Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (6)

V. МЪСКУА

Тир се беше качил в пролома, щом се пукна зората. Беше се схванал, когато стана от локвата, но сега раната почти не го пареше и болеше. Още го болеше, но не както предишната вечер. Цялото му неразположение не беше само в рамото, нито в някое отделно определено място. Беше му лошо и ако беше човек, щеше да е в легло с термометър под мишницата и лекар да му мери пулса. Той вървеше нагоре по пролома бавно и отпуснато. Неуморим в търсенето на храна, той вече не мислеше за ядене. Не беше гладен и не му се ядеше. С горещия си език често лочеше от хладната вода на потока, а още по-често се обръщаше наполовина назад и душеше въздуха. Знаеше, че човешката миризма и непознатата гръмотевица и още по-необяснимата светкавица, са зад него. Цяла нощ беше останал нащрек и се пазеше и сега.

За никоя определена болка Тир не познаваше определен лек. Не беше ботаник в точния смисъл на тази дума, но Духът на дивите твари бе предопределил той сам да си бъде лекар. Както котката търси коча билка, така Тир търсеше известни неща, когато не се чувствуваше добре. Всичко горчиво не е хинин, но лекарствата на Тир положително бяха горчиви и както се качваше по пролома, носът му бе наведен ниско до земята и той душеше в ниските шубраци и гъсталаци, край които минаваше. Така стигна местенце, обрасло със смрадлика — четири-пет пръста високо растение с червени зърнести плодове, колкото дребни зърна грах. Сега те бяха не червени, а зелени, горчиви като жлъчка, и съдържаха кръвоспирашо вещество, наричано ува урси. Тир яде от тях. След това намери сапунени ягоди, които растяха на храсти, приличащи много на френско грозде. Плодовете бяха вече по-едри от френско грозде и ое зачервяваха. Индианците ядяха тези плодове, когато имаха огън и Тир си хапна от тях, преди да продължи. Те също бяха горчиви. Душеше и дърветата и най-сетне намери каквото му трябваше. Беше разновидност на бора и на няколко места, където можеше да досегне, имаше протекла прясна смола. Мечката рядко отминава тези борове с потекла смола. Тя е главното им подкрепително средство и Тир облиза прясната смола с езика си. По този начин погълна не само терпентин, но по косвен път и цяла фармакопея от лекарства, които се правят именно от това вещество. Докато стигна края на пролома, стомахът му представляваше доста, добре снабден билков магазин. Между другото Тир беше изял почти половин кварта смърчови и балсамови игли. Кучето, когато е болно, яде трева; мечката, когато е болна, яде борови или балсамови игли, ако може да ги намери. Тя подплатява с тях стомаха и червата си и в последния час, преди да се настани за зимния си сън.

Слънцето още не се беше вдигнало, когато Тир стигна края на пролома и се спря за малко пред отвора на ниска пещера, която отиваше дълбоко в недрата на планината. Докъде стигаха спомените на Тир, не би могло да се каже, но в целия свят, доколкото той го познаваше, само това бе неговият дом. Пещерата беше не повече от четири фута висока и два пъти по-широка, но много пъти по-дълбока и с под, настлан с мек бял пясък. Някога, през миналите векове, малко поточе е шуртяло от тази пещера и другият й край представляваше удобна спалня за някоя мечка, когато температурата стигнеше петдесет градуса под нулата. Преди десет години майката на Тир влезе там да спи през зимата, а когато се заклатушка навън да зърне за първи път пролетта, заедно с нея се заклатушкаха три мечета. Тир бе едно от тях. Беше още полусляп, защото мечетата проглеждат едва пет седмици след като се родят; а нямаше и много козина по тялото му, защото мечето гризли се ражда голо като бебе и очите му се отварят, и козината почва да расте горе-долу по едно и също време. Оттогава Тир преспа осем зими в този свой пещерен дом.

