Уолтър Скот
Роб Рой (12)

Глава XII

Пиян! И да говоря глупости! Да се перча,

да налитам на бой, да дрънкам врели-некипели

на сянката си!

 

„Отело“^[1]

Аз вече ви казах, драги ми Трешъм — а вие вероятно го знаехте, че моят главен недостатък бе гордостта ми, която не можех да превъзмогна и която ми причиняваше не малко огорчения. Дори още не бях признал пред себе си, че обичам Даяна Върнън. А щом чух Рашли да говори за нея като за някаква награда, която би благоволил да вземе или да пренебрегне, както му хрумне, аз схванах като най-обидно кокетиране всичко, което бедното момиче в своята невинност и откровеност бе направило, за да се сприятели с мен. „По дяволите! Сигурно й се ще да ме държи като дълбока резерва, в случай че господин Рашли Озбълдистън не се смили над нея! Но ще й дам недвусмислено да разбере, че не съм човек, когото може да върти по този начин, че ясно схващам и презирам всичките й хитрости.“

За момент не ми мина през ума, че това мое възмущение, което бе лишено от всякакво оправдание, само доказваше, че съвсем не бях безразличен към чара на госпожица Върнън. Седнах на масата озлобен срещу нея и всички Евини дъщери.

Госпожица Върнън се изненада, като чу неучтивите ми отговори на няколко нейни закачливи и насмешливи забележки, които тя направи с обичайната си откровеност. Но не подозирайки намерението ми да я обидя, тя само отговаряше на невежливите ми нападки с шеги, приблизително от същия вид, смекчени обаче от доброто й настроение, макар и заострени от духовитостта й. Най-накрая тя разбра, че действително съм в много лошо настроение и отвърна на моята нелюбезност.

— Казват, господин Франк, че човек може да се поучи на ум и разум и от глупак. Оня ден чух братовчед ми Уилфред да отказва вече да играе с братовчеда Торни на борба със сопи, защото Торни се ядосал и удрял по-силно, отколкото позволявали правилата на едно приятелско съревнование. „Да речех наистина да ти счупя главата — каза честният Уилфред, — ще ми е все едно колко си ядосан, защото много по-лесно бих свършил тая работа; но не е право ти да ми нанасяш удари по главата, пък аз да ти отвръщам на ужким.“ Ясна ли ви е поуката от тези думи, Франк?

— Никога не съм се чувствувал задължен, мадам, да се мъча да извличам от разговора на това семейство зрънцата разум, с които го изпъстрят.

— Задължен! И „мадам“! Учудвате ме, господин Озбълдистън.

— Мога само да съжалявам за това.

— Как да схвана капризния ви тон, сериозно ли? Или си служите с него само за да ви ценят повече, когато сте в добро настроение?

— Вие се ползувате от правото да ви оказват внимание толкова много господа в това семейство, госпожице Върнън, че не си струва трудът да търсите причините на моята глупост и на лошото ми настроение.

— Какво! Значи ли това, че сте дезертирали от моята партия и сте преминали към враждебния лагер?

Тогава, поглеждайки през масата и забелязвайки, че седналият отсреща Рашли ни наблюдава с израз на особено голям интерес, изписан по острите му черти, тя продължи:

— Каква страшна мисъл! Да, сега вече виждам, че не се лъжа, защото Рашли с мрачния си лик ми се усмихва и сочи към теб! Е, нека благодаря на бога и на беззащитното си положение, което ме е научило да бъда търпелива, така че не съм от обидчивите. И за да не бъда принудена, против волята си, да се скарам с вас, имам честта да ви пожелая по-рано от обикновено приятно смилане на вечерята и, на лошото ви настроение.

И тя стана от масата.

Като си излезе госпожица Върнън, бях много недоволен от държането си. Бях отблъснал дружелюбието й, за честната искреност на което говореха съвсем скорошни събития, и за малко не оскърбих прекрасното и както тя самата бе подчертала, беззащитно създание, което го предлагаше. Поведението ми бе брутално в собствените ми очи. За да се боря с тези болезнени размишления или да ги удавя, аз си пълнех чашата много по-често от обикновено, когато шишето с вино обикаляше масата.

Силното ми вълнение, съчетано с обичайното ми въздържание спомогнаха виното много бързо да ми подействува. Истинските пияници, доколкото знам, придобиват способността да се наливат с големи количества алкохол, като само малко се помътва умът им, който и в трезво състояние не е от най-бистрите. Но на мъже, които не познават порока пиянство, опиващите спиртни питиета действуват много по-силно. Възбуден от виното, аз загубих самообладание. Започнах много да говоря, спорих върху въпроси, от които нищо не разбирах, разказвах разни истории, чиято развръзка забравях, после се заливах от смях на собствената си разсеяност; улових се на бас няколко пъти, без да знам на какво; предизвиках на борба грамадния Джон, макар че той цяла година бе неоспорван победител на ринга в Хексъм, а аз нито веднъж не бях се борил.

