Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (9)

VIII. МАЙКАТА НА МЪСКУА

Дълго след като Брюс беше заспал, Лангдън седя сам под звездите, а огънят тлееше до краката му. Тази вечер повече от всеки друг път в живота усещаше духа на девствената природа в кръвта си. Този дух го изпълваше с някакъв странен копнеж, а в същото време с дълбоко и успокояващо удовлетворение. Започваше да разбира, че най-после, след дълги години скитане из пустошта, този чуден и тайнствен дух на тънещи в мълчание места — духът на планината, езерото и гората го е привързал с верига, която никога нямаше да може да скъса. И той жадуваше да отвори очите на света — да изкара други хора да почувствуват и да видят каквото чувствуваше и виждаше той, да ги накара и те да разберат. Години наред беше работил и кроил така, че да може да прекара други години в дивите места. Беше живял с амбицията на страстта да убива и домът му беше отрупан с глави и кожи на убити от него животни. А сега, когато редица години, изпълнени с несбъднати още мечти, го чакаха напред, нещо уталожваше жаждата да убива в гърдите му. През последните няколко седмици беше оставил стотина същества, които можеше да унищожи, да се избавят здрави и читави извън обсега на пушката му. Днес беше подарил живота на две мечки. Увлечението от новото удоволствие бавно, но сигурно заемаше мястото на старото. Ръката на Ачак го възпираше. Не можеше вече да убива само зарад удоволствието да убива. Спомняше си чудноват сън, който сънува веднъж, когато заспа над ръкописа си у дома. Препарираните глави по стените бяха оживели, една по една се обръщаха към него, големите им живи очи горяха със силен блясък и го обвиняваха за своята смърт.

Четиридесет години! Струваше му се, че още чува думите, изговорени от Брюс.

Ако една жива твар можеше да достигне такава възраст, колко ли години живот е унищожил той в онези дни, когато е смятал себе си за добър ловец? Колко години е отнел от всички животни, които бе убил? Какъв убиец на живота, пресметнат в тези години е бил той в онзи ден, когато сутринта бе ударил три мечки на един и същи планински склон, а следобед — два карибу в долината? Сто години! Сто години пулсиране на сърцата, унищожени за някакви тридесет милути необуздано вълнение и ловна страст! Колко ли беше времето, натрупало се вече срещу него и жаждата му за удоволствие? Той го пресметна, загледан в огъня, и общата сума възлезе на хиляда години!

Лангдън се изправи, излезе от стана и се спря чак когато се озова на открито, залян от звезден блясък. Ослуша се в нощния ромон на долината, пое дълбоко ухаещия на балсам въздух и както стоеше там, си зададе въпроса дали е спечелил нещо от колосалното кърваво унищожение на десет столетия живот.

И отговорът беше, че не е. В онзи ден, когато бе отнел пет живота, не изпита по-голямо вълнение, отколкото в деня, когато не отне нито един. Загуби желанието си да убива както преди, но ловът не загуби за него ни най-малко очарованието си. Обаянието на лова беше по-голямо, отколкото по-рано. Сега той криеше за него радости, които никога не бе изпитвал преди. Стотина нови неща изместиха краткотрайния триумф, който Лангдън изживяваше пред трептящата агония на тяло, покосено от смъртоносните му куршуми. Той все още искаше да убива и щеше да убива и занапред — иначе нямаше да е ловец и месоядно същество, но не беше вече като индианец, нито заслепен повече от жаждата да унищожава.

Лангдън погледна озарената от звезди долина, където беше сигурен, че трябваше да е Тир. Това бе лов, истински лов и той вече си даде дума да играе играта честно. Реши, че ще гони Тир и само Тир. Радваше се, че не го е убил на склона, защото ловът щеше да е по-труден сега, след като голямата гризли опита куршумите му. Беше доволен, че не ще изпита никакви угризения на съвестта, когато дойде краят. Огромният звяр, който видя и по който стреля на планинския склон, нямаше да стане лесно негова плячка. Той щеше да подложи на изпитание съобразител-ността на преследвачите си. Щеше да окаже отчаяна съпротива, ако се стигне до това, и кучетата (ако Метусин дойдеше с тях навреме) щяха да срещнат равностоен противник. Тир беше получил предупреждение. Сега можеше да превали планинските вериги и да избяга, ако поиска или да остане и да се бори. Лангдън знаеше, че мечката ще избере второто и си легна, обзет от желанието да дойде по-скоро утрешният ден.

Подир няколко часа го събуди пороен дъжд, който го накара да се измъкне от одеялата и да закрещи на Брюс. Не бяха разпънали шатрата си и след миг той чу Брюс да кълне това тяхно тъпоумие. Нощта беше непрогледно тъмна, освен когато я прорязваха зловещите проблясъци на мълниите и планината тътнеше и ехтеше от страховити гръмотевици. Лангдън се освободи от подгизналото си одеяло и се изправи. Ослепителна светкавица освети Брюс, седнал омотан с одеяла, с мокри кичури, увиснали върху дългото му мършаво лице и когато го видя, Лангдън избухна в смях.

