Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Уейвърли (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Rob Roy, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

Информация

Корекция
hammster (2008)
Сканиране и разпознаване
Boman (2008)

Издание:

Уолтър Скот. Роб Рой

Роман

 

Преведе от английски: Теодора Атанасова

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Художник: Никифор Русков

Редактор: Огняна Иванова

Художник: Никифор Русков

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Асен Баръмов

 

Английска. Второ издание. Издателски номер 792. Дадена за набор на 17. XI. 1981 Г. Подписана за печат на 26. V. 1982 Г. Излязла от печат на 16. VI. 1982 Г. Формат 16/60×90. Печатни коли 24. Издателски коли 24. Усл. изд. коли 28,02. Цена 2,42 лева.

Индекс 11 95376 21532/6126-26-82

 

Издателство „Отечество“, София, 1982

Печат: ДП „Г. Димитров“

c/o Jusautor, Sofia

 

Sir Walter Scott. Rob Roy

London and Glasgow

История

  1. — Добавяне

Глава VII

Бардолф: О, милорд, милорд!

Шерифът с огромна стража е пред входа![1]

 

„Хенри IV“, част I

Доста трудно намерих стаята, определена за мен; и след като си осигурих необходимото благоволение и внимание от страна на слугите на чичо ми със средството, което те най-добре разбираха, аз се уединих за останалата част на вечерта, тъй като, ако съдех по хубавото състояние, в което бях оставил новите, си роднини, и от далечния шум, който все още ехтеше от каменната зала (както наричаха банкетния салон), можех да предполагам, че не е твърде вероятно те да са подходяща компания за един трезвен човек.

Какви бяха намеренията на баща ми, като ме изпращаше да съжителствувам с това странно семейство — това беше първата ми и най-естествена мисъл. Ясно е, че чичо ми ме бе приел като гост, който ще остане доста време у тях, и неговото непринудено гостоприемство го правеше, също като крал Хал[2], безразличен към броя на онези, които се хранят за негова сметка. Но ясно беше също така, че моето присъствие или отсъствие има толкова малко значение за него, колкото присъствието или отсъствието на един от неговите облечени в сини ливреи слуги. Братовчедите ми бяха просто мечки, в чиято компания бих могъл, ако искам, да забравя всички изискани обноски и културни придобивки, които имах, но не бих могъл да науча нищо друго, освен как да лекувам кучета от глисти, да пробивам циреи на коне и да гоня лисици. Можех да си представя само една причина за поведението на баща ми, и тя вероятно беше истинската. Той сигурно считаше живота, който водеха в Озбълдистън Хол, естествен и неизбежен за всеки провинциален благородник и искаше, като ми даде възможност да го опозная и да се отвратя, да ме накара да се примиря с необходимостта да участвувам активно в неговата собствена търговия. Междувременно той щеше да вземе в кантората Рашли Озбълдистън. Когато обаче би пожелал да се отърве от него, той можеше лесно да намери стотици начини да осигури бъдещето му. Така че, макар и да чувствувах известни угризения, че съм станал причина да въведа Рашли — такъв, какъвто ми го описа госпожица Върнън — в работата на баща ми, а може би и да го направя негово доверено лице, една мисъл донякъде ме успокояваше. Знаех, че баща ми е пълен господар на себе си, човек, на когото никой не може да повлияе, а всичко лошо, което знаех за Рашли, ми беше казано от едно странно и лекомислено момиче, и то с една необмислена откровеност, която може би ми даваше право да предположа, че заключенията й са неточни и прибързани. И сега мислите ми естествено се насочиха към госпожица Върнън. Мислех си за необикновената й красота, за странното й положение в света без никакъв друг покровител и водач освен собствените й разсъждения и нрав; за онова богатство и живост на характера й, което неволно дразни любопитството и привлича вниманието. Бях достатъчно умен, за да разбере, че близостта с тази необикновена девойка, макар и да би разнообразила скучния ми живот в Озбълдистън Хол, увеличаваше и опасностите на престоя ми тук. И все пак, колкото и да се мъчех да бъда благоразумен, не можех особено много да съжалявам за тази нова и странна опасност, на която щях да бъда изложен. Аз разреших този въпрос на съвест, както младите хора обикновено разрешават подобни въпроси — реших, че ще бъда много внимателен и ще приемам госпожица Върнън по-скоро като другар, отколкото като по-близко същество; и така всичко щеше да бъде наред. Заспах с тези разсъждения и, разбира се, последната ми мисъл беше за госпожица Върнън.

