TRANSLTR.

— Добре! — отвърна Сюзан и огледа тежката стъклена врата. Знаеше, че докато TRANSLTR не освободи част от консумираната мощност от аварийното захранване, тя ще си остане пленник във „Възел 3“.

Стратмор пусна крилата и те се захлопнаха с щракване. Сюзан проследи с поглед как началникът й изчезва в мрака под купола на „Крипто“.