Дан Браун
Цифрова крепост (36)

35.

Бекър смаяно изгледа Росио.

— Продали сте пръстена?

Тя кимна и копринената й червена коса се разпиля по раменете.

Бекър се молеше да не е чул правилно. Тя сви рамене и отговори:

— На едно момиче до парка.

Краката на Бекър омекнаха. „Не, това не е възможно!“ Росио игриво се усмихна и направи знак към германеца.

— Er queria que lo guardara. Той искаше да го запазим, но не се съгласих. В мен тече кръв на житана — циганска, нали разбирате, а ние, житаните, освен че имаме червена коса, сме и много суеверни. Пръстен, предложен от умиращ човек, не е на добро.

— Познавате ли момичето? — продължи да разпитва Бекър.

Росио изви вежди.

— Vaya. Май наистина много искате този пръстен, а?

Бекър мрачно кимна.

Грамадният немец ги гледаше объркано. Романтичната му вечер явно отиваше по дяволите, а той нямаше представа защо.

— Was passiert? — неспокойно попита той. „Какво става?“

Но Бекър не му обърна внимание.

— Всъщност не го продадох — обясни Росио. — Опитах се, но тя беше хлапе и нямаше никакви пари. Накрая просто й го дадох. Ако знаех за щедрото ви предложение, със сигурност щях да го задържа.

— А защо си тръгнахте от парка? — настояваше да разбере цялата истина Бекър. — Пред очите ви е умрял човек. Защо не изчакахте идването на полицията? Можехте да дадете пръстена на тях.

— Аз имам нужда от много неща, господин Бекър, но не си търся сама неприятностите. Освен това онзи старец се справяше добре и без нас.

— Канадецът?

— Да, той повика линейка. Ние решихме да си тръгнем. Наистина не виждах никаква причина да забърквам моя приятел с полицията.

Бекър кимна разсеяно. Все още се мъчеше да приеме този нов жесток обрат. „Просто е подарила проклетия пръстен!“

— Опитах се да помогна на умиращия — обясни Росио. — Но той не искаше да му се помага. Започна с пръстена… навираше го в лицата ни. Ръката му беше с три стърчащи криви пръста. Бъркаше с нея в лицата ни, сякаш бяхме длъжни да го вземем. Аз не исках, но приятелят ми накрая го прие. И тогава онзи почина.

— А вие опитахте да му направите изкуствено дишане? — предположи Бекър.

— Не… Дори не го докоснахме. Приятелят ми се изплаши. Може да е голям, но много хленчи. — И тя прелъстително се усмихна на Бекър. — Не се притеснявайте… той не знае и дума испански.

Бекър се намръщи. Все още не можеше да си обясни синините по гърдите на Танкадо.

— А онези от бърза помощ опитаха ли се да го съживят… сърдечен масаж, нещо такова?

— Нямам представа. Нали ви казах, че си тръгнахме, преди да дойдат.

— Искаш да кажеш веднага след като сте откраднали пръстена — поправи я кисело Бекър.

Росио го изгледа гневно.

— Не сме откраднали никакъв пръстен. Човекът умираше. Намеренията му бяха повече от ясни. Изпълнихме последната му воля.

Бекър омекна. Росио беше права — на тяхно място сигурно и той щеше да постъпи по подобен начин.

— Но после го дадохте на някакво момиче?

— Нали ви казах. Този пръстен ме плашеше. А тя носеше много бижута. Помислих си, че може да й хареса.

— А на нея не й ли се стори странно? Че просто й подарявате някакъв пръстен?

— Не. Обясних й, че сме го намерили в парка. Мислех си, че ще предложи да ми даде някакви пари, но тя не го направи. А аз само исках да се отърва от него.

— Кога по-точно й го дадохте?

Росио сви рамене.

— Ами… днес следобед. Около час след като го получихме.

Бекър погледна часовника си — беше 23:48. Следата бе на повече от осем часа, с други думи, съвсем студена. „И какво, по дяволите, правя тук? Аз трябва да съм в Смоуки Маунтинс“. Той въздъхна и зададе единствения въпрос, за който можеше да се сети:

— Как изглежда момичето?

— Era un punki — отговори Росио.

— Un punki? — погледна я изненадано Бекър.

— Si. Punki.

— Пънкарка.

— Да, пънкарка — потвърди тя на английски и веднага превключи обратно на испански. — Mucha joyeria. Много бижута. Странна висулка на едното ухо. Череп, струва ми се.

— В Севиля има рокери-пънкари?

Росио се усмихна.

— Todo bajo el sol. Под слънцето има всичко. — Това беше мотото на севилското Бюро по туризма.

— А каза ли ви името си?

— Не.

— Спомена ли къде отива?

— Не. Говореше испански много лошо.

— Не е била испанка? — поиска да се увери Бекър.

— Не, беше англичанка… мисля. С тъпо боядисана коса в червено, бяло и синьо.

Бекър се намръщи на странния образ.

— Може да е била американка — предположи той.

— Не мисля — възрази Росио. — Носеше тениска, която приличаше на английското знаме.

Бекър унило кимна.

— Добре… Коса, боядисана в червено, бяло и синьо, тениска, щампована като английското знаме, и висулка с формата на череп на ухото. Нещо друго?

— Нищо. Най-обикновена пънкарка.

Най-обикновена пънкарка? Бекър идваше от свят на тениски с емблемите на колежи и консервативни прически; той дори не можеше да си представи за какво му говори младата жена.

— И все пак… можете ли да се сетите за още нещо? — настоя той.

Росио се позамисли.

— Не, това е всичко.

В същия миг леглото силно изскърца. Клиентът на Росио неспокойно бе преместил тежестта си. Бекър се обърна към него и заговори на гладък немски.

— Noch etwas? Нещо друго? Нещо, което би ми помогнало да открия пънкарката, на която сте дали пръстена?

Настана тягостна тишина. Гигантът като че ли искаше да каже нещо, само че не знаеше как да го направи. Долната му устна затрепери за миг, после той събра сили и проговори. Четирите думи, които изрече, определено бяха на английски, но силният немски акцент ги правеше почти неразбираеми.

— Шибай се и пукни!

Бекър се изуми.

— Моля?!

— Шибай се и пукни! — повтори мъжът и му показа среден пръст.

Бекър бе прекалено изморен, за да се засегне. Шибай се и пукни! И този много хленчел, а? Той се обърна към Росио и каза:

— Май злоупотребих с гостоприемството ви.

— Не му обръщайте внимание — засмя се тя. — Малко е объркан. Но ще си получи, каквото очаква. — Тя тръсна коса и му намигна.

— Нещо друго? — с надежда попита за последен път Бекър. — Нещо, което би ми помогнало?

Росио обаче поклати глава.

— Това е всичко. Не вярвам, че някога ще я намерите. Севиля е голям град… и е много лесно човек да се загуби в него.

— Е, ще опитам, каквото е по силите ми. — „Въпрос на национална сигурност“.

— Ако късметът не ви се отвори — подхвърли Росио и погледна многозначително дебелия плик в джоба на Бекър, отбийте се пак. Приятелят ми сигурно ще спи. Почукайте тихо. Ще вземем друга стая. Ще видите една страна на Испания, която никога няма да забравите. — И палаво нацупи устни.

Бекър си позволи вежлива усмивка.

— Трябва да вървя. — И се извини на германеца за прекъсването.

Гигантът срамежливо се усмихна.

— Keine Ursache.

Бекър се отправи към вратата. „Няма проблем? А какво стана с «Шибай се и пукни»?“