Уолтър Скот
Роб Рой (5)

Глава V

В гърдите ми сърцето лудо бие,

съзра ли отдалеч прекрасна нимфа —

единствена във моята страна,

понесла се на бързия си кон

през хълмове, поля и долини!

 

„Ловът“

Приближавах към родния север (аз наистина го смятах за свой роден край) с онзи ентусиазъм, който романтичният и див пейзаж вдъхва на любителите на природата. Необезпокояван вече от брътвежа на спътника си, можех сега да забележа разликата между тази местност и онази, през която досега бях пътувал. Потоците тук повече отговаряха на името си, тъй като, вместо да дремят застояли сред тръстики и върбалак, те шумяха под сянката на естествени горички; ту се спускаха по склонове, ту бълболеха по-бавни, но все още подвижни, през самотни долчинки, които тук-там пресичаха пътя и сякаш канеха пътника да поскита из дебрите им. Чевиртските планини^[1] се издигаха пред мен намръщени и величествени. Наистина те нямаха великолепното разнообразие на скали и чукари, тъй характерно за по-високите планини, но все пак бяха огромни, със заоблени върхове, обвити с тъмен червеникав плащ, и с големите си размери и пустия си вид действуваха на въображението като някаква своеобразна пустинна област.

Домът на моите прадеди, към който сега се приближавах, беше разположен в една клисура или тясна долина между тези хълмове. Големите земи, които някога принадлежаха на рода на Озбълдистънови, отдавна бяха пропилени поради несполуките или грешките на моите прадеди; но старата фамилна резиденция все още имаше наоколо си достатъчно земя, за да се счита чичо ми за имотен човек. Както разбрах от отговорите на някои запитвания, които направих по пътя, той използуваше състоянието си, за да поддържа пищното гостоприемство на северен благородник от тази епоха, нещо, което смяташе съществено за семейната чест.

От върха на едно възвишение вече бях видял Озбълдистън Хол — голяма старинна сграда, която надничаше из горичка от огромни стари дъбове; тъкмо се бях насочил там, колкото може по-напряко и по-бързо (доколкото позволяваха лъкатушките на доста лошия път), когато конят ми, макар и уморен, наостри уши, като долови оживения лай на възбудени хрътки, насърчавани от време на време от звука на ловджийски рог, който по него време беше неизменен спътник на ловците. Не се съмнявах, че хрътките са на чичо ми, и спрях коня си с намерение да оставя ловците да отминат, без да ме забележат, тъй като знаех, че не е твърде уместно да се представя на един такъв запален ловджия като чичо ми в момент, когато е на лов; затова имах намерение, след като отминат, да продължа към замъка с обикновения си ход и там да дочакам връщането на собственика му. Ето защо се спрях на едно възвишение и не съвсем безразличен към интереса, който този вид горски спорт вдъхва (макар че в момента съзнанието ми не беше твърде податливо на този род впечатления), зачаках с известно нетърпение появяването на ловците.

Лисицата, ожесточено подгонена и почти изтощена, се появи от горичката, която покриваше десния склон на долината. Увисналата й опашка, измърсеният й вид и уморената походка говореха за съдбата, която я чакаше; а враната, която се виеше над нея, вече смяташе бедната Лисана за своя плячка. Лисицата прекоси потока, който дели долчинката, и се повлече нагоре по едно дере на другата страна на пустия склон, когато първите хрътки, последвани със силен лай от останалите, се втурнаха от горичката и след тях ловците и трима-четирима ездачи. Кучетата следваха дирите на лисицата с непогрешим инстинкт; а ловците препускаха лудо подире им, без да обръщат внимание на пресечения и мъчен терен. Те бяха високи, едри мъже, яхнали хубави коне, облечени в зелено и червено — униформата на едно ловно дружество, създадено под покровителството на сър Хилдебранд Озбълдистън. „Братовчедите ми!“ — помислих си аз, когато те профучаха край мен. Следващата ми мисъл беше: „Как ли ще бъда приет между тези достойни наследници на Нимрод^[2]? И колко малко вероятно е аз, който не зная почти нищо за забавленията сред природата, да се почувствувам у дома си и щастлив сред семейството на чичо ми“. Едно видение, което мина край мен, прекъсна тези мисли.