Чичо ми беше така добър да се намеси и да ни попречи да изпълним тази пиянска лудост, която навярно в противен случай би завършила за мен със счупен врат.

Зложелатели дори разправяха, че под влиянието на алкохола съм изпял една песен. Но тъй като нищо не си спомням за това и тъй като нито по-рано, нито оттогава насам съм се опитвал да запея, ще ми се да вярвам, че тази клевета е съвсем лишена от основание. И без тези преувеличения достатъчно се бях изложил. Без да съм се простил напълно с разума си, станах съвсем необуздан и развихрените ми страсти ме тласкаха накъдето си щат. Бях седнал на масата кисел и начумерен и не особено словоохотлив, но виното ми развърза устата и ме направи свадлив, готов да споря за всичко. Възразявах на всяко твърдение и без да зачитам гостоприемството на чичо си, нападах политическите и религиозните му убеждения. Престорената въздържаност на Рашли, която той много умело изпъстряше с дразнещи думи, ме ядосваше дори още повече от шумния грубиянски език на буйните му братя. Чичо ми, трябва да му се признае, се опита да въдвори ред, но не можа да се наложи на развихрените от виното страсти. Най-накрая, вбесен от някакъв действителен или въображаем обиден намек, ударих Рашли с юмрук. Никой философ-стоик, надвил собствените си и чужди страсти, не би могъл да приеме една обида с по-голямо презрение. Торнклиф се засегна вместо него от тази обида, която Рашли явно сметна за толкова маловажна, щото не си струва трудът да се засяга човек. Извадихме сабите си и разменихме няколко удара. Тогава другите братя ни разтърваха насила. И никога не ще забравя сатанинската насмешка, която изкриви лицето на Рашли против волята му, когато двама от тези млади титани насила ме измъкнаха от стаята. За да не мога да избягам, те заключиха вратата и аз се вбесих съвсем, като ги чух да се заливат от смях, докато слизаха по стълбите. Както бях разярен, се помъчих да изляза от стаята. Но решетките по прозорците и здравата, залостена с желязо врата, устояха на усилията ми. Най-после се тръшнах на леглото и заспах, заклинайки се на следния ден люто да си отмъстя.

Но утринната хладина доведе със себе си разкаянието. Напълно съзнавах колко бях буйствувал и колко глупаво се бях държал и бях принуден да си призная, че виното и този изблик на гняв ме бяха принизили умствено дори под нивото на Уилфред Озбълдистън, когото толкова презирах. Тези неприятни разсъждения съвсем не се облекчиха от мисълта, че ще трябва да се извиня за непристойното си държане, още повече, като ми дойде наум, че госпожица Върнън не може да не е свидетелка на моето покаяние. Това, че се бях отнесъл много некрасиво и грубо към нея лично, правеше размишленията ми още по-мъчителни, а в нейния случай не можех дори да се извиня с пияното си състояние, колкото и жалко извинение да бе то.

Потиснат от всички тези чувства на срам и унижение, аз слязох в трапезарията като престъпник, който чака присъдата си. Поради силния мраз се оказа невъзможно да се изведат кучетата на лов, затова ми се падна да бъда унизен още повече, като срещна цялото семейство освен Рашли и госпожица Върнън. Всички бяха насядали около масата и ядяха студена баница с дивеч и говеждо печено. Те бяха много развеселени, когато влязох, и беше съвсем близко до ума, че шегите им са били за моя сметка. И действително за чичо ми и за повечето от братовчедите ми това, което аз преживях толкова болезнено, беше чудесна шега. Макар и да се пошегува с мен за снощните ми подвизи, сър Хилдебранд се кълнеше, че според него било по-добре един младеж да се напива три пъти на ден, отколкото да се измъква и да си ляга трезвен като презвитерианец, оставяйки цяла компания честни момчета и кварта червено вино. И за да потвърди тази си успокоителна реч, той ми наля една голяма чаша с ракия, като ме увещаваше да глътна „косъм от кучето, което ме бе ухапало“^[2].

— Ти не гледай, че се смеят момчетата, племеннико — продължи той. — Те всички щяха да са такива мамини синчета като тебе, ако не бях ги отгледал с чашата и с наздравици.