Не мога да ви кажа дали я сънувах, или не, защото бях уморен и спах дълбоко. Но тя беше първият човек, за когото помислих на другата сутрин, когато призори ме събуди бодрият зов на ловджийския рог. Веднага станах, за да наредя да ми оседлаят коня, и след няколко минути бях на двора, където ловците, кучетата и конете бяха напълно готови за лова. Чичо ми, който сигурно не очакваше, че възпитаният му в чужбина племенник е твърде запален ловджия, изглеждаше малко изненадан, като ме видя. Стори ми се, че тази сутрин в поздрава му нямаше сърдечния и гостоприемен тон, с който ме бе посрещнал предишната вечер.

— Значи и ти си тука, момко? Е да, младите хора са винаги пъргави. Но пази се, не забравяй старата песен:

Не преминавай на галоп Блакстоун —

тук не един храбрец от коня пада!

Предполагам, че всеки млад човек, освен, най-строгият моралист, предпочита да бъде обвинен в някое провинение спрямо морала, отколкото в липса на умение да язди. Тъй като не ми липсваше нито ловкост, нито смелост, намекът на чичо ми ми беше неприятен. Казах му, че ще се увери, че съм добър ловец.

— Не се съмнявам, момко — рече той, — сигурен съм, че си добър ловец. Но все пак внимавай. Баща ти те прати тук да ти постегна юздата и по-добре е аз да те държа здраво, отколкото друг да ти метне оглавник на шията.

Тези думи ми бяха съвсем непонятни; те бяха казани някак си не на мен, а настрана, сякаш уважаемият ми чичо гласно изказваше някаква мисъл, която му е хрумнала; ето защо реших или че той си мисли за това как зарязах пиенето предишната вечер, или пък че е в лошо настроение в ранните утринни часове след снощните пиршества. Помислих си мимоходом, че ако той се окаже нелюбезен домакин, ще остана по-кратко време негов гост, и побързах да поздравя госпожица Върнън, която приятелски се приближи към мен. Братовчедите ми и аз също разменихме нещо като поздрав; но понеже забелязах, че злобно критикуваха облеклото и екипировката ми, от шапката до стремето, и се присмиваха на всичко, което им се виждаше ново или чуждестранно, реших, че мога да се освободя от задължението да им обръщам много внимание. В отговор на подигравателните им усмивки и шушукания аз си дадох вид на пълно безразличие и презрение и тръгнах с госпожица Върнън — единственото лице в групата, което считах за достоен компаньон. И така, ние потеглихме един до друг към определеното място за лов — една горичка край обширна поляна. Докато яздехме нататък, споменах на Даяна, че не виждам братовчед си Рашли между групата ловци, и тя отговори: „О, той е голям ловец, но прилича на Нимрод — неговият дивеч са хората.“

Кучетата вече се спуснаха към горичката, насърчавани, както му е редът, от ловците — и всичко се превърна в шумна суетня. Скоро братовчедите ми се увлякоха твърде много в лова, за Да ми обръщат внимание. Дочух само Дикън, запаления ездач, да казва на Уилфред, глупеца:

— Ще видиш, че французкият ни братовчед ще офейка при първия изстрел.

На което Уилфред отговори:

— Сигурно, не току-тъй се е наконтил с тая чуждестранна лента на шапката си.

Торнклиф обаче, който макар и грубоват, като че ли не беше съвсем безразличен към красотата на своята роднина, изглеждаше твърдо решен да остане по-близо до нас, било за да наблюдава какво става между госпожица Върнън и мен, било за да се посмее на несполуките ми в лова. В последното той беше разочарован. След като до късно сутринта кучетата напразно претърсваха горичката, най-после се показа една лисица, която ни принуди да я гоним два часа; през това време, въпреки злополучната френска лента на шапката ми, аз утвърдих репутацията си като ездач за възхищение на чичо ми и на госпожица Върнън и за тайното разочарование на тези, които очакваха да се посрамя. Обаче Лисана се показа по-хитра от преследвачите си и кучетата изгубиха дирята. Забелязах по държането на госпожица Върнън, че постоянното присъствие на Торнклиф Озбълдистън я дразни; и тъй като тази подвижна млада жена никога не се поколебаваше да избере най-бързото средство да постигне целта си, тя му каза укорително:

— Чудя се, Торни, защо тази сутрин все се моташ около опашката на коня ми, като знаеш, че леговищата над мелницата в Уулвъртън не са запушени.

— Не знам такова нещо, госпожице Дай. Та нали мелничарят се кле и в бога, и в дявола, че ги е запушил в дванадесет часа посред нощ?

