Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (16)

XV. ЗАЛАВЯНЕТО

В скривалището си Мъскуа чу последните звуци от сражението на издатината. Дупката беше пукнатина в скалата с формата на триъгълник, отворен навън и мечето се беше натикало колкото можеше по-навътре в тесния ъгъл. Мъскуа видя Тир да минава пред отвора на убежището му, след като бе убил четвъртото куче.

Чу потракването на ноктите му, когато отстъпваше нагоре по пътеката и най-после разбра, че Тир си е отишъл и враговете са го последвали. Но, все още го беше страх да излезе. Тези непознати преследвачи, дошли от долината, го бяха изпълнили със смъртен ужас. Пипунаскус не беше събудил у него страх. Дори голямата черна мечка, убита от Тир, не беше го ужасила тъй, както тези пришълци с червени уста и бели зъби. Затова си остана в цепнатината, вмъкнал се колкото можеше по-навътре, като тапа, набита в пушечна цев.

Той още чуваше джафкането на кучетата, когато други, по-близки звуци го хвърлиха в нов ужас. Лангдън и Брюс обиколиха тичешком издадения ръб в стената от скали и при вида на мъртвите кучета спряха, а от Лангдън се изтръгна вик на ужас. Бяха на някакви си двадесетина стъпки от Мъскуа. За първи път мечето чуваше човешки гласове. За първи път миризмата на човешка пот изпълваше ноздрите му и то почти не дишаше от този нов страх. После единият от ловците се изправи точно пред пукнатината, в която се беше скрил и Мъскуа видя първия си човек. След миг хората се изгубиха от погледа му.

Малко по-после чу гърмежите. След това кучешкият лай започна да се отдалечава все повече и повече, докато вече не можеше да се чуе изобщо. Беше към три часът — времето на обедната почивка в планината и беше много тихо. Дълго Мъскуа не се помръдна. Ослушваше се. И не чуваше нищо. Друг страх се надигаше в гърдите му сега — страхът да не загуби Тир — и всеки миг Мъскуа се надяваше, че Тир ще се върне. Един час остана, стаил се в скалата. Сетне чу едно „чип-чип-чип“. Мъничко, шарено скално зайче излезе на издатината, където Мъскуа можеше да го види и се зае предпазливо да изследва единия от убитите ердейли. Това вдъхна смелост на Мъскуа. Той понаостри уши. Тихичко изскимтя, сякаш умоляваше да бъде признат и приет за приятел от единственото животинче, което беше близо до него в този ужасен час на самота и страх. Лека-полека изпълзя от скривалището си. Най-после малката му, кръгла, космата глава се подаде навън и той се озърна.

На пътеката нямаше никой и мечето се запъти към скалното зайче. С рязък писък шареното мъниче се втурна към своята твърдина и Мъскуа остана отново сам. Няколко мига постоя, без да знае какво да прави, като душеше въздуха, напоен с мириса на кръв, на хора и на Тир. После се запъти по нагорнището.

Знаеше, че Тир е отишъл в тази посока, и ако притежаваше ум и душа, сега те бяха изпълнени само с едно желание — да настигне големия си приятел и закрилник. Дори страхът от кучетата и хората — тези неизвестни величини в живота му до днес, бледнееше пред страха, че е загубил Тир. Мъскуа нямаше нужда от очи, за да следва дирята. Тя пареше носа му и той хукна колкото можеше по-бързо по криволиците й нагоре. Имаше места, където му беше много трудно да напредва с късите си крака, но той храбро продължаваше, обладан от вяра и насърчен от прясната диря на Тир. Едва след час и нещо Мъскуа успя да достигне голия плочник, който водеше до границата на снега и върховете, и беше четири часът, когато пое нагоре по тези последни триста ярда, които го деляха от билото. Там горе, вярваше той, щеше да намери Тир. Но, го беше страх и както забиваше малките си нокти в плочника, продължаваше тихичко да си скимучи.

Мъскуа не вдигна вече глава към превала на върха, след като потегли. За да направи това, би трябвало да спре и да се обърне настрана, защото нагорнището беше стръмно. И стана така, че когато стигна половината път до върха, Мъскуа не видя, че Лангдън и Брюс се връщат през билото, а не можеше да ги подуши, защото вятърът духаше нагоре, а не надолу. Без да подозира присъствието им, мечето стигна линията на снеговете. То душеше с възторг огромните дири на Тир и вървеше по тях. А над него Брюс и Лангдън го чакаха, ниско приклекнали, оставили пушките си на земята и свалили дебелите си фланелени ризи, разпънали ги готови в ръце. Когато Мъскуа дойде на по-малко от двадесет ярда от тях, те връхлетяха отгоре му като лавина.