Общо взето, братовчедите ми не бяха лоши по природа. Те видяха, че съм разстроен от спомена за предишната вечер, и се опитаха, макар и с нескопосно изразена загриженост, да заличат твърде неприятното впечатление, което ми бяха направили. Само Торнклиф изглеждаше мрачен и явно нямаше желание да се одобрим. Този младеж от самото начало не ме хареса; и в редките случаи, когато братята му се стараеха, колкото и несръчно, да ми окажат внимание, само той се държеше настрана. Ако беше вярно — нещо, в което обаче започнах да се съмнявам, — че семейството го счита или че той самият се счита за определения бъдещ съпруг на госпожица Върнън, може да се бе породила у него ревност заради явното предпочитание, което девойката благоволи да покаже към младежа, който в неговите очи можеше да стане опасен съперник.

Най-после влезе и Рашли с погребален израз на лицето си, защото — без съмнение той мислеше за непростителната и срамна обида, която му бях нанесъл. Аз предварително си бях наумил как да се държа при този случай и бях стигнал до убеждението, че истинската чест се състои в това, човек да не се оправдава, а да иска прошка за една обида, която е толкова несъразмерна с предизвикателството, с което бих могъл да се извиня.

Ето защо побързах да отида при Рашли и да му кажа колко дълбоко съжалявам за снощното си необуздано държане.

— Никакви обстоятелства — казах аз — не биха били в състояние да изтръгнат от мен нито едно извинение, ако сам не съзнавах колко неприлично съм се държал.

Изразих надеждата, че братовчед ми ще приеме моите съвсем искрени съжаления и ще вземе пред вид доколко непристойното ми поведение се дължи на извънредно щедрото гостоприемство на Озбълдистън Хол.

— Той ще се сдобри с тебе, момче — каза много сърдечно добрият баронет, — или, ще го вземат дяволите, да не ми е син. Рашли, какво стоиш там като истукан? Ако един джентълмен случайно направи нещо нередно, особено когато е на чашка, той може да ти се извини — повече не може да направи. Служих в Хаунзлоу и се полага да съм по-вещ по тези въпроси на честта. Нито дума повече по този въпрос и ще отидем всички наедно да подгоним язовеца в Бъркънууд-банк.

Вече споменах, че никога не съм виждал човек с лице като това на Рашли. То се отличаваше не само по чертите си, но и по начина, по който се променяше изразът му. По други лица при прехода от скръб към радост или от гняв към задоволство ясно личи един момент преди изразът на надделялото чувство напълно да измести израза на предшествуващото. Настъпва някакво просветляване, както при разсейването на мрака и изгряването на слънцето, когато опънатите мускули се отпускат, помраченият поглед се избистря, челото се изглажда и цялото лице постепенно загубва строгия си вид, става спокойно и светло. По лицето на Рашли не личеше този постепенен преход и то се променяше мигновено, като изразът на едно чувство се заменяше от точно противоположното. С нищо друго не мога да го сравня освен с внезапното сменяне на театрален декор, където при подсвирването на суфльора изчезва една пещера и се появява гора.

При днешния случай тази негова особеност ми направи силно впечатление. Още с влизането си Рашли бе застанал „мрачен като нощ“. Със същото вкаменено лице той изслуша моето извинение и увещанията на баща си. И едва когато сър Хилдебранд престана да говори, изведнъж се разсея облакът и той най-мило и любезно изказа задоволството си от хубавия начин, по който му бях поискал извинение.

— Наистина — каза той — мен самия много лесно ме хваща виното, щом претоваря главата си с повече от обичайните три чаши, затова като честния Касио^[3] имам съвсем смътна представа за снощната бъркотия — спомням си много неща, но съвсем неясно — някаква разправия, без да знам за какво стана. Й така, драги братовчеде — продължи той, като ми стисна дружелюбно ръката, — можете да си представите с какво облекчение се научавам, че мен ми се пада да приемам, а не да искам извинение — нито дума повече по този въпрос. Много глупаво би било от моя страна да почна да разследвам един случай, когато равносметката, която очаквах да бъде в моя вреда, по толкова неочакван и приятен начин се оказва в моя полза. Вие виждате, господин Озбълдистън, че се упражнявам в употребата на търговския език на Ломбард стрийт^[4] и че се подготвям за новото си призвание.

Тъкмо се канех да му отговоря и за тази цел вдигнах очи, когато срещнах погледа на госпожица Върнън, която бе влязла в стаята по време на разговора ни, без да я забележи някой, и която го слушаше с най-голям интерес. Смутен и объркан, аз сведох очи и избягах към масата, където се присъединих към отдалите се на закуската си братовчеди.

