Серия
Дъщеря на съдбата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La casa de los espíritus, (Пълни авторски права)
Превод от испански
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 65 гласа)
Сканиране и разпознаване
noisy (2009)
Корекция
didikot (2009)

Издание:

Исабел Алиенде. Къщата на духовете

Издателство „Народна култура“, София

Редактор: Виолета Миланова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Красимир Градев

Коректор: Антоанета Петрова


На майка ми, на баба ми и на другите изключителни жени в тази история.

Човекът колко ли живее?

Хиляда дни или едничък?

Столетия или недели?

За дълго време ли умира?

А как да обясним „навеки“?[1]

Пабло Неруда

I
Роса Красивата

Барабас пристигна в семейството по море — написа малката Клара с изящния си почерк. Още тогава имаше навика да отбелязва по-значителните неща, а по-късно, когато онемя, записваше и по-маловажните, без да подозира, че след петдесет години тетрадките й ще ми помогнат да спася миналото от забрава и да надживея собствения си ужас. Барабас пристигна в четвъртък преди Великден. Дойде в безобразна клетка, омърлян в собствените си нечистотии, и гледаше отнесено като окаян и беззащитен затворник, ала по царствената стойка на главата и по едрия му кокал още оттогава можеше да се предугади, че ще стане великан за чудо и приказ. Скучният есенен ден с нищо не предвещаваше събитията, които момиченцето записа, за да се запомнят. Те се случиха в църквата „Свети Себастиан“ по време на обедната служба, на която то присъства заедно с цялото си семейство. В знак на траур върху светците бяха проснати морави парцалаци, които богомолките изравяха всяка година от праха на църковната ризница, и под жалейните чаршафи обитателите на небесните селения мязаха на камара мебели в очакване да ги преместят в нова квартира. Свещите, тамянът и стенанията на органа не успяваха да смекчат потискащото впечатление. На мястото на светците в цял ръст, с еднакви лица с хремав израз, с изпипани, добре натъкмени перуки от коси на мъртъвци, с рубини, перли и смарагди от боядисано стъкло и с одежди на флорентински благородници се възправяха заплашително тъмни и безформени фигури. Саванът отиваше единствено на покровителя на църквата свети Себастиан, защото поне сега, по време на Страстната седмица, спестяваше на вярващите зрелището на превитото му в непривична поза тяло, пронизано от половин дузина стрели. С рукналите от него сълзи и кръв той наподобяваше страдалец педераст, чиито люти рани, удивително пресни благодарение на четката на отец Рестрепо, караха Клара да тръпне от отвращение.

Това беше дълга седмица на покаяние и пости, не се играеше на карти, не се свиреше музика, подтикваща към похот или забава, и се спазваше — в границите на възможното — най-дълбока набожна печал и целомъдрие, макар че именно през тези дни остенът на дявола изкусяваше най-настойчиво слабата католическа плът. Менюто за постите се състоеше от леки баници, вкусни яхнии от зарзават, бухнали омлети й едри пити кашкавал, докарани от село, с които семействата си припомняха за мъките господни и се пазеха да не вкусят и най-дребното залъче месо или риба от страх да не бъдат отлъчени от църквата, както им се заканваше отец Рестрепо. Кой би дръзнал да не му се подчини! Свещеникът боравеше с дълъг обвиняващ пръст, за да се прицелва в грешниците пред всички, и с език, обръгнал да бие по чувствата человечески.

— Ти, крадецо, който похити парите на обителта! — крещеше той от амвона и сочеше един господин, който се преструваше, че е зает с някакво конче на ревера си, за да не го гледа в очите. — Ти, безсрамнице, дето ходиш да проституираш на пристанището! — И гледаше кръвнишки доня Естер Труеба, скована от артрит и ревностна поклонница на Кармелитската Дева. Тя се блещеше от почуда, защото не знаеше нито значението на глагола, нито накъде се пада пристанището. — Разкайте се, грешници, гнусна мърша, недостойни за жертвата на господа бога! Постете! Покайте се!

Увлечен от порива на професионалната си ревност, свещеникът трябваше да се въздържа, за да не влиза открито в разрез с напътствията на висшестоящите си в църковната йерархия. Брулени от ветрове на модернизъм, те не гледаха с добро око на власеницата за покаяние и на самобичуването. Той беше привърженик на практиката, слабостите на душата да се превъзмогват, като здравата се нашиба плътта. Славеше се с развихреното си красноречие. Преданите му енориаши го следваха от църква в църква и се потяха, като го слушаха да описва страданията на грешниците в пъкъла — как хитроумно измислени машини за изтезания им разкъсвали месата, на какви вечни огньове се печели, какви куки пронизвали мъжките членове, какви гадни влечуги се завирали в отверстията на жените и всевъзможни други мъчения, които включваше във всяка проповед, за да вселява страх от бога. Сам сатаната биваше описван до най-интимните му аномалии с галисийския[2] акцент на свещеника, чието призвание на този свят бе да разтърсва съвестта на разпасалите се местни граждани.

Северо дел Вале беше атеист и масон, но хранеше политически амбиции и не можеше да си позволява току-тъй да пропуска най-посещаваните църковни служби в неделя и най-тачените празници — че нали там всички можеха да го видят. Жена му Нивеа предпочиташе да си има вземане-даване с господа бога без посредници, отнасяше се към расата крайно мнително и й беше втръснало от описанията на небето, чистилището и пъкъла, но поддържаше мъжа си в парламентарните му домогвания с надежда, че ако той се добере до място в Конгреса, тя ще издейства право на глас за жените. От десет години се бореше за това и честите й бременности не бяха успели да я обезсърчат. Този четвъртък преди Великден отец Рестрепо бе довел слушателите си до предела на издръжливостта с апокалиптичните си видения и Нивеа започна да чувства, че й прилошава. Запита се дали пак не е бременна. Въпреки промивките с оцет и сюнгерите с жлъч бе родила петнайсет деца, от които цели единайсет й бяха живи и здрави, и имаше основания да предполага, че вече се подслонява удобно в зрялата възраст — дъщеря й Клара, най-малкото й дете, вече беше десетгодишна. Изглежда, най-сетне се бе укротил бесът на изумителната й плодовитост. Реши да отдаде неразположението си на оня момент от проповедта, в който отец Рестрепо я посочи с пръст и се разприказва за фарисеите. За ония, дето се домогвали да узаконят извънбрачните деца и гражданския брак и така разнебитвали семейството, родината, собствеността и църквата, искали за жените еднакви права с мъжете и така нарушавали открито божия закон, който в това отношение бил съвсем недвусмислен. Нивеа, Северо и челядта им заемаха целия трети ред скамейки. Клара седеше до майка си и тя й стискаше нервно ръката, когато в словото си свещеникът задълбаваше прекалено подробно в плътските грехове — Нивеа знаеше, че това ще подбуди у малката зрителни представи за отклонения, които излизаха от рамките на действителността. Личеше си от въпросите, които тя задаваше и на които никой не съумяваше да даде отговор. Клара беше много зряла за възрастта си и притежаваше развинтеното въображение, наследявано от всички жени в рода й по майчина линия. В църквата бе станало по-горещо и от острата миризма на свещите, от тамяна и от скупчилото се множество на Нивеа й призляваше още повече. Искаше й се церемонията да свърши най-сетне, за да се върне в прохладния си дом, да седне в коридора с папратите и да отпие от каната бадемово мляко, която Бавачката приготвяше в празнични дни. Погледна децата си. По-малките, вече уморени, стояха вдървени като истукани в неделните си дрехи, а по-големите започваха да броят мухите. Спря поглед на Роса, най-голямата от живите си дъщери, и както винаги се слиса. Странната й красота направо смущаваше. Дори тя не можеше да устои на нейното въздействие. Сякаш момичето и останалото човечество бяха сътворени от различен материал. Още преди да я роди, Нивеа разбра, че Роса не е от този свят, когато я сънува. Затова не се учуди, че бабата акушерка извика, като я видя. Роса се роди бяла, гладка, не набръчкана, същинска фаянсова кукла, със зелена коса и жълти очи — най-красивото създание, появило се на земята след грехопадението на Адам и Ева, както рече бабата и се прекръсти. Още от първото къпане Бавачката й миеше главата с настойка от лайка, от което цветът се омекоти и придоби отсенка на стар бронз, и я слагаше да лежи гола на слънце, за да й закрепне кожата, полупрозрачна по най-нежните части на корема и подмишниците, където прозираха вените и скритата тъкан на мускулите. Ала и тези цигански фокуси не свършиха особена работа и много скоро плъзна мълва, че им се е родил ангел. Нивеа изчака неприятните етапи на растежа да придадат на дъщеря й поне някое и друго несъвършенство, но къде ти. На осемнайсет години Роса не само че не беше напълняла и не й бяха излезли пъпки, а напротив, морското й изящество бе станало дори по-подчертано. Цветът на кожата й, с нежни синкави отблясъци, цветът на косата й, плавните й движения и хрисимият й нрав навяваха асоциации за обитател на водната шир. Тя имаше нещо рибешко и ако притежаваше люспеста опашка, явно щеше да бъде сирена, но двата й крака я поставяха на някаква неясна граница между човека и митичното същество. Въпреки всичко девойката беше водила почти нормален живот, имаше си годеник и някой ден щеше да се омъжи, с което отговорността за красотата й щеше да мине в други ръце. Роса наведе глава, един лъч се промъкна през готическите витражи на църквата и обгърна профила й с ореол от светлина. Няколко души се обърнаха да я погледнат и зашушукаха — това се случваше често, когато вървеше по улицата. Но Роса сякаш не забелязваше нищо, тя беше неподвластна на суетата, а този ден пък съвсем имаше вид на отсъстваща — измисляше нови животни, които щеше да избродира на своята покривка, наполовина птици и наполовина бозайници, е оперение във всички цветове на дъгата, с рога и копита, толкова тантурести и с толкова къси крила, че направо противоречаха на законите на биологията и на аеродинамиката. За годеника си Естебан Труеба мислеше рядко, не че не го обичаше, а защото по природа беше склонна да забравя и защото две години раздяла си казват своето. Той работеше в мините на север. Пишеше й често и Роса от дъжд на вятър му отговаряше с преписани стихове и нарисувани с туш цветя върху пергаментова хартия. Чрез тази кореспонденция, чиято неприкосновеност Нивеа най-редовно нарушаваше, тя научи за тежката, изпълнена с несгоди професия на миньора — как постоянно го заплашват срутвания, как гони жили, които все му се изплъзват, как моли за кредити с надежда, че шансът ще му се усмихне и ще се появи чудната златна жилка, която ще му позволи бързо да натрупа състояние и да се върне при Роса, за да я отведе под ръка пред олтара и така да стане най-щастливия човек на света, както неизменно завършваше писмата си. Роса обаче не бързаше да отива под венчило, почти беше забравила единствената целувка, която двамата си размениха на раздяла, и не можеше да си спомни дори цвета на очите на този настойчив годеник. Под влияние на сантименталните романи — друго четиво тя нямаше — Роса обичаше да си го представя как с кожени ботуши, със загоряла от ветровете на пустинята кожа той рови пръстта и търси пиратски съкровища, испански дублони и скъпоценности от времето на инките. Нивеа напразно се мъчеше да я убеди, че в мините богатствата са заложени в самите скали, защото Роса не можеше да допусне, че Естебан Труеба събира тонове камънак с надежда, че като ги опече по най-примитивен начин, те ще изплюят един грам злато. А иначе, докато го чакаше, тя не скучаеше, изцяло я бе погълнала грандиозната задача, която си беше поставила — да избродира най-голямата покривка в света. Започна с кучета, котки и пеперуди, но скоро в работата й надделя въображението и взе да се появява рай от невъзможни твари, които се раждаха от иглата й пред загрижените очи на баща й. Северо смяташе, че е време дъщеря му да слезе от облаците и да стъпи здраво на земята, да се научи да върши някоя и друга къщна работа и да се подготви за семеен живот. Нивеа обаче не споделяше безпокойството му. Предпочиташе да не тормози дъщеря си със земни изисквания, защото предчувстваше, че Роса е небесно същество, че не е създадена да просъществува дълго в грубата суетня на този свят. Затова я оставяше на мира — нека се задява с конците си за бродиране, и не роптаеше против тая кошмарна зоологическа градина.