Беше млада жена, красотата на чиито забележителни черти бе увеличена от възбудата на лова и ездата: яздеше прекрасен кон, чер като смола, с петна от снежнобяла пяна около юздата. Тя носеше, нещо необикновено за онова време, жакет, жилетка и шапка като на мъж — облекло, което днешната мода нарича костюм за лов. Тази мода е била въведена, докато аз бях във Франция, и ми беше съвсем непозната. Дългите й черни коси се вееха на вятъра, изплъзнали се във възбудата на лова изпод панделката, която ги придържаше. Лошият терен, през който тя прекара коня си с възхитителна сръчност и присъствие на духа, я забави малко и я доведе по-близо до мен, отколкото бяха минали другите ездачи. Така аз можах да видя цялото й прекрасно лице и фигура, с неизразимия чар, който им придаваше буйната веселост на сцената и романтичността на нейното необикновено облекло и на неочакваното й появяване. Когато мина край мен, конят й в своя устрем направи едно погрешно движение в момента, когато излизаше пак на открито, и тя го пришпорваше към обикновената му бързина. Това ми послужи като предлог да се приближа по-близо до нея, сякаш да й помогна. Нямаше обаче причина за тревога; конят не се препъна, а даже и да се беше препънал, хубавата амазонка имаше твърде много самообладание, за да се смути от това. Все пак тя ми благодари за добрите намерения с усмивка и това ме насърчи да подкарам и аз коня си по-бързо и да остана непосредствено до нея. Виковете: „Уху-у! Мъртва е!“ и придружаващият ги зов на рог скоро ни дадоха да разберем, че няма вече защо да се бърза, тъй като ловът беше свършил. Един от младежите, които бяхме видели, се приближи, размахвайки победоносно опашката на лисицата, сякаш да упрекне хубавата ми спътница.

— Виждам — каза тя. — Виждам. Но не дигай толкова шум около това; ако Фиби — тя поглади шията на хубавото животно, което яздеше — не беше попаднала между чукарите, ти не би имал причина да се хвалиш.

Те се срещнаха, докато тя говореше, и аз забелязах, че и двамата ме погледнаха и тихо си казаха нещо; младата жена като че ли настояваше ловецът да направи нещо, което той смутено и с някаква тъпа намусеност отказваше да стори. Тя веднага изви главата на коня си към мен и каза:

— Е добре, Торни, щом ти не щеш, тогава трябва аз сама да направя това. Господине — продължи тя, обръщайщи се към мен, — помъчих се да убедя този благовъзпитан младеж да ви запита дали, пътувайки насам, не сте чули нещо за един наш приятел, господин Франсис Озбълдистън, когото от няколко дни очакваме в Озбълдистън Хол.

Бях твърде щастлив да съобщя, че аз съм лицето, за което питат, и да изкажа на младата дама благодарността си за любезността й.

— В такъв случай, господине — отвърна тя, — тъй като учтивостта на моя роднина още като че ли не се е пробудила, позволете ми (макар че това може да изглежда съвсем нередно) да поема ролята на церемониалмайстор и да ви представя младия скуайър Торнклиф Озбълдистън, ваш братовчед, и Дай Върнън, която също има чест да бъде бедна роднина на вашия изискан братовчед.

В начина, по който госпожица Върнън каза тези думи, имаше смесица от дързост, насмешка и простота. Жизненият ми опит беше достатъчно голям да ми подскаже да приема съответен тон и да й изкажа благодарността си за благоволението й и голямата си радост от срещата с тях. Да си призная, комплиментът беше изразен така, че дамата можеше лесно да си присвои по-голямата му част, защото Торни имаше вид на типичен провинциален дръвник, тромав, свит и нацупен. Все пак той се ръкува с мен и после изрази намерението си да ме остави, за да помогне на ловците и на братята си да приберат хрътките, нещо, което съобщи на госпожица Върнън, без да се обърне към мен да ми се извини.

