Джеймс Оливър Кърууд
Гризли (14)

XIII. ТИР ТРЪГВА ПО ЛЮБОВ

Още два часа Тир води Мъскуа по този уморителен път на север. Бяха пропътували най-малко двадесет мили, след като свърнаха от пътеката на овните, а за меченцето със светлокафявата муцунка тези двадесет мили бяха равни на околосветско пътешествие. Обикновено то не би се отдалечило толкова от родното си място, преди да започне втората си година, а твърде вероятно — и третата. Нито веднъж през време на този излет Тир не беше се разтакавал по планинските склонове, а бе избирал най-лесните пътеки покрай потока. Три-четири мили под вира, където бяха оставили старата мечка, той изведнъж промени тази тактика, като изви право на запад и след малко те отново се заизкачваха в платината. Четвърт миля вървяха нагоре по дълъг зелен склон и за късмет на уморените крака на Мъскуа това ги изведе на гладко равмимно дъно на проход, по който път без много нови усилия стигнаха при склоновете на другата долина. Беше като долината, в която Тир уби черната мечка, но двадесет мили по на юг.

От момента, когато Тир хвърли поглед върху северните предели на царството си, в него настъпи промяна и това бе нещо, за което Мъскуа, ако можеше да говори, би изрекъл гореща благодарност. Изведнъж Тир загуби желание да бърза. Петнадесет минути стоя загледан надолу към долината и души въздуха. После бавно заслиза и когато стигна зелените ливади и коритото на потока, се запъти право срещу вятъра, който идваше откъм юг и запад. Той не му донасяше дъха, който Тир очакваше миризмата на неговата другарка. Въпреки това инстинктът, по-безпогрешен от разума, му подсказваше, че тя е близо или трябва да е близо. Тир не взимаше под внимание злощастия, болести или възможността да е била убита от ловци. Точно тука винаги започваше да я търси и рано или късно я намираше. Познаваше нейната миризма. Той прекосяваше и кръстосваше низините така, че тя не можеше да му убегне.

Когато зажаднееше за любов, Тир ставаше горе-долу като човек, с други думи, изгубваше си ума. Навиците му, които по всяко друго време бяха установени като движението на звездите, съвсем се изпаряваха. Той забравяше дори глада. Мармотите и полските мишки можеха да бъдат напълно спокойни. Не познаваше умора. Бродеше не само денем, но и нощем, да търси своята любима. Беше съвсем естествено в часовете на тази възбуда почти напълно да забрави за Мъскуа.

До залез слънце той прекоси насам-натам потока поне десетина пъти и възмутеното и почти готово да го зареже мече газеше, плуваше, цапаше във Бодата и оставаше насмалко да се удави. На десетия или дванадесетия път, когато Тир нагази потока, Мъскуа се разбунтува и продължи по своя бряг. Не след дълго и големият гризли се върна.