Един банел от корсета на Нивеа се счупи и върхът му се заби между ребрата й. Почувства, че се задушава в роклята си от синьо кадифе с прекалено висока дантелена яка и много тесни ръкави, толкова стегната в талията, че когато си разхлабваше фустата, половин час се превиваше от стомах, докато червата й заемат нормалното си положение. Неведнъж беше обсъждала въпроса с приятелките си, боркини за избирателно право на жените, и бяха стигнали до заключението, че докато жените не си подкъсят полите и косите и не хвърлят дебелите фусти, е все тая дали ще могат да следват медицина и да имат право на глас, защото по никой начин не биха дръзнали да упражняват нито едното, нито другото. На самата нея обаче не й стискаше да се нареди сред първите жени, загърбили старата мода. Долови, че гласът от Галисия бе престанал да бие по мозъка й като чук. Настъпила бе една от ония дълги паузи в проповедта, към които свещеникът прибягваше често — той добре познаваше какво въздействие оказва всяка неловка тишина. Горящите му очи използваха тези мигове, за да преминат по енориашите — един по един. Нивеа пусна ръката на дъщеря си Клара и бръкна в ръкава си за кърпичка — капка пот се стичаше по врата й. Тишината се сгъсти, времето сякаш бе спряло в църквата, но никой не посмя да се изкашля или да застане по-свободно от страх да не привлече върху себе си вниманието на отец Рестрепо. Последните му думи още кънтяха между колоните.

И в този момент, както години по-късно си спомняше Нивеа, сред мъчителната тишина се чу съвсем ясно гласът на малката Клара:

— Е! Отец Рестрепо! Ако не ни будалкате за тоя ваш пъкъл, всички сме я втасали…

Показалецът на йезуита, вече вдигнат във въздуха, за да посочи нови мъчения, остана да виси като гръмоотвод над главата му. На хората им секна дъхът, а онези, които клюмаха, се събудиха. Като усетиха, че ги обзема паника, и видяха, че децата им започват да се размърдват нервно, съпрузите Дел Вале реагираха първи. Северо разбра, че трябва да направи нещо, преди да е избухнал дружен смях или да се е разразил някой небесен катаклизъм. Хвана жена си за ръката и Клара за врата и ги повлече с едри крачки навън, сподирен от другите си деца, които се втурнаха едно през друго към вратата. Успяха да се измъкнат, преди свещеникът да е призовал гръм, който да ги превърне в статуи от сол, ала от прага чуха ужасния му глас на оскърбен архангел:

— Изчадие на дявола! Самонадеяно изчадие на дявола!

Тези думи на отец Рестрепо останаха да тежат като диагноза в паметта на семейството и в следващите години то имаше случаи да си ги припомня често. За тях не помисли втори път единствено самата Клара, която просто ги отбеляза в дневника си и после й излязоха из ума. Виж, родителите й не можаха да ги забравят, макар че бяха единодушни, че да си обладан от дявола и да си самонадеян, са два прекалено големи гряха, за да бъдат приписани на едно толкова невръстно момиче. Бояха се от злословието на хората и от фанатизма на отец Рестрепо. До този ден не бяха кръщавали с никакво име чудатостите на най-малката си дъщеря и не ги бяха свързвали с въздействието на сатаната. Приемаха ги като характерна особеност на детето, както куцането на Луис или красотата на Роса. Умствените възможности на Клара не притесняваха никого и, кажи-речи, не предизвикваха неразбории. Проявяваха се почти винаги в незначителни неща, и то единствено на домашна почва. Понякога на обед или на вечеря, когато всички се бяха събрали в голямата трапезария на къщата и седяха в строг йерархичен ред по достойнство и власт, солницата започваше да трепери и изведнъж се преместваше по масата между чашите и чиниите, като в придвижването й нямаше пръст никой познат източник на енергия или трик на илюзионист. Нивеа дръпваше плитките на Клара и по този начин успяваше да накара дъщеря си да престане с лунатичното си развлечение и да върне пособието в нормалното му състояние. И солницата тутакси отново заставаше неподвижна. Братята и сестрите й бяха създали стройна организация за случаите, когато имаше гости — който седеше най-близо, бързо протягаше ръка и хващаше какъвто предмет се движеше по масата, преди чуждите хора да разберат, че нещо се мести от само себе си, и да се стреснат. И семейството продължаваше да се храни без коментари. Бяха привикнали и с предсказанията на най-малката сестра. Тя оповестяваше земетръсите известно време преди да започнат, което беше много целесъобразно в тази страна на природни бедствия, защото позволяваше сервизите да се сложат навреме на безопасно място и пантофите да се оставят под ръка, та хората да не бягат навън боси посред нощ. Когато беше на шест години, Клара предрече, че конят ще хвърли Луис, но брат й не я послуша и оттогава едното му бедро беше изметнато. С времето левият му крак окъся и се наложи да носи специална обувка с висока подметка — той си ги майстореше собственоръчно. В този случай Нивеа се разтревожи не на шега, но Бавачката съумя да я успокои — каза, че имало много деца, които хвърчали като мухите, разгадавали сънищата и говорели с душите на умрелите, но че на всички им минавало, когато загубели невинността си.

— Няма дете да не се е оправило, като е пораснало — обясни тя. — Изчакайте на момичето да му дойде демонстрацията и ще видите как ще се отучи да мести мебелите и да предсказва нещастия.

Клара й беше любимката. Бавачката беше помагала при раждането на момичето и единствено тя разбираше истински чудатата му природа. Когато Клара излезе от корема на майка си, Бавачката я прилюля, изкъпа я и от този миг обикна отчаяно това крехко създание с възпалени дробове, предразположено всеки момент да се задуши и засинее. Неведнъж й се налагаше да го съживява с топлината на едрите си гърди, когато не му достигаше въздух — знаеше, че това е единственият лек срещу астмата, лек, много по-ефикасен от вонящите на ракия сиропи на доктор Куевас.

Този четвъртък преди Великден Северо сновеше насам-натам из всекидневната, обезпокоен от скандала, който дъщеря му бе предизвикала на службата в църквата. Нареждаше, че само фанатик като отец Рестрепо може да си науми, че дяволът се е вселил в някого, и то кога — в самия двайсети век, века на просвещението, на науката и техниката, века, когато сатаната окончателно е загубил престиж. Нивеа го прекъсна и каза, че не бил там въпросът. Лошото било, че ако за подвизите на дъщеря им се разчуе извън стените на дома и свещеникът започне да рови и да разследва, щяло да научи мало и голямо.

— Хората ще почнат да ни се влачат да я гледат, като че е някакво рядко явление — каза Нивеа.

— А Либералната партия ще я закъса — додаде Северо с ясното съзнание, че присъствието в семейството на една обладана от дявола може да нанесе голяма вреда на политическата му кариера.

В този момент, влачейки плетените си цървули и шумолейки с колосаните си фусти, влезе Бавачката и съобщи, че на двора някакви хора разтоварвали мъртвец. Така си и беше. Нахълтаха с кола с четири коня, заеха целия преден двор, изпотъпкаха камелиите и оплескаха с фъшкии светещия от чистота калдъръм. Вдигна се вихрушка от прах, разцвилиха се коне, суеверни мъже ругаеха и кълчеха ръце в някакви си свои заклинателни движения против уроки. Караха трупа на вуйчо Маркос и целия му багаж. Врявата ръководеше някакво лигаво човече, облечено в черно, в сюртук и с прекалено голяма шапка. То подхвана високопарно слово, за да обясни обстоятелствата около случая, но бе грубо прекъснато от Нивеа, която се хвърли върху прашния ковчег с тленните останки на най-любимия си брат. Нивеа крещеше да махнат капака, за да го види със собствените си очи. Случвало й се бе да го погребва и преди, та затуй се съмняваше, че и този път е окончателно умрял. Виковете й привлякоха многобройните прислужници от къщата и всички деца, които дотичаха, щом чуха името на вуйчо им Маркос да звучи на умряло.

Клара не беше виждала вуйчо си Маркос от няколко години, но си го спомняше отлично. Той беше единственият човек в детството й, чийто образ носеше напълно отчетливи черти, и за да си го представи, нямаше нужда да ходи да го гледа на дагеротипа в салона, където той се мъдреше, облечен като пътешественик — природоизпитател, подпрял се на старовремска двуцевка и стъпил с десния си крак на врата на малайзийски тигър в същата победоносна поза, която тя бе забелязала у Богородицата на главния олтар, положила крак връз победения демон сред гипсови облаци и бледолики ангели. Стига само да затвореше очи, Клара виждаше вуйчо си от плът и кръв, със загоряло лице, брулено от жегата, мразовете и ветровете на всички климати на планетата, слаб, с мустаци на морски разбойник, сред които надничаше чудатата му усмивка със зъби на акула. Немислимо й се струваше той да лежи наврян в тоя черен сандък насред двора.

