Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (13)

XII. В ТАЙНСТВЕНАТА НОВА СТРАНА

Тир беше тръгнал за това, което индианците наричат „пимутао“. Животинският му ум изведнъж събра две и две и макар може би да не беше решил, че това прави четири, умствената му аритметика бе достатъчно точна, за да го убеди, че верният за него път е да върви право на север. По вре мето, когато Лангдън и Брюс стигнаха най-горната точка на пътя, направен от овните, и се вслушаха в далечния лай на кучетата, малкият Мъскуа изпадна в пълно отчаяние. Да върви подир Тир, бе нещо като игра на гоненица без нито миг почивка. Един час след като напуснаха овнешката пътека, те стигнаха до възвишението в долината, където се разделяха водите. От тази точка едно поточе течеше на юг към басейна на езерото Такла, а друго на север, към Бабайн, която е приток на Скина. Слязоха много бързо доста по-ниско и за първи път пред Мъскуа се изпречиха блатисти места и той трябваше понякога да върви през толкова буйна и гъста трева, че не виждаше, а само чуваше как Тир си пробива път пред него. Потокът ставаше по-широк и по-дълбок и тук-там те заобикаляха по ръба на тъмни, тихи вирове, които изглеждаха неизмеримо дълбоки. Тези вирове дадоха на Мъскуа първата възможност да си поеме дъх. Сегиз-тогиз Тир спираше и душеше бреговете на някой вир. Той търсеше нещо, но като че ли все не можеше да го намери и всеки път, когато тръгваше нататък, Мъскуа беше все по-близо до крайното изтощение.

Бяха цели седем мили по на север от мястото, където Брюс и Лангдън седяха и оглеждаха с далекогледа и бинокъла долината, когато стигнаха при едно езеро. То се видя темно и неприветливо на Мъскуа, който никога още не беше виждал друго освен грейнали на слънце вирове в падините. Герата растеше близо до брега на езерото. На места беше почти черно. Чудновати птици крякаха в гъстите тръстини. От него се носеше тежък, непознат мирис — аромат на нещо, което накара мечето да оближе устничките си и да усети остър глад. Една-две минути Тир стоя и смърка този дъх, който изпълваше въздуха. Това беше миризмата на риба. Бавно големият гризли запристъпва покрай водите на езерото. Скоро стигна устието на едно поточе. Не беше повече от двадесетина стъпки широко, но беше тъмно, спокойно и дълбоко като самото езеро. Тир се изкачи стотина крачки нагоре по течението му, докато стигна до мястото, където много дървета бяха нападали напряко и го бяха задръстили. Близо до това задръстване водата беше покрита с жабуняк. Тир знаеше какво има под този жабуняк и съвсем тихичко се прокрадна по дърветата.

Към средата на потока той спря и с дясната си лапа леко бръсна назад жабуняка, така че точно под него се откри бистър вир. Блестящите очички на Мъскуа го наблюдаваха от брега. Мечето знаеше, че Тир търси нещо за ядене, но как щеше да го извади от този вир, го рзадачаваше и интересуваше въпреки умората. Тир се изтепна по корем, с глава и дясна лапа, увиснали от дърветата. Той бръкна с лапата на една стъпка във водата и я задържа там съвсем неподвижна. Тир виждаше ясно до самото дъно на потока. Отпърво виждаше само това дъно, няколко пръчки и подал се край на клон. След това дълга, изтойена сянка мина бавно под него — петнадесет инча дълга пъстърва. Тя беше твърде дълбоко за него и Тир не прибърза да посегне. Чакаше търпеливо. Много скоро търпението му бе възнаградено. Прекрасна пъстърва с червени петънца изплува изпод жабуняка, и то тъй неочаквано, че Мъскуа изписука от ужас, когато огромната лапа на Тир вдигна стълб вода на десетина стъпки във въздуха и рибата се плесна на три стъпки от мечето. В същия миг Мъскуа се нахвърли отгоре й. Острите му зъбки се забиха в мятащата се пъстърва. Тир се изправи на дърветата, но когато видя, че Мъскуа е грабнал рибата, зае предишното положение. Мъскуа тъкмо довършваше първата си истинска жертва, когато се издигна втори водоскок и още една пъстърва полетя към брега, като се превърташе във въздуха. Този път Тир побърза след нея, понеже беше гладен.

