Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (15)

XIV. ИДВАНЕТО НА КУЧЕТАТА

Като стигна до склона, който водеше нагоре към седло-вината между двете долини, Тир сви на юг, към местата, където на осемнадесет-двадесет мили беше убил голямата мечка. На Мъскуа му се струваше, че двамата с Тир за дълго са се простили с Пипунаскус и майка му. Всъщност Тир беше изпитал само първата наслада от нормалния мечешки меден месец и сега се отдалечаваше самичък, за да размишлява и да се нахрани. Искуао, макар да се беше запътила направо на запад, също не се връщаше у дома си. Приблизително след два дена, ако не се намесеше съдбата, те щяхада се срещнат отново и след още една нощ или ден да се разделят пак. Така любовта им щеше да продължи от две седмици до месец. Докато Искуао охладнееше, станеше враждебна и си тръгнеше за цяла година, като може би удареше на Тир за сетно сбогом една здрава плесница. Но, също както плановете на всичко живо често се обръщат съвсем наопаки, така се обръщат и плановете на мечките. Долу в другата долина тази намесваща се съдба бързо препускаше към тях.

Първата нощ след като напуснаха Искуао и Пипунаскус, големият гризли и мечето със светлокафявата муцунка бродеха, без да спят, под ярките звезди. Тир не потърси месо. Той се качи на стръмен склон, след това слезе по покрития с плочник бряг на една падина в малка котловина, скрита в полите на планината и се озова на мека зелена ливада, където растеше в голямо изобилие самодивско цвете с нежното си стъбло, с двата подобни на лилии листа, единствения кичур цветенца с по пет венчелистчета и сладкия си луковичен корен. И там цялата нощ рови и яде.

Мъскуа, който се беше натъпкал преди с корените на „пролетна хубост“ не беше гладен. А, понеже денят бе доста спокоен за него (като се изключи двубоят), тази нощ, изпълнена с бляскави звезди, а по-късно и с разкошната си луна, му се видя извънредно приятна. Луната се показа към десет часа и беше най-голямата, най-червената и най-прекрасната, която Мъскуа бе виждал досега в краткия си живот. Тя изгря над върховете като горски пожар и заля целите Скалисти планини с чуден блясък. В котловинната, където имаше към десет акра ливада, беше светло като ден. Езерцето в подножието на планината леко блещукаше, а ручейчето, което го пълнеше от топящите се снегове хиляда стъпки по-горе, падаше в искрящи каскади, които отразяваха лунната светлина като поточета от матово полирани брилянти. Около ливадата имаше тук-таме малки купчинки храсти и няколко балсамови дървета и смърчове, сякаш сложени там с декоративна цел. А, от едната страна — обрасъл със зеленина склон, който се извисяваше на една трета от милята над котловинната и на неговото било, невидимо за Мъскуа и Тир, спеше стадо овци. Мъскуа заскита наоколо, но все близичко до Тир, оглеждаше храсталаците, тъмните сенки на балсамовите дървета и смърчовете, брега на езерото. Тук намери локвичка с мека кал, която много облекчаваше болката в набитите му ходила. Тази нощ той нагази в калта двадесетина пъти.

Дори когато се развидели, Тир като че ли небързаше много-много да напусне котловинката. Докато слънцето не се вдигна високо, той продължи да блуждае по ливадата и край езерцето, да изравя от време на време по някой корен и да яде нежна трева. Това не беше неприятно за Мъскуа, който закуси с луковици на самодивско цвете. Озадачаваше го само защо Тир не навлезе в езерото да изхвърли оттам пъстърва, защото тепърва щеше да научи, че не във всички води има риба. Най-после отиде сам да си лови риба и успя да хване твърдокрил чер воден бръмбар, който го щипна по носа с зстри като игли клещи и го накара да изквичи. Наближаваше десет часът, заляната със слънце котловинка беше като пещ за мечка с дебела козина и Тир затърси между скалите край водопада, докато намери място, прохладно като старовремска изба. Беше мъничка пещера, а навред наоколо шистите и пясъчникът бяха тъмни и мокри от стотиците струйки снежна вода, която се стичаше от върховете. Точно едно от тези места, каквито Тир обичаше в юлски ден; но за Мъскуа то беше тъмно и мрачно и нито с една хилядна толкова приятно, колкото слънцето. Затова след час-два той остави Тир в неговия хладилник и тръгна да изследва предателските издатини. Няколко минути всичко вървеше добре, след това Мъскуа стъпи на зеленеещ се скат от плочник, по който течеше много плитко ручейче. Водата бе текла там по съвсем същия начин от векове и наклонените шисти бяха размити и загладени като повърхността на шлифован бисер, хлъзгави като обилно смазана метална пластинка. Краката на Мъскуа се подхлъзнаха толкова бързо, че той едва ли разбра какво се е случило. След миг беше на път към езерото стотина стъпки по-долу. Мъскуа се търкаляше презглава, цопваше в плитките вирчета. Тупкаше от миниатюрните водопадчета като гумена топка.