При всяко свое гостуване в дома на сестра си Нивеа Маркос се застояваше по няколко месеца, което предизвикваше неистова радост у племенниците му и най-вече у Клара и правеше на пух и прах установения домашен ред. Къщата се задръстваше със сандъци, препарирани животни, индиански копия, моряшки вързопи. Из цялата къща всичко живо се препъваше о нечуваните му партакеши. Запъплиха никога невиждани твари, пропътували от девет земи в десета, за да свършат земния си път смазани под ударите на безпощадната метла на Бавачката, която ги сгащваше където ги сварата свари. Вуйчо Маркос имаше обноски на човекоядец, както казваше Северо. По цели нощи правеше някакви странни движения в гостната. Както по-късно се изясни, това били упражнения за усъвършенствуване на умствения контрол върху тялото и за подобряване на храносмилането. Правеше алхимически опити в кухнята, вследствие на които одимяваше цялата къща със зловонни пушеци и съсипваше тенджерите, защото по дъната им се наслояваха твърди вещества, които по никой начин не можеха да се махнат оттам. Докато другите се мъчеха да спят, той тътрузеше куфарите си по коридорите, опитваше се да изтръгне пискливи звуци от някакви туземни инструменти и учеше на испански един папагал, чийто матерен език беше от амазонски произход. Денем спеше в хамак, който бе опънал между две колони в коридора. Спеше само по един пещемал, което вдигаше кръвното на Северо, но Нивеа не придиряше на брат си, защото Маркос я бе убедил, че така бил проповядвал самият Назарянин. Въпреки че тогава беше съвсем малка, Клара отлично си спомняше как вуйчо й Маркос пристигна в техния дом на връщане от поредното си пътешествие. Настани се на широка нога, сякаш се готвеше да остане завинаги. Не след дълго му дотегна да ходи по вечеринки на млади госпожици и да слуша как домакинята свири на пиано. Омръзна му и да играе на карти и да се прави на три и половина всеки път, когато някой от роднините му се заемаше да го увещава да си седне на четирибуквието и да се хване на работа като помощник в адвокатската кантора на Северо дел Вале. Тогава си купи латерна и тръгна да се развява с нея по улиците с намерение да съблазни братовчедка си Антониета и между другото да весели минувачите с манивелената си музика. Нищо и никаквия олющен сандък с колела той нашари с мотиви от моряшкия бит и му натъкми бутафорен корабен комин. Замяза на кухненска печка с въглища. Латерната свиреше последователно военен марш и валс и докато той въртеше манивелата, папагалът, вече научил испански, макар все още да му се долавяше чуждестранният акцент, привличаше клиентелата с неистови крясъци, а после вадеше с клюна си късметчета от една кутия и срещу заплащане предлагаше на любопитните да научат какво им е писано. Розовите, зелените и сините хартийки бяха стъкмени толкова остроумно, че винаги улучваха най-съкровените желания на клиента. Освен късметчетата той продаваше талашени топчета за детска занимавка и прахове срещу импотентност, за които се пазареше полугласно с минувачите, сполетени от тази голяма беда. Мисълта за латерната го осени като последно и отчаяно средство, за да се докара пред братовчедката Антониета, след като удари на камък с други, по-обикновени начини за ухажване. Реши, че няма жена на място, която ще остане равнодушна пред серенада на латерна. Речено-сторено. Един ден на залез-слънце той се курдиса под нейния прозорец и засвири своя военен марш и своя валс тъкмо когато тя беше поканила на чай няколко приятелки. Антониета така и не разбра, че серенадата е в нейна чест, до момента, когато папагалът започна да я зове по име. Тогава девойката се показа на прозореца, ала не откликна така, както очакваше нейният поклонник. Приятелките й естествено разтръбиха историята по всички гостни на града и още на другия ден хората наизлязоха на разходка по централните улици с надежда да видят със собствените си очи как шуреят на Северо дел Вале свири на латерна и продава талашени топчета в компанията на проскубан папагал. Ходеха не от злоба, а просто за да им стане драго на душата, като се уверят, че и най-добрите семейства има за какво да се червят. Предвид семейния позор Маркос трябваше да зареже латерната и да се насочи към по-малко биещи на очи методи, за да стигне до сърцето на братовчедката Антониета, но, така или иначе, не престана да я обсажда. Въпреки всичко в крайна сметка не постигна своето — девойката се омъжи на бърза ръка за един двайсет години по-възрастен от нея дипломат, който я заведе да живее в една тропическа страна, чието име не говореше нищо никому, но пък навяваше представи за негри, банани и палми. Там тя успя да си избие от главата горчивия спомен за онзи ухажор, който съсипа седемнайсетте й години със своя военен марш и със своя валс. Маркос изпадна в депресия за ден-два, след което оповести, че никога няма да се ожени и че ще направи околосветско пътешествие. Продаде латерната на един слепец и завеща папагала на Клара. Ала Бавачката тайно го отрови с конска доза рибено масло, защото не можеше да понася похотливия му поглед, бълхите му и нестройните крясъци, с които продължаваше да предлага късметчета, талашени топчета и прахове против импотентност.

Това бе най-продължителното пътешествие на Маркос. Като се върна, видяха, че е надомъкнал купища огромни кутии. Складираха ги в най-задния двор, между курника и навеса за дърва, и така си и останаха там до края на зимата. Щом пукна пролетта, той накара да ги пренесат в Парка на парадите — огромно, голо като длан място, където народът се стичаше на националните празници да гледа как военните маршируват с високо вдигнат крак, по прусашки. Като отвориха кутиите, вътре се оказаха сглобяеми елементи от дърво, метал и боядисан плат. Маркос си игра две седмици, за да монтира частите по наставленията на едно ръководство на английски, което разгада с помощта на несломимото си въображение и на малък речник. Когато приключи работата, излезе, че е сглобил птица с доисторически размери, с нарисувано на предницата лице на разгневен орел, с подвижни крила и с перка на гърба. Предизвика фурор. По-знатните семейства забравиха за латерната и Маркос се превърна в злободневието на сезона. Хората специално излизаха на разходка в неделя, за да видят птицата, и продавачите на занимавки и градинските фотографи удариха кьоравото. Не след дълго обаче интересът на хората започна да се поизпарява. Тогава Маркос обяви, че щом се оправи времето, смята да се издигне с птицата и да прелети над планинската верига. Вестта се разнесе за броени часове и стана най-коментираното събитие на годината. Машината лежеше по корем върху земната твърд и каквато си беше тежка и тромава, повече приличаше на ранена патица, отколкото на модерните аероплани, дето започваха да произвеждат в Съединените щати. Нищо във вида й не подсказваше, че би могла да се помръдне, камо ли пък да се издигне и да прелети заснежените планини. Журналисти и зяпачи се стекоха на тълпи. Маркос се усмихваше невъзмутимо пред лавината въпроси, позираше за фотографите и се въздържаше да дава технически или научни обяснения за начина, по който смята да осъществи намерението си. Биха път дори хора от провинцията, за да видят зрелището. Четирийсет години по-късно синът на племенницата му, Николас, когото Маркос така и не доживя да види, изрови от праха на забравата инициативата да полети, която открай време бе занимавала умовете на мъжете от рода. Николас замисли да извлече материални облаги, като политне във висините с огромен, напълнен с топъл въздух кренвирш, връз който щеше да се мъдри реклама на газирани напитки. Ала по времето, когато Маркос обяви, че ще лети с аероплан, на никого и през ум не минаваше, че изобретението може да влезе в работа и за нещо полезно. Подбудите на Маркос бяха други — за едната слава и за приключение. Сутринта на определения за полета ден времето беше облачно, но поради огромния интерес Маркос реши да не отлага за по-късна дата. Дойде точно в уречения час и дори не погледна към небето, по което се стелеха от черни по-черни облаци. Удивеното множество заля всички околни улици, покатери се на покривите, изпълни балконите на съседните къщи и се запритиска в парка. Толкова народ не се помнеше да е събирал нито един политически митинг и рекордът бе надминат едва половин век по-късно, когато първият марксически кандидат се бореше с напълно демократични средства да заеме президентското кресло. Клара щеше да запомни за цял живот този празничен ден. Изпреварвайки донякъде официалното откриване на сезона, хората се премениха пролетно — мъжете с бели ленени костюми, жените — с италиански сламени шапки, които тази година бяха гвоздеят на дамската мода. С маршова стъпка преминаха групи ученици с учителите си и поднесоха цветя на героя. Маркос приемаше цветята и подхвърляше шеговито, че е по-добре да почакат да се разбие, та да му донесат цветята на погребението. Лично епископът, без никой да е правил постъпки пред него, се притече с двама послушници с кадилници да благослови птицата, а духовата музика на жандармерията изпълни леки, непретенциозни мелодии — за настроение и по вкуса на хората. Въоръжената с пики конна полиция едва успяваше да задържи тълпата на разстояние от центъра на парка, където Маркос се кипреше в гащеризон на автомонтьор, с големи шофьорски очила и с планшета си на пътешественик — природоизпитател. Специално за полета носеше още компас, далекоглед и някакви странни въздухоплавателни карти, които бе разчертал собственоръчно въз основа на теориите на Леонардо да Винчи и на познанията на инките за звездите. Против всякаква логика при втория опит птицата се издигна с лекота и дори донякъде елегантно, нищо, че скелетът й скърцаше, а от мотора й се разнасяха предсмъртни хрипове. Размахвайки крила, тя се извиси и се изгуби сред облаците, изпратена от невъобразима глъчка — ръкопляскания, свирки, кърпички, знамена, тушове на духовата музика и ръсене на светена вода. Долу, на земята, останаха само коментарите на смаяното множество и на най-начетените мъже, които се мъчеха да дадат разумно обяснение на чудото. Клара продължи да се блещи в небето дълго след като вуйчо й бе станал невидим. На десетата минута помисли, че го е съзряла, ала всъщност видя случайно прелетяло врабче. След три дена възбудата, предизвикана от първия полет с аероплан в страната, се разсея и повече; никой не си спомняше за събитието освен Клара, която се взираше неуморно във висините.

Като мина седмица и не се получи никаква вест за вуйчото летец, предположиха, че се е издигнал толкова високо, че се е запилял из космическото пространство, а най-невежите допуснаха, че е решил да стигне до Луната. Къде с тъга, къде с облекчение Северо отсече, че шуреят му е паднал с машината си в някой планински овраг, където никога няма да го намерят. Нивеа плака безутешно и запали няколко свещи на свети Антоний, покровител на загубените вещи. Северо се противопостави на предложението й да поръчат да се отслужат няколко молитви, тъй като не вярваше, че с това средство човек може да си осигури място на небето, още по-малко пък да се върне на земята, и твърдеше, че молитвите и обетите, както и индулгенциите и търговията с иконки и муски са недостойни занимания, с които само се обирали парите на глупците. По тази причина Нивеа и Бавачката накараха всички деца да се молят скришом и те редяха молитви цели девет дена. През това време групи природолюбители, следотърсачи и алпинисти — доброволци търсеха неуморно вуйчото по планински чукари и рътлини и пребродиха една по една всички пътечки, по които можеше да стъпи човешки крак, докато най-сетне се върнаха с победоносен вид и предадоха на семейството тленните останки в скромен черен запечатан ковчег. На неустрашимия пътешественик устроиха пищно погребение. Смъртта му го превърна в герой и името му не слизаше дни наред от първите колони на вестниците. Същото множество, което се сбра да го изпрати в деня, когато се издигна с птицата, се извървя в траурно шествие край ковчега му. Цялото семейство го оплака, както подобаваше. Изключение направи само Клара, която продължи да се взира в небето с търпението на астроном. Седмица след погребението на къщния праг на Нивеа и Северо дел Вале се появи сам вуйчо Маркос от плът и кръв, с радостна усмивка, надничаща изпод пиратските му мустаци. Както сам призна, благодарение на скришните молитви на жените и децата той сега беше жив, здрав и съхранил всичките си качества и способности, включително и доброто си настроение. Въпреки благородния произход на въздухоплавателните карти полетът се провалил, той загубил аероплана и му се наложило да се върне пеш, но нямал нито една счупена кост и духът му за пътешествия ни най-малко не бил угаснал. Това укрепи завинаги упованието на семейството в свети Антоний, но не послужи за обеца на ухото на следващите поколения, които също се опитаха да полетят по разни начини. От гледна точка на закона обаче Маркос беше труп. На Северо дел Вале се наложи да призове на помощ всичките си знания и способности на юрист, за да върне живота и гражданството на шурея си. Като отвориха ковчега в присъствието на съответните представители на властта, се оказа, че са погребали торба пясък. Този факт се отрази зле на неопетненото дотогава име на природолюбителите, следотърсачите и планинарите — доброволци — оттам насетне започнаха да ги смятат едва ли не за измамници и злодеи.