Славен пир си устроиха те рано този следобед край засенчения поток. Пет пъти изхвърли Тир риба изпод жабуняка, но да го убиеха, Мъскуа не можеше да изяде повече от първата си пъстърва. Няколко часа след този обед те лежаха на прохладно скрито местенце близо до дърветата, задръстили реката. Мъскуа не заспа дълбоко. Беше започнал да разбира, че животът сега е до голяма степен въпрос на лична отговорност за него, и ушите му почнаха да се нагаждат за звуците. Колчем Тир се помръднеше или отронеше дълбока въздишка, Мъскуа го чуваше. След маратонското му бягане този ден с големия гризли, мечето бе обхванато от безпокойство — страх, че може да загуби големия си приятел и ловец на храна — и беше твърдо решило да не предоставя на възприетия от него родител никакъв удобен случай да се измъкне от него нечут и невидян. Ала Тир нямаше никакво намерение да изостави малкия си другар. Всъщност беше започнал да се привързва към Мъскуа.

Не само гладът за риба или страхът от неговите неприятели бяха довели Тир при долното течение на Бабайн. От една седмица вече в него непрестанно нарастваше някакво неспокойствие и то беше стигнало връхната си точка през тези последни два-три дена борба и бягство. Изпълваше го един странен и незадоволен копнеж и когато Мъскуа спеше в малкото си легло сред храстите, ушите на Тир напрегнато се мъчеха да доловят известни звуци, а носът му често душеше въздуха. Трябваше му другарка. Сега беше „пъскууепесим“ — „месецът за сменяне на перата“ — винаги през този месец или в края на „месеца за снасяне на яйцата“, юни, той търсеше женската мечка, която идваше при него от западните гребени. Тир беше почти напълно роб на навика и винаги правеше точно това отклонение и навлизаше в другата долина далече долу към Бабайн. Никога не пропускаше да се нахрани пътем с риба и колкото повече риба ядеше, толкова по-силна ставаше неговата миризма. Донякъде дори е допустимо Тир да беше открил, че този аромат на златистата шарена пъстърва го правеше по-привлекателен за възлюбената му. Както и да е, ядеше риба и издаваше достатъчно силна миризма.

Той стана и се протегна два часа преди залез, после изхвърли още три риби от водата. Мъскуа изяде главата на една, а Тир довърши останалото. Сетне двамата продължиха странствуването си.

Това беше нов свят, където Мъскуа навлизаше сега. В него нямаше нито един от старите познати звуци. Приспивният ромон на горната долина беше заглъхнал. Нямаше свистящи мармоти, нямаше бели яребици, нито тичащи наоколо тлъсти малки полски мишки. Водата на езерото беше неподвижна, тъмна и дълбока, с черни, неогрени от слънце вирове, иритулени под корените на дърветата — толкова близо стигаше гората до това езеро. Нямаше камъни, по които да се катери — вместо тях имаше влажни меки трупи, дебели, повалени от бурите дървета и остатъци от храсти. Въздухът също беше друг. Бе много тих. От време на време те стъпваха по чуден килим от мек мъх, в който Тир потъваше почти до подмишниците. И гората тънеше в чудноват мрак и много тайнствени сенки, а над нея виснеха тежко остри миризми на гниещи растения. Тир не вървеше толкова бързо тука. Тишината, мракът и натежалият от миризма въздух като че ли изостряха предпазливостта му. Стъпваше тихо, често спираше, оглеждаше се и се ослушваше; душеше ръба на вировете, скрити под коренищата; всеки нов звук го караше да спира, главата му висеше ниско, ушите бяха щръкнали. Няколко пъти Мъскуа видя някакви сенки да се носят в мрака. Това бяха големи сиви бухали, които ставаха снежнобели през зимата.