— Вижте го — каза младата жена, следейки го с поглед, в който прекрасно личеше презрението й. — Цар на конярите, ловците и любителите на борби с петли. Но те са всичките от един дол дренки. Чели ли сте Маркъм?

— Кого, госпожице? Дори не си спомням името на такъв автор.

— Господи! Къде сте попаднали! Беден, самотен, невеж чужденец, непосветен в самия коран на дивото племе, сред което сте дошли да живеете! Никога не сте чували за Маркъм, най-прочутия автор по въпросите на ветеринарната медицина? Боя се тогава, че ви са също така непознати и по-новите имена на Гибсън и Бартлет?

— Наистина така е, госпожице Върнън.

— И не се ли червите, като признавате това? — каза госпожица Върнън. — Та в такъв случай ние трябва да се откажем от дружба с вас. Предполагам, че не умеете да дадете на кон ни ярма, ни хапове, ако е болен?

— Признавам, че предоставям тази работа на коняра или на слугата си.

— Невероятна небрежност! И сигурно не можете да подковете кон или да му подрежете гривата или опашката; нито да лекувате куче от глисти и да му подрежете ушите и ноктите; нито да дресирате ястреб или да му дадете очистително и да му контролирате храната, когато е запечен?

— За да ви кажа — с една дума — колко съм невеж — отговорих аз, — ще призная, че съм напълно неосведомен по всички тези селски изкуства.

— Тогава, за бога, господин Франсис Озбълдистън, какво умеете да правите?

— Твърде малко полезни неща, госпожице Върнън; нещо все пак може би мога да претендирам, че… Когато слугата ми приготви коня, мога да го яздя и когато ястребът ми е дресиран, мога да го пусна да лети.

— А това можете ли да правите? — запита младата жена, подкарвайки коня си в галоп.

Една груба обрасла ограда пресичаше пътеката пред нас с врата от неодялани дървета; тъкмо щях да се приближа да я отворя, когато госпожица Върнън полетя с коня си и прескочи тази пречка. Беше въпрос на чест да я последвам и след миг бях отново до нея.

— Все още има някаква надежда за вас — каза тя. — Страхувах се да не сте съвсем изроден Озбълдистън. Но какво, за бога, ви води в Замъка на мечките — така са кръстили съседите тази наша ловджийска резиденция. Предполагам, че сте могли да не идвате тук, ако искате?

Чувствувах, че съм вече доста близък с моето хубаво видение и затова отвърнах с тих поверителен шепот:

— Наистина, скъпа госпожице Върнън, може би бих сметнал, че правя жертва, като ставам временен обитател на Озбълдистън Хол, щом тези, които живеят там, са такива, каквито ги описвате; но убеден съм, че има между тях едно изключение, което ще компенсира всичко, което липсва.

— О, имате пред вид Рашли, нали?

— Съвсем не; имах пред вид — простете ми — едно лице много по-близо до мен.

— Предполагам, че е прилично да се направя, че не разбирам комплимента ви. Но аз не съм такава — и не правя поклон заради него, защото седя на кон. Но, сериозно, аз заслужавам изключението, което споменахте, защото съм единственият човек, с когото може да се разговаря в замъка освен стария свещеник и Рашли.

— Но кой, за бога, е Рашли?

— Рашли е човек, който би искал всички да приличат на него за собственото им добро. Той е най-младият син на сър Хилдебранд — горе-долу на вашата възраст, ала не така… с една дума, не е красив. Но природата му е дала известна доза здрав разум, а свещеникът е прибавил голяма доза знания — и той е станал това, което ние наричаме много умен човек в нашия край, където умните хора са рядкост. Подготвен е за служба на черквата, но не бърза да се ръкоположи.

— За католическата черква ли?

— Разбира се, за католическата черква! Та каква друга черква би могло да бъде? — каза младата жена. — Но аз забравих, казаха ми, че сте еретик. Вярно ли е, господин Озбълдистън?

— Не мога да отхвърля обвинението.