Героичното възкръсване на Маркос най-накрая накара всички да забравят историята с латерната. Пак започнаха да го канят във всички салони на града и поне за известно време името му бе реабилитирано. Маркос живя у сестра си няколко месеца. Една нощ си замина, без да се сбогува с никого, като остави своите сандъци, книги, оръжия, ботуши и всичките си партакеши. Северо, а дори и самата Нивеа си отдъхнаха облекчено. Последното му гостуване бе траяло прекалено дълго. Клара обаче толкова се разстрои, че цяла седмица ходи като завеяна и си смука пръста. Момичето, което тогава беше седемгодишно, се беше научило да чете книгите с разкази на вуйчо си и поради ясновидските си способности беше по-близо до него, отколкото всеки друг член на семейството. Маркос твърдеше, че рядката дарба на племенницата му може да стане източник на доходи и че му предлага удобен случай да развие собствените си гадателски умения. Теорията му беше, че такава заложба имали всички хора и най-вече роднините му и че ако тя не се проявявала ефикасно, причината била единствено в липсата на тренировка. Купи на Персийския пазар една стъклена топка, която според него притежаваше вълшебни свойства и имаше ориенталски произход, макар по-късно да се разбра, че е просто поплавък за рибарска лодка, постави я върху сукно от черно кадифе и обяви, че може да предсказва бъдещето, да лекува от урочасване, да чете миналото и да подобрява качеството на сънищата — всичко това за някакви си пет сентавос. Първите му клиенти бяха слугините от махалата. Една от тях бе обвинена в кражба, защото на господарката й се бил загубил един пръстен. Стъклената топка посочи мястото, където се намираше бижуто — беше се търколило под един гардероб. На другия ден пред къщната врата имаше опашка. Дойдоха файтонджиите, търговците, разносвачите на мляко и вода, а по-късно се появиха дискретно няколко чиновници в общината и високопоставени госпожи, които се промъкваха крадешком покрай стените и гледаха да не ги познаят. Клиентите посрещаше Бавачката, тя ги настаняваше в преддверието по реда на пристигането им и после пак тя събираше хонорарите. Тази работа й заемаше почти целия ден и накрая толкова я погълна, че тя занемари задълженията си в кухнята и семейството се заоплаква, че за вечеря имало само гол стар фасул и сладко от дюли. Маркос закачи в помещението за файтона някакви протъркани драперии, които някога бяха красили салона, но от занемара и старост се бяха превърнали в прашни раздърпани парцали. Там той обслужваше клиентелата заедно с Клара. Двамата гадатели бяха облечени в туники „с цвета на хората на светлината“, както Маркос наричаше жълтото. Бавачката сложи туниките да врат със стрит на прах шафран в тенджерата за млечно сладко и така ги боядиса. Освен туниката Маркос носеше тюрбан, увит около главата му, а на врата му висеше египетски амулет. Беше си пуснал брада и дълга коса и никога преди не го бяха виждали толкова слаб. Маркос и Клара винаги познаваха, най-вече защото на момиченцето не му трябваше да гледа стъклената топка, за да отгатва какво иска да чуе този или онзи. Пошушваше отговора на ухото на вуйчо Маркос, който предаваше съобщението на клиента и импровизираше най-уместните по негово мнение съвети. Славата им се разнесе, защото де що човек идваше в консултацията умърлушен и угрижен, си излизаше изпълнен с надежди, страдащите от несподелена любов получаваха напътствия как да пленят съответното безразлично към тях сърце, а бедните си отиваха с безпогрешни комбинации за залаганията на състезанията по бързо бягане на кучета. Предприятието процъфтя толкова много, че във вестибюла човек не можеше да се размине и на Бавачката взе да й се вие свят от дългото стоене права. В този случай на Северо не се наложи да се намесва, за да сложи край на предприемчивото начинание на шурея си — двамата гадатели проумяха, че сполучливите им предсказания могат да променят съдбата на клиентелата, която изпълняваше сляпо заръките им, изплашиха се и решиха, че техният занаят мирише на мошеничество. Изоставиха прорицателските занимания във файтонджийницата и си поделиха честно и почтено печалбите, макар че всъщност единствената заинтересована от материалната страна на делото беше Бавачката.

От всички братя и сестри в семейство Дел Вале Клара слушаше най-търпеливо и с най-голям интерес разказите на вуйчо си Маркос. Можеше да ги повтори до един, беше научила наизуст няколко думи на диалекти на чуждоземни индианци, познаваше обичаите им и можеше да опише как си прекарват парчета дърво през устните и през мекото на ухото, знаеше религиозните им обреди, названията на най-отровните змии и противоотровите срещу всяка една. Вуйчо им беше толкова сладкодумен, че момиченцето направо усещаше парещото ухапване на пепелянките по собствената си плът, виждаше как влечугото пълзи по килима между краката на паравана от хакаранда[3] и чуваше крясъците на папагалите между завесите в салона. Помнеше на пръсти маршрута на Лопе де Агире[4], търсача на Ел Дорадо, и невъзможните за произнасяне имена на растенията и животните в посетените или измислени от чудесния й вуйчо земи, знаеше за будистките свещеници лама, които пият солен чай с мас от як, и можеше да опише подробно пищните туземки от Полинезия, китайските оризища или белите равнини на северните страни, където вечният лед убива животните и заплеснатите хора, като ги вкочанява за минути. Маркос имаше няколко дневника с пътеписи, в които отбелязваше маршрутите и впечатленията си. Имаше и сбирка от карти и от книги с приключенски разкази и дори с вълшебни приказки, които държеше в сандъците си в килера за вехтории в най-задната част на третия двор на къщата. Оттам излязоха, за да населят сънищата на нейните потомци, и най-накрая бяха изгорени по грешка половин век по-късно на позорна клада.

От последното си пътешествие Маркос се завърна в ковчег. Беше умрял от някаква тайнствена африканска чума, от която постепенно се бе сбръчкал и прежълтял като пергамент. Когато почувствува, че е болен, той потегли обратно с надежда, че грижите на сестра му и знанията на доктор Куевас ще му върнат здравето и младостта, ала не издържа шестдесетте дни пътуване с кораб и край Гуаякил умря, стопен от треската и бълнуващ за намазани с мускус жени и за скрити съкровища. Капитанът на кораба — англичанин с презиме Лонгфелоу, едва не го хвърли в морето, увит в знаме, но на борда на презокеанския параход Маркос беше завързал толкова приятелства, толкова жени чезнеха от любов по него, макар да мязаше на дивак и да бълнуваше, че пасажерите се възпротивиха и Лонгфелоу се принуди да го складира до зеленчуците на готвача китаец, за да го предпази от топлината и от комарите на тропика, докато корабният дърводелец му скове надве-натри специален сандък. В Каляо намериха подходящ ковчег и след няколко дни капитанът, бесен от ядовете, които този пасажер бе причинил на мореплавателната компания и лично на него, го стовари, без много да се церемони, на кея, като се чудеше защо никой не идва да си го прибере и да плати извънредните разходи. По-късно разбра, че по тия географски ширини човек може да се осланя на пощенските служби много по-малко, отколкото в далечната му Англия, и че телеграмите му бяха изчезнали яко дим по пътя. За щастие на Лонгфелоу на митницата се намери един адвокат, който познаваше семейство Дел Вале и си предложи услугите да наеме кола, да натовари Маркос и сложния му багаж и да ги закара в столицата на единствения известен постоянен адрес на вуйчото — в къщата на сестра му.

За Клара това щеше да бъде един от най-мъчителните мигове в живота й, ако с партакешите на вуйчо й не бе пристигнал и Барабас. Тя не прояви любопитство към бъркотията на двора, а инстинктът й я отведе право към ъгълчето, където бяха захвърлили клетката. Вътре беше Барабас. Той представляваше купчина костици, покрити с козина с неопределен цвят, целият във възпалени струпеи, едното му око склопено, другото — гноясало и гурелясало, и стоеше неподвижен като труп в собствените си нечистотии. Въпреки вида му Клара го позна, без изобщо да се подвоуми.

— Кученце! — изписка тя.

И се засуети около животното. Извади го от клетката, сгуши го в прегръдките си, с грижовност на мисионерка успя да налее глътка вода в подутата му и пресъхнала муцуна. Никой не се бе сещал да го нахрани, откакто капитан Лонгфелоу, който като всички англичани се отнасяше далеч по-добре с животните, отколкото с хората, го остави заедно с багажа на кея. Докато кучето беше на кораба с умиращия си господар, капитанът го храни със собствените си ръце и го разхожда по палубата, обграждайки го с всичките грижи, от които лиши Маркос, ала веднъж оставено на твърда земя, то бе третирано като част от багажа. Клара се превърна в майка за животното, като между другото никой не й оспорваше тази съмнителна привилегия, и сполучи да го съживи. След някой и друг ден, когато утихна бурята от пристигането на трупа и от погребението на вуйчо Маркос, Северо спря очи на косматото животинче, което дъщеря му носеше на ръце.

— Какво е това? — попита той.

— Барабас — каза Клара.

— Дай го на градинаря да се отърве от него. Може да ни довлече някоя заразна болест — нареди Северо.

Ала Клара вече си го беше взела за свое.

— Мое си е, татко. Ако ми го отнемете, кълна ви се, че ще спра да дишам и ще умра.

Остана в къщата. Не след дълго тичаше навсякъде и ядеше пискюлите на завесите, килимите и краката на мебелите. На бърза ръка се съвзе от агонията си и започна да расте. Като го изкъпаха, разбраха, че е черно, с четвъртита глава, с много дълги крака и с къса козина. Бавачката препоръча да му отрежат опашката, за да добиело вид на породисто, но Клара надигна вой, който прерасна в пристъп на астма, и повече никой не отвори дума по въпроса. Барабас си остана с цяла опашка, с времето тя достигна на дължина стик за голф и с неуправляемите си движения той метеше с нея порцелановите прибори от масите и обръщаше лампите. Породата му така си и остана неизвестна. Нямаше нищо общо с кучетата, които скитореха по улиците, а още по-малко с чистокръвните създания, отглеждани от някои аристократични семейства. Ветеринарят не смогна да определи произхода му и Клара предположи, че е от китайско потекло, защото голяма част от съдържанието на багажа на вуйчо й бяха предмети за спомен от тази далечна страна. Имаше неограничени способности да расте. На шестия месец беше голямо колкото овца, на една година — колкото жребче. Отначало семейството се питаше още колко има да едрее и започнаха да се съмняват, че наистина е куче. Допускаха, че може да е екзотично животно, уловено от вуйчото пътешественик в някой далечен край на света и че нищо чудно в диво състояние да е кръвожадно. Нивеа гледаше крокодилските му нокти, големи като копита, и острите му зъби и майчиното й сърце тръпнеше пред мисълта, че звярът като нищо може да отхапе наведнъж главата на възрастен човек, а с още по-голяма лекота — на някое от децата й. Ала Барабас изобщо не показваше признаци за свирепост. Точно обратното. Подскачаше си палаво като котенце. Спеше прегърнат с Клара в леглото й, с глава на голямата пухена възглавница и завит до шията, защото падаше зиморничав, а по-после, когато вече не се побираше в леглото, се просваше на пода до него и полагаше конската си муцуна върху ръката на момичето. Никога не го чуха да излае или да изръмжи. Беше черен и тих като пантера, обичаше шунка и захаросани плодове и всеки път, когато имаше гости и забравеха да го затворят, влизаше безшумно в трапезарията и докато правеше една обиколка на масата, издърпваше деликатно любимите си сандвичи от чиниите и никой от сътрапезниците не посмяваше да му попречи. Въпреки че беше кротък като госпожица, Барабас внушаваше ужас. Когато се покажеше на улицата, разносвачите на продукти се разбягваха презглава. Веднъж появата му предизвика паника сред жените, наредени на опашка пред млекарската кола. Впрегнатият в нея кон се втурна да бяга, гюмовете се катурнаха и изпопадаха с гърмолене и млякото се разля по настилката. Северо трябваше да плати всички щети и заповяда да вържат кучето в двора, но Клара пак затропа, вдигна врява до бога и решението бе отложено за неопределено време. Хорското въображение и неведението относно породата на Барабас му придадоха митологични качества. Разправяха, че продължил да расте и че ако дивотията на един касапин не била сложила край на съществуването му, щял като нищо да достигне ръст на камила. Хората го смятаха за кръстоска на куче с кобила, допускаха, че могат да му се появят крила, рога и сернист дъх на дракон, както на зверовете, които Роса бродираше на безкрайната си покривка. На Бавачката й дойде до гуша да събира счупен порцелан и да слуша клюките, че нощем при пълнолуние се превръщал на вълк, и приложи с него същия метод, който бе използвала с папагала. Ала свръхдозата рибено масло не го уби, а само му докара четиридневно разстройство и къщата се покри от горе до долу с мръсотиите му, които пак тя трябваше да изчисти.