Едва когато Брюс се стовари върху него, Мъскуа се съвзе достатъчно, за да се помръдне. Видя и си даде сметка за опасността в последната пета от секундата. Щом Брюс се хвърли напред, разтворил ризата като мрежа, Мътжуа се спусна настрана. Проснал се по очи, Брюс загреба, в ризата си сняг и го притисна до гърдите, повярвал за миг, че е хванал мечето, а в същото време Лангдън направи скок, но дългите крака на приятеля му го препънаха и той се запремята презглава по заснежения склон. Междувременно Мъскуа търти надолу по наклона толкова бързо, колкото можеха да го носят късите му крака. След миг Брюс хукна подире му, а Лангдън се присъедини към гонитбата десет стъпки по-назад. Внезапно Мъскуа направи остър завой и инерцията, с която тичаше Брюс, го отнесе тридесет-четиридесет стъпки по-надолу, където върлинестият планинец можа да се спре само като се преви отдве, подобно на джобно ножче, и заби крака, ръце, лакти и дори рамена в меките шисти. Лангдън беше успял да свие и преследваше Мъскуа. Той се хвърли по лице, прострял ризата тъкмо когато мечето направи още един завой, и стъпи да крака. Лицето му беше изподраскано, а от устата си изплю половин шепа пръст и глина. За нещастие на Мъскуа вторият му завой го насочи право срещу Брюс и преди да може да завие отново, той се видя обгърнат от ненадеен мрак и задух, а над него проехтя сатанински тържествуващ крясък.

— Хванах го! — крещеше Брюс.

Вътре в ризата Мъскуа дращеше, хапеше и ръмжеше н Брюс едва можа да се справи, докато Лангдън дотича с втората риза. Много скоро Мъскуа беше повит като индианско бебе. Краката и тялото му бяха омотани толкова стегнато, че не можеше да ги помръдне. Главата му не беше увита. Тя беше единственото, което се виждаше от него и единственото, което можеше да движи. Изглеждаше толкова кръгла, уплашена и смешна, че за една-две минути Лангдън и Брюс забравиха разочарованията и загубите си през този ден и се смяха до сълзи. После Лангдън седна от едната страна на Мъскуа, а Брюс от другата и двамата натъпкаха и запалиха лулите си. Мъскуа не можеше дори да се възпротиви на това.

— Ей, че ловци сме и ние! — каза тогава Лангдън. Тръгнахме за гризли, а хванахме това!

Той погледна мечето. Мъскуа го разглеждаше толкова сериозно, че Лангдън безмълвно му се учуди за миг, после извади лулата бавно от устата си и протегна ръка.

— Мечо, мечо, хубав мечо — галено заговори той.

Ушичките на Мъскуа бяха щръкнали напред. Блестящите му очи бяха като стъклени — толкова неподвижни и вторачени. Брюс, без да го забележи Лангдън, се хилеше в очакване.

— Мечо няма да хапе … не … не … хубавият малък мечо… ние нищо няма да му направим на мечо…

В следващия миг див писък огласи планинските върхове, когато острите като игли зъби на Мъскуа се забиха в един от пръстите на Лангдън, а възторженият кикот на Брюс можеше да подплаши дивеча на една миля наоколо.

— Гледай го ти малкия дявол! — хлъцна Лангдън, засмука пръста и след това прихна да се смее заедно с Брюс. Той е юнак … и какъв юнак! Ще го наречем Злончо, Брюс. Бога ми, винаги съм искал такова мече, откакто дойдох в планините, и ще си го отведа дома! Не е ли смешно зверче?

Мъскуа завъртя глава — единственото у него, което не беше сковано и неподвижно като мумия и внимателно заразглежда Брюс. Лангдън се изправи и хвърли поглед назад към билото. Лицето му беше твърдо и непоколебимо.

— Четири кучета! — рече той, сякаш говореше на себе си. Три долу … и едно там горе! Той помълча и сетне каза:

— Не мога да го разбера, Брюс. Благодарение на тях сме ударили петдесет мечки и не бяхме загубили нито едно куче до днес.

Брюс връзваше на клуп ремъчка от еленова кожа през корема на Мъскуа и я гласеше така, че да може да носи мечето, както бе носил кофа вода или бел сланина. Той стана и Мъскуа увисна на ремъчката.

— Попаднали сме на кръвница — отговори той. А месоядна гризли е най-лошият звяр на земята, когато се дойде до бой или лов. Кучетата никога не могат да я задържат, Джими и ако сега не се стъмни скоро, нито едно от тях няма да се върне. Те ще я зарежат, когато се стъмни … ако някои останат живи. Тоя звяр ни е подушил и можеш да се обзаложиш, че е разбрал какво го е повалило там на снега. Той препуска … и при това бързо. Ако го видим пак, ще е чак на двадесетина мили оттук.