Искаше му се да влезе там сега. Искаше му се да легне в дъното на пещерата и да почака, докато му поолекне. Може би две или три минути той се двоуми и души с копнеж входа на пещерата си, а след това смръкна вятъра, който идваше от долу, от пролома. Нещо му подсказа, че трябва да продължи.

Към запад имаше полегато нагорнище от пролома до върха и Тир се заизкачва по него. Слънцето беше вече доста високо, когато той стигна билото и пак спря за малко да си почине и погледна надолу, към другата половина на владенията си.

Тази долина беше още по-прекрасна от другата, където Брюс и Лангдън бяха навлезли преди няколко часа. От гребен до гребен беше не по-малко от две мили широка, а в другите две посоки се простираше като безкрайна лъкатушна гледка в златно, зелено и черно, докъдето можеше да види окото. От мястото, където стоеше Тир, тя приличаше на необятен парк. Зелените склонове стигаха до самите върхове на планините и до половината път нагоре по тези склонове — крайната граница на дърветата; по зелената площ имаше пръснатд купчинки смърчове и балсамови дървета, сякаш посадени там от човешка ръка. Някои от тези горички не бяха по-големи от декоративните кътчета в градски парк, а други покриваха цели акри, десетки акри; в подножието на склоновете от двете страни като декоративни бордюри се нижеха редки и непрекъснати ивици гора. Между тези две черти на гората се ширеше меката, леко нагъната ливада на откритата долина, изпъстрена с възморави кичури бизонска върба и пелин, зелени гъсталаци от шипки и трънки и групички дървета. В дъното на долината течеше поток.

Тир слезе към четиристотин крачки по-долу от мястото, където беше спрял, и се запъти на север по зеления склон, така че вървеше от една към друга от напомнящите парк купчинки дървета на сто и петдесет до двеста крачки над края на гората. На тази височина, по средата между ливадите на долината и първите шисти и голи скали на върховете идваше най-често на лов за дребен дивеч. Тлъстите мар-моти започваха вече да се приличат на слънце по камъните. Проточените им, леки подсвирвания, които приятно се извишаваха над ромона на планинските води, изпълваха въздуха с ритмична музика. От време на време някой от тях изсвирваше рязко за предупреждение съвсем наблизо и се притискаше с цялото си тяло до камъка, докато голямата мечка минеше край него, и за малко никакво свирене не нарушаваше тихото бъблене в долината. Но, Тир и не помисляше за лов тази сутрин. На два пъти се сблъска с бодливи свинчета — най-сладката мръвка за него — и ги отмина, без да ги забележи. Топлата, сънна миризма на карибу стигна до него жарка и прясна от един гъстак, но той не се доближи до гъстака да го проучи.

От едно долче, тясно като черен ров, долови дъха на язовец. Два часа пътува непрекъснато през средата на склоновете, преди да извие надолу През гората към потока.

Глината, полепила се по раната му, започваше да се втвърдява и той отново нагази до рамената в един вир и постоя там няколко минути. Водата изми повечето от глината. Още два часа Тир вървя край потока и често пиеше вода. После дойде „сапус ууин“ — шест часа след като беше напуснал глинестата локва. Плодовете на смрадликата, сапунените ягоди, боровата смола, смърчовите и балсамовите игли и водата, която беше изпил, смесили се всички в стомаха му в голяма доза, го накараха да повърне и Тир се почувствува безкрайно по-добре, толкова по-добре, че за първи път се обърна назад и изръмжа по посока на неприятелите си. Рамото още го болеше, но гаденето беше минало.

Дълги минути след „сапус ууин“ той стоя, без да се помръдне и много пъти ръмжа. Гъргорещият звук дълбоко в неговите гърди беше придобил сега ново значение. До миналата вечер и днешния ден Тир не познаваше истинска омраза.