Неочакваното се случи скоро след това тъкмо когато слънцето залязваше. Без друго слабият ветрец изведнъж задуха право на изток и от западните склонове на половин миля от тях донесе миризма, която накара Тир да се закове неподвижен към половин минута, а след това да се впусне в този клатушкащ се бяг, който е най-тромавият вървеж на всички четириноги твари. Мъскуа се търкаляше подире му като топка, препускаше презглава, но оставаше все поназад с всеки скок. На това разстояние от половин миля щеше совсем да загуби Тир, око големият гризли не се беше спрял близо до полите на първия склон, за да провари отново посоката. Когато се заизкачва по стръмнината, Мъскуа успя да го види, пискливо му изрева да го почака малко и се спусна подире му пак. Двеста-триста крачки по-нагоре склонът се снишаваше в една котловинка или падина и там ходеше и душеше въздуха, както го беше душил Тир, красивата женска гризли от оттатъшната страна на хребета, а с нея беше едно от миналогодишните й мечета. Тир беше на петдесет крачки от нея, когато превали билото. Той спря. Загледа я. „Искуао“ — „женската“ също го загледа. Последва истинско мечешко ухажване. Цялата припряност, цялото нетърпение, цялата жажда за другарка като че ли напуснаха Тир. И Ако Искуао е била нетърпелива и закопняла, сега тя също бе съвършено безразлична. Две-три минути Тир стоя и гледа разсеяно наоколо си и това даде време на Мъскуа да го настигне и да се натъкми до него в очакване на нов двубой. Сякаш Тир беше на хиляда или повече мили от мислите й, Искуао преобърна плосък камък и се зае с търсене на личинки и мравки. За да не остане по-назад в това стоическо равнодушие, Тир откъсна стиска трева и я глътна. Искуао пристъпи една-две крачки, Тир също пристъпи толкова и сякаш по чиста случайност двамата се приближиха. Мъскуа беше озадачен, озадачено бе и по-голямото мече. Двете приклекнаха като кучета, едното три пъти по-голямо от другото, като се чудеха какво ли ще стане. За Тир и Искуао трябваха само минути да се озоват на пет стъпки един от друг и тогава много скромно си подушиха носовете. Тъкмо в този критичен момент едногодишното мече се включи в семейния кръг. Беше тъкмо на възраст да има извънредно дълго име, защото индианците наричат такива мечета „Пипунаскус“ — „годинак“. То се доближи смело до Тир и майка си. За миг Тир като че ли не го забеляза. После дългият му десен преден крак се стрелна напред в неочакван мощен ъпъркът, който просто вдигна Пипунаскус от земята и го запрати с въртене на две трети от разстоянието до Мъскуа. Майката не обърна никакво внимание на отстраняването на рожбата й и продължи любовно да души носа на Тир. Мъскуа обаче помисли, че това е подготовка за нов страхотен двубой и с предизвикателно изскимтяваие се втурна по нанадолиището, и с всичките си сили се нахвърли върху Пипунаскус.

Пипунаскус беше „мамино детенце“. Това значи, че бе едно от онези мечета, които упорствуват да ходят с майка си втори сезон, вместо да започнат да се грижат за себе си сами. Сукал бе до петмесечна възраст, а майка му продължи да търси за него разни лакомства. Беше дебел, загладен и изнежен, истински галеник на планините. От друга страна, няколкото дни бяха направили Мъскуа много по-неустрашим и макар че беше три пъти по-малък от Пипунаскус и с подбити крака, а и гърбът го болеше, той се стовари върху другото мече като куршум от пушка. Зашеметен още от удара, нанесен от лапата на Тир, Пипунаскус се слиса от това внезапно нападение и изскимтя към майка си за помощ. Никога не се беше бил, ето защо се търколи по гръб и настрана, задраска и заскимтя, докато острите като игли зъби на Мъскуа непрестанно се забиваха в нежната му кожа. Мъскуа успя да го хване веднъж за носа и го ухапа дълбоко. Ако в Пипунаскус изобщо бе имало някакво мъжество, силната болка окончателно го лиши от него и докато Мъскуа го стискаше с всички сили, от жертвата му се изтръгваше непрекъснат поток писъци, с които уведомяваше майка си, че го убиват. Искуао не обръщаше никакво внимание на тези викове и двамата с Тир продължаваха да си душат носовете. Най-после Пипунаскус освободи окървавения си нос, отърси се от Мъскуа със силата на по-голямото си тегло и хукна да бяга слепешката. Мъскуа сърцато се спусна да го гони. Два пъти обиколиха те котловината и въпреки по-късите си крака Мъскуа беше само някаква секунда по-назад, когато Пипунаскус за миг се извърна да погледне уплашено настрана, удари се о един камък и се просна на земята. В следващия миг Мъскуа отново го натисна и щеше да продължи да го хапе и да ръмжи, докато не му останат повече сили, ако случайно не беше забелязал Тир и Искуао да изчезват бавно отвъд билото на склона към долината.

Той мигновено забрави двубоя и се загледа. С изумление беше открил, че Тир, вместо да разкъса другата мечка на парчета, отиваше нанякъде заедно с нея. Пипунаскус също се окопити и загледа. След това Мъскуа погледна Пипунаскус, а Пипунаскус погледна Мъскуа. Мечето със светлокафявата муцунка само веднъж си облиза устните, сякаш не можеше да избере между възхитителната перспектива да направи на пух и прах Пипунаскус и по-наложителния дълг да последва Тир. Пипунаскус не му даде възможност да избира. С жално скимучене той се спусна подир майка си.