— Засрами се, Торни! Как можеш да вярваш на думите на един воденичар! В същите тез дупки този сезон вече три пъти загубихме лисицата. А пък ти яздиш сивата си кобила, с която можеш за десет минути да отидеш дотам и да се върнеш.

— Е, хубаво, госпожице Дай, ще ида тогаз в Уулвъртън и ако дупките не са запушени, ще му строша костите на Дик воденичаря.

— Върви, скъпи Торни. Здравата напердаши разбойника — хайде, бягай. — Торнклиф тръгна в галоп. — Или пък нека някой теб да те напердаши, което няма да е лошо. Трябва да ги науча на дисциплина и подчинение на заповедите ми. Знаете ли — аз подготвям собствен полк. Торни ще ми бъде сержант, Дикън — инструктор по ездата, а Уилфред, с басовия си глас, с който не може да каже повече от три срички — ще бие тъпана.

— Ами Рашли?

— Рашли ще бъде командир по разузнаването.

— А за мен няма ли да намерите някаква работа, прекрасни господин полковник?

— Вие може да си изберете службата на ковчежник или на разпределител на плячката. Но вижте как се лутат там кучетата. Елате господин Франк, следата е загубена. Доста време няма да я открият. Вървете след мен, искам да ви покажа една хубава гледка.

И тя се изкачи бързо на върха на един не много стръмен хълм, откъдето се откриваше широк изглед. Като се огледа наоколо да види дали наблизо няма някой, тя спря коня си под няколко брези, които ни прикриваха от останалите ловци.

— Виждате ли онзи остър, кафяв, обрасъл с изтравниче хълм, с нещо като бяло петно на склона?

— Накрая на една верига от начупени възвишения, нали? Виждам го добре.

— Това бяло петно е Хоксмор Краг, а Хоксмор Краг е в Шотландия.

— Нима? Не знаех, че сме толкова близо до Шотландия.

— Уверявам ви, че е така и че вашият кон може да ви закара там за два часа.

— Едва ли бих му създал такъв труд — та разстоянието трябва да е осемнадесет мили по права линия!

— Можете да вземете моята кобила, ако мислите, че не е толкова уморена. Казвам ви, че за два часа сте в Шотландия.

— А пък аз ви казвам, че имам толкова малко желание да отида там, че ако главата на коня ми е оттатък границата, не бих си дал труд да го накарам да закара и опашката си там. Какво бих могъл да правя в Шотландия?

— Да се погрижите за безопасността си, щом трябва да говоря направо. Сега разбирате ли ме, господин Франк?

— Съвсем не; вие ставате все по-загадъчна.

— Тогава, бога ми, вие или ми оказвате най-несправедливо недоверие и умеете да се преструвате по-добре дори от Рашли Озбълдистън, или не знаете нищо за това, което ви приписват. И ако е така, нищо чудно, че ме гледате с такова сериозно изражение, което ме кара да се разсмея.

— Честна дума, госпожице Върнън — казах аз, раздразнен от детинската й склонност към шеги, — нямам ни най-малка представа какво искате да кажете. Приятно ми е, че ви създавам повод за веселие, но съвсем не знам какво значи всичко това.

— Да, вярно е, че няма истинска причина за шеги — каза девойката, придавайки си сериозен вид. — Само че човек изглежда толкова смешен, когато е объркан. Обаче работата е твърде сериозна. Познавате ли някой си Мори или Морис, или нещо подобно?

— В момента не мога да си спомня.

— Помислете си малко. Не сте ли пътували напоследък с човек с подобно име?

— Единственият човек, с когото съм пътувал по-продължително напоследък, беше един пътник, който сякаш пазеше душата си в куфара си.

— Значи, тя е била като душата на учения Педро Гарсиас, която била скрита между дукатите в кожената му кесия. Този човек е бил ограбен и посочил вас като виновник за насилието, извършено спрямо него.

— Вие се шегувате, госпожице Върнън.

— Уверявам ви, че не се шегувам — това е чистата истина.

— А вие — казах аз, изпълнен с възмущение, което не се опитах да скрия, — вие предполагате ли, че може наистина да съм заслужил подобно обвинение?

— Ако имах щастието да бъда мъж, вие сигурно щяхте да ме извикате на дуел за това. Можете и сега да го направите — умея да стрелям така добре, както и да прескачам високи огради.

— И освен това сте полковник на конен полк — отвърнах аз, като разбрах колко е безсмислено да й се сърдя. — Но, моля ви се, обяснете ми тази шега.

— Тук няма никаква шега — каза Даяна. — Обвиняват ви, че сте ограбили този човек и чичо ми вярва това, както го повярвах и аз.