А веднъж, когато беше вече почти тъмно, двамата налетяха на звяр с изпъкнали очи, гъвкави, сякаш разглобени крака и свиреп вид, който побягна презглава, щом зърна Тир. Беше рис.

Още преди да се стъмни съвсем, Тир излезе много тихо на една поляна и Мъскуа се видя първо на брега на един поток, а сетне близо до голям водоем. Въздухът бе изпълнен с полъха и топлината на някакъв нов живот. Не беше риба и миризмата сякаш идваше от водоема, посред който имаше три-четири кръгли грамади, приличащи на големи купчини съчки, измазани отгоре с кал. Всеки път, когато идваше в този край на долината, Тир непременно се отбиваше при колонията на бобрите и понякога си хапваше по някой млад, тлъст бобър за вечеря или закуска. Тази вечер не беше гладен, пък и бързаше. Въпреки тези два факта той постоя няколко минути в сянката край водоема. Бобрите бяха вече започнали нощната си работа. Мъскуа скоро разбра какво означават бляскащите резки, които пробягваха бързо по повърхността на водата. В края на всяка резка винаги имаше тъмна плоска глава, а по-късно той видя, че повечето от тези резки започваха в далечния край на водоема и се насочваха право към дълга ниска преграда, която затваряше водата на стотина крачки към изток. Тъкмо тази преграда не беше позната на Тир и благодарение на това, че отдавна познаваше обичаите на бобрите, разбра, че неговите приятели строители, които ядеше само понякога, разширяваха владенията си и издигаха нов яз. Докато Тир и Мъскуа наблюдаваха, двама тлъсти работници бутнаха със оилен плясък четири стъпки дълго дърво във водоема и един от тях го затика към строителната площадка, а другарят му се върна и се залови за нова работа. След малко се чу трясък в гората на отсрещния бряг, където друг работник бе сполучил да повали едно дърво. Тогава Тир се запъти към яза.

Почти в същия миг се разнесе страхотен тътнеж в средата на водоема, последван от силен плясък. Стар бобър беше забелязал Тир и с плоската страна на широката си опашка шибна за предупреждение повърхността на водата. Ударит прореза тихая воздух Като пушечек изстрел. Изведнъж от всички страни се зачу плясък и след миг водоемът се набразди и закипя, когато двадесетина стреснати работници се загмуркаха обезпокоени под повърхността, за да се укрият в сигурните си, изплетени от съчки и измазаии с кал крепости, а Мъскуа така се зазяпа в общата възбуда, че насмалко да забрави да тръгне подир Тир.

Настигна го върху яза. Няколко мига Тир разглежда новия строеж, след това го изпита с тежестта си. Язът беше як и по този мост, построен сякаш за тях, двамата минаха на отсрещния, по-висок бряг. Няколкостотин крачки по-на-татък Тир излезе на доста добре утъпкана Аленова потека, коя-то за половин час га изведи км края на езерото, до изтичащия от него на север поток. Цялото време Мъскуа се надяваше, че Тир ще спре. Следобедната почивка не се оказа достатъчна за окуцелите му крака и за набитите нежни възглавнички на петите. Беше се наситил и дори преситил на странствуване и ако можеше да подреди нещата според сегашните си желания, цял месец нямаше вече да извърви нито миля повече. Всъщност ходенето не би било толкова лошо, но за да не изостане от леко крачещия Тир, Мъскуа беше принуден да тича в тръс, като някое дребно четиригодишно детенце, хванало се отчаяно за пръста на едър, бързо ходещ човек. Нямаше дори пръст, за който Мъскуа да се държи. Ходилата му бяха като циреи, нежният нос бе изпо-наранен от храстите и острата като нож блатна трева, а гърбът — така му се струваше — се беше пречупил. Въпреки всичко той отчаяно продължаваше напред, докато най-сетне дъното на потока пак стана само пясък и чакъл и пътуването — по-лесно. Звездите бяха изгрели. Милиони звезди, ясни и ярки, и нямаше вече никакво съмнение, че Тир е предприел „купатипск пимутао“ или „целонощен излет“, както би го нарекъл ловец от племето кри. Как точно щеше да свърши този излет за Мъскуа, подлежи на догадки, ако духовете на гръмотевицата, дъжда и светкавицата не бяха се наговорили да му дадат почивка. Може би още един час звездите останаха ясни и Тир вървеше, без да спира, сякаш не знаеше що е умора, докато Мъскуа куцаше с четирите си крака. После нисък тътен се зачу откъм запад. Той ставаше все по-силен и се приближаваше бързо — направо от топлия Тихи океан. Тир стана неспокоен и взе да души нататък. Синкави резки започнаха да прорязват във всички посоки огромния черен покрив, който се простираше пред тях като безкрайна завеса. Звездите взеха да гаснат. Долетя стенещ вятър.

