Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (21)

XX. „СБОГОМ, МЪСКУА“

Тази вечер Лангдън и Брюс се занимаваха с новите си планове, а Метусин стоеше настрана, пушеше в безстрастно мълчание и от време на време се заглеждаше в Лангдън, сякаш все още не можеше да накара себе си да повярва случилото се този следобед. От този ден насетне Метусин много месеци щеше неизменно да разказва на своите деца и внуци и на приятелите си от скитащите индиански племена как веднъж ходил на лов с бял, който застрелял собствените си кучета, за да спаси живота на една мечка гризли. Лангдън вече не беше предишният Лангдън за него и Метусин знаеше, че след този случай никога вече не ще тръгне на лов с него. Защото сега Лангдън беше „кескуао“. Нещо му се бе повредило в главата.

Не беше наред. Великият дух му беше отнел сърцето и го беше дал на мечка гризли и Метусин посмукваше лулата си и предпазливо го наблюдаваше. Това подозрение ое потвърди, когато видя Брюс и Лангдън да правят клетка-панер от говежда кожа и разбра, че мечето ще ги придружава през дългото пътуване. Сега в ума му нямаше място за съмнение. Лангдън беше „мръднал“, а за индианеца такова нещо не предвещаваше добро.

На другото утро по изгрев експедицията беше готова за дългия си път из Северния край и Брюс и Лангдън потеглиха първи нагоре по склона и през вододела към долината, където за пръв път бяха срещнали Тир. Керванът се проточи живописно подир тях с Метусин на опашката. Мъскуа пътуваше в своя панер от говежда кожа.

Лангдън беше доволен и весел.

— Това бе най-хубавият лов в моя живот — каза той на Брюс. Никога не ще съжалявам че му подарихме живота.

— Ти си учен човек — съвсем ни в клин, ни в ръкав отговори Брюс. Ако аз трябваше да реша въпроса, кожата му щеше да бъде сега в денка на гърба на Дишпан. Кажи-речи всеки турист долу на железопътната линия щеше да даде сто долара за нея като нищо.

— Той струва няколко хиляди за мене жив — отвърна Лангдън и след тези загадъчни думи остана назад, за да види как понася пътуването Мъскуа. Мечето се търкаляше и люшкаше в панера си като някой любител ездач върху слонски гръб и след като го понаблюдава, Лангдън настигна пак Брюс. В течение на следващите два-три часа той споходи Мъскуа пет-шест пъти и всеки път, когато се връщаше при Брюс, беше все по-мълчалив, сякаш спореше за нещо сам със себе си.

Беше девет часът, когато стигнаха до онова, което без съмнение бе краят на долината на Тир. Една планина се издигаше точно пред нея, а потокът, по протежение на който вървяха, извиваше рязко на запад и навлизаше в тесен пролом. Към изток се извиваше зелен вълнообразен склон, по който конете можеха лесно да се изкачат и който щеше да изведе експедицията в нова долина по посока на Дрифтуд. Това беше пътят, по който беше решил да тръгне Брюс.

На половината нагорнище се спряха, за да позволят на конете да си поемат дъх. В своя затвор от говежда кожа Мъскуа умолително скимтеше. Лангдън го чу, но като че ли не обърна внимание. Той гледаше втренчено долината, през която бяха минали. Беше великолепна в утринното слънце. Пред себе си виждаше върховете, под които лежеше прохладното тъмно езеро, където Тир беше ловил риба. С мили нататък склоновете бяха като зелено кадифе и както гледаше, до него долитаха сетните отзвуци от ромолящата музика в света на Тир. Те го поразиха по странен начин, като някакъв хорал, химн, възпяващ това, че той си отива и че оставя всичко така, както е било преди появата му тук. И все пак, дали наистина оставяше всичко, както е било? Не долавяше ли слухът му в тази музика на планините някаква тъга, скръб, плачевно умоление?

И пак близо до него Мъскуа тихичко изскимтя.

Тогава Лангдън се обърна към Брюс:

— Решено! — И в думите му прозвуча непоколебима нотка. Цяла сутрин се мъчех да взема решение, но сега то е взето. Ти и Метусин ще продължите, след като конете си поотдъхнат. Аз ще сляза миля, миля и нещо надолу и ще пусна мечето някъде, където да си намери пътя обратно за дома!

Лангдън не се спря да дочака възражения или забележки, нито пък Брюс направи някакви. Джим прегърна мечето и препусна обратно на юг.

Една миля по-нататък в долината той излезе на широка открита ливада, изпъстрена с групички смърчове и върби и лъхаща със сладкия аромат на цветя. Тука слезе от коня и десетина мичути седя на земята с Мъскуа. Извади от джоба си книжна кесийка и му даде последната си захар. Твърда буца заседна в гърлото му, когато мекото носле на Мъскуа се пъхна в дланта му, а когато най-сетне скочи и възседна коня, очите му се замрежиха от топла, заслепяваща мъгла. Помъчи се да се изсмее. Може би проявяваше слабост. Но, обичаше Мъскуа и знаеше, че оставя повече от приятел човек в тази планинска долина.

— Сбогом, малкия — каза той с пресекващ глас. Сбогом, малък Злончо! Може някой ден да дойда пак и да те видя — ти ще бъдеш голяма свирепа мечка, но аз няма да стрелям … никога … никога …

После препусна бързо на север. Когато се отдалечи на триста ярда, обърна глава и погледна назад. Мъскуа тичаше подире му, но бързо изоставаше. Лангдън махна с ръка.

— Сбогом! — извика той въпреки буцата в гърлото — Сбогом!

След половин час погледна от билото на склона с бинокъла. Видя Мъскуа като черна точица. Мечето се беше спряло и с пълна вяра го чакаше да се върне.

Лангдън пак направи безуспешен опит да се изсмее, превали вододела и изчезна от живота на Мъскуа.