— И все пак сте били в чужбина, и то в католически страни?

— Близо четири години.

— И сте виждали манастири?

— Често. Но не съм видял много нещо в тях, което да препоръчва католическата религия.

— Не са ли щастливи обитателите им?

— Някои без съмнение са щастливи — тези, които дълбокото чувство на набожност или преживените преследвания и нещастия в живота, или вродената апатия са накарали да се оттеглят от света. Но тези, които са приели отшелничеството в изблик на внезапно или пресилено вдъхновение, или от прибързано огорчение от някакво разочарование или обида, са много нещастни. У тях скоро се възвръща живостта на чувствата и като диви животни в клетка те са неспокойни в затвора си, докато някои други се отдават на съзерцание или тлъстеят в клетки не по-големи от техните.

— А какво става — продължи госпожица Върнън — с тези жертви, които са обречени на манастира по волята на други? На какво напомнят те? Особено ако са родени да се радват на живота и да чувствуват неговите блага?

— Те са като затворени пойни птици — отговорих аз, — осъдени да влачат живота си в самота, като се мъчат да го разнообразят, упражнявайки дарбата си, която щеше да бъде украса за обществото, ако бяха оставени на свобода.

— Аз ще бъда… — заяви госпожица Върнън — искам да кажа — поправи се тя — аз бих била по-скоро като див ястреб, който, ако му попречат да лети свободно в небето, би разбил главата си в железата на клетката си. Но да се върнем към Рашли — каза тя по-весело. — Ще го считате за най-приятния човек, когото сте виждали в живота си, господин Озбълдистън — поне една седмица. Ако той може да си намери сляпа любовница, никой не може да бъде по-сигурен от него, че ще я спечели. Но окото нарушава чара, който пленява ухото. Ала ето че стигнахме в двора на стария замък, който има също такъв див и старомоден вид, както и обитателите му. Трябва да знаете, че в Озбълдистън Хол не се държи много на облеклото; но аз трябва да сваля тези дрехи, които са тъй неприятно топли, а и шапката ми пречи на главата — продължи весело момичето, като свали шапката и разтърси обилните си черни къдрици, които то, полуусмихнато, полузачервено, раздели с тънките си бели пръсти, за да ги отмахне от красивото си лице и проницателните си бадемови очи. Ако имаше някакво кокетство в този жест, то беше добре прикрито от небрежното безразличие на държането му. Не можах да се въздържа да не кажа, че „ако се съди за семейството от това, което виждам, предполагам, че грижата за облеклото е съвсем излишна“.

— Много любезно; макар че може би не би трябвало да разбера в какъв смисъл го казвате — отговори госпожица Върнън. — Но вие ще видите още по-добро оправдание за известна небрежност, когато се срещнете с Орсоните^[3], между които ще живеете и чиито фигури никакъв тоалет не може да оправи. Но както казах преди, старият звънец за вечеря ще избие или по-скоро ще издрънчи — защото той се спукал в деня на пристигането на крал Уили^[4] и чичо ми, от уважение към пророческия му дар, не позволил да го поправят. Затова, моля ви се, дръжте ми коня като покорен рицар, докато изпратя някой по-скромен слуга да ви отмени.

Тя ми подхвърли поводите, сякаш се познавахме от детинство, скочи от седлото, изтича през двора и влезе в една странична врата, като ме остави изпълнен с възхищение от красотата й и удивен от прекомерната й откровеност, още по-необикновена в едно време, когато законите на вежливостта, които идваха от двора на великия монарх Луи XIV, налагаха на нежния пол необикновено строго приличие. Аз останах в твърде неудобно положение сред двора на стария замък, яхнал един кон и държейки друг с ръка.

