Уолтър Скот
Роб Рой (38)

Глава XXXVIII

Не се дочува в Айвър вече

ловджийски рог и смях звънлив.

Как бързо времето изтече!

Едничък той остана жив…

 

Уърдсуърт^[1]

Едва ли има по-тъжно чувство от това, което изпитваме, когато видим променени и запустели тези места, където някога сме били щастливи. На път за Озбълдистън Хол минах през същите места, които някога бях видял заедно с госпожица Върнън в деня на паметното ни пътуване от дома на Инълууд. Духът й като че ли беше с мен и когато приближих до мястото, където за пръв път я видях, аз почти се ослушах да чуя лая на хрътките и звуците на рога и се взрях в празното пространство, сякаш да видя пак красивата ловджийка да се спуска като видение по хълма. Когато стигнах в замъка, затворените врати и прозорци, обраслите с трева плочи, тихите дворове представляваха ярък контраст с някогашните весели и оживени сцени, които тъй често бях наблюдавал там, когато радостните ловци тръгваха сутрин или се връщаха вечер за всекидневното пиршество. Веселият лай на пуснатите хрътки, виковете на ловците, тропотът на конски копита, силният смях на стария барон, начело на неговите здрави и многобройни наследници — сега бяха заглъхнали навеки.

Като гледах тази пустош и самота, аз бях неизразимо трогнат дори при спомена за тези, които приживе нямах особено причина да обичам. Но мисълта, че толкова много хубави младежи, пълни с живот, пращящи от здраве и вяра, след толкова кратко време лежаха в хладния гроб, неочаквано и насилствено покосени от смъртта, ми рисуваше една картина на краткотрайността на земния живот, която караше сърцето ми да се свива. Слаба утеха беше за мен мисълта, че се връщам като собственик в този замък, който бях напуснал почти като беглец. Не бях свикнал още да гледам на всичко наоколо си като на своя собственост и се чувствувах като узурпатор или поне като натрапник и не можех да се отърся от мисълта, че едрата фигура на някой от покойните ми роднини ще се изправи на входа като гигантски призрак от някоя приказка и ще ми оспори правото да вляза.

Докато стоях потънал в тези тъжни мисли, моят спътник Андрю, чиито чувства бяха съвсем различни от моите, блъскаше подред по всички врати на зданието и същевременно викаше да ни пуснат, с глас достатъчно силен да даде да се разбере, че той поне напълно съзнава новото си важно положение като телохранител на господаря на замъка. Най-после старият иконом и домоуправител на чичо ми Антъни Сидъл се появи страхливо и неохотно на един от долните прозорци зад здравите железни решетки и попита какво искаме.

— Дошли сме да те освободим от длъжността ти, стари ми приятелю — каза Андрю Феъсървис, — можеш веднага да ни предадеш ключовете си — всяко царство си има край. Аз ще поема от тебе сервизите и покривките. Твоето време е минало, господин Сидъл. Но всяко бобче си има черно петно и на всяка пътека има локва. Така че ти отсега нататък ще сядаш вече на долния край на масата, където някога седеше Андрю.

Не без мъка пресякох нахалството на своя слуга и обясних на Сидъл, че имам право да искам да бъда пуснат в замъка в качеството си на собственик. Старецът изглеждаше много развълнуван и разтревожен и прояви явно нежелание да ме пусне да вляза, макар че тонът му беше смирен и покорен. Аз проявих снизхождение към него заради чувствата му, които всъщност правеха чест на стареца, и продължих категорично да настоявам да бъда пуснат, като му обясних, че ако откаже, ще бъда принуден да поискам заповед от господин Ингълууд и полицай.

— Ние идваме тази сутрин от къщата на господин съдията Ингълууд — каза Андрю, за да подсили заплахата ми — и по пътя насам видях полицая Арчи Рътлидж. Няма да има вече беззаконие в тази страна, господин Сидъл, и няма да се позволява на бунтовници и католици да си правят, каквото щат.

Заплахата с правосъдие уплаши стареца, който съзнаваше, че се намира под подозрение заради религиозните си убеждения и предаността си към сър Хилдебранд и неговите синове. Изплашен и разтреперан, той отвори една от задните врати, здраво заключена с резета и лостове, и смирено изрази надеждата си, че ще му простя за верността в изпълнението на неговия дълг. Аз го успокоих и му казах, че го ценя още повече заради предпазливостта му.

— Аз пък не — каза Андрю. — Сидъл е стар хитрец и нямаше да пребледнее като платно и да му се разтреперят краката, ако не криеше нещо от нас.

— Да те прости господ, господин Феъсървис — отговори икономът, — дето приказваш такива работи за един стар приятел, с когото заедно си слугувал тук. Къде ще благоволи ваша милост да нареди да запаля огън? — продължи той, следвайки ме покорно по коридора. — Боя се, че къщата ще ви се види много мрачна и пуста. Но може би вие имате намерение да се върнете у скуайър Ингълууд за обед?

— Запали огън в библиотеката — отговорих аз.