И заваля.

Тир намери огромен камък, наклонен навътре като навес и се вмъкна под него с Мъскуа, преди да се изсипе потопът. Минути наред валя така, че приличаше повече на наводнение, отколкото на дъжд. Можеше да се помисли, че част от Тихия океан е била загребана и изсипана отгоре им, и след половин час поточето се превърна в буен порой. Светкавиците и трясъците на гръмотевиците всяваха ужас в Мъскуа. Ту можеше да види Тир при огромни, заслепяващи проблясъци на огън, ту в следващия миг ставаше тъмно като в рог. Върховете на планините сякаш пропадаха в долините, земята трепереше и се тресеше и Мъскуа се сгушваше все повече в Тир, докато най-после се намери между двете му предни лапи, полузаровен в дългата козина на рунтавите му гърди. Самият Тир се интересуваше от тези гръмовити гърчове на природата самр колкото да се запази сух. Когато се къпеше, искаше да грее слънце и да има наблизо хубав топъл камък, на който да се изтегне.

Дълго след първия яростен пристъп дъждът отслабна и продължи да вали, но вече тих. Това се хареса на Мъскуа и под закриващата ги скала, сгушил се до Тир, той се чувствуваше добре и лесно заспа. Дълги часове Тир бодърствуваше сам, като от време на време задрямваше, но обладалото го неспокойствие не го оставяше да се унесе по-дълбоко. Дъждът спря скоро след полунощ, но беше много тъмно, потокът преливаше през бреговете и Тир остана под скалата. Мъскуа чудесно си отспа. Беше вече ден, когато го събуди размърдването на Тир. Той излезе след големия гризли на открито с безкрайно по-добро самочувствие от предишната вечер, макар ходилата му да бяха все още подбити и да беше целият схванат.

Тир пак се запъти по течението на потока. Покрай тази рекичка имаше ниски лъки и много малки заблатени ръкави, където растеше буйна трева и имаше нежни корени, а най-вече стройни високостеблени лилии, от които Тир обичаше да си хапва, а да се нахрани с такива вегетариански лакомства една хилядафунтова гризли, бяха необходими часове, ако не и всичкото и време, пък Тир смяташе, че няма време за губене. Подобно на много любовници, които сресват косата си на път и ходят на два крака, а не на четири. Тир беше пламенен, когато се любеше и то траеше само няколко дена в годината. През тези дни той коренно променяше своя начин на живот, така че докато беше обладан от духа на брачното блаженство, вече не съществуваше с единствената цел да яде и да тлъстее. С други думи, за кратко време изоставяше навика си да живее, за да яде, и ядеше, за да живее, а по тази причина Мъскуа можеше да умре от глад, докато наближеше следващият обед.