Бяха трудни времена. Аз тогава бях към двайсет и пет годишен, но ми се струваше, че ми остава твърде малко живот, за да преуспея и да постигна положението, което желаех. Бъхтех като вол и рядкото пъти, когато някоя скучна неделя сядах по неволя да си почина, чувствах, че пропилявам ценни мигове и че всяка минута бездействие ме отдалечава още с цял век от Роса. Живеех досами рудника в дъсчена къщурка с цинков покрив, която построих с помощта на няколко надничари. Вътре имаше едно-единствено квадратно помещение, където наредих вещите си. На всяка стена имаше голям прозорец, за да може да се раздвижва душният и зноен въздух през деня, а нощем, когато духаше леденият вятър, затварях и четирите и оставях открехнато по едно малко прозорче. Цялата ми покъщнина се състоеше от стол, походно легло, грубо скована маса, пишеща машина и тежка огнеупорна каса, която се наложи да докарат с муле през пустинята. В касата държах надниците на миньорите, някои документи и една брезентова торбичка, в която блестяха дребните късове злато — плодът на толкова усилия. Къщурката не беше уютна, но аз бях привикнал на неудобства. Никога не се бях къпал с топла вода и от детството си пазех спомени за студ, самота и вечна празнота в стомаха. Там ядох, спах и писах две години. Единственото ми развлечение бяха няколко отдавна прочетени и препрочетени книги, куп стари вестници, христоматии на английски, чрез които добих известни познания по този прекрасен език, и една кутия, където пазех под ключ кореспонденцията си с Роса. Бях придобил навика да й пиша на машина, като си оставях копия от всяко писмо и ги подреждах по дати до малкото писма, които получих от нея. Каквото готвеха за миньорите, това ядях и аз. Бях забранил в землището на рудника да се употребяват спиртни напитки. Алкохол не държах и в къщата си, защото винаги съм смятал, че мъжът се пропива в крайна сметка от самота и скука. Може би ме направи въздържател споменът за баща ми с разкопчана яка, разпусната и изцапана вратовръзка, помътнели очи, с тежък дъх и с чаша в ръка. Не нося пиене, удря ме в главата и лесно ме сваля. Открих това на шестнайсет години и никога не съм го забравял. Веднъж внучката ми ме попита как съм могъл да живея толкова дълго сам и тъй далеч от цивилизацията. Не знам. Но всъщност трябва да е било по-лесно за мене, отколкото за други — не съм общителен, нямам много приятели, не обичам гуляи и шумни веселби с разправии и ножове. Точно обратното — по-добре се чувствувам сам. Много ми е трудно да се сближавам с хората. По онова време още не бях живял с жена, тъй че нямаше как да ми липсва нещо, което не познавах. Не бях влюбчив, никога не съм бил, по природа съм верен, макар че ми стига сянката на една ръка, извивката на една талия, чупката на едно женско коляно, за да ми се качат в главата разни помисли дори днес, когато вече съм толкова стар, че като се гледам в огледалото, не мога да се позная. Приличам на криво дърво. Не че се опитвам да оправдая младежките си грехове с това, че, видите ли, не съм могъл да обуздая порива на желанията си, няма такова нещо. На оная възраст бях свикнал на незадължаващи връзки с леконравни жени, защото с други не можех да се надявам на нищо. Моето поколение правеше разлика между почтените жени и другите, но освен това разделяхме почтените на собствени и чужди. Докато не се запознах с Роса, не бях се замислял за любовта; да си романтичен ми се струваше опасно и безполезно и ако някога харесвах момиче, не смеех да се доближа до него от страх да не ми откаже и да не стана за смях. Открай време съм си бил много горд и малцина са страдали от гордостта си толкова, колкото аз.

Оттогава има много повече от половин век, но още ми се е запечатал в паметта мигът, когато Роса Красивата влезе в живота ми. Влезе като разсеян ангел, само се мярна край мене и ми взе душата. Беше с Бавачката и с друго едно момиче, навярно някоя по-малка сестра. Май носеше лилава рокля, но не съм сигурен, защото не се вглеждам в дрехите на жените и защото беше толкова красива, че дори да носеше хермелинова наметка, пак щях да се вгледам единствено в лицето й. Обикновено не се заплесвам по жени, но трябваше да съм повреден, за да не съзра това привидение, което, откъдето минеше, предизвикваше смут и задръствания в уличното движение, с невероятната зелена коса, която й обрамчваше лицето като шапка причудлив модел, с осанката си на фея и с това, че сякаш не пристъпваше, а летеше. Мина пред мене, без да ме забележи, и влезе плавно в сладкарницата на Оръжейния площад. Аз останах зашеметен на улицата, докато тя купуваше анасонови бонбони. Избираше ги един по един с ронещ се като звън на камбанки смях, някои лапваше, други даваше на сестра си. Не бях единственият хипнотизиран — за няколко минути наоколо ми се събра цяла тълпа мъже, които надничаха през витрината. Чак тогава се сепнах. И през ум не ми минаваше, че далеч не съм идеалният кандидат за тази неземна девойка, тъй като нито бях богат, нито мязах — къде ти — на левент, пък и нямах осигурено бъдеще. На всичко отгоре не я познавах! Но бях заслепен и тутакси реших, че тя е единствената жена, достойна да ми стане съпруга, и че ако не мога да я имам, по-добре ще е да си остана вечен ерген. Проследих я по целия път обратно до тях. Качих се в същия трамвай и седнах зад нея. Не можех да откъсна очи от съвършения й тил, от закръглената й шия, от меките й рамене, галени от зелените къдрици, изплъзнали се от прическата. Изобщо не усещах, че трамваят върви — всичко ми беше като насън. Изведнъж тя се плъзна между двете редици седалки и като мина покрай мене, смайващите й златисти зеници спряха за миг в моите. Все едно, че за малко умрях. Не можех да дишам и пулсът ми спря. Когато дойдох на себе си, скочих на тротоара с риск да си счупя врата и се затичах към улицата, по която тя бе поела. Успях да различа едно лилаво петно, което тъкмо изчезваше зад голяма входна врата. Така разбрах къде живее. От този ден нататък стоях на пост пред къщата й, правех тегели по улицата като изпъдено куче, дебнех, подкупвах градинаря, заприказвах слугините, докато най-сетне успях да поговоря с Бавачката и тя, светицата, ме съжали и прие да предава любовните писъмца, цветята и безбройните кутии анасонови бонбони, с които се опитах да спечеля сърцето й. Изпращах й акростихове. Не умея да съчинявам поезия, но познавах един книжар испанец, истински гений да ти докара римувана реч. На него поръчвах стихотворения, песни, всякакви творби, стига само суровината им да е мастило и хартия. Сестра ми Ферула ми помогна да се доближа до семейство Дел Вале — откри далечни роднински връзки между двете фамилии и на излизане от църква все гледаше да се поздравяваме. И тъй най-накрая успях да отида на посещение у Роса. В деня, когато пристъпих прага на нейния дом и можех да я заговоря безпрепятствено, не ми дойде наум какво да й кажа. Стоях онемял, с шапка в ръка и със зяпнала уста, докато най-сетне родителите й, добре запознати с подобни симптоми, ме спасиха. Не зная какво е могла да види Роса у мен и защо с течение на времето ме прие за съпруг. Станах неин официален годеник, без да ми се наложи да извърша някакъв свръхестествен подвиг — просто въпреки нечовешката си красота и безбройните си добродетели Роса нямаше кандидати. Майка й ми обясни — каза, че никой мъж не се чувствал дотолкова силен, че да може цял живот да брани Роса от щенията на останалите. Около нея се бяха въртели мнозина, бяха си загубвали ума по нея, ала преди аз да се появя на хоризонта, нито един не се бе престрашил. Красотата й плашеше и затова й се възхищаваха отдалеч, но не пристъпваха към нея. Всъщност аз никога не се бях замислял за това. За мене мъчнотията беше, че нямах пукната пара. Ала се чувствах способен да забогатея — силата на любовта ме окриляше и за това. Озърнах се наоколо да открия път за бързо замогване в рамките на почтеността, в която ме бяха възпитали, и разбрах, че за да се наложа, ми трябват покровители, специално образование или капитал. Не стигаше само моето вдъхващо почит презиме. Предполагам, че ако имах пари, за да започна, щях да заложа на карти или на конни състезания, но тъй като нямах, трябваше да помисля за работа, която би могла да ми донесе състояние, пък била тя и рискована. Мечтата на авантюристите бяха златните и сребърните мини — те или ги докарваха до просешка тояга, или ги уморяваха от туберкулоза, или ги превръщаха в заможни и всесилни мъже. Беше въпрос на шанс. Получих концесия за една мина на север — престижът на майчиното ми презиме помогна, за да ми отпуснат кредит от банката. Поставих си твърдо за цел да извлека скъпоценния метал до последния грам, ако ще да ми се наложеше да изстискам хълма със собствените си ръце и да смеля скалите с ритници. За Роса бях готов на това и на много повече.