За двете мечета настъпиха вълнуващи моменти. Цялата тази нощ Тир и Искуао останаха насаме в гъстаците от нискорасли върби и балсамови дървета край коритото на потока. Рано вечерта Пипунаскус се промъкна пак при майка си и Тир го хвърли в реката. Това второ нагледно доказателство за недоволството на Тир накара Мъскуа да разбере, че големите мечки не са в настроение да търпят компанията на мечета тъкмо сега, и доведе до предпазливо и подозрително примирие между него и Пипунаскус, което трая цялата нощ. Тир и Искуао не се отдалечиха много. Те отидоха на не повече от двеста-триста ярда от полите на склона през нощта и това даде на Мъскуа предостатъчна възможност да си почине, но само малко да си поспи истински, защото все още имаше твърдото намерение да не изпуска Тир от очи.

Целия следващ ден Тир и Искуао останаха насаме в гъстаците и рано сутринта Мъскуа зашари насам-натам да търси храна. Харесваше му свежата трева, но тя не засищаше много. Няколко пъти видя Пипунаскус да рови в меката низина близо до потока и в края на краищата изпъди другото мече от изкопаната донякъде дупка, като се зае с нея сам той. След още малко ровене Мъскуа издърпа бял, подобен на луковица нежен корен, който му се стори най-сладкото и най-хубаво нещо, което бе ял някога, по-вкусно дори от рибата. Това беше едно bonne-bouche между всичките неща, които щеше най-после да се научи да яде — „пролетна хубост“. Само едно друго нещо можеше да се сравнява с това лакомство и то беше самодивското цвете. „Пролетна хубост“ растеше в изобилие около него и Мъскуа продължи да рови, докато ужасно го заболяха стъпалата. Но, изпита удоволствието, че добре се е нахранил.

Тир пак стана причина за сбиване между Мъскуа и Пипунаскус. Късно следобед старите мечки лежаха една до друга в гъстака, когато без всякаква причина Тир отвори огромните си челюсти и нададе нисък, продължителен ръмжащ рев, който прозвуча почти като този, с който беше изтръгнал живота от голямата черна мечка. Искуао вдигна глава и се присъедини към неговия рев, при което и двамата бяха в съвсем миролюбиво настроение и напълно щастливи и доволни. Защо съешаващите се мечки изпълняват този смразяващ кръвта дует е тайна, която единствено самите печки могат да обяснят. Дуетът трае около минута и точно в този момент Мъскуа, легнал пред гъстака, помисли, че положително е наотъпил славният час Тир да бие родителката на Пипунаскус. И в същия миг затърси Пипунаскус. За нещастие галеното мече тъкмо тогава се промъкваше покрай храсталака. Мъскуа го видя и не го остави да зададе никакъв въпрос. Той се понесе към него като черна стрела. Пипунаскус се претърколи, сякаш бе дебело бебе. Няколко минути те се хапеха, мушкаха и дращеха, като повечето от хапането, мушкането и дращенето се падаше на Мъскуа, докато Пипунаскус посвещаваше цялото си вре ме и сили на скимтенето. Най-сетне по-голямото мече се изтръгна и пак хукна да бяга. Мъскуа се втурна да го преследва — в храстите и навън, надолу към потока и обратно, до половината нагорнище и пак надолу, докато така се умори, че трябваше да се просне по корем да си почине. В този знаменателен момент Тир се появи от гъстака и беше сам. Като че ли за първи път от миналата вечер той забеляза Мъскуа. Сетне подуши вятъра нагоре и надолу по долината, а след това се обърна и се запъти право към далечните склонове, по които бяха слезли с Мъскуа предишния следобед. Мъскуа беше и доволен и озадачен. Искаше му се да влезе в гъстака, да заръмжи и да задърпа кожата на мъртвата мечка, която трябваше да е там, а му се искаше и да довърши Пипунаскус. След един-два мига колебание мечето се завтече подир Тир и пак закрачи по петите му.

Така завършиха любенето на Тир и първият двубой на Мъскуа. Двамата заедно поеха пак на изток, за да се изправят пред най-ужасната опасност, която някога са срещали в планините четирикраките животни — опасност безмилостна, опасност, от която нямаше избавление, опасност, която криеше в себе си смърт. А след малко от гъстака излезе Искуао и задуши вятъра, както го беше душил Тир. После се обърна в противоположна посока и следвана от Пипунаскус, изкачи склона и продължи към залязващото слънце бавно и без да спира.