Но, най-поеле рано след пладне Тир стигна пред вир, който не можа да отмине. Беше по-малко от десетина стъпки широк и гъмжеше от пъстърва. Рибите не бяха успели да стигнат горното езеро и бяха закъснели твърде много след сезона на пълноводието, за да слязат в по-дълбоките води на Бабайн и Скина. Бяха намерили убежище в този вир, който окоро щеше да се превърне в смъртоносен капан. В единия край водата имаше дълбочина две стъпки, в другия само няколко инча. След като поразмисли няколко мига върху този факт, едрият гризли нагази право в най-дълбоката част и Мъскуа видя горе от брега бляскащата пъстърва да се втурва към по-плитката вода. Тир пристъпи бавно напред и сега, когато стоеше в по-малко от осем инча вода, обзетите от ужас риби една след друга се устремиха към свободната по-дълбока част на вира. Отново голямата дясна лапа на Тир започна да вдига нагоре цели потоци и първият потоп събори Мъскуа. Но, заедно с него се стовари и двуфунтова пъстърва, която мечето бързо отмъкна извън обсега на пръските и се залови да яде. Вирчето така се развълнува от мощните удари на лапата на Тир, че пъстървите съвсем загубиха ума и дума и щом стигнеха единия край, обръщаха се и се втурваха към другия. Това трая, докато Тир изхвърли на брега десетина-дванадесет парчета.

Толкова погълнат беше Мъскуа от своята риба, а Тир от риболова, че нито първият, нито вторият забелязаха един гост. И двамата го видяха, кажи-речи, едновременно и цели тридесет секунди стояха, забили в него очи — Тир във вира, а мечето над своята риба, толкова изумени, че нямаха сили да се помръднат. Гостът беше също гризли и съвсем спокоен, сякаш сам беше наловил рибата, започна да яде плячката, изхвърлена от Тир. По-грозно оскърбление и по-обидно предизвикателство надали е било известно в мечешкия свят. Дори Мъскуа долови този факт и загледа очаквателно Тир. Щеше да има нов двубой и той облиза устничките си с това предчувствие и като яростна подготовка.

Тир излезе от вира бавно и на брега се спря отново. Двете гризли впиха поглед една в друга и пришелецът продължи да хруска една риба. Никой от двамата не заръмжа. Мъскуа не забеляза никакви признаци на враждебност, а след това за все по-голямо негово изумление, Тир се залови да яде риба на три стъпки от натрапника!

Може човекът да е най-съвършеното от всички божи творения, но що се отнася до уважението пред старостта, не само не превъзхожда, а понякога дори не стои и наравно с една гризли. Тир не би ограбил стара мечка, не би се бил със стара мечка и не би пропъдил стара мечка от своята храна, а това е повече, отколкото може да се каже за някои хора. Защото гостът беше стара и при това болна мечка. Бе почти толкова висок, колкото Тир, но така стар, че гърдите му бяха само наполовина от гърдите на Тир, а вратът и главата — смешно слаби. Индианците имат име за такива гризли. „Куайс Уапъск“ ги наричат те — „толкова стара мечка, че е на път да умре“. Те не ги закачат, но белите ги убиват, а другите мечки ги търпят да ядат от тяхната храна, ако се случат наблизо. Тази стара мечка беше гладна до смърт. Ноктите й бяха окапали, козината — оредяла и на места се виждаше гола кожа. Май не й беше останало нищо друго освен червени твърди венци, с които да дъвче. Ако доживееше до есента, щеше да се настани за зимния си сън … за сетен път. Щеше да умре в бърлогата си. Но, смъртта можеше да дойде и по-рано. В такъв случай Куйас Уапъск щеше да усети това навреме и да се вмъкне в някоя скрита пещера или дълбока цепнатина в скалите, за да издъхне. Защото в целите Скалисти планини, доколкото знаеха Брюс и Лангдън, нямаше нито един човек, който да е намерил костите или трупа на някоя гризли, умряла от естествена смърт! И големият подгонен Тир, целият в рани и преследван от човека, сякаш разбираше, че това ще е последният истински пир на земята на Куайс Уапъск. Който бе твърде стар, за да си хване сам риба, твърде стар за лов, твърде стар дори да си изрови от нежните корени на лилиите и затова го остави да яде, докато свърши и последната риба. След това Тир продължи пътя си, следван по петите от Мъскуа.