— Наистина, много съм благодарен на приятелите си за доброто мнение, което имат за мен.

— Сега, моля ви се, ако ви е възможно, недейте пръхтя и вири нос, ококорен като подплашен кон. Не е така обидно, както предполагате. Не ви обвиняват в дребна кражба или вулгарно престъпление — съвсем не. Този човек носел правителствени пари, монети и банкноти, за заплата на войските в Шотландия; казват освен това, че му били откраднати някои много важни депеши.

— Значи, аз съм обвинен в държавна измяна, а не в обикновена кражба?

— Точно така; а това, както знаете, във всички векове се е считало престъпление, достойно за благородник. Ще намерите много хора по нас, и един от тях е до вас, които смятат, че е заслуга да се пречи на хановерското правителство с всички възможни средства.

— Нито политическите, нито моралните ми убеждения, госпожице Върнън, са от този род.

— Аз наистина започвам да вярвам, че сте убеден презвитерианец и хановеранец. Но какво смятате да правите?

— Веднага да отхвърля тази отвратителна клевета. Пред кого е направено това чудно обвинение?

— Пред стария скуайър Ингълууд, който го приел твърде неохотно. Той уведомил вуйчо ми, за да може, предполагам, да ви изпрати тайно в Шотландия, където не може да ви стигне заповедта за арестуване. Но вуйчо ми знае, че религиозните му убеждения и някогашните му политически тежнения го правят неприятен на правителството и че ако го хванат да укрива политически престъпник, ще му отнемат оръжието, а може би и конете (което би било още по-голямо зло), като го обявят за якобит, папист и подозрително лице[3].

— Представям си, че би предпочел да предаде племенника си, отколкото да изгуби конете си.

— Не само племенника си, а и племенничките си, синовете си, дъщерите си — ако имаше дъщери — и цялото си поколение — каза Даяна. — Затова не му се доверявайте нито за момент, а бързайте, докато не сте получили още заповед за арестуване.

— Непременно ще побързам; но ще побързам към къщата на този скуайър Ингълууд. Накъде се намира тя?

— На около пет мили — в ниското зад онази горичка. Вижда се кулата на часовника.

— Ще стигна там за няколко минути — казах аз, подкарвайки коня си.

— И аз ще дойда с вас да ви посоча пътя — каза Даяна, като също подкара коня си.

— И дума да не става, госпожице Върнън — отговорих аз. — Позволете ми да ви кажа като приятел, че не е удобно, не е дори прилично да дойдете с мен по такъв повод.

— Разбирам ви — каза Даяна и гордото й чело леко почервеня. — Вие се изразихте ясно… — И след малка пауза добави: — и вярвам, не с лошо чувство.

— Имате право, госпожице Върнън. Нима можете да мислите, че съм безразличен към интереса, който проявявате към мен, и че не съм ви благодарен за него? — казах аз с повече вълнение, отколкото исках да издам. — Вие проявявате истинска добрина, тъй ценна в момент на беда. Но аз не бива, заради самата вас, тъй като може зле да се изтълкува, да ви позволя да следвате повелята на вашето великодушие; случаят е от такъв обществен интерес, че е все едно да влезете направо в съда.

— А ако не беше „все едно“, ами се касаеше за истинско влизане в съда, мислите ли, че не бих отишла, ако смятам, че е право и искам да защитя един приятел? Вие нямате никой, който да ви подкрепи, вие сте чужд човек тук; а по нас в далечните краища на кралството местните съдии вършат странни неща. Вуйчо ми няма желание да се замесва във вашите работи. Рашли го няма, а и да беше тук, кой знае коя страна щеше да вземе; останалите са един от друг по-глупави и груби. Ще дойда с вас и не се страхувам да ви помагам. Не съм някоя фина дама, която би се изплашила от правни книги, тежки думи и важни особи.

— Но, скъпа госпожице Върнън…

— Но, скъпи господин Франсис, бъдете търпелив и мълчете и ме оставете да правя, каквото си искам; защото, когато си намисля нещо, нищо не е в състояние да ме спре.

Бях поласкан от интереса, който това прекрасно създание проявяваше към съдбата ми, но и раздразнен от мисълта, че ще изглеждам смешен, ако водя със себе си за адвокат едно осемнадесетгодишно момиче: същевременно сериозно ме безпокоеше мисълта за погрешните тълкувания, на които щяха да бъдат подхвърлени подбудите й, и затова се опитах да се противопоставя на решението й да ме придружи при скуайър Ингълууд. Своеволното момиче ми каза направо, че всичките ми усилия да я разубедя са напразни; че тя била истинска Върнън и никакви съображения, дори и това, че може да не успее да направи много нещо, не могат да я накарат да изостави приятел в нужда; и че всичко, което й разправям, може да важи за хубавичките, образовани и благовъзпитани госпожици от някой пансион в града, но съвсем не важи за нея, тъй като била свикнала да се ръководи само от собствените си мнения.

