Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (22)

XXI. МЪСКУА ТЪРСИ ПРИЯТЕЛЯ СИ

Най-малко половин миля Мъскуа вървя по дирята на лангдън. Първо тичешком, после ходом и накрая съвсем спря и седна като куче, обърнал се към далечния склон. Ако лангдън не беше на кон, Мъскуа нямаше да спре, докато не се умори. Но, на мечето не му беше харесал затворът в панера. Ужасно се беше мятало и блъскало там, а на два пъти конят, които го носеше, го тръсна силно и това тръскане бе нещо като земетресение за Мъскуа. Знаеше, че клетката и Лангдън са напред. Той поседя и поскимтя тъжно, но не продължи към тях. Беше сигурен, че приятелят, който беше обикнал ще се върне след малко. Той винаги се връщаше. Никога не беше го напускал. Затова мечето се залови да търси „пролетна хубост“ и самодивско цвете и известно време гледаше да не се отдалечи много от мястото където мина керванът. Целия ден остана на изпъстрените с цветя ливади под склона, беше много приятно на припек и намери много гнезда на луковични корени, които толкова обичаше. Мъскуа рови и се нахрани, подремна си след обеда, но когато слънцето взе да клони на залез и тежките сенки на планините легнаха в долината, започна да го хваща страх. Беше още много мъничко мечешко бебе прекарало единствено ужасната нощ след смъртта на майка си. Тир беше заместил майка му, а Лангдън замести Тир, тъй че Мъскуа досега никога не беше изпитал самотата и празнотата на мрака. Той се вмъкна под гъстак от тръни близо до пътеката и продължи да чака, да се ослушва и да души, без да губи надежда. Звездите изгряха, ясни и ярки, но тази вечер обаянието им не беше достатъчно силно, за да го накара да излезе. Чак призори предпазливо се измъкна от трънливото си убежище.

Слънцето събуди в него отново смелост и самоувереност и той заброди назад в долината, миризмата на конската диря се усещаше все по-слабо и по-слабо, докато най-после се загуби съвсем. Този ден Мъскуа яде малко трева и няколко корена на самодивско цвете, а когато настъпи втората нощ, се озова пред склона, по който керванът беше дошъл от долината, където бяха Тир и Искуао. Беше уморен и гладен и съвсем се бе изгубил. Тази нощ спа в края на кух паднал дънер. На другия ден продължи и много дни и нощи след това прекара сам в голямата долина. Мина близо до вира, където двамата с Тир бяха срещнали старата мечка, зарови гладно с нос рибените кости и заскимтя. Обиколи по края тъмното дълбоко езеро. Видя пак сенчести същества да пърполят в здрача на гората. Мина през яза на бобрите и преспа две нощи до задръстеното от трупи място, от което беше наблюдавал Тир да изхвърля първата им риба. Беше вече почти забравил Лангдън и мислеше повече за Тир и майка си. Чувствуваше нужда от тях. Чувствуваше по-голяма нужда от тях, отколкото някога бе чувствувал нужда от другарството на човека, защото Мъскуа бързо се превръщаше отново в дива твар.

Едва в началото на август стигна седловината, която водеше към долината и изкачи склона, където Тир за първи път чу гърма и усети жиленето от пушките на белия човек. През тези две седмици Мъскуа бързо беше израсъл, въпреки че вечер често беше лягал да спи гладен и вече не се страхуваше от тъмнината. Той мина през дълбоката, неогряна от слънце клисура над глинестата локва и понеже можеше да излезе само на едно място, стигна най-после билото на седловината, което беше превалил Тир и което Лангдън и Брюс също превалиха по петите му. И другата долина — неговата родна долина — лежеше пред Мъскуа.

Разбира се, той не я позна. Не видя и не подуши в нея нищо познато.

Но, това беше такава прекрасна долина, тъй щедро изпълнена с изобилие и слънчев блясък, че не бързаше, да я прекоси. Там намери цели градини от „пролетна хубост“ и самодивско цвете. А на третия ден уби първата си истинска плячка. Малко остана да се спъне в едно мармотче, не по-голямо от червена катерица и се нахвърли отгоре му, преди зверчето да успее да избяга. С него се нагости чудесно.

Изтече цяла седмица, преди Мъскуа да мине по коритото на потока близо до склона, където беше умряла майка му. Ако бе вървял по гребена на склона, щеше да намери костите й, оглозгани от диви твари. Изтече още една седмица, докато стигна до малката ливада, където Тир уби мъжкаря карибу и голямата черна мечка.

И сега Мъскуа разбра, че си е у дома!

Цели два дена Мъскуа не се отдалечи на повече от двеста ярда от мястото на пиршеството и на двубоя и денонощно чакаше Тир. После трябваше да търси храна по-надалеч, но всеки следващ обед, когато планините започнеха да издължават своите сенки, се връщаше в горичката с направеното от тях хранилище, което крадливата черна мечка плячкоса.

Един ден Мъскуа се отдалечи повече от друг път да търси корени. Беше най-малко на половин миля от мястото, което бе направил свой дом, и душеше около една канара, когато голяма сянка падна внезапно върху му. Той вдигна очи и половин минута стоя като прикован, сърцето му туптеше и трептеше, както небеше никога туптяло и трептяло преди. На пет стъпки от него стоеше Тир! Голямата мечка гризли стоеше неподвижно като него и втренчено го гледаше. А след това Мъскуа изскимтя като кутре от радост и изтича при него. Тир наведе огромната си глава, зарови нос в козината на гърба на Мъскуа и така те стояха, без да помръднат, още половин минута. Сетне Тир се запъти нагоре по склона, сякаш мечето никога не се беше губило, а Мъскуа, щастлив, тръгна подир него.