Не можеше да си поеме дъх. Беше заслепен и зашеметен от водата, и сътресението и набираше все по-голяма скорост с всеки ярд. Успя да нададе пет-шест изпълнени с ужас писъка в самото начало и те събудиха Тир.

Там, където водата от върховете се стичаше в езерото, имаше отвесен пад, висок десетина стъпки и от него Мъскуа се цамбурна със скорост, която го вкара два пъти по-дълбоко във водата. Той шляпна с голям плясък и изчезна. Все по-надолу и по-надолу отиваше той, където всичко беше черно и студено и задушаващо. След това спасителният пояс, с който го беше надарила природата във видна тлъс-тини, го изкара на повърхността и той загреба с четирите си крака. Това беше първото му плуване и когато най-сетне се измъкна на брега, беше изтощен и без сили. Докато Мъскуа още лежеше задъхан и много уплашен, Тир слезе от скалите. Майката на Мъскуа хубаво го нашляпа, когато той си набоде крака с иглата от бодливо свинче. Беше го шляпала за всяко сполетяло го премеждие, понеже вярваше, че шляпането е добро лекарство. Мечетата добиват възпитанието си до голяма степен чрез шляпане и тя би го нашляпала хубавичко и сега. Но, Тир само го подуши, видя, че нищо му няма и се залови да изравя едно самодивско цвете.

Още не беше свършил със самодивското цвете, когато внезапно спря. Половин минута стоя като статуя. Мъскуа скочи и се отърси. След това се ослуша. До двамата долетя някакъв звук. С бавно, грациозно движение старият гризли се изправи в целия си ръст. Той се обърна на север, ушите му щръкнаха напред, чувствителните мускули на ноздрите му потрепваха. Не можеше да подуши нищо, но чуваше. През склоновете, които той и Мъскуа бяха превалили, до него долиташе неясно звук, който никога преди не беше отеквал в неговия живот. Беше кучешки лай.

Две минути Тир седя клекнал, без да помръдне нито един мускул на огромното му тяло освен потрепващите мускулчета на носа. Дълбоко в тази котловина под планината дори и звук беше трудно да стигне до него и той бързо се отпусна на четири крака и пое към зеления склон на юг, където през нощта на билото беше спало стадо овни. Мъскуа забърза подире му.

Стотина ярда нагоре по склона Тир спря и се обърна. Той пак се изправи и сега Мъскуа също се обърна на север. Внезапно лъхналият надолу повей на вятъра донесе до тях ясно лая на кучетата. На по-малко от половин миля глутницата обучени ердейли на Лангдън припкаше по следата. Баукането им беше изпълнено с яростна възбуда, което подсказваше на Брюс и Лангдън, останали четвърт миля назад, че кучетата са близо до плячката. А джафкането на кучетата вълнуваше Тир повече от тях. Пак инстинктът му подсказа, че нов враг е навлязъл в неговия свят. Не го беше страх. Но, този инстинкт го караше да отстъпи и той се заизкачва нагоре, докато стигна до камениста, пресечена планинска местност, където отново спря.

Този път Тир зачака. Каквато и да беше заплахата, тя приближаваше с бързината на вятъра. Двете мечки я чуваха да се качва по склона, който отделяше котловината от долината. Билото на този склон сега беше горе-долу на едно равнище с очите на Тир и пред погледа му водачът на глутницата излезе на върха и спря за миг, откроил се на фона на небето. Другите скоро го последваха и за някакви тридесет секунди останаха неподвижни върху гребена на хълма, загледани надолу в котловината под техните крака, душейки изпълващата я тежка миризма. През тези тридесет секунди Тир наблюдава неприятелите си, без да помръдне, но в големите му гърди бавно ее надигаше ниско и ужасно ръмжене. Едва когато глутницата хукна надолу към котловината и отново залая, той продължи да отстъпва. Но, това не беше бягство. Не го беше страх. Той продължи да върви, защото трябваше да върви. Не искаше да влиза в бой. Нямаше желание дори да защищава правото си на собственост върху ливадата и езерцето под планината. Имаше други ливади и други езерца и Тир по природа не обичаше да се бие.

Но, беше готов да влезе в бой. Той продължаваше да сумти зловещо и в него се разгаряше бавно гняв. Скри се сред скалите, тръгна по една издатина и Мъскуа се закатери по петите му. Качи се по огромен скалист скат и заизвива между канари, почти колкото къщи. Но, нито веднъж не мина там, където Мъскуа не би могъл лесно да го последва. Веднъж, когато се изкачи на един надвес от пясъчник и разбра, че Мъскуа не ще може да се покатери там, слезе и тръгна по друг път.