За да не би да забрави събитията от предния ден, без да извлече от тях практическата поука, чичо ми се възползува от случая да даде на Рашли и на мен най-сериозен съвет да изоставим „бабеш-ките“ си навици, както ги нарече той, и постепенно да привикнем да издържаме на пиене като джентълмени без разпри и чупене на глави. Препоръча ни да си попийваме ежедневно по един литър червено вино, което с помощта на малко мартенска бира и ракия представляваше прилична доза за начинаещ в пияческото изкуство. И като насърчение той ни увери, че познавал много мъже, които били стигнали до нашата възраст, без да изпият и половин литър наведнъж, но които въпреки това, като попаднали в добра компания и следвали добрия й пример, в последствие се числели между най-добрите пиячи-веселяци на времето си и съвсем спокойно, без никакви затруднения, гаврътвали шестте бутилки без побоища, излишни приказки и без да повръщат или да се каят на другия ден.

Колкото и да беше мъдър този съвет и колкото и приятни перспективи да ми обещаваше, аз почти никак не се вслушвах в увещанията на чичо си. Отчасти може би поради това, че колкото пъти вдигах очи от масата, забелязвах вперения в мен поглед на госпожица Върнън, в който, поне така ми се струваше, четях дълбоко съчувствие, примесено със съжаление и недоволство. Започнах да обмислям начин и повод да й дам обяснение и да искам извинение от нея, когато разбрах, че е решена да ми спести труда да искам среща.

— Братовчеде Франсис — каза тя, обръщайки се към мен, както обикновено се обръщаше към другите Озбълдистъновци, макар че аз всъщност нямах основание да бъда наречен неин роднина, — тази сутрин попаднах на един труден пасаж в „La Divina Commedia“^[5] на Данте. Бихте ли били така добър да минете в библиотеката и да ми помогнете? А когато ми разкриете какво е искал да каже мъглявият флорентинец, ще отидем при другите в Бъркънууд-банк, за да видим дали ще им се отдаде да открият язовеца.

Аз, разбира се, изявих готовността си да я придружа. Рашли предложи да дойде с нас.

— По ме бива — каза той — да проследявам смисъла на Данте през метафорите и сбитите изрази на тази бурна и мрачна поема, отколкото да гоня нещастния, безобиден отшелник от леговището му.

— Прощавай, Рашли — отвърна госпожица Върнън, — но тъй като ти ще заемеш мястото на господин Франсис в кантората, трябва да му отстъпиш грижите за образованието на твоята ученичка в Озбълдистън Хол. Ние обаче ще те повикаме, ако стане нужда, така че не се намръщвай толкова. Освен това срамота е да не разбираш от лов. Какво би направил, ако чичо ни в Крейн Али те попита как се проследява язовец.

— Вярно, Дай, така е — каза сър Хилдебранд с въздишка.

— Съмнявам се дали Рашли ще успее да издържи изпита, когато дойде времето да се проверят знанията му. Тук, където е отгледан, не са му липсвали възможности да научи много полезни неща като братята си, бас държа. Но френските преструвки, книгите, какви ли не нови порядки, ренегатите, пък и хановерианците така са преобразили света, че не мога да позная добрата стара Англия. Я тръгвай с нас, Рашли, да ми носиш ловджийската тояга. Братовчедката ти днес не се нуждае от твоята компания, а не желая да й противоречим. Няма да допусна да се казва, че в Озбълдистън, Хол е имало само една жена и че тя е умряла, защото не сме й угаждали.

Рашли последва баща си, както му бе заповядано, но преди това обаче успя да прошепне на Даяна:

— Предполагм, че от дискретност трябва да доведа със себе си царедворката Етикеция и да почукам, когато се приближа до вратата на библиотеката?

— Съвсем не, Рашли — каза госпожица Върнън, — изпъди от обществото си фалшивото Лицемерие и това много по-добре ще ти осигури свободен достъп до консултациите ни върху класическите книги.

С тези думи тя тръгна към библиотеката и аз я последвах — едва ли не бих казал като престъпник, който отива на заколение. Но струва ми се, че вече съм използувал това сравнение веднъж, ако не дваж. И така, без да правя каквото и да е сравнение, аз я последвах, изпълнен с чувство на неприятно стеснение, от което много ми се искаше да се отърся. Струваше ми се недостойно и унизително да изпитвам такова чувство при такъв случай, тъй като бях дишал европейски въздух достатъчно дълго, за да мисля, че един господин, когото една красива дама избира за свой другар в интимно събеседване, би трябвало да се отличава с лекота в обноските, с галантност и със самоувереността на добре възпитан човек.

Чувствата ми на англичанин обаче надделяха над френското ми възпитание и трябва да съм имал много жалък вид, когато госпожица Върнън, седнала царствено в едно грамадно кресло като съдия, който се готви да чуе важно дело, ми направи знак да седна в един стол срещу нея (което направих съвсем като някой нещастник, когото ще съдят) и започна разговора с тон на горчива ирония.