Докато говореше така, ние бързо напредвахме към Ингълууд и за да не ми даде възможност да продължа да я разубеждавам, тя започна да ми описва твърде смешно образа на съдията и секретаря му. Според нейното описание Ингълууд бил пребоядисан привърженик на Стюартите, т.е. както повечето други благородници в страната, доскоро не бил дал клетва за вярност на правителството, но напоследък успял да стане съдия, като положил клетвата.

— Той направил това — каза тя, — поради настойчивите молби на другите скуайъри в околността, които с прискърбие виждали, че Законът за защита на дивеча, най-сигурната опора на този спорт, престава да се прилага, тъй като няма съдия, който да го наложи. Най-близкият съдия бил кметът на Нюкасъл, който предпочитал да консумира дивеча сготвен, отколкото да го пази, докато е жив, и следователно бил по-благосклонен към каузата на бракониерите, отколкото на ловджиите. Затова нортъмбрийските благородници решили, че е необходимо за общото благо един от тях да се откаже от верността си към каузата на Стюартите и наложили това задължение на Ингълууд, който бил твърде апатичен и можел според тях да прегърне всякакви политически убеждения без особено неудоволствие. След като по този начин се снабдили с външната форма на правосъдието — продължи госпожица Върнън, — те се постарали да й вложат и съдържание, като намерят секретар на съдията. И така намерили един хитър юрист от Нюкасъл, на име Джобсън, който с удоволствие раздава правосъдие на дребно по нареждане на скуайър Ингълууд. Но тъй като собственото му възнаграждение зависи от обема на работата, която извършва, той създава на почтения скуайър много повече труд, отколкото последният някога е имал намерение да си дава. И затуй сега нито една продавачка на ябълки в един район от десет мили не може да си уреди сметките с някой количкар, без да се яви пред неохотно довлечения съдия и неговия буден секретар, господин Джоузеф Джобсън. Но най-смешните сцени се разиграват, когато му се донася за случаи, които имат нещо общо с политиката, като нашия днес. Господин Джоузеф Джобсън е необикновено запален поддръжник на протестантската вяра и на сегашното правителство и официалната черква и затова той сигурно си има собствени сериозни съображения. Шефът му обаче, който все още инстинктивно държи на убежденията, които открито застъпвал, преди да се откаже от тях с високо патриотичната цел да може да наложи закона срещу унищожаването на глухари, яребици, зайци и пр., се чувствува особено неловко, когато усърдието на помощника му го заплете в някой процес, свързан с някогашното му политическо верую. Тогава, вместо да насърчава усърдието му, той рядко пропуска случай да му пречи с двойна доза леност и безразличие. И тази апатия съвсем не се дължи на истинска тъпота. Напротив, за човек, чието главно удоволствие в живота е яденето и пиенето, той е жив, весел и пъргав старец, което прави престорената му тъпота особено забавна. В такива случаи Джобсън прилича на уморено расово конче, осъдено, да влачи претоварена кола, което се мъчи, пухти и се пени, за да подкара съдията, и макар че колелетата скърцат, скриптят и се завъртат бавно, огромната тежест на колата осуетява усилията на усърдното добиче и тя не се помества напред. Нещо повече, чувала съм, че нещастното конче се оплаквало, че същата тази колесница на правосъдието, която с такава мъка подкарва в някои случаи, в други сама полита напред, като го влачи със себе си, колкото и да се опъва. Това са случаите, когато може да се услужи на бившите другари на скуайър Ингълууд. И тогава господин Джобсън се перчи, че би направил донесение срещу шефа си пред министъра на вътрешните работи, ако не го свързвало особено уважение и приятелство с г-н Ингълууд и неговото семейство.

Когато госпожа Върнън завърши това хумористично описание, бяхме стигнали вече пред Ингълууд Плейс, голяма, макар и старомодна сграда, която свидетелствуваше за високото обществено положение на семейството.

Бележки

[1] Превод на Валери Петров

[2] Прякор на Хенри V. Б. пр.

[3] В началото на осемнадесетия век в случай на тревога често реквизирали конете на католиците, тъй като правителството ги смятало винаги готови да вдигнат бунт. — Б. а.