В края на есента, когато семейството се успокои относно намеренията на отец Рестрепо, охладил призванието си на инквизитор, след като лично епископът го предупреди да остави на мира малката Клара дел Вале, и когато всички се примирила с мисълта, че вуйчо Маркос наистина е мъртъв, политическите планове на Северо започнаха да се осъществяват. Беше работил години, за да постигне целта си, и най-сетне успехът дойде. Поканиха го да се яви на парламентарните избори като кандидат на Либералната партия. Трябваше да представя една южна провинция, където никога не му бе стъпвал кракът и трудно можеше да посочи местоположението й на картата. Партията изпитваше голяма нужда от хора, а Северо ламтеше за депутатско място в Конгреса, така че без особени мъчнотии предумаха скромните избиратели от тоя южен край и те определиха Северо за свой кандидат. Поканата към него бе подкрепена с розово, огромно като паметник печено прасе, което бе изпратено от избирателите в дома на семейство Дел Вале. То дойде на голяма дървена тепсия, ухаещо и лъскаво, изтегнало се в ложе от домати, със стрък магданоз в зурлата и с морков в задника. Имаше белег от шев на тумбака и беше напълнено с яребици, напълнени на свой ред със сливи. Дойде, придружено от шише, съдържащо половин галон от най-хубавата ракия в страната. Мисълта да стане депутат или още по-добре сенатор беше дълго лелеяната мечта на Северо. Докато постигне тази цел, той плете кошницата си с къртовска работа, чрез връзки, приятелства, сборища, с дискретни, но умело разработени публични изяви, с пари и с услуги, които правеше на подходящи хора в сгоден момент. Макар и далечна и неизвестна, тази южна провинция беше точно онова, което бе чакал.

 

Прасето пристигна един вторник. В петък, когато от него останаха само кожите и кокалите, които Барабас гризеше на двора, Клара оповести, че в къщата ще има нов мъртвец.

— Но ще бъде мъртвец по грешка — рече тя.

В събота спа зле и се събуди с писък. Бавачката й даде липов чай и никой не й обърна внимание, защото всички бяха заети с приготовленията за пътуването на бащата на юг и защото красивата Роса осъмна с температура. Нивеа нареди да оставят Роса на легло, а доктор Куевас каза, че няма нищо опасно, да й дадат хладка, силно подсладена лимонада с няколко капки ликьор — ще се изпоти и треската ще й мине. Северо отиде да види дъщеря си и я завари зачервена и с горящи очи, заровена в дантелите на чаршафите си с цвят на прясно масло. Занесе й подарък — бележник от тия, в които кавалерите се записват за ред за танци, и упълномощи Бавачката да отвори шишето ракия и да й отлее в лимонадата. Роса изпи лимонадата, загърна се с големия си вълнен шал и веднага заспа до Клара, с която деляха една стая.

Сутринта в злощастната неделя Бавачката стана рано, както винаги. Преди да тръгне за църква, влезе в кухнята да приготви закуската на семейството. Печката с дърва и въглища беше накладена от предния ден и тя я запали от жаравата на още топлите въглени. Докато подгряваше водата и вареше млякото, взе да нарежда чиниите, за да ги занесе в трапезарията. Свари кашата от овесени ядки, прецеди кафето, препече хляба. Нареди два подноса — един за Нивеа, която винаги закусваше в леглото, и друг за Роса, на която също се полагаше, защото беше болна. Покри подноса на Роса с везана от монахини ленена салфетка, за да не изстине кафето и да не кацат мухи, и надникна на двора да се увери, че Барабас не се навърта наблизо. Беше се научил да й се хвърля, когато тя минаваше със закуската. Видя го, че се е заиграл с една кокошка, и използва заплесването му, за да потегли на дългото си пътешествие през дворове и коридори от кухнята в дъното на къщата до стаята на момичетата — на другия й край. Пред вратата на Роса се подвоуми, някакво предчувствие я биеше в главата. Както обикновено, влезе в стаята, без да почука, и веднага усети, че мирише на рози, макар че не им беше времето. Тогава Бавачката разбра, че се е случило непоправимо нещастие. Остави внимателно подноса на нощната масичка и с бавни крачки отиде до прозореца. Дръпна тежките завеси и бледото утринно слънце влезе в стаята. Обърна се угрижено и не се учуди, като видя на леглото Роса мъртва, по-красива от всякога, с окончателно зелена коса. Кожата й имаше цвят на нова слонова кост, очите й, жълти като мед, бяха отворени. До краката на леглото стоеше малката Клара, втренчена в сестра си. Бавачката коленичи до леглото, взе ръката на Роса и започна да се моли. Продължи да се моли, докато из цялата къща се разнесе страхотен вопъл на загиващ кораб. Това бе първият и единствен път, когато Барабас си пусна гласа. Ви за мъртвата целия ден и скъса нервите на обитателите на къщата и на съседите, които се притекоха веднага щом чуха тоя стон на корабокрушение.

За доктор Куевас бе достатъчно да хвърли само един поглед на тялото на Роса, за да разбере, че причината за смъртта съвсем не е обикновена треска, а нещо далеч по-сериозно. Почна да души навсякъде, прегледа кухнята, прокара пръсти по тенджерите, отвори чувалите брашно, торбите захар, кутиите сушени плодове, обърна всичко наопаки и остави след себе си такава бъркотия, сякаш бе минал ураган. Рови в чекмеджетата на Роса, разпита прислужниците един по един, заяде се с Бавачката, докато я изкара от кожата; разследванията най-накрая го отведоха до шишето ракия и той го реквизира, без много да се церемони. С никого не сподели съмненията си, но занесе шишето в своята лаборатория. След три часа се върна с ужасен израз, превърнал червендалестото му лице на фавн в бледа маска, която остана запечатана на него през цялото време, докато трая този страшен случай. Пристъпи към Северо, хвана го за лакътя и го отведе настрана.

— В тази ракия имаше толкова отрова, че можеше да прати на онзи свят и бик — каза му той в упор. — Но за да бъда сигурен, че именно това е убило момичето, трябва да направя аутопсия.

— Искате да кажете, че ще я отворите? — простена Северо.

— Не цялата. Главата й няма да пипам, само храносмилателната система — обясни доктор Куевас.

На Северо му прилоша.

Нивеа вече беше изтощена от плач, но като научи, че се канят да откарат дъщеря й в моргата, изведнъж се съвзе. Успокои се чак когато й се заклеха, че ще отведат Роса направо от къщи в католическото гробище. Тогава склони да изпие сънотворното, което й даде лекарят, и спа двайсет часа.

Надвечер Северо нареди да започнат приготовленията. Изпрати децата да си легнат и пусна прислугата да се прибере по-рано. На Клара, потресена от станалото, разреши тази нощ да спи в стаята на друга нейна сестра. Когато всички лампи изгаснаха и къщата се умири, дойде помощникът на доктор Куевас — мършав, късоглед и заекващ младеж. Помогнаха на Северо да пренесе тялото на Роса в кухнята и го положиха внимателно върху мраморната маса, на която Бавачката месеше хляба и режеше на ситно зеленчука. Въпреки силния си характер Северо не издържа, когато свалиха нощницата на дъщеря му и се появи ослепителната й голота на сирена. Излезе залитайки, пиян от мъка, строполи се в салона и се разплака като дете. Доктор Куевас беше акуширал при раждането на Роса и я познаваше както дланта си, но и той се стресна, като я видя без дрехи. На младия помощник от смайване му секна дъхът и в следващите години се запъхтяваше всеки път, когато в паметта му изплуваше невероятната гледка — Роса, заспала гола на голямата кухненска маса, с дългата си коса, разпусната като растителен водопад до пода.

Докато те бяха погълнати от страховитата си работа, Бавачката, отегчена от плач и молитви и обзета от предчувствие, че във владенията й в третия двор става нещо странно, стана, метна си отгоре един шал и излезе да пообиколи къщата. Видя, че в кухнята свети, но вратата и малките прозорчета са затворени. Продължи по смълчаните ледени коридори, прекоси трите крила на къщата и стигна до всекидневната. През открехнатата врата съзря господаря си — Северо крачеше с отчаян вид насам-нататък из помещението. Камината беше угаснала. Бавачката влезе.

— Къде е госпожица Роса? — попита тя.

— Доктор Куевас е при нея, Бавачке. Остани тук и изпий една чаша с мене — помоли Северо.

Бавачката остана права, скръстените й на гърдите ръце придържаха шала. Северо й посочи дивана и тя пристъпи плахо. Седна до него. За първи път, откакто живееше в къщата му, беше толкова близо до господаря. Северо наля по чаша херес за двамата и изпи своята на един дъх. Обхвана главата си с две ръце, заскуба си косите и зареди през зъби някакъв проточен, неразбираем и тъжен брътвеж. Бавачката седеше като истукан на ръба на стола, но като го видя да плаче, се отпусна. Протегна грапавата си ръка и му приглади косата със същия привичен ласкав жест, с който двайсет години бе утешавала децата му. Той вдигна очи, съзря лицето без възраст, индианските скули, черния кок, широкия скут, на който бе гледал да спят и да хълцат всичките му потомци, и почувствува, че може да намери разтуха от тази топла и щедра като земята жена. Опря чело о полата й, вдъхна лекия мирис на колосаната й престилка, захлипа като дете и заизлива всичките сълзи, които бе сдържал в живота си. Бавачката го почеса по гърба, потупа го утешително, поговори му на глезения бебешки език, с който приспиваше децата, изпя му едва чуто своите селски балади и най-сетне успя да го успокои. Двамата дълго седяха един до друг, пиха херес, плакаха на промеждутъци и си припомниха щастливите времена, когато Роса тичаше из градината и слисваше пеперудите с морскодънната си красота.

В кухнята доктор Куевас и помощникът му заредиха зловещите си пособия и зловонните си шишета, препасаха мушамени престилки, запретнаха си ръкавите и заровиха във вътрешностите на красивата Роса, докато установиха категорично, че момичето е погълнало огромна доза отрова за мишки.

— За Северо са я кроили тая — поклати глава докторът, докато си миеше ръцете на мивката за съдовете.

Развълнуван до немай-къде от красотата на мъртвата, помощникът не искаше да я оставят зашита като чувал и предложи да я понаредят и понагласят. Тогава двамата отново се заловиха за работа — намазаха тялото с мехлеми, за да се запази по-дълго, напълниха го с балсамиращи пластири. Работиха до четири през нощта, когато доктор Куевас, грохнал от умора и от мъка, не издържа повече и излезе. В кухнята Роса остана в ръцете на помощника. Той я изми с гъба, за да заличи петната от кръв, облече я с везаната й риза, за да закрие шева от гърлото до слабините, и сложи в ред косата й. После почисти следите от работата си.

Във всекидневната доктор Куевас завари Северо и Бавачката пияни от плач и от херес.

— Готова е — каза той. — Ще я понагласим, преди да я види майка й.

Обясни на Северо, че подозренията му като лекар са се оправдали и че в стомаха на дъщеря му е намерил същото смъртоносно вещество, което е имало в подарената ракия. Тогава Северо си спомни предсказанието на Клара и това окончателно го съсипа — не можеше да се примири с мисълта, че дъщеря му е умряла вместо него. Разкисна се и захленчи, че виновният е той, защото бил амбициозен и хвалипръцко, че никой не го е бил по главата да си пъха носа в политиката, че по-рано, като прост адвокат и глава на семейство, живеел къде-къде по-спокойно, че се отказва завинаги от проклетата кандидатура и от Либералната партия, че не й ще нито жилото, нито меда, че се надява никой от потомците му да не се меси в политиката, че това е работа на убийци и разбойници. Доктор Куезас се смили над него и го донапи. Хересът надделя над мъката и над чувството за вина. Бавачката и докторът го занесоха на ръце в спалнята, съблякоха го и го сложиха на леглото му. После отидоха в кухнята, където помощникът още се суетеше около Роса.