Баукането на кучетата сега се чуваше дълбоко в котловината. След това се заизкачва бързо като с крила и Тир разбра, че глутницата идва нагоре по зеления склон. Той спря пак и този път вятърът му донесе силната им миризма. Това беше миризма, от която всеки мускул на мощното му тяло се стегна и странни огньове забушуваха в него като бясно пламтящи пещи. С кучетата идваше и миризмата на човека!

Тир пое нагоре малко по-бързо и яростното и радостно джафкане на кучетата като че ли беше едва на стотина ярда зад него, когато той излезе на малко, открито пространство сред хаоса от скали. Откъм планината имаше стена, която се издигаше отвесно. На двадесетина стъпки от другата страна имаше стръмна пропаст, дълбока сто стъпки, а пътят напред беше препречен от огромна канара, срутила се от планината и оставила пътечка, малко по-широка от тялото на Тир. Големият гризли доведе Мъскуа досам тази канара и останалия там пролез, а след това неочаквано се обърна назад, така че Мъскуа остана зад него. Пред лицето на опасността, която почти ги беше настигнала, майката мечка щеше да вкара Мъскуа на безопасно място в някоя цепнатина в скалите. Тир не направи това. Той се обърна с лице към идващата опасност и седна на задните си крака.

На двадесет стъпки от него пътеката правеше остър завой около издаден ръб в отвесната стена и Тир прикова кръвясалите си вече и страшни очи върху устроения от него капан. Глутницата пристигаше и джафкаше с всички сили. До петдесет ярда пред ръба в скалата кучетата тичаха рамо до рамо и след миг първите изскочиха на арената, която бе избрал за себе си Тир. Главната част от глутницата беше толкова близо, че първите кучета попаднаха под мечката въпреки паническите си усилия да се спрат навреме. С рев Тир се нахвърли върху им. Голямата му дясна лапа замахваше напред и загребваше навътре и на Мъскуа се стори, че е събрал половината глутница под огромното си тяло. С едно-единствено изскърцване на челюстите той прегриза гръбнака на първото гонче. На второто откъсна главата така, че гръклянът се провлече като червено въже. Сетне се втурна напред и преди останалите кучета да могат да се окопитят, нанесе на едно от тях удар, от който то полетя през ръба на пропастта към скалите сто стъпки по-надолу. Всичко това стана за половин минута и в тази половин минута останалите кучета се разпръснаха. Ердейлите на Лангдън бяха бойци. От първото до последното те бяха потомци на бойци, а Брюс и Метусин ги бяха дресирали така, че можеше човек да ги провиси за ушите, без да скимтят. Трагичната съдба на три от тях ги уплаши не повече, отколкото собственото им преследване беше уплашило Тир. Бързи като светкавица, те закръжиха около мечката, широко раздалечили предните си крака, готови да отскочат настрани или назад, за да избягнат неочаквани нападения, и дадоха воля сега на това бързо, яростно джафкане, което съобщава щ ловците, че плячката е натясно. Това им беше работата — да дразнят, да измъчват, да забавят бягството, да спират жертвата продължително, докато господарите им не дойдат да я довършат. Това е доста честна и вълнуваща борба за мечката и кучетата. Човекът, който идва с пушката я завършва с убийство.

Но, ако кучетата си имаха хитрости, Тир също имаше свои. След три-четири безуспешни нападения, в които ердейлите му се изплъзваха благодарение на по-голямата си бързина, той бавно се оттегли заднишком към огромната скала, до която беше клекнал Мъскуа, а с неговото одръпване кучетата настъпваха. Техният все по-висок лай и очевидното безсилие на Тир да ги пропъди или разкъса на парчета ужасиха Мъскуа повече от всякога, той изведнъж проявя малодушие и се мушна в една цепнатина в скалата зад гърба му. Тир продължи да се отдръпва, докато огромните му хълбоци допряха камъка. Тогава изви главата си настрана и потърси мечето. От Мъскуа не се виждаше нито един косъм. Тир се огледа два пъти. Сетне, като видя, че Мъскуа е изчезнал, продължи да отстъпва, докато загради теснината, която беше задната му вратичка към безопасността. Кучетата сега лаеха като бесни. От устата им течеха лиги, острите косми на врата им стърчеха като четки, а острите им зъби бяха оголени до червените венци. Те се приближаваха все повече и повече, предизвикваха го да стои тук, да ги нападне, да ги хване, ако може … и във възбуждението си оставиха десет крачки свободно място зад гърба си. Тир измери това пространство, както преди няколко дена беше измерил разстоянието между себе си и младия мъжкар карибу. А след това, без всякакво предупредително ръмжене, се нахвърли върху враговете си така ненадейно, че ги накара да хукнат да си спасяват живота. Тир не се спря. Продължи напред.

