Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (18)

XVII. НАЙ-ПОСЛЕ ТИР

Тази нощ голямата самотност отново обзе Мъскуа. Брюс и Метусин бяха така изморени след трудното изкачване на хребета, че си легнаха рано, Лангдън направи същото и остави Пипунаскус там, където го беше хвърлил Брюс. Мъскуа кажи-речи не се помръдна след откритието, което накара сърцето му да забие малко по-бързо.

Не знаеше какво е смърт, а понеже Пипунаскус беше тъй топъл и мек, струваше му се, че ей сега ще се размърда. Не изпитваше никакво желание да се бие с него сега. Пак стана много, много тихо, звездите осеяха небето, а огънят догоря.

Но, Пипунаскус не се раздвижи. Отначало лекичко, Мъскуа го забута с носа си, задърпа копринената му козина, като през цялото време тихо скимтеше, сякаш казваше: „Не искам да се бия с тебе повече, Пипунаскус! Събуди се и хайде да се сдобрим!“

Но въпреки това Пипунаскус не се помръдна и най-после Мъскуа се отказа от всякаква надежда да го събуди. Като продължаваше да скимти на дебелия си малък неприятел от зелената ливада колко съжалява, че го е гонил, той се сгуши близо до Пипунаскус и след малко Забпа.

Лангдън стана пръв сутринта и когато отиде да види как е прекарал Мъскуа нощта, внезапно се спря и цяла минута стоя, без да мръдне, след което нисък чудноват вик се изтръгна от устните му. Защото Мъскуа и Пипунаскус се бяха сгушили толкова близо един до друг, колкото ако бяха и двамата живи и кой знае как Мъскуа беше успял да направи така, че мъртвото мече го прегръщаше с една от лапичките си.

Тихичко Лангдън отиде там, където спеше планинецът, и след една-две минути Брюс се върна заедно с него, като си търкаше очите. Тогава и той се вторачи, а след това двамата се спогледаха.

— Месо за кучетата — пошепна Лангдън. Ти го донесе, за да храним кучетата, Брюс!

Брюс не отговори. Лангдън не каза нищо повече и двамата почти не проговориха цял час след това. През този час Метусин дойде и отмъкна Пипунаскус и вместо да го одере и даде на кучетата, го сложи в дупка долу в коритото на потока и го засипа с пясък и камъни. Брюс и Лангдън направиха поне толкова за Пипунаскус.

Този ден Метусин и Брюс пак отидоха оттатък хребета. Планинецът беше донесъл със себе си парчета кварц, в които имаше несъмнени следи от злато, и двамата се върнаха с всичко необходимо за промиване. Лангдън продължи да възпитава Мъскуа. Няколко пъти го заведе близо до кучетата и когато те започваха да ръмжат и да се дърпат на каишките си, Лангдън ги биеше, докато благодарение на своята схватливост те разбраха, че не бива да закачат Мъскуа, макар и да е мечка. Следобеда на този втори ден той го освободи съвсем от въжето и без всякакво затруднение го хващаше всеки път, когато искаше да го върже отново.

На третия и четвъртия ден Брюс и индианецът изследваха долината на запад от планинската верига и окончателно се убедиха, че намерено от тях „злато“ представлява само отделни камъчета, довлечени от пролетните води, което няма да ги направи милионери. На четвъртата вечер, която се случи облачна и студена, Лангдън направи опит да сложи Мъскуа да спи до него. Очакваше да има неприятности. Но, Мъскуа беше мирен като коте и щом се настани по-удобно, почти не се помръдна до утрото. Част от нощта Лангдън спа, отпуснал една от ръцете си върху мекото топло тяло на мечето.

Според Брюс беше вече време да продължат преследването на Тир, но влошилото се състояние на коляното на Лангдън осуети плановете им. Лангдън не можеше да измине повече от четвърт миля, а положението, което беше принуден да заеме на седлото, му причиняваше такава болка, че бе немислимо да подновят лова дори на коне.

— Нищо няма да изгубим, ако почакаме още няколко дена — утешаваше го Брюс. Ако дадем на тоя звяр по-дълга почивка, може да стане малко по-нехаен.

Трите следващи дни не бяха лишени от полза и удоволствие за Лангдън. Той научаваше от Мъскуа повече, отколкото знаеше досега за мечките, а особено за мечетата, и си взимаше подробни бележки. Кучетата сега бяха вързани сред група дървета на цели триста крачки от стана и мечето постепенно го оставиха на свобода. То не правеше опит да избяга и скоро откри, че и Брюс и Метусин също са негови приятели. Но, Лангдън беше единственият, подир когото ходеше.

Сутринта на осмия ден след гонитбата на Тир Брюс и Метусин заминаха на коне за източната долина, като отведоха и кучетата. Метусин трябваше да вземе един ден преднина, а Брюс възнамеряваше да се върне в стана същия следобед, та да могат на другия ден двамата с Лангдън да тръгнат нагоре по долината. Беше великолепно утро. Прохладен ветрец духаше от северозапад и към девет часа Лангдън върза Мъскуа за неговото дърво, оседла си коня и пое надолу по долината. Нямаше намерение да ловува. Беше удоволствие просто да язди срещу този вятър, да го вдишва и да се любува на прелестите на планината. Тъй измина три-четири мили на север, докато стигна до широк нисък склон, който се врязваше в хребета в западна посока. Обзе го желание да хвърли поглед към другата долина и понеже коляното не го безпокоеше, тръгна в зигзаг нагоре и за половин час стигна почти до върха. Тука се видя пред късо стръмно нагорнище, което го принуди да слезе от коня и да продължи пеш. На гребена се озова сред ширнала се равна ливада, заградена от двете страни с отвесни голи скали, образували процеп в планината, а четвърт миля напред виждаше как ливадата изведнъж се превръща в склон, спускащ се към долината, в която искаше да надзърне.