Сградата представляваше малък интерес, дори и да бях в настроение да я разглеждам внимателно; страните на четириъгълния двор бяха застроени с постройки в различен архитектурен стил и със своите решетъчни прозорци с каменни прегради в средата, с издадените си кулички и масивни корнизи напомняше вътрешния двор на манастир или някой от по-старите и по-скромни колежи в Оксфорд. Опитах се да извикам някой слуга, но известно време никой не ми се обади; това беше още по-неприятно, тъй като виждах, че съм предмет на любопитство на няколко слуги, мъже и жени, в различни части на сградата, които подаваха навън глави и пак ги дръпваха навътре като зайци в зайчарник, преди да успея да привлека вниманието им. Връщането на ловците и хрътките ме избави от неудобното положение; макар и с известна трудност, успях да накарам един слуга да ме освободи от грижата за конете и друг един глупав дръвник да ме заведе при сър Хилдебранд. Той ми направи тази услуга със същата охота и готовност, която би проявил някой селянин, принуден да стане водач на вражески патрул; трябваше да внимавам да не ме изостави някъде из лабиринта от ниски сводести коридори, които водеха в „Стън Хол“, както го наричаше той, където трябваше да бъда въведен при благородната особа на чичо ми.

Все пак най-после стигнахме в една дълга сводеста стая, постлана с плочи, където редица дъбови маси, твърде масивни по тежест и размер, за да бъдат някога размествани, бяха вече сложени за вечеря. Тази старинна стая, която е била свидетелка на пиршествата на няколко поколения Озбълдистъновци, носеше следи и от успехите им в лова и други подобни забавления. Огромни еленови рога, може би трофеи от лова в Чеви Чейс^[5], бяха наредени край стените, а помежду тях имаше препарирани язовци, видри, белки и друг дивеч. Между останки от стари брони, служили навярно в борбите срещу шотландците, висяха по-ценените оръдия на „горската война“^[6] — лъкове, различни пушки, мрежи, въдици, копия за видри, ловджийски колове и много други необикновени оръдия и инструмент за улавяне или убиване на дивеч. Няколко стари картини, потъмнели от пушек и изцапани с бира, висяха по стените; те изобразяваха рицари и дами, без съмнение почитани и славени на времето си; рицарите гледаха страшно намръщени изпод огромната растителност от перуки и бради; а дамите бяха устремили с все сила възторжения си поглед към розите, които размахваха в ръце.

Едва бях имал време да погледна тези неща, когато дванадесетина слуги, облечени в синьо, се втурнаха в стаята с голям шум и врява; всеки се занимаваше повече с това да дава нареждания на другите, отколкото да си гледа своята работа. Едни от тях носеха пънове и цепеници за огъня, който пращеше, пламтеше и се издигаше нагоре по един огромен комин, с отвор достатъчно голям, за да се намести каменна пейка в обширния му свод; над него имаше огромен тежък корниз, на който се хилеха и подскачаха хералдически чудовища, изваяни от червен камък от изкусната ръка на някой нортъмбрийски скулптор, но сега покрити като с черен лак от пушека на вековете. Други от тези старовремски слуги носеха огромни димящи блюда с богати ястия; трети пък донесоха чаши, шишета, бутилки, дори бурета с питие. Всички тропаха тежко, ритаха се, бутаха се, блъскаха се и с невъобразим шум успяваха да свършат невъобразимо малко работа. Най-после, когато след всевъзможни усилия вечерята беше наредена на масата, „глъч на хора и кучета“, плющене на бичове, за да се сплашат последните, силни и високи гласове, стъпки от тежко подковани ботуши, каквито се носеха по него време и звучаха като стъпките на статуята от пиесата „Festin de pierre“^[7], известиха за пристигането на тези, за които се правеха приготовленията. Глъчката между слугите по-скоро се увеличи, отколкото да стихне, когато наближи критичният момент — едни викаха на други да бързат, други пък — да не се притесняват, едни подканяха другите да се дръпнат настрана и да сторят път на сър Хилдебранд и младите господари, други пък — да застанат около масата точно на пътя им; едни викаха да се отвори, други да се затвори една голяма двукрила врата, която отделяше залата от нещо като галерия или както разбрах после, приемна, украсена с черна ламперия. Най-после вратите се отвориха и в залата се втурнаха кучетата и хората — осем кучета, семейният свещеник, селският лекар, шестимата ми братовчеди и чичо ми.