Бе влизал в двубой с други мечки, но яростта на двубоя не беше омраза. Тя идваше бързо и си отиваше бързо. От нея не оставаше такава нарастваща грозота. Той е близал раните, раздрани от противник и доста често му е било приятно да ги лекува. Но, това ново нещо, породило се в него, беше друго. С незабравяща и свирепа омраза той мразеше съществото, което го беше ранило. Мразеше човешката миризма. Мразеше чудноватото същество с бяло лице, което бе видял, вкопчило ое в брега на пролома и омразата му включваше всичко, свързано с него. Това бе омраза, породена от инстинкта, която преживяното бе събудило неочаквано от дългата дрямка. Без да е виждал или помирисвал човек преди, той разбра, че човекът е най-смъртният му враг и че трябва да се бои от него повече, отколкото от всички диви същества в планините. Беше готов да се бие с най-голямата гризли. Беше готов да се нахвърля върху най-свирепата глутница вълци. Беше готов да се изправи, без да трепне, пред наводнение или пожар. Но от човека трябва да бяга! Трябва да се крие! Трябва постоянно да се пази по върховете и в низините с очи, уши м нос! Защо усети това, защо разбра съвсем неочаквано, че едно същество — пигмей на ръст и въпреки това най-страшно от всички врагове, които Тир познаваше, е навлязло в неговия свят, бе чудо, което само природата можеше да обясни. Това бе някакво вслушване назад в замъглената от вековете памет на мечешкия род до най-ранните дни на човека, преди всичко човека с боздугана, човека с копие, закалено от огън, човека с кремъчно острие на стрелата, човека с примката и капана н най-после човека с пушка. През всичките векове човекът е бил едничкият му и единствен господар. Природата му го беше втълпила — втълпявала му го е в течение на сто, хиляда или десет хиляди поколения. И сега за първи път в живота му тази спяща част от неговия инстинкт се стресна и събуди, и той разбра. Той намрази човека и отсега нататък щеше да мрази всичко, което мирише на човек. И заедно с тази омраза за първи път изпита СТРАХ. Ако човекът никога не беше тласкал Тир и нему подобните към смъртта, светът нямаше никога да го знае под името Ursus horribilis, страшната мечка.

Тир все още вървеше покрай потока, като си проправяше пътя бавно и тромаво, но неотклонно, с ниско наведени глава и врат, а огромните му задни части се повдигаха и отпускаха при това търкалящо се движение, присъщо на всички мечки, а особено на гризли. Дългите му нокти потракваха по камъните. Чакълът скърцаше под-тежките му стъпки. Той оставяше огромни следи по мекия пясък. Тази част от долината, в която сега навлизаше, имаше за него особено значение и той започна да се разтакава и често спираше да души въздуха във всички посоки. Тир не беше едноженец, но вече много разгонни периоди бе идвал да търи своята Искуао из тези чудни ширнали се поляни и ливади между двата хребета. Можеше винаги да се надява през юли тя да го чака или да го търси с този странен настървен копнеж за майчинство в гърдите. Беше великолепна гризли, която идваше от западните области, когато нагонът за съешаване я повикаше. Беше едра и силна, с хубав златистокафяв косъм, тъй че децата на Тир и неговата Искуао бяха най-хубавите мечки из тези планини. Майката ги отнасяше със себе си неродени и те отваряха очи, живееха и се биеха в долини и по склонове далече на запад. Ако в по-сетнешни години на Тир се случеше да изгони собствени деца от свои ловища или да ги нашиба в двубой, природата бе тъй добра да скрие това от него. Той приличаше на повечето мрънкащи стари ергени, включително и тези с по две ръце и бели лица, и не обичаше дечурлига. Понасяше мечета, както някой опак стар женомразец би понасял едно розово пеленаче, но не беше жесток като Пънч, защото никога не беше убил нито едно мече. Винаги ги е наплясквал хубавичко, колчем са дръзвали да се доближат до него, но винаги с отворена мека длан на лапата си и само толкова вложена в удара сила, колкото да ги търколи презглава, като пухкави клъбца. Това беше единственият начин, по който Тир изразяваше недоволството си, когато непозната майка-мечка нахълташе в неговите предели с мечетата си. В други отношения беше голям кавалер. Не пъдеше майката и мечетата й, не влизаше в бой с нея, колкото свадлива и неприятна да беше. Дори ако ги завареше да ядат от някоя негова плячка, не си позволяваше друго, освен да напляска мечетата. Само едно изключение имаше в живота му. Предишната година беше теглил хубав бой на една същинска Ксантипа — мечка от рода на „новите жени“, която толкова настояваше да му докаже, че не той е господарят, за да запази мъжкото си достойнство, Тир се видя принуден да я натупа. Тя напусна царството му тичешком, а трите й злобно фучащи мечета се поклащаха подире й като черни балончета.