Лангдън отиде нагоре да вземе пушките и когато се върна, Брюс го поведе по надолнището, като носеше Мъскуа, увиснал на ремъчката. Те спряха за мъничко на окървавената издатина в скалите, където Тир беше отмъстил на мъчителите си. Лангдън се наведе над кучето, което голямата гризли беше обезглавила.

— Това е Бискуитс — рече той, а ние винаги сме смятали, че тя е единственото страхливо куче в глутницата. Другите две са Джейн и Тобър, а Фриц е горе на върха. Три от най-добрите ни кучета, Брюс!

Брюс гледаше надолу от издатината. Той посочи натам и с изумление възкликна:

— Ето още едно, просто хвърлено от стръмнината! Джими, това прави пет!

Юмруците на Лангдън здраво се свиха, когато погледна от ръба на пропастта. От гърлото му се изтръгна звук, сякаш се давеше. Брюс разбра значението му. Оттам, където стояха, се виждаше черно петно на обърнатите нагоре гърди на кучето сто стъпки под тях. Само едно от глутницата имаше такъв белег. То беше любимецът на Лангдън. Беше го направил галениче на цялата експедиция.

— Това е Дикси — каза той. За първи път усети пристъп на гняв като вълна да залива цялото му същество и лицето му беше пребледняло, когато се обърна отново към пътеката. Сега вече имам няколко основания да ударя тая гризли, Брюс — додаде той. Диви коне не биха могли да ме отделят от тези планини, докато не я убия. Ще остана до зимата, ако дотрябва. Кълна се, че ще я убия … ако не избяга.

— Няма да направи такова нещо — рече отсечено Брюс и пак пое надолу по пътеката с Мъскуа.

Досега Мъскуа бе слисан и доведен до състояние на покорство от това, което навярно му се е сторило напълно безнадеждно положение. Беше напрягал и сетния мускул на тялото си, за да помръдне крак или лапа, но бе повит толкова здраво, колкото не е бил увит Рамзес. Обаче сега започна лека-полека да му става ясно, че както се клатушка напред-назад, муцунката му често бръска крака на неговия неприятел, а зъбите му все още бяха свободни. Мечето задебна удобен случай и той му се удаде, когато Брюс направи дълга крачка надолу и при това остана тялото на Мъскуа за част от секундата опряно на камъка, от който слизаше. По-бързо, отколкото можеше да мигне, Мъскуа го ухапа. Ухапа го здравата и дълбоко и ако воят на Лангдън бе нарушил тишината на разстояние една миля, ревът, който сега се изтръгна от Брюс, го надхвърли поне с още половин миля. Това беше най-безумният, най-смразяващият кръвта звук, който Мъскуа бе някога чувал — много по-ужасен дори от лая на кучетата и така го уплаши, че той веднага пусна крака. И сега отново се изуми. Чудноватите двукраки същества не направиха никакъв опит да му отмъстят. Този, когото беше ухапал, заподскача минута-две нагоре-надолу на един крак по най-непонятен начин, а другият седна на камък, залюшка се напред-назад с ръце на корема и нададе странен, гръмовит рев с широко отворена уста. Тогава другият спря да подскача и също нададе този странен рев. За Мъскуа той можеше да бъде всичко друго, но не и смях. Обаче това го накара да повярва в едно от двете неща: Или тези уродливи чудовища не смееха да се бият с него или бяха много миролюбиви и нямаха намерение да му направят нищо лошо. Но, те станаха по-предпазливи и щом слязоха в долината, понесоха го между двамата, закачен на пушка.

Беше почти тъмно, когато се приближиха до няколко балсамови дървета, червени от блясъка на огън. Това беше първият огън за Мъскуа. Той виждаше за първи път и коне — чудовища със страшен вид, по-големи дори от Тир. Трети човек — Метусин, индианецът — пристъпи да посрещне ловците и Мъскуа се видя предаден в ръцете на това същество. Сложиха го ма една страда, така че светлината на огъня заслепяваше очите му, и докато единият от уловилите го мъже го хвана за двете уши, и то така силно, че го заболя, другият закопча на врата му каишка за спъване на коне вместо нашийник. За халката на тази каишка вързаха дебело въже от оглавник, а другия край на въжето вързаха за едно дърво. През време на тези операции Мъскуа ръмжеше и се мъчеше с все оила да ухапе. След още половин минута го освободиха от ризите и когато едва се изправи на четирите си разтреперани крака, лишени временно от всякаква сила да побягнат, той показа мъничките си зъбки и заръмжа колкото можеше по-свирепо.

И отново за негово изумление това не оказа никакво въздействие върху странната му компания, освен че и тримата — включително индианецът — отвориха уста и вдигнаха в хор същата гръмогласна и необяснима врява, която единият от тях беше надал, когато Мъскуа заби зъби в крака му на планинския склон. Всичко това беше страшно озадачаващо за малкото мече.