Дан Браун
Цифрова крепост (101)

100.

Улохот вземаше стъпалата на „Жиралда“ през две-три. Единствената светлина в спираловидния коридор идеше от процепите в стената. „В капана е. Дейвид Бекър ще умре!“ Улохот се качваше с изваден пистолет. Придържаше се към външната страна, за да попречи на Бекър да го атакува по някакъв начин отгоре — свещниците от ковано желязо на всяка площадка биха представлявали сериозно оръжие, ако Бекър решеше да ги използва. Но Улохот смяташе, че ще види навреме бъдещата си жертва. Пък и пистолетът имаше значително по-голям обхват на действие от свещник, та макар и висок метър и половина.

Улохот се движеше бързо, но внимателно. Стъпалата бяха стръмни — тук бяха намирали смъртта си туристи. Но това не беше Америка — нямаше никакви предупредителни надписи, никакви перила… Това беше Испания. Ако си имал глупостта да паднеш, вината си е твоя, независимо кой е построил стълбището.

Улохот подмина един от намиращите се на височината на плещите му процепи и погледна навън. Намираше се откъм северната страна и доколкото можеше да прецени, беше на приблизително половината височина.

Зад завоя вече се виждаше платформата за наблюдение. По стълбището до върха не се виждаше никой. Дейвид Бекър нямаше желание да му се противопостави. Улохот реши, че може да не го е видял да влиза в кулата. Това означаваше, че изненадата е на негова страна… не че се нуждаеше от такова предимство. Улохот държеше всички козове. Дори конструкцията на кулата бе в негова полза — стълбището излизаше на наблюдателната платформа при югозападния ъгъл и Улохот щеше да има пряка видимост към всеки ъгъл на килията, без никаква възможност Бекър да го нападне в гръб. Най-сетне, щеше да излезе от тъмно на светло. „Идеално място за убиване“.

Улохот прецени на око разстоянието до вратата. Седем крачки. Представи си как ще го направи. Ако стоеше максимално вдясно, щеше да може да вижда най-левия ъгъл на платформата, преди да стигне до нея. И ако Бекър се окажеше там, щеше да стреля. Ако не, щеше да влезе внимателно вътре, щеше да се измести на изток и щеше да се озове с лице към десния ъгъл — единственото друго място, където можеше да е Бекър. Усмихна се.

ОБЕКТ: ДЕЙВИД БЕКЪР — ТЕРМИНИРАН

Моментът бе настъпил. Той провери пистолета.

И после се хвърли напред. Платформата изплува пред погледа му. Левият ъгъл бе празен. Както бе решил предварително, Улохот се плъзна вътре с лице, обърнато надясно, и моментално стреля. Куршумът рикошира от голата стена и свирна край ухото му. Но там нямаше никого. Дейвид Бекър просто бе изчезнал.

Три площадки по-надолу, на сто метра над „Хардин де лос Наранхос“, Дейвид Бекър висеше на външната стена на „Жиралда“ като човек, решил да направи утрешната си серия набирания на перваза на прозорец. Докато Улохот се бе качвал устремно нагоре, Бекър се бе спуснал три нива и се бе измъкнал през един от тесните процепи. После бе увиснал на ръба му — точно навреме. Убиецът бе минал на сантиметри от него, но в бързината бе пропуснал да забележи побелелите от напрежение пръсти, вкопчени в перваза.

Бекър благодареше на Господ, че ежедневните му мачове по скоуш задължително започваха едва след двайсет минути на тренажора „Наутилус“, които бяха развили бицепсите му за това свръхусилие. За нещастие, въпреки здравите си ръце, в момента Бекър просто не можеше да се набере, за да се вмъкне вътре. Раменете му горяха. Раната в ребрата го разкъсваше. А твърдият ръб на перваза се забиваше в пръстите му като натрошено стъкло.

Той разбираше, че само след секунди убиецът ще тръгне да се връща. И този път, приближавайки се отгоре, едва ли щеше да пропусне да забележи пръстите на Бекър.

Бекър затвори очи и се набра. Вече бе ясно, че само чудо може да спаси живота му. Пръстите му започваха да се изплъзват. Погледна надолу покрай висящите си крака. Падането щеше да е от огромна височина и в портокаловата горичка. Нулева вероятност за оцеляване. Болката в ребрата му вече се превръщаше в сериозен проблем. Чу тежките стъпки на слизащ бързо човек и затвори очи. Сега или никога! Скръцна със зъби и се набра.

Каменната повърхност безмилостно ожули китките му. Той прехвърли едната си ръка през стената и се хвана за вътрешния ръб. Зарита. Тялото му тежеше като оловно и той имаше усещането, че някой е завързал краката му с въже и го дърпа надолу. Бореше се за живота си. Малко по малко се изтегли на лакти. Сега вече се виждаше ясно — подал глава през процепа, като осъден на смърт под гилотината. Отново ритна няколко пъти енергично, за да си помогне. Вече беше наполовина вътре. Гърдите му висяха в кулата. Стъпките се приближаваха. Бекър извъртя ръцете си и натисна с тях назад. Изведнъж тялото му пренесе центъра на тежестта си от вътрешната страна на стената и той падна на стълбите.

Улохот не чу тупването, но усети, че Бекър е точно под него. Скочи напред, насочил пистолета. Зърна за част от секундата краката на Бекър и стреля инстинктивно, но веднага разбра, че няма да улучи. Рикоширалият куршум звънна надолу.

Продължи да се спуска по стълбището след жертвата си с гръб, опрян в стената, за да има възможно най-широк ъгъл. Спираловидното стълбище бавно се изнизваше пред погледа му, но през цялото време Бекър беше на сто и осемдесет градуса пред него, невидим. Той пък бе избрал вътрешната страна на стълбите, намалявайки ъгъла. Двамата слизаха, като привързани за въртящ се диаметър, опрял с единия си край в стената, а с другия — вътрешната периферия на стълбището. Един изстрел щеше да е достатъчен. Улохот неумолимо скъсяваше разстоянието. Знаеше, че дори Бекър да стигне жив долу, просто няма къде да избяга — той щеше да го застреля в гръб, докато бягаше през вътрешния двор. Изнесе се по-навътре, където изминаваше по-късо разстояние и слизаше по-бързо. Усещаше, че Бекър е съвсем наблизо. Виждаше сянката му всеки път, когато минеше покрай прозорец. Надолу… Надолу… По спиралата. Струваше му се, че всеки момент ще го види на поредния завой. Държеше под око както сянката му, така и стълбището.

Изведнъж му се стори, че Бекър се препъва. Сянката залитна наляво, извъртя се странно, застина за миг и пак се върна в средата. Улохот скочи напред. „Сега те хванах!“

Нещо метално проблесна точно пред краката му и се стрелна към глезените му със скоростта на рапира. Улохот се опита да смени траекторията, по която се бе устремил, но инерцията му бе прекалено голяма. Беше прекалено късно. Нещото вече беше между краката му и го препъна. Ръцете на Улохот се разпериха в търсене на някаква опора, но срещнаха само празен въздух. Той излетя във въздуха, завъртя се, прелетя през централната шахта и за част от секундата мина покрай Бекър, който лежеше по корем с изпънати ръце. Свещникът, с който бе спънал Улохот, все още бе заплетен между краката на убиеца.

Улохот се удари веднъж в отсрещната стена, после рухна на стълбището. Пистолетът падна и изтропа. Понесено от инерцията, тялото на Улохот продължаваше да се търкаля надолу — направи така цели пет пълни оборота, преди да спре. Не му достигнаха само дванайсет стъпала, за да се изтърколи във вътрешния двор.