Всичко това е донякъде необходимо, за да обясни неочакваното буйно раздразнение, с което Тир долови известна топла, близка миризма, когато заобиколи купчината огромни обли камъни. Той спря, обърна глава и изръмжа по своя не-висок гъргорещ начин. На шест стъпки от него, притиснало се с цялото си тяло до белия пясък на пътеката, досущ като уплашено до смърт кутре, което още не може да реши дали е срещнало приятел или враг, се гърчеше н трепереше самото мече. Беше не повече от тримесечно — твърде малко, за да се отдели от майка си — и имаше остра светлокафява муцунка и бяло петно на малките си гърди, което показваше, че е член от семейството на черните мечки и не е гризли. То се мъчеше с всички сили да каже: „Аз се загубих, заблудих се или са ме отвлекли, гладен съм и имам игла от бодливо свинче в крака си.“ Но, въпреки това с повторно зловещо ръмжене Тир затърси между канарите майката. Тя не се виждаше, не можеше да я подуши и тези два факта го накараха да обърне огромната си глава пак към мечето. Мъскуа — така би го нарекъл всеки индианец — беше припълзял една-две стъпки по малкото си коремче и приятелски се заизвива при втория оглед на Тир. Сетне припълзя още половин стъпка напред и ниско гъргорене прозвуча в гърдите на Тир. „Не се приближавай повече — предупреждаваше той — или ще те катурна!“ Мъскуа разбра. Той остана да лежи като мъртъв, с нос, лапи и корем, притиснати към пясъка, а Тир отново се заоглежда. Когато очите му се върнаха при Мъскуа, мечето беше на три стъпки от него, мърдаше, притиснало се към пясъка и тихичко скимтеше. Тир повдигна дясната си лапа на една педя от земята. „Само да се помръднеш още и ще те цапна!“ — изръмжа той. Мъскуа се загърчи и затрепери, облиза устни с мъничкото си червено езиче, наполовина от страх и наполовина като молба за милост и въпреки вдигнатата лапа на Тир плахо припълзя още на една педя. Вместо ръмжене ог гърлото на Тир се чу нещо като хъркане. Тежкият му крак се отпусна на пясъка. За трети път той се огледа наоколо, подуши въздуха и пак изръмжа. Всеки свадлив стар ерген би разбрал това ръмжене. То гласеше: „Къде ли, по дяволите, се е дянала майката на малкия?“

Тогава се случи нещо неочаквано. Мъскуа се беше примъкнал близо до ранения крак на Тир. Той се надигна и носът му долови мириса на прясната рана. Езичето му нежно я допря. То беше като кадифе, това езиче. Усещането беше чудно приятно и Тир остана да стои там за много мигновения, без да се помръдне или Издаде някакъв звук, докато мечето ближеше раната му. Сетне наведе голямата си глава. Подуши мекото, дружелюбно кълбо, дошло при него. Мъскуа сиротно изскимтя. Тир изръмжа, но по-благо този път. Това вече не беше заплаха. Горещият му език докосна веднъж муцунката на мечето. — Ела! — каза той и продължи пътешествието си на север.

А по петите му затича сиротното мече със светлокафява муцунка.