Серия
Градът на зверовете (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La ciudad de las bestias, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 18 гласа)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
gers91kt

Издание:

Исабел Алиенде. Градът на зверовете

ИК „Колибри“


1
Кошмарът

Александър Колд се събуди на разсъмване, стреснат от кошмар. Сънуваше как огромна черна птица се удря в прозореца с трясък на строшени стъкла, връхлита в къщата и отнася майка му. В съня си той наблюдаваше безсилен как гигантският ястреб сграбчва с жълтите си нокти Лиза Колд за дрехата, излита през същия счупен прозорец и се изгубва в натежалото от гъсти облаци небе. Събудиха го шумът на бурята, вятърът, блъскащ дърветата, дъждът върху покрива, светкавиците и гръмотевиците. Запали лампата с чувството, че го отнася дрейфуваща лодка, и се опря о тялото на голямото спящо до него куче. Съобрази, че на няколко пресечки от къщата му ревеше Тихият океан, заливащ с гневни вълни крайбрежната ивица. Остана заслушан в бурята и замислен за черната птица и майка си, с надежда барабанните удари, които усещаше в гърдите си, да се укротят. Все още беше замаян от картините на лошия сън.

Момчето погледна часовника: шест и половина, време за ставане. Навън едва започваше да просветлява. Реши, че това ще бъде злополучен ден, един от тези, в които по си струва да си останеш в леглото, защото всичко върви наопаки. Много такива дни го сполетяха, откакто майка му се разболя; понякога въздухът в къщата натежаваше толкова, сякаш се намираш на самото морско дъно. В такива дни единственият изход беше да избягаш, да отидеш на плажа и да тичаш с Пончо, докато дъх не ти остане. Но валеше и валеше вече цяла седмица, истински потоп, а освен това Пончо бе ухапан от елен и не искаше да се движи. Алекс беше убеден, че има най-тъпото куче, съществувало някога, единствения четиридесеткилограмов лабрадор, ухапан от елен. През четиригодишния живот на Пончо го бяха нападали борсуци, котката на съседа, а сега и еленът, без да се броят случаите, когато го опръскваха сорилите[1], и трябваше да бъде къпан в доматен сос за смекчаване на миризмата. Алекс се измъкна от леглото, без да смущава Пончо, и треперейки от студ, се облече. Отоплението се включваше в шест, но все още не бе успяло да сгрее стаята му, последната в коридора.

По време на закуската Алекс беше в лошо настроение и нямаше желание да похвали усилието на баща си, че е направил палачинки. Не можеше да се каже, че Джон Колд беше добър готвач: умееше да прави само палачинки, които приличаха на мексикански питки от каучук. За да не го засегнат, децата му ги пъхаха в устата си, но използваха всеки удобен случай да ги изплюят в боклука. Напразно се бяха опитвали да научат Пончо да ги яде: кучето си беше глупаво, но не чак толкова.

— Кога ще се оправи мама? — попита Никол, опитвайки се да набоде каучуковата палачинка с вилицата си.

— Млъкни, глупачке! — каза Алекс, на когото му бе втръснало да чува по няколко пъти седмично все същия въпрос от по-малката си сестра.

— Мама ще умре — обясни Андреа.

— Лъжкиня! Няма да умре! — викна Никол.

— Вие сте някакви сополанки и не знаете какво говорите! — избухна Алекс.

— Хайде, деца, успокойте се. Мама ще се оправи… — прекъсна ги Джон Колд неубедително.

Алекс почувства гняв срещу баща си, срещу сестрите си, срещу Пончо, срещу живота по принцип и дори срещу майка си за това, че се бе разболяла. Излезе бързо от кухнята, готов да тръгне без закуска, но в коридора се спъна в кучето и падна по очи.

— Махни се от пътя ми, скапаняк! — му изкрещя, а Пончо, развеселен, го облиза звучно по лицето, в резултат на което очилата му се омазаха със слюнка.