— Утре ще е чудесен ден — повтори той с подигравка думите, казани от Брюс преди няколко часа. Виж колко бял е снегът по върховете!

Отговорът на Брюс, какъвто и да беше той, бе заглушен от трясъка на гръмотевицата.

Лангдън изчака ново блясване на мълния и се втурна в прикритието на клонесто балсамово дърво. Там остана клекнал за около пет-десет минути и ето че дъждът спря толкова внезапно, колкото беше започнал. Гръмотевиците затътнаха на юг и светкавиците ги последваха. В тъмнината той чу Брюс да тършува някъде наблизо. Сетне светна клечка крибрит и Лангдън видя другарят му да си гледа часовника.

— Горе-долу три часът — каза той. Дяволски хубав порой, нали?

— Аз като че ли го очаквах — отговори нехайно Лангдън. Знаеш, Брюс, когато снегът по върховете е толкова бял …

— Я си затваряй устата … хайде да запалим огън. Добре, че имахме достатъчно ум в главата да покрием припасите си с одеяла. Мокър ли си?

Лангдън изцеждаше вода от косата си. Чувствуваше се като удавил се плъх.

— Не. Аз бях под гъсто балсамово дърво и се бях приготвил за дъжда. Когато ти ми обърна внимание колко бял е снегът по върховете, аз разбрах …

— Върви по дяволите с тоя сняг — изръмжа Брюс и Лангдън го чу да кърши сухи смолести съчки в основата на един смърч.

Той се присъедини към него и след пет минути двамата бяха напалили огън. Пламъците осветяваха лицата имхи всеки виждаше, че другият не беше ядосан. Брюс се хилеше под увисналата си мокра коса.

— Аз спях като мъртъв, когато рукна — обясни той. И сънувах, че съм паднал в езеро. Когато се събудих, тъкмо се мъчех да изплувам.

Дъждът в началото на юли в три часа сутринта на север в планините на Британска Колумбия не е чак толкова топъл и Лангдън и Брюс почти цял час продължаваха да събират дърва и да сушат одеялата и дрехите си. Беше вече пет часът, когато седнаха на закуска, и малко минаваше шест, когато потеглиха нагоре по долината с двата си яздитни и единия товарен кон. Брюс можа с удоволствие да напомни на Лангдън, че предсказанието му се е сбъднало, защото гръмотевичната буря бе последвана от великолепен ден. Ливадите в краката им бяха подгизнали.

В долината ромонеше по-силно, музиката на придошлите поточета. Половината от снощния сняг беше изчезнал от планинските върхове и цветята се струваха на Лангдън по-високи и по-хубави. Въздухът, който лъхаше в долината, беше напоен с утринна сладост и свежест и всичко над и около ловците тънеше в топлото златисто море на слънчевия блясък.

Те се запътиха нагоре по коритото на потока, като се навеждаха от седлата си и търсеха с поглед дири на всяка отминавана от тях пясъчна ивица. Не бяха изминали и четвърт миля, когато Брюс изведнъж възкликна и спря. Той посочи кръгла песъчлива площ, където Тир бе оставил една от огромните си следи. Лангдън слезе от коня и я измери.

— Същата! — извика той и в гласа му прозвуча нотка на възбуждение. Няма ли да е по-добре да продължим без конете, Брюс?

Планинецът поклати глава. Но, преди да изрече гласно някакво мнение, слезе от коня и заоглежда лежащите пред тях планински склонове с дългия си далекоглед. Лангдън извади ловния си бинокъл. И двамата не откриха нищо.

— Още е в коритото на потока и вероятно три-четири мили пред нас — каза Брюс. Ще продължим така още една-две мили и ще намерим някое хубаво място за конете. Тревата и храстите ще изсъхнат дотогава.

Лесно беше да вървят по стъпките на Тир след това, защото той не се беше отдалечавал от потока. На триста-четиристотин крачки от грамадната канара, където гризли се беше натъкнал на мечето със светлокафявата муцунка, имаше горичка със смърчове посред тревиста котловинка и тука ловците разседлаха и спънаха конете. Двадесетина минути след това те се изкачиха предпазливо до мекия килим от пясък, където се бяха запознали Тир и Мъскуа. Силният дъжд бе заличил мъничките дири на мечето, но пясъкът бе прорязан от дълбоките следи на голямата гризли. Зъбите на планинеца лъснаха, когато се обърна към Лангдън.

— Не е много далече — пошепна той. Никак няма да се учудя, ако е пренощувал някъде много наблизо и сега върви точно пред нас.

Той наплюнчи палеца си и го вдигна нагоре, за да определи посоката на вятъра. След това многозначително поклати глава.

— Няма да е зле да изкачим склоновете — рече той.

Те заобиколиха края на канарите с пушки, готови за стрелба и се насочиха към долчинка, по която изглеждаше, че ще е лесно да изкачат първия склон.

В началото му и двамата пак спряха. Дъното беше покрито с пясък и по този пясък имаше следи от друга мечка. Брюс коленичи.