На половината от тазн четвърт миля в ливадата имаше падина, която оставаше извън погледа му, и когато дойде до ръба й, Лангдън внезапно се просна по лице и една-две минути лежа неподвижен като камък. Сетне бавно повдигна глава.

На стотина крачки от него, събрано около малко вирче, имаше стадо кози. Бяха над тридесетина, повечето женски и малки ярета. Лангдън можа да различи само два козела. Половин час лежа неподвижно и ги наблюдава. После една от козите тръгна с двете си ярета към стръмнината, друга я последва и като видя, че цялото стадо се кани да се придвижи, Лангдън бързо скочи на крака и затича с всички сили към тях. За миг козите, козлите и малките ярета се сковаха от неочакваното му появяване. Те само се поузвърнаха и останаха тъй, сякаш нямаха сили да побягнат, докато той не измина половината разстояние. Тогава като че ли изведнъж дойдоха на себе си и се втурнаха в див панически бяг към склона на най-близката планина. Копитата им скоро зачаткаха по камъните и шистите и половин час Лангдън чуваше глухия тътен на камъните, съборени от копитата им високо сред чукарите и върховете. Накрая те се превърнаха в малки бели точици на фона на небето.

Той продължи и подир няколко минути вече гледаше надолу другата долина.

В южна посока тази долина бе закрита за погледа му от огромна издадена скала.

Не беше много висока и Лангдън се закатери по нея. Почти достигна върха, когато обувката му се закачи в плочниците и при падането той стовари пушката си със страшна сила върху един камък. Остана здрав и читав, ако не се смята лекото изщракване в болното коляно. Но, пушката пострада. Прикладът беше разтрошен близо до затвора и едно извиване на ръката го отчупи окончателно. Понеже носеше две, запасни пушки в снаряжението си, това произшествие не го разтревожи, колкото би го разтревожило при други обстоятелства и Джим продължи да се катери по канарите, докато излезе на нещо, което приличаше на широка гладка издатина, водеща около пясъчниково разклонение на планината. Стотина крачки по-нататък Лангдън откри, че издатината завършва с отвесна стена от скали. От това място обаче пред него се откриваше прекрасна гледка на широкия простор между двата хребета към юг. Той седна, извади си лулата и се приготви да се порадва на великолепната панорама в краката си, докато поеме дъх.

С бинокъла си можеше да огледа с мили напред и това, което наблюдаваше, беше несмущаван от ловци, девствен простор. Само на някаква половин миля стадо карибу прекосяваше бавно във върволица дъното на долината към зелените склонове на запад. Джим долавяше в слънчевата светлина долу блясъка на множество крила на бели яребици. След малко цели две мили по-нататък видя овци, които пасяха на слабо затревен склон. Питаше се колко ли такива долини има в необятните предели на канадските планини, които се простират на триста мили от морето до прерията и на хиляда мили към север и юг. Стотици и хиляди — казваше си той и всяка прекрасна долина е цялостен свят сама за себе си, свят, изпълнен със свой живот, свои езера, потоци, гори, свои радости и свои трагедии. В тази долина, към която гледаше, се чуваше същият ромон и се виждаше същият топъл слънчев блясък, който изпълваше всички други долини и въпреки това тука също имаше различен живот. Други мечки обикаляха склоновете, които Джим забелязваше смътно с невъоръжено око далече на запад и север. Това бяха нови владения, изпълнени с други перспективи и други тайни и той забрави времето и глада, както седеше прехласнат от тях. Струваше му се, че тези стотици или хиляди долини никога не ще остареят за него, че би могъл да броди из тях вечно, да минава от една в друга, и че всяка ще има свой чар, свои тайни за отгатване, свой живот за изучаване. За него те бяха до голяма степен непостижими, неразгадаеми, загадъчни като самия живот, криеха съкровищата си и си ромоляха през вековете, дарявайки живот на много живи същества, като изискваха в замяна друго множество мъртви. И като гледаше заляното от слънце пространство, Лангдън се чудеше каква ли е историята на гази долина и колко ли томове биха се изпълнили, ако самата долина можеше да я разкаже. Той знаеше — ще зашепне първо за сътворението на света. Ще разкаже как са се разделяли, гърчили и оттегляли океани, за онези първи чудни ери, когато не е имало нощ и всичко е било ден. Когато навяващи ужас огромни чудовища са крачили там, където сега Джим виждаше карибу да пият от ручея, и когато грамадни крилати същества, полуптици-полузверове, са се носели в небето, където сега виждаше да се рее орел. А след това долината щеше да разкаже за промяната — за този страхотен час, когато земята наклонила оста си и настъпила нощ, тропическият свят се превърнал в ледников и се родили нови форми живот, за да го изпълнят. Навярно дълго след това — мислеше си Лангдън — се е появила първата мечка, за да замести мамута, мастодонта и чудовищните зверове, въдили се заедно с тях. И тази първа мечка е била прадядото на същата гризли, която той и Брюс се канеха да убият на другия ден!

Толкова погълнат бе Джим в своите мисли, че не чу един шум зад гърба си.

Но, после нещо го стресна. Като че някое от чудовищата, които рисуваше във въображението си, бе въздъхнало близо до него. Лангдън се обърна бавно и в същия миг сърцето му сякаш спря да бие и кръвта замръзна в жилите му. Преградил издатината, разтворил огромните си челюсти, заклатил бавно глава от страна на страна, зад него стоеше и гледаше хванатия в капан свой враг Тир, царят на планините!

Това трая миг-два, колкото ръката на Лангдън неволно да сграбчи счупената пушка.