Да, определено беше един от онези злополучни дни. Минути по-късно баща му откри, че една от гумите на камионетката е спукана, и трябваше да помогне да я сменят, но, така или иначе, загубиха ценно време и трите деца пристигнаха със закъснение в училище. В суетнята на тръгване Алекс не си бе взел домашното по математика, което доведе до влошаване на отношенията му с учителя. Смяташе го за патетично дребно човече, поставило си за цел да му съсипе живота. Като капак на всичко си беше забравил и флейтата, а следобеда имаше репетиция с училищния оркестър; той беше солистът и не можеше да отсъства.

 

 

Флейтата беше причината, поради която Алекс трябваше да излезе в голямото междучасие и да си отиде до вкъщи. Бурята бе отминала, но морето продължаваше да се вълнува и той не можа да пресече за по-кратко през плажа, защото вълните прехвърляха крайбрежната ивица и наводняваха улицата. Тръгна по дългия път тичешком, тъй като разполагаше само с четиридесет минути.

През последните седмици, откакто майка му се разболя, една жена идваше да чисти, но този ден беше предупредила, че заради бурята няма да дойде. Във всеки случай от нея нямаше много полза, тъй като къщата все беше мръсна. Още отвън се забелязваше, че е занемарена. Имението сякаш тъгуваше. Запуснатият вид започваше от градината и се разпростираше в стаите — до последното кътче.

Алекс чувстваше, че семейството му се разпада. Сестра му Андреа, която от малка беше по-различна от останалите момичета, бе станала неузнаваема и часове наред се губеше в своя измислен свят, в който имаше вещици, дебнещи от огледалата, и извънземни, плуващи в супата. Не й подхожда вече на възрастта, мислеше си той, на дванадесет години би трябвало да проявява интерес към момчетата, или да си продупчи ушите например. А пък Никол, най-малката в семейството, се занимаваше с колекционирането на нещо като зоологическа градина, сякаш искаше да компенсира липсата на внимание, което майка й не беше в състояние да й даде. Хранеше няколко борсуци и сорили, които обикаляха из къщата; беше осиновила шест осиротели котета и ги държеше скрити в гаража, спаси живота на една голяма птица със счупено крило и държеше в една кутия еднометров смок. Ако майка й намереше смока, би умряла на място от страх, макар че това беше малко вероятно да се случи, защото когато не беше в болницата, Лиза Колд прекарваше деня в леглото.

Като се изключат палачинките на баща му и едни сандвичи с риба тон и майонеза, специалитет на Андреа, от месеци в семейството никой не готвеше. В хладилника имаше само портокалов сок, мляко и сладолед; вечер поръчваха по телефона пица или китайска храна. В началото беше почти купон, защото всеки ядеше, когато му скимнеше, предимно сладко, но вече на всички им липсваше здравословното хранене от нормалните времена. През тези месеци Алекс успя да усети колко голямо беше присъствието на майка му и как тежеше сега нейното отсъствие. Липсваха му както лекият й смях и нежността й, така и нейната строгост. Беше по-взискателна и по-хитра от баща му: невъзможно беше да я заблудиш, защото имаше „трето око“, за да вижда и незабележимото. Не се чуваше вече гласът й, тананикащ на италиански, нямаше музика, нито цветя, нито онова типично ухание на живопис и на току-що изпечени бисквити. Преди майка му успяваше да работи с часове в ателието си, да поддържа безупречна къщата и да чака с курабийки децата; сега едва-едва се надигаше за малко, обикаляше стаите с разсеян вид, сякаш не разпознаваше обстановката, измършавяла, със сенки около подпухналите очи. Платната й, които по-рано приличаха на истински цветни експлозии, сега стояха забравени на поставките и маслото съхнеше в тубите. Лиза Колд сякаш се бе смалила, беше като някакъв мълчалив призрак.