— Още една гризли — каза Лангдън.

— Не, не е. Това е черна мечка — възрази Брюс. Джими, никога ли не ще мога да ти набия в главата разликата между дирите на черна мечка и на гризли? Това е заден крак и петата е кръгла. Ако беше на гризли, щеше да е заострена. И е прекалено широка и изкривена, за да е на гризли, а ноктите са прекалено дълги спрямо дължината на петата. И че е черна мечка е толкова ясно, колкото това, че имаш нос на лицето си!

— И е тръгнала в една и съща посока с нас — добави Лангдън. Да вървим!

Двеста крачки по-нататък в долчето мечката се беше покатерила по склона. Лангдън и Брюс продължиха по дирята. В гъстата трева и гладките твърди шисти на първото било следите веднага се губеха, но ловците не се интересуваха чак толкова много от тези следи сега. От височината, на която вървяха, виждаха прекрасна гледка в краката си. Брюс нито за миг не откъсваше поглед от коритото на потока. Знаеше, че именно там долу щяха да намерят своята гризли, а в момента не го интересуваше нищо друго. За Лангдън, от друга страна, беше интересно всяко живо и мърдащо нещо около тях. Всяка купчина камъни или гъстак от трънки криеше неизвестни възможности за него и очите му оглеждаха по-високите гребени и върхове, както и следата непосредствено пред тях. Точно това му помогна да види нещо, което го накара да хване изведнъж другаря си за рамото и да го дръпне долу на земята до себе си.

— Виж! — пошепна той и протегна напред ръка.

Както беше коленичил, Брюс се втренчи. Очите му щяха да изскочат от изумление. На не повече от тридесетина стъпки над тях имаше голяма канара, която приличаше на сандък, а иззад по-далечния край на канарата се подаваше задната половина на мечка. Това беше черна мечка и лъскавата й козина блестеше на слънцето. Брюс я гледа не по-малко от половин минута. След това се захили.

— Спи… спи като заклана! Джими … искаш ли да видиш нещо смешно?

Планинецът остави пушката и измъкна дългия си ловджийски нож. С тих смях той пипна острия му връх.

— Ако никога не си виждал мечка да бяга, сега ще видиш, Джими! Ти стой тука!

Той запълзя бавно и тихо нагоре по склона към канарата, а Лангдън затаи дъх и зачака да види какво ще стане. На два пъти Брюс погледна назад с широка усмивка. Без съмнение след миг или два една безкрайно изумена мечка щеше да препусне към върховете на Скалистите планини. И като си мислеше за това и гледаше как дългата, източена фигура на Брюс пълзеше като змия стъпка по стъпка нагоре, комизмът на това положение завладя Лангдън. Най-после Брюс стигна камъка. Дългият ловджийски нож заблестя на слънцето, сетне се стрелна напред и един пръст от стоманеното острие се заби в задницата на мечката. Това, което стана през следващите тридесет секунди, Лангдън нямаше никога да забрави. Мечката не се помръдна. Брюс бодна още веднъж. Мечката пак не се помръдна и при второто мушване. Брюс остана неподвижен като канарата, до която беше клекнал и тъй остана, загледал Лангдън с широко отворени уста.

— Сега, дявол да го вземе, какво мислиш за тая работа? — каза той и бавно се изправи. Тя не спи, тя е мъртва!

Лангдън изтича при него и двамата обиколиха края на камъка. Брюс все още държеше ножа в ръка и имаше странно изражение на лицето — загрижен вид, от който се бяха врязали бръчки между очите и така остана да стои за миг, без да говори.

— Никога досега не съм виждал подобно нещо — най-после заговори той и бавно прибра ножа в ножницата. Това е женска мечка и тя е имала мечета … доста малки мечета при това, ако съдя по вида й.

— Гонила е мармот и е подкопала камъка — добави Лангдън. — Смазана до смърт, а Брюс?

Брюс кимна.

— Никога не съм виждал подобно нещо — повтори той. Чудил съм се как не загиват, като подкопават канарите … но никога не бях го видял. Къде ли са мечетата? Горките малки!

Беше коленичил и разглеждаше бозките на майката.

— Не е имала повече от две … може би само едно — рече той и се изправи. — На около три месеца.

— И сега ще умрат от глад?

— Ако е било само едно, сигурно ще умре. Малкото зверче е имало толкова мляко, че не е имало нужда да си търси само храна. Мечетата са горе-долу като бебетата — можеш да ги отбиеш рано, а може и да ги отгледаш с майчино мляко.

А виж какво става, като избягаш и си зарежеш децата — започна да поучава Брюс. — Ако някога се ожениш, Джими, да не оставиш жена ти да направи такова нещо. Случва се дечица да изгорят или да си счупят врата.

Той пак се запъти по гребена на склона, като оглеждаше долината, а Лангдън вървеше една крачка зад него и се чудеше какво ли е станало с мечето.

В същото време Мъскуа, все още унесен в сън на скалистата издатина заедно с Тир, сънуваше майка си, която лежеше смазана под канарата на склона и тихичко скимтеше.