След това настъпиха много дни на чудни странствува-ния и славни пиршества и Тир водеше Мъскуа на хиляди нови места в двете долини и из планините между тях. Имаше прекрасни дни на риболов, имаше и още един карибу, убит отвъд хребета.

И Мъскуа ставаше все все по-тлъст и по-тлъст и по-тежък и по-тежък, докато към средата на септември стана колкото голямо куче. Сетне дойдоха горските плодове и Тир знаеше кои къде растат ниско в долините — първо дивите червени малини, после сапунените ягоди, а след тях вкусното черно френско грозде в прохладните дебри на горите, едро кажи-речи колкото череши и почти толкова сладко, колкото захарта, с която Лангдън беше хранил Мъскуа. Това черно френско грозде допадаше на Мъскуа най-много. То растеше на гъсти тежки чепки, по почернелите от тях храсти нямаше листа и той можеше да се назоби до насита за пет минути.

Но, най-после настъпи времето, когато плодовете свършиха. Беше октомври. Нощите бяха много студени, слънцето не грейваше дни наред и небето бе мрачно, забулено с облаци. По върховете снегът ставаше все по-дълбок и по-дълбок и все не се топеше там горе, близо до гребена. Сняг заваля и в долината, първо само колкото да разстеле бял килим, от който на Мъскуа му мръзнеха краката, но този сняг скоро изчезна. Пронизващи ветрове задухаха от север и вместо ромолещата музика на долината през лятото, нощем се чуваше рязко пищене и виене, дърветата издаваха тъжни стонове и на Мъскуа му се струваше, че целият свят се променя.

В тези студени и мрачни дни той се чудеше защо Тир се придържа до брулените от ветровете склонове, когато би могъл да намери подслон в низините. А Тир, ако изобщо можеше да му го обясни, му каза, че тези склонове са последните им източници на храна. В долините ягодите бяха свършили, тревата и корените вече не бяха достатъчно хранителни за тях. Не можеше вече да губят време да търсят мравки и личинки, а рибата не се показваше и се криеше в дълбоките води. Беше сезонът, когато карибу имат обонявдие, остро като на лисиците и са бързи като вятъра. Само по склоновете се намираха обедите, в които те можеха да бъдат сигурни — обедите на гладните дни, състоящи се от мармоти и земни мишки. Тир изравяше сега тези животинки и Мъскуа помагаше в ровенето според силите си. Неведнъж двамата обръщаха цели коли пръст, за да стигнат до закътано зимно жилище на семейство мармоти, а понякога ровеха с часове, за да хванат три-четири малки суяка, не по-големи от червени катерици, но от тлъсти по-тлъсти.

Така доживяха последните дни на октомври и навлязоха в ноември. Сега вече снегът и студените ветрове, свирепите виелици от север не спираха, а вировете и езердта започнаха да се покриват с лед. И въпреки това Тир не напускаше склоновете, а Мъскуа трепереше от студ нощем и се чудеше дали слънцето не ще изгрее никога вече.

Един ден към средата на ноември внезапно, както изравяше семейство мармоти, Тир спря, слезе право в долината и се запъти на юг по най-делови начин. Бяха на десет мили от клисурата с глинестата локва, когато тръгнаха, но големият гризли пое с такава жива крачка, че стигнаха там същия следобед, преди да се стъмни. Два дена след това Тир като че ли изобщо нямаше никаква цел в живота.

В клисурата нямаше нищо за ядене и той блуждаеше сред скалите, душеше и се ослушваше, и общо взето се държеше по начин, който окончателно объркваше Мъскуа. Следобеда на втория ден Тир спря в горичка от нискорасли борове, под които земята беше постлана с окапали игли. Той се залови да яде тези игли. Те нямаха много привлекателен вид за Мъскуа, но нещо подсказа на мечето, че трябва да прави това, което прави Тир и то започна да ги ближе и гълта, без да знае, че това бе последното приготовление на природата за дългия им сън.

Беше четири часът, когато стигнаха пред отвора на дълбоката пещера, в която се беше родил Тир и тука Тир отново спря, подуши вятъра нагоре-надолу и зачака кой знае какво. Здрачаваше се. Буря виеше и вилнееше над клисурата. Хапещи ветрове бръснеха от върховете, а небето беше черно и премрежено от сняг. Една минута големият гризли постоя с глава и рамене в отвора на пещерата. Сетне влезе. Мъскуа го последва. Дълбоко, дълбоко навътре отиваха те в непрогледния мрак и ставаше все по-топло и по-топло, а виенето на вятъра замираше, докато се превърна в шепот. Тир употреби най-малко половин час да се нагласи точно така, както искаше да заспи. След това Мъскуа се сви до него. Беше му много топло и много удобно.

Тази нощ бурята вилня и снегът се трупаше. Той се сипеше над клисурата на облаци и се носеше между бреговете й на още по-гъсти облаци. Всичко потъна в дълбок сняг. Когато настъпи утрото, нямаше отвор на пещера, нямаше скали и не се виждаха черни и червени дървета и храсти. Всичко беше бяло и безмълвно и нямаше вече ромолеща музика в долината. Дълбоко в дъното на пещерата Мъскуа се въртеше неспокойно. Тир отрони тежка въздишка. След това двамата заспаха дълъг, дълбок сън. Може би те сънуваха.