Алекс нямаше вече кого да помоли да му почеше гърба или да му повдигне духа, когато се будеше с чувството, че е хлебарка. Баща му не беше човек на ласките. Излизаха заедно да катерят планини, но говореха малко; а и Джон Колд се беше променил, както всички в семейството. Вече не беше ведрата личност от по-рано; често се дразнеше не само от децата си, но и от жена си. Понякога гръмогласно укоряваше Лиза, че не яде достатъчно, или че не си взима лекарствата, но веднага се разкайваше за избухването си и натъжен я молеше за прошка. Тези сцени разстройваха Алекс: не понасяше да гледа майка си без сили и баща си с очи, пълни със сълзи.

Когато пристигна по обед вкъщи, с изненада видя камионетката на баща си, който по това време винаги работеше в клиниката. Влезе през кухненската врата, вечно без ключ, с намерението да хапне нещо, да си вземе флейтата и да хукне обратно към училището. Огледа се наоколо и видя единствено втвърдените остатъци от снощната пица. Решен да засити глада си, се насочи към хладилника, търсейки чаша мляко. В този момент чу хлипането. Отначало помисли, че са котетата на Никол в гаража, но после си даде сметка, че звукът идваше от стаята на родителите му. Без да има намерение да ги шпионира, почти автоматично се приближи и побутна леко открехнатата врата. Това, което видя, го втрещи.

В средата на стаята се намираше майка му по нощница и боса, седнала на една табуретка, с лице между дланите, и плачеше. Баща му, прав зад нея, държеше стар бръснач, който бе принадлежал на дядото. Дълги черни кичури коса покриваха пода и крехките рамене на майка му, а обръснатият й череп блестеше като мраморен на бледата светлина, процеждаща се през прозореца.

Няколко секунди момчето остана смразено от изумление, без да разбира сцената, без да знае какво означава косата по пода, остриганата глава или този бръснач в ръката на баща му, който проблясваше на милиметри от приведения врат на майка му. Когато успя да дойде на себе си, ужасен вик се надигна у него и вълна от бяс го разтърси целия. Втурна се срещу Джон Колд, поваляйки го с един удар на земята. Бръсначът описа дъга във въздуха, профуча, одрасквайки челото му, и се заби в пода. Майка му започна да го вика, като го дърпаше за дрехата, за да го отблъсне, докато той нанасяше слепешком удари, без да вижда къде попадат.

— Всичко е наред, сине, успокой се, нищо не се е случило — умоляваше Лиза Колд и се опитваше да го задържи с остатъка от силите си, докато баща му пазеше главата си с ръце.

Най-сетне гласът на майка му достигна до неговото съзнание и гневът му мигом се изпари, отстъпвайки на смущението и ужаса от това, което бе сторил. Изправи се и отстъпи, олюлявайки се; после хукна да бяга и се заключи в стаята си. Издърпа бюрото и залости вратата, като си запуши ушите, за да не чува гласовете на родителите си, които го викаха. Дълго време остана опрян на стената, със затворени очи, опитвайки се да контролира урагана от чувства, който го разтърсваше. След това пристъпи към методично разрушаване на всичко, каквото имаше в стаята. Махна афишите от стените и ги скъса един по един, взе бейзболната си топка и я запрати срещу картините и видеото, натроши колекцията си от стари коли и самолети от Първата световна война; изтръгна страниците от книгите си, изтърбуши с швейцарското си войнишко ножче дюшека и възглавниците; наряза с ножица дрехите си и спалното бельо и накрая започна да тъпче лампата, докато не я направи на парчета. Довърши разрушението без бързане, методично, мълчаливо — като някой, който изпълнява фундаментална задача, й се спря едва когато силите му свършиха и нямаше нищо повече за трошене. Подът беше покрит с перушина и пълнеж от дюшека, със стъкла, хартии, парцали и парчета от играчки. Смазан от емоциите и усилието, легна сред цялото това крушение, свит като охлюв, с глава между коленете, и плака, докато заспа.