Нивеа и Северо дел Вале се събудиха късно на другата сутрин. Роднините бяха наредили къщата за траурните обреди, завесите бяха спуснати и окичени с черен креп, покрай стените се редяха венците, пропили въздуха със сладникавото си ухание. Бяха положили тялото за поклонение в трапезарията. На голямата маса, покрита с черно сукно със златисти ресни, лежеше Росиният бял ковчег със сребърни нитове. Дванайсет големи жълти свещи в бронзови канделабри осветяваха девойката с разсеяно сияние. Бяха я облекли с булчинската й рокля и й бяха сложили венчето от восъчни портокалови цветове, което тя пазеше за сватбения си ден.

На обед започна шествието на роднини, приятели и познати, дошли да изкажат съболезнования на семейство Дел Вале. Дойдоха дори най-върлите политически врагове на Северо и той ги изгледа втренчено един по един, като се мъчеше да открие тайната на убиеца във всеки поглед, в който се взираше. Ала във всички, дори в очите на председателя на Консервативната партия, той видя същата скръб и същата невинност.

По време на бдението господата се разхождаха из салоните и коридорите на къщата и си приказваха полугласно за работа и за сделки. Запазваха почтително мълчание, когато се приближаваше някой от семейството. Щом влезеха в трапезарията и пристъпеха до ковчега, за да погледнат за последен път Роса, всички потръпваха, защото през тези часове красотата й само бе пораснала. Госпожите минаваха във всекидневната, където наредиха в кръг столовете от къщата. Там бяха създадени удобства, за да може човек да си поплаче на воля и да използва чуждата смърт като добър повод, за да се разтуши за собствените си скърби. Плачеха обилно, но достойно и тихо. Някои редяха под носа си молитви. Прислугата сновеше из салоните и коридорите и предлагаше чай, коняк, чисти носни кърпички за жените, домашни сладки и марли, напоени с амоняк, за госпожите, на които прилошееше от застоялия въздух, от миризмата на свещите и от мъката. Всички сестри на Роса без Клара, която беше още много малка, носеха строг траур и седяха около майка си като наредени в кръг гарвани. Изплакала си очите, Нивеа стоеше вдървена на стола си. Не въздишаше, не отронваше и дума, а амонякът не я облекчаваше, защото й причиняваше алергия. Щом дойдеха, гостите отиваха да й изкажат съболезнованията си. Някои я целуваха по двете бузи, други я прегръщаха крепко за няколко секунди, но тя с нищо не показваше, че познава дори най-близките. Бяха й умирали и други деца — или при раждане, или в ранно детство, но смъртта на никое не бе породила у нея такова чувство за загуба, каквото изпитваше сега.

Всичките братя и сестри се сбогуваха с Роса с целувка по леденото й чело. Само Клара така и не пожела да се доближи до трапезарията. Не настояха да дойде, защото познаваха крайната й чувствителност и склонността й да върви като сомнамбул, когато й се разпалеше въображението. Остана сгушена до Барабас в градината, отказа да яде и да участва в бдението. Внимание й обърна само Бавачката. Тя понечи да я утешава, но Клара й се озъби.

Въпреки че Северо взе мерки, за да не плъзнат клюки, смъртта на Роса стана обществен скандал. На всички желаещи да го изслушат доктор Куевас даде напълно приемливо обяснение за смъртта на девойката. Според него тя бе настъпила вследствие на скоротечна пневмония. Пусна се обаче мълва, че е била отровена по грешка вместо баща й. По ония времена политическите убийства бяха непознати в страната и отровата, тъй или иначе, бе средство, до което прибягваха само женоря, не се тачеше твърде и не се използуваше от колониалната епоха, защото дори при престъпленията от ревност до развръзката се стигаше в открито единоборство. Вдигна се голям протестен шум около покушението и преди Северо да е успял да попречи, новината бе поместена от един опозиционен вестник. Той обвиняваше с недомлъвки олигархията и добавяше, че консерваторите са способни дори и на такова нещо, защото не могли да простят на Северо дел Вале, че въпреки произхода и положението си е преминал в лагера на либералите. Полицията се опита да тръгне по следите на шишето ракия, но единственото, което се изясни, бе, че не е дошло от земите на пълненото с яребици прасе и че избирателите южняци изобщо нямат пръст в тая работа. Тайнственото шише било намерено случайно на черния вход на къщата на Дел Вале в същия ден и в същия час, когато пристигнало печеното прасе. Готвачката предположила, че то си върви заедно с другия подарък. Нито усърдието на полицията, нито разследванията на един частен детектив, нает от Северо, разкриха убийците и зовът за възмездие сподиряше като сянка следващите поколения и не им даваше мира. Това бе първото от поредицата събития, свързани с насилие, които оставиха своя отпечатък върху по-нататъшната съдба на семейството.

 

Спомням си отлично, като да беше вчера. Този ден започна много щастливо за мене — появи се нова жилка, тлъстата и чудесна жилка, която бях гонил през цялото това време на жертви, разлъка и очакване и която можеше да ми донесе така желаното богатство. Бях уверен, че за шест месеца ще събера достатъчно пари, за да се оженя, и че след година ще мога да се смятам за заможен човек. Имах рядък шанс, защото в разработването на мини преуспяваха малцина, повечето се разоряваха, както казвах — пишех де — на Роса този следобед. Бях толкова радостно възбуден, толкова нетърпелив, че пръстите ми се заплитаха о клавишите на старата машина и думите излизаха залепени една за друга. Както се бях унесъл в писмото, на вратата се похлопа и аз чух тези удари, от които завинаги ми пресекна вдъхновението. Един мулетар, подкарал няколко животни, носеше от селото телеграма, подадена от сестра ми. С нея Ферула ме известяваше за смъртта на Роса.

Едва когато прочетох за трети път листа хартия, осъзнах, че ме обзема безкрайно отчаяние. Единственото, което никога не ми беше минавало през ум, е, че Роса е смъртна. Бях се косил при мисълта, че като й дойде до гуша да ме чака, тя може да реши да се омъжи за друг или че никога няма да се появи проклетата жила, от която щях да забогатея, или че мината някой ден ще се срути отгоре ми и ще ме премаже като хлебарка. Бях си представял всички тези възможности и някои други, но никога, въпреки пословичния си песимизъм, поради който винаги очаквам най-лошото, не бях допускал, че Роса ще умре. Почувствах, че без Роса животът става безсмислен за мене. Паднах духом, сякаш се спука балон, изпари ми се целият ентусиазъм. Тъй си и останах седнал на стола и загледан през прозореца в пустинята. Кой знае колко съм стоял така, докато лека-полека душата ми се върна в тялото. Първата ми реакция бе яростна. Скочих, заблъсках по слабите дъсчени стени на къщата, докато ми потече кръв от кокалчетата на пръстите, скъсах на хиляди парчета писмата и рисунките на Роса и копията от запазените мои писма, набързо натъпках в куфарите дрехи, документи и брезентовата торбичка със златото и после излязох да намеря надзирателя, за да му предам парите за надниците на работниците и ключовете от склада. Мулетарят предложи да ме заведе до влака. Изкарахме почти цялата нощ в път, качени върху гърбовете на животните и завити само с по една черга, която не ни пазеше особено от самума[5]. Напредвахме едва-едва през безкрайната пустош, където нямаше никакви ориентири, и единствената гаранция, че ще пристигнем, беше инстинктът на моя водач.

В ясната и звездна нощ усещах как студът пронизва костите ми, вцепенява ми ръцете, навира ми се в душата. Мислите ми бяха при Роса, копнеех с безразсъден плам да не е умряла, отчаяно молех небето всичко да се окаже грешка или тя, съживена от силата на моята любов, да възкръсне и да стане от смъртното си ложе както Лазар. Плачех вътрешно, потънал в мъката си и в нощния мраз, бълвах ругатни срещу мулето, което едва креташе, срещу Ферула, вестителка на нещастия, срещу Роса, задето бе умряла, и срещу бога, задето бе допуснал тя да умре. Най-сетне по едно време хоризонтът започна да просветлява, звездите се скриха и се появиха първите цветове на зората — тя обагри в червено и оранжево северния пейзаж. С утринната светлина повъзвърнах разсъдъка си. Започнах да се примирявам с нещастието си и вече се молех не да възкръсне, а само и само да успея да пристигна навреме, за да я видя, преди да я погребат. Ускорихме крачка и след един час мулетарят се сбогува с мене на малката гара, на която спираше теснолинейката — връзката между цивилизования свят и тази пустиня, където живях две години.

Пътувах повече от трийсет часа, не спирах дори да си залъжа глада, бях забравил дори жаждата си, но успях да пристигна в дома на семейство Дел Вале преди погребението. Казват, че съм влязъл в къщата целият в прах, без шапка, мръсен и брадясал, жаден и гневен и съм се разкрещял къде ми е годеницата. Малката Клара, която тогава беше просто едно кльощаво и грозно момиченце, ме пресрещна, когато нахлух в двора, хвана ме за ръка и мълчаливо ме заведе в трапезарията. Там Роса лежеше сред бели дипли на бял атлаз в белия си ковчег. На третия ден след смъртта тя си оставаше като жива и беше хиляди пъти по-красива от девойката, която помнех, защото в небитието Роса се бе превърнала неусетно в сирена, каквато тайно си е била винаги.

— По дяволите! Изтървах я! — казват, че съм изрекъл, че съм извикал и съм паднал на колене до нея, с което съм скандализирал опечалените роднини, защото никой не можеше да разбере покрусата ми — две години бях ровил земята, за да забогатея, само и само един ден да заведа тази девойка пред олтара, а смъртта ми я бе отнела.

След малко дойде катафалката — огромна, черна и лъскава кола, теглена от шест коня, издокарани с кичури пера, както беше обичаят тогава, и водена от двама кочияши в ливреи. Следобед тя потегли от къщата под ръмящия дъжд, следвана от кортеж коли, които возеха роднините, приятелите и венците. По традиция жените и децата не присъстваха на погребения, това беше мъжка работа, но Клара успя да се промъкне в последния миг с кортежа, за да изпрати сестра си Роса. Усещах как облечената й в ръкавица ръчичка се е вкопчила в моята и през целия път я чувствах до себе си — малка безмълвна сянка, която разбутваше някаква непозната нежност в душата ми. В този момент и аз не знаех, че Клара не е произнесла нито дума за два дена и че ще минат още три, преди семейството да се разтревожи от мълчанието й.

Северо дел Вале и по-големите му синове понесоха на ръце белия ковчег със сребърни нитове на Роса и сами го положиха в отворената ниша на семейната гробница. Бяха жалейни, смълчани и не отронваха нито сълза, както и подобаваше според правилата за траур в страна, привикнала да понася мъката с достойнство. След като се затвориха решетките на гробницата и роднините, приятелите и гробарите се оттеглиха, аз останах там, изправен сред цветята, които Барабас не бе успял да изяде и които придружиха Роса до гробището. Трябва да съм приличал на мрачна зимна птица с разветите си от ветреца пешове на сетрето, висок и слаб, какъвто бях тогава, преди да се изпълни проклятието на Ферула и да започна да се смалявам. Небето беше сиво и се канеше да вали, май беше студено, но мисля, че не усещах студа, защото яростта ме ядеше отвътре. Не можех да откъсна поглед от малкия мраморен правоъгълник, на който бяха издълбали с високи готически букви името на Роса Красивата и датите, обрамчили краткия й преход през този свят. Мислех за двете загубени години, през които мечтах за Роса, работих за Роса, писах на Роса, желах Роса, а ето че накрая нямаше да имам утехата дори да бъда погребан до нея. Размислих се за годините, които ми оставаха да живея, и си рекох, че без нея те не ми трябват, защото никога нямаше да срещна в цялата вселена друга жена с нейната зелена коса и с нейната морска красота. Ако ми бяха казали, че ще живея над деветдесет години, щях да се застрелям.