— В библиотеката? — повтори старецът. — Та там никой не е влизал от толкова време и камината пуши, защото свраките са си свили гнездо в комина, а няма млади хора в замъка да го свалят оттам.

— Собственият пушек е по-приятен от огъня на чуждите хора — каза Андрю. — Негова милост предпочита библиотеката. Не е той като твоите католици, господин Сидъл, които обичат сляпото невежество.

Икономът ни поведе към библиотеката много неохотно, както ми се видя. Противно на това, което ми беше казал, вътрешността на стаята имаше вид, сякаш наскоро е подреждана и направена по-уютна от обикновено. В огнището гореше огън и нямаше пушек въпреки казаното от Сидъл за комина. Той взе машата уж за да побутне дървата, но всъщност да прикрие смущението си, и каза:

— Сега гори хубаво, ама тази сутрин страшно пушеше.

Тъй като исках да остана сам, за да се съвзема от първите мъчителни чувства, които будеше всичко наоколо ми, аз заповядах на стария Сидъл да повика управителя на имението, който живееше на около четвърт миля от замъка. Той тръгна с явно нежелание. После заповядах на Андрю да намери и доведе в замъка двама здравеняци, на които може да се разчита, тъй като хората в околността бяха повечето католици, а сър Рашли, който беше способен на най-отчаяни опити, се намираше наблизо. Андрю Феъсървис прие тази задача с голяма радост и обеща да ми доведе от Тринли Hoy двама верни презвитерианци като самия него, които могат да излязат сто пъти срещу папата и дявола, и претенденти.

— И аз самият много ще се радвам да ми правят компания, защото последната нощ, когато бях в Озбълдистън Хол, господ да порази всичките цветя в двора ми, ако не видях ей тази на картина (и той посочи големия портрет на дядото на госпожица Върнън) да се разхожда при лунна светлина в градината! Аз казах тогава на ваша милост, че съм видял нея нощ вампир, ама вие не щяхте да ме слушате. Винаги съм мислил, че католиците се занимават с магии и дяволии, ама преди онази страшна нощ не бях ги виждал със собствените си очи.

— Хайде, махай се, сър — казах аз, — и доведи хората, за които говориш. И гледай да са по-умни от теб, та да не се плашат от собствената си сянка.

— Досега винаги са ме смятали за не по-малко смел от кой да е друг — каза Андрю сърдито, — но нямам претенции да мога да се разправям със зли духове.

И той излезе точно когато в стаята се яви управителят на имотите Уордло.

Той беше умен и честен мъж и чичо ми трудно би могъл да поддържа толкова години домакинството си без неговото грижливо ръководство. Той внимателно разгледа правото ми на собственост и честно го призна. За всеки друг това наследство би било твърде бедно, толкова много дългове и ипотеки тежаха върху земята. Повечето от тях обаче бяха вече в ръцете на баща ми и той беше на път да поеме и останалите. А големите му печалби от последното покачване на ценните му книжа му даваха възможност лесно да изплати дълговете, които тежаха върху бащиния му имот.

С господин Уордло свършихме много належаща работа и аз го задържах на обед. Ние предпочетохме да се храним в библиотеката, при все че Сидъл горещо ни препоръчваше да се преместим в Каменната зала, която той беше подредил за случая. Междувременно се яви Андрю с верните завербувани слуги, които той възхвали като „трезви и порядъчни хора, добре запознати с религиозните доктрини, и главно — смели като лъвове“. Поръчах да им дадат да пийнат нещо и те излязоха от стаята. Забелязах, че старият Сидъл поклати глава, когато излизаха, и настоях да узная причината.

— Може би не мога да очаквам — каза той — ваша милост да вярва на това, което казвам, но все пак то си е божа истина. Амброуз Уингфийлд е много честен човек, но ако има в страната мошеник и подлец, това е брат му Ланси. Всички знаят, че е шпионин на секретаря Джобсън против нещастните господа, които са в беда. Но той е отцепник, а това сега е достатъчно.

След като по този начин даде израз на чувствата си, на които аз не бях склонен да обърна внимание, и след като сложи виното на масата, старият иконом се оттегли.

Господин Уордло остана с мен доста до късно вечерта. Най-после той прибра книжата си и си отиде в собственото си жилище, като ме остави в онова объркано душевно състояние, при което сами не знаем дали желаем компания или самота. Аз обаче нямах избор, защото останах сам в тази стая, която повече от всички можеше да буди у мен тъжни размисли.

Когато в стаята настъпи здрач, Андрю прояви предвидливостта да си покаже главата на вратата не за да ме попита искам ли светлина, а да ми я препоръча като предпазно средство срещу духовете, които все още измъчваха въображението му. Отхвърлих предложението му малко нервно, побутнах дървата в огъня да пламнат и сядайки на едно от големите кожени кресла, които се намираха от двете страни на готическата камина, несъзнателно се загледах в играта на пламъка, който бях разпалил.