 

 

Александър Колд събуди часове по-късно от гласовете на сестрите си и му трябваха минути, за да си спомни случилото се. Поиска да запали лампата, но тя беше строшена. Доближи се пипнешком до вратата, спъна се и изруга, като усети, че в ръката му се беше забило парче стъкло. Не помнеше, че бе преместил писалището, и трябваше да го изблъска с цялото си тяло, за да отвори вратата. Светлината от коридора озари бойното поле, в каквото се бе превърнала стаята му, и видя учудените лица на сестрите си на прага.

— Стаята ли си подреждаш, Алекс? — присмя се Андреа, докато Никол си закриваше лицето, за да заглуши смеха си.

Алекс им затвори вратата под носовете и седна на пода да размисли, като притискаше порязаната си ръка с пръсти. Идеята да умре от загуба на кръв му се стори примамлива — поне нямаше да се наложи да застане пред родителите си след това, което беше направил, но после размисли. Реши, че трябва да промие раната си, преди да се инфектира. Освен това вече започваше да го боли, явно се беше порязал дълбоко, можеше да си докара тетанус… Излезе с олюляваща се походка, опипом, защото едва виждаше, очилата му се бяха загубили по време на произшествието и очите му бяха подути от плач. Появи се в кухнята, където бяха останалите от семейството, включително майка му с памучна забрадка, вързана на главата, което й придаваше вид на бежанка.

— Съжалявам… — промърмори Алекс с поглед, забит в пода.

Лиза потисна едно възклицание при вида на изцапаната с кръв риза на сина си, но когато мъжът й даде знак, хвана двете момичета за ръце и ги отведе, без да каже дума. Джон Колд се доближи до Алекс, за да се погрижи за наранената му ръка.

— Не знам какво ми стана, татко… — промърмори момчето, без да се осмели да вдигне поглед.

— И мен ме е страх, сине.

— Ще умре ли мама? — попита Алекс с изтънял глас.

— Не знам, Александър. Сложи ръката си под струята със студена вода — нареди му бащата.

Джон Колд изми кръвта, прегледа порязаното и реши да инжектира упойка, за да извади стъклата и да го зашие. Алекс, който обикновено прималяваше само при вида на кръв, сега понесе лечението, без да гъкне, благодарен, че в семейството има лекар. Баща му постави дезинфекциращ крем и му превърза ръката.

— Във всички случаи косата на мама щеше да окапе, така ли? — попита момчето.

— Да, от химиотерапията. За предпочитане е да се отреже наведнъж, вместо да гледаш как обилно пада. Това е най-малкото, сине, ще порасне отново. Седни, трябва да поговорим.

— Прости ми, татко… Ще работя, за да възстановя всичко, което счупих.

— Добре, предполагам, че си имал нужда да излееш мъката си. Няма да говорим повече за това, има други, по-важни неща, които трябва да ти кажа. Налага се да заведа Лиза в една болница в Тексас; там ще я подложат на дълго и сложно лечение. Там е единственото място, където могат да го направят.

— А после ще оздравее ли? — попита загрижено момчето.

— Надявам се, Александър. Естествено, ще отида с нея. Ще трябва да напуснем за известно време къщата.

— Какво ще стане със сестрите ми и с мен?

— Андреа и Никол ще живеят при баба Карла. Ти ще отидеш при майка ми — обясни бащата.

— Кейт? Не искам да ходя при нея, татко! Защо да не остана със сестрите си? Баба Карла поне умее да готви…

— Три деца са много за тъща ми.

— На петнайсет години съм, татко, достатъчно голям съм, за да ме попиташ поне за мнението ми. Не е честно да ме пращаш при Кейт, сякаш съм пакет. Винаги става така, ти взимаш решенията и аз трябва да ги изпълнявам. Вече не съм дете! — добави ядосан Алекс.

— Понякога се държиш като дете — възрази Джон Колд, сочейки порязаната ръка.

— Беше инцидент, на всеки може да се случи. Ще се държа добре при Карла, обещавам ти.