Не чух стъпките на пазача на гробището, който се бе приближил до мене изотзад. Затова се сепнах, когато той ме докосна по рамото.

— Как смеете да ме докосвате? — изръмжах аз.

Той отстъпи уплашено, клетият човечец. Няколко дъждовни капки закапаха тъжно по цветята на мъртвите.

— Извинете, господине, часът е шест и трябва да затварям — май че ми каза той.

Понечи да ми обясни, че правилникът забранява на външни лица да остават на гробището след залез-слънце, но аз не му дадох да довърши, тикнах му няколко банкноти в ръката и го бутнах да си върви и да ме остави на мира. Видях го как се отдалечава и ме поглежда през рамо. Навярно ме е взел за луд, за някой от ония смахнати некрофили, които понякога се навъртат из гробищата.

Дълга бе тази нощ, може би най-дългата в живота ми. Прекарах я, седнал до гроба на Роса, говорих с нея, придружавах я в първата част от пътуването й в отвъдното, когато е по-трудно да се откъснеш от земята и се нуждаеш от любовта на живите, за да си отидеш поне с утехата, че си посял нещо в сърцата на другите хора. Припомнях си съвършеното й лице и проклинах участта си. Упреквах Роса за годините, които прекарах в копнеж по нея, заврян в една руднична дупка. Не й казах, че през цялото това време не бях виждал други жени освен няколко жалки и похабени проститутки, които обслужваха целия лагер по-скоро с добра воля, отколкото с професионално достойнство. Виж, казах и, че съм живял сред груби мъже, скарани със закона, че съм карал на леблебия и на жабунясала вода, далеч от цивилизацията, и съм мислил за нея ден и нощ, носел съм в душата си образа й като знаме, което ми даваше сили да продължавам да чопля планината, дори да се загубеше жилата, че боледувах от стомах през по-голямата част от годината, че нощем се вкочанясвах от студ, а денем обезумявах от горещина — и всичко това с единствената цел да се оженя за нея, но тя взе, че ми умря подло, погуби мечтите ми и ми остави в наследство неизлечимо отчаяние. Казах й, че се е подиграла с мене, натякнах й, че никога не сме оставали съвсем сами, че съм я целунал само веднъж. Беше ми се налагало да подклаждам любовта си със спомени и с пришпорващи, но незадоволими желания, с овехтели и пожълтели писма, неспособни да отразят страстните ми чувства и мъката от раздялата, защото не съм силен в писмовните изяви, а още по-малко, ако трябва да пиша за онова, което ми е на сърцето. Казах й, че тия години в мината са безвъзвратно изгубени, че да бях знаел, че престоят й в този свят ще е толкова кратък, щях да открадна пари, колкото трябваше, за да се оженя за нея и да вдигна палат, украсен със съкровищата на морското дъно — корали, перли, седеф, — и щях да я държа отвлечена там, и само аз щях да имам достъп до него. Щях да я любя безспир, почти докогато свят светува, защото бях сигурен, че ако се беше омъжила за мене, нямаше да изпие отровата, предназначена за баща й, и щеше да живее хиляда години. Говорих й за ласките, които пазех за нея, за подаръците, с които щях да я смайвам, как щеше да ме обикне и да я направя щастлива. Казах й изобщо всички щуротии, които никога не бих й изрекъл, ако можеше да ме чуе, и които никога по-късно не съм казвал на никоя жена.

Тази нощ реших, че никога повече няма да се влюбя, че никога повече няма да се засмея или да тръгна да гоня някоя илюзия. Ала никога повече е много време. Успях да се убедя в това през дългия си живот.

Представях си зримо как вътре в мене яростта нараства като злокачествен тумор, измърсява най-отрадните часове от съществуването ми, лишава ме от способността да почувствам нежност или милосърдие. Ала най-силното чувство, което си спомням, че изпитах тая нощ, чувство, по-властно от безпътицата и гнева, бе горест — горест заради несбъднатото желание, заради непостижимостта на въжделението си ръцете ми да преминат по цялата Роса, да проникна в тайните й на жена, да пусна на воля зеления ручей на косата й и да се потопя в най-дълбоките му води. Отчаяно си представих последния образ, който бях запазил от нея — тя, откроена сред атлазените дипли на девическия си ковчег, главата й, обрамчена в портокаловите цветчета на младоженка, с молитвена броеница между пръсти те. Не знаех, че точно така, с портокаловите цветчета и с броеницата, щях отново да я съзра за един бегъл миг много години по-късно.

С първия светлик на зората пазачът се върна. Навярно му бе дожаляло за премръзналия безумец, прекарал нощта сред мъртвешки бледните призраци на гробището. Подаде ми манерката си.

— Топъл чай. Пийнете малко, господине — предложи ми той.

Но аз го отблъснах грубо и се отдалечих с ругатни и с едри ядосани крачки между редиците гробове и кипариси.

 

Онази нощ, когато доктор Куевас и помощникът му изкормиха трупа на Роса в кухнята, за да открият причината за смъртта й, Клара лежеше в леглото си с отворени очи и трепереше в тъмното. Глождеше я ужасното съмнение, че сестра и е умряла, защото тя бе казала, че ще умре. Мислеше си, че силата на ума й може не само да мести солницата, а и да докарва смърт, земетръси и други големи бедствия. Напразно майка й Нивеа й, беше обяснила, че тя не може да причинява събитията, а само да ги вижда известно време, преди да се случат. Чувстваше се отчаяна и виновна и си втълпи, че ако постои при Роса, ще й поолекне. Стана и отиде боса, по риза, в спалнята, която беше делила с по-голямата си сестра, ала не я намери в леглото й, където я видя за последен път. Тръгна да я търси из къщата. Навсякъде беше тъмно и тихо. Упоена от доктор Куевас, майка й спеше, а братята й, сестрите й и прислужниците се бяха прибрали рано по стаите. Прекоси салоните, прокрадвайки се долепена до стените, изплашена и премръзнала. Стори й се, че всичко й се заканва — тежките мебели, дебелите драпирани завеси, картините по стените, тапетите от плат с нарисувани на тъмен фон цветя, угасените лампи, полюляващи се на таваните, папратовите храсти върху фаянсовите си поставки. Забеляза, че от всекидневната се процежда слаба светлина през една пролука под вратата, и понечи да влезе, ала я достраша, че вътре ще срещне баща си и той ще я накара да се върне обратно в леглото. Тогава се запъти към кухнята — осланяше се да намери утеха на гърдите на Бавачката. Прекоси главния двор, пристъпвайки между камелиите и портокаловите дръвчета — джуджета, мина през салоните във втората част на къщата и през мрачните открити коридори, в които мъждивите газени фенери стояха запалени цяла нощ, излезе в тъмното, където изплаши прилепите и други нощни твари, и стигна до третия двор, където бяха сервизните помещения и кухните. Там къщата губеше господарския си вид и започваше безредието на кучкарниците, курниците и стаите на прислугата. По-нататък беше конюшнята, там още преживяха старите коне, които Нивеа не бе престанала да използва, въпреки че Северо дел Вале бе един от първите сдобили се с автомобил. Вратата и малките прозорчета на кухнята и на килерчето бяха затворени. По нюх Клара предугади, че вътре става нещо не в ред. Опита се да надникне, но носът й не стигаше до перваза на прозореца, та й се наложи да дотътрузи един сандък, опря го до стената, покатери се отгоре му и успя да надзърне през една пролука между дървеното прозорче и рамката на големия прозорец, разкривена от влагата и времето. И едва тогава можа да огледа кухнята.

Доктор Куевас, този добродушен и кротък мъжага с издаден корем и разлата брада, дето й бе помогнал да излезе на бял свят и я беше лекувал от всичките й глупави детски болести и от пристъпите й на астма, сега се беше превърнал в тантурест и мрачен вампир — като ония от картинките в книгите на вуйчо и Маркос. Беше се навел над голямата кухненска маса на Бавачката. До него стоеше някакъв непознат младеж, блед като месечината, с изпоцапана с кръв риза и обезумели от любов очи. Клара видя ослепително белите бедра на сестра си и се разтрепери. В същия миг доктор Куевас се отдръпна и пред очите й се откри ужасна гледка — Роса лежеше върху мрамора, дълбок разрез я разделяше на две половини, червата й бяха сложени настрана в купата за салата. Главата на Роса бе обърната към прозореца, където дебнеше Клара, дългата й зелена коса висеше като папрат от голямата маса до плочките на пода, целите в червени петна. Очите й бяха затворени, но под въздействието на сенките, разстоянието или въображението на момиченцето му се привидя в тях израз на молба и на унижение.

Стъпила върху сандъка, Клара не можа да откъсне очи чак до края. Продължи да се взира през цепнатината, без да усеща, че замръзва, докато двамата мъже доизпразниха вътрешностите на Роса, инжектираха й някаква течност във вените и я измиха отвътре и отвън с ароматичен оцет и с есенция от лаванда. Остана, докато я напълниха с балсамиращи пластири и я зашиха с крива игла на дюшекчия. Остана, докато доктор Куевас се изми на умивалника за чинии и си изтри сълзите, а през това време другият чистеше кръвта. Остана, докато лекарят, с жест на смъртна печал, си облече черното сако и излезе. Остана, докато непознатият младеж целуна Роса по устните, по шията, по гърдите, между краката, изми я със сюнгер, сложи й везаната риза и дишайки задъхано, й подреди косата. Остана, докато дойдоха Бавачката и доктор Куевас, облякоха я в бялата й рокля и й сложиха венеца от портокалови цветчета, който тя пазеше в копринена хартия за сватбения си ден. Остана, докато помощникът я взе на ръце със същата трогателна нежност, с която би я вдигнал, за да премине за първи път прага на къщата му, ако беше негова годеница. И не успя да се помръдне, докато не запалиха първите лампи. Тогава се примъкна до леглото си, чувствайки вътрешно цялото безмълвие на света. Безмълвието се всели напълно в нея и тя онемя за дълго. Отново си пусна гласа едва след девет години, за да оповести, че ще се омъжи.

Бележки

[1] Превод на Александър Муратов, Пабло Неруда. Избрани стихотворения, изд. „Народна младеж“, 1985 г., стр. 176.

[2] Областта Галисия с подчертано католическо присъствие в Северозападна Испания е дала многобройни конкистадори и заселници на Новия свят. — Б. пр.

[3] Тропическо растение. — Б. пр.

[4] Лопе де Агире (1618–1661) — испански конкистадор, прочул се с жестокостта си при покоряването на Перу. — Б. пр.

[5] Самум — сух горещ пустинен вятър — Б. пр.