Там, където скалата се издаваше от стената, пътеката се стесняваше до пет стъпки и Тир се беше съобразил с този факт също както и с разстоянието. Той хвана последното куче. Натисна го под лапата си и когато го разкъсваше, ердейлът нададе пронизителни писъци на агония. Те стигнаха до Брюс и Лангдън, както бързаха запъхтени нагоре по склона, който водеше от котловината. Тир се отпусна по корем на най-тясното място от пътеката, кучетата залаяха с пресни сили, а той продължи да къса жертвата си, докато скалата почервеня от кръв, козина и черва. Тогава се изправи и пак потърси Мъскуа. Мечето се беше свило в разтреперано кълбо две стъпки навътре в цепнатината. Може би Тир помисли, че е отишло нагоре в планината, защото, без да губи време, се оттегли от полесражението. Пак беше подушил вятъра. Брюс и Лангдън се потяха и той ясно долови тяхната миризма.

Десет минути Тир не обърна никакво внимание на осемте кучета, които джафкаха по петите му, само от време на време спираше и си обръщаше главата. Колкото повече отстъпваше, толкова по-дръзки ставаха ердейлите, докато най-после един от тях изскочи пред другите и заби зъбите си в крака на големия гризли. Постигна това, каквото не беше успяло да постигне Джафкането. Тир пак изрева, обърна се и подгони презглава глутницата в протежение на петдесетина ярда обратно по пътеката и изгуби пет скъпоценни минути, докато се върне и продължи нагоре към рида. Ако вятърът духаше в друга посока, глутницата щеше да възтържествува, но колкото пъти Брюс и Лангдън успяваха да намалят разстоянието, вятърът предупреждаваше Тир, като му донасяше топлия дъх на потните им тела.

А нашият гризли внимаваше вятърът да идва при него от необходимата посока. Можеше да стигне гребена на планината по-лесно и по-бързо, като свърне право нагоре, вместо да върви по пътеката, но така вятърът щеше да остане далече в ниското. Докато усещаше вятъра, чувствуваше се сигурен, освен ако ловците направеха усилие да осуетят неговия план за бягство, като обиколят и му отрежат пътя. Половин час му бе необходим, за да стигне най-горния гребен на скалите, където, ще не ще, трябваше да напусне прикритието и да се изложи, докато мине последните двеста ярда нагоре по голите шисти на склона до хребета на планинската верига.

Когато излезе там, Тир внезапно ускори своя ход така, че остави кучетата тридесет-четиридесет крачки зад себе си. Две-три минути той много ясно се открояваше на фона на платината. А, през последната от тези три минути прекрасно се очерта върху килим от чист бял сняг, без едно-единствено храстче или камък, които да го укрият от устремените отдолу погледи.

Брюс и Лангдън го видяха на петстотин ярда и откриха огън. Близко над главата си Тир чу странния раздиращ писък на първия куршум, а миг след това долетя тътенът на изстрела. Втори куршум вдигна облаче сняг на пет крачки пред него и той рязко изви надясно. Така се изложи целият на стрелците. Тир чу трети гърмеж … и това бе всичко. Докато ековете все още заглъхваха сред чукарите и върховете, нещо му нанесе страхотен удар по плоския череп пет-шест пръста зад и над дясното ухо. Сякаш някаква тояга се беше стоварила върху му от небето, той се строполи като отсечено дърво. Беше рикоширал куршум, който почти не го нарани, но за миг го зашемети, както човек се замайва от юмрук по брадичката. Преди да може да се вдигне от мястото си, кучетата се нахвърлиха отгоре му и го заръфаха за гърлото, врата и тялото. С рев Тир скочи на крака и ги отърси от себе си. Той замахна свирепо и Брюс и Лангдън чуха неговия рев, както стояха с пръсти на спусъците на пушките и чакаха кучетата да се отдалечат достатъчно, за да могат да дадат последните изстрели. Крачка по крачка Тир си пробиваше път нагоре, ръмжеше и не искаше да знае за побеснялата глутница, не искаше да знае за миризмата на човека, за необяснимата гръмотевица, за парещата светкавица — дори и за самата смърт. А петстотин ярда по-долу, Лангдън отчаяно ругаеше, защото кучетата се въртяха толкова близо, че не можеше да стреля.

Чак до края на нагорнището кръвожадната глутница закриваше Тир. Той изчезна оттатък билото. Кучетата го последваха. А след това тяхното баукане започна да долита все по-неясно и по-неясно, защото голямата гризли ги водеше бързо надалеч от заплахата на човека в продължителна и вълнуваща гонитба, от която бе съдено да се върне не повече от едно от тях.