— Знам, че си мирен, сине, но понякога губиш самообладание.

— Казах ти, че ще платя това, което счупих! — изкрещя Алекс, удряйки с юмрук по масата.

— Виждаш ли как губиш контрол? Във всеки случай, Александър, това няма нищо общо с поразиите в стаята ти. Всичко е уговорено предварително с тъща ми и с майка ми. Вие тримата ще трябва да отидете при бабите, няма друг изход. Ще заминеш за Ню Йорк след няколко дни — каза бащата.

— Сам?

— Сам. Опасявам се, че оттук нататък много неща ще трябва да правиш сам. Ще си вземеш и паспорта, защото мисля, че те чака едно истинско приключение с майка ми.

— Къде?

— По Амазонка…

— По Амазонка! — възкликна Алекс ужасен. — Гледах един документален филм за Амазонка, там е пълно с комари, каймани и бандити. Има всякакви болести, включително и проказа!

— Предполагам, че майка ми знае какво върши; тя не би те завела на място, където животът ти ще бъде застрашен, Александър.

— Кейт е способна да ме напъха в река, пълна с пирани, татко. С баба като моята, неприятели не ми трябват — измърмори момчето.

— Съжалявам, но, така или иначе, ще трябва да отидеш, сине.

— А училището? В период на изпити сме. Освен това не мога да изоставя оркестъра от днес за утре…

— Трябва да бъдем гъвкави, Александър. Семейството ни преживява криза. Знаеш ли кои са китайските знаци, за да се напише криза! Опасност плюс възможност. Може би опасността от болестта на Лиза ти предоставя невероятна възможност. Върви да си събереш багажа.

— Какво да събирам? Това, което имам, не е много — измънка Алекс, все още ядосан на баща си.

— Тогава ще вземеш малко. Сега отиди да целунеш майка си, която е много по-разстроена от това, което се случва. На Лиза й е далеч по-трудно, отколкото на всеки един от нас, Александър. Трябва да бъдем силни като нея — каза тъжно Джон Колд.

Допреди няколко месеца Алекс се чувстваше щастлив. Никога не бе проявявал особено любопитство и не се бе опитвал да наднича отвъд сигурните граници на своето съществуване; смяташе, че ако не прави щуротии, всичко ще се подреди някак си. Имаше непретенциозни планове за бъдещето, искаше да стане известен музикант, като дядо си Джоузеф Колд, да се ожени за Сесилия Бърнс в случай, че тя приеме, да има две деца и да живее близо до планините. Беше доволен от живота си, като ученик и спортист бе добър, макар и не отличен, бе дружелюбен и не се забъркваше в сложни проблеми. Смяташе, че е напълно нормален човек, най-малкото в сравнение с родените изверги, каквито имаше по този свят, като онези момчета, които влязоха с автомати в един колеж в Колорадо и избиха своите съученици. Нямаше нужда да отива толкова далеч — и в неговото училище имаше неколцина нагли типове. Не, той не беше от тях. Истината е, че единственото, което желаеше, бе да се върне към живота отпреди няколко месеца, когато майка му беше здрава. Не искаше да отива в Амазонка с Кейт Колд. Тази баба малко го плашеше.

Два дни по-късно Алекс се сбогува с мястото, където бяха преминали петнайсетте години на неговото съществуване. Отнесе със себе си образа на майка си, застанала на вратата на къщата, с шапка, покриваща бръснатата й глава, усмихваща се и махаща с ръка за сбогом, докато сълзите й се стичаха по бузите. Изглеждаше дребничка, уязвима и красива, въпреки всичко. Момчето се качи на самолета, мислейки си за нея и за ужасяващата вероятност да я загуби. Не! Не мога да го допусна, трябва да мисля позитивно, майка ми ще оздравее — шептеше отново и отново по време на дългото пътуване.

Бележки

[1] Сорили — бозайници с много хубава кожа — Б.пр.