„Ето така — казах аз сам на себе си — се развиват и свършват човешките желания. Породени от най-малките дреболии, те пламват под влиянието на въображението, нещо повече — подхранват се от празните надежди, докато изгорят всичко, което са запалили. И човекът, с всичките му надежди, страсти и желания, остава само една нищожна купчина въглени и пепел!“

От другата страна на стаята, сякаш в отговор на моите размишления, се разнесе дълбока въздишка. Подскочих смаян — пред мен стоеше Даяна Върнън, облегната на ръката на един човек, който тъй много приличаше на портрета, за който няколко пъти става дума, че бързо погледнах към рамката, като че ли очаквах да я видя празна. Първата ми мисъл беше или че съм внезапно полудял, или че душите на мъртвите са възкръснали и са се изправили пред мен. Още един поглед ме увери, че съм с ума си и че фигурите пред мен са действителни и от плът и кръв. Това беше самата Даяна, макар и по-бледа й по-слаба от преди; а до нея стоеше не някой обитател на гроба, а Воън или по-скоро сър Фредерик Върнън в костюм, направен по подобие на този на неговия прадед, между чийто портрет и неговото лице имаше голяма семейна прилика. Той пръв заговори, тъй като Даяна беше приковала поглед в земята, а моят език беше залепнал на небцето ми от учудване.

— Ние се обръщаме с молба към вас, господин Озбълдистън — каза той, — да ни дадете подслон и закрила под вашия покрив, докато можем да продължим пътуването си, при което на всяка крачка ме грози тъмница и смърт.

— Нима — изрекох аз с голяма мъка, — нима госпожица Върнън може да предположи… нима вие, сър, можете да повярвате, че съм забравил намесата ви, когато самият аз бях в затруднение, или пък че съм в състояние да предам някого, камо ли пък вас?

— Знам това — каза сър Фредерик — и все пак не бих могъл да изразя колко неохотно натрапвам именно на вас своето доверие, едно може би неприятно и положително опасно доверие, което бих предпочел да покажа към всеки друг вместо към вас. Но съдбата, която цял живот ме дебне с опасности, сега жестоко ме е притиснала и аз нямам избор.

В този момент вратата се отвори и се чу гласът на натрапчивия Андрю:

— Нося ви свещите, ако искате, запалете ги, не е мъчна работа.

Изтичах до вратата и вярвах, че съм стигнал там навреме, за да му попреча да забележи кой е в стаята. Бързо и грубо го изгоних, затворих вратата и я заключих. После моментално се сетих за двамата му другари долу и понеже знаех колко е бъбрив и си спомних забележката на Сидъл, че един от тях бил шпионин, колкото може по-бързо го последвах в стаята на слугите, където се бяха събрали. Езикът на Андрю плещеше високо, когато отворих вратата, но неочакваното ми появяване го накара да млъкне.

— Какво става с тебе, глупако? — запитах аз. — Какво се пулиш така диво, сякаш си видял призрак?

— Н-н-нищо — каза Андрю, — само че ваша милост благоволи така бързо да ме отпрати.

— Защото ме събуди от дълбок сън, диване такова. Сидъл ми каза, че тук нямало къде да спят тези двама добри хора тази нощ, а пък господин Уордло смята, че няма нужда да ги задържаме. Ето една крона за двамата да се почерпят за мое здраве и много благодарности за желанието да ми услужат. Напуснете веднага замъка, момчета.

Двамата мъже ми благодариха за щедростта, взеха парите и се оттеглиха, очевидно доволни и неподозиращи нищо. Наблюдавах ги, докато се отдалечиха, за да бъда сигурен, че тази нощ вече няма да имат възможност да разговарят с честния Андрю. Аз го бях последвал така незабавно, щото мислех, че не е могъл да има време да размени и две думи с тях, преди да го прекъсна. Но удивително е наистина каква пакост могат да сторят две единствени думи. В този случай те струваха два живота.

След като взех тези мерки — най-добрите, които ми хрумнаха под напора на момента, — за да осигуря спокойствието на своите гости, аз се върнах да им кажа какво съм направил и прибавих, че съм наредил на Сидъл да излиза при всяко похлопване на вратата, тъй като заключих, че те са се скрили в замъка с негова помощ. Даяна повдигна очи, за да ми благодари за тази предпазливост.

— Сега вие разбирате тайната ми — каза тя, — сега без съмнение вие знаете колко близък и скъп ми е този родственик, който така често е намирал подслон тук, и вече не се учудвате, че Рашли, който знаеше тази тайна, ме държеше с желязна ръка.

Баща й прибави, че възнамерявали да ме безпокоят с присъствието си колкото е възможно по-кратко време.

Аз помолих бегълците да оставят настрана всякакви съображения освен тези за собствената си безопасност и да разчитат, че ще положа всички усилия да осигуря тази безопасност. Това доведе до обяснение на положението, в което се намираха.

— Аз-винаги съм подозирал Рашли Озбълдистън — каза сър Фредерик, — но неговото държане към беззащитното ми дете, за което с мъка успях да узная от нея, и предателството му във връзка с бащините ви работи ме накараха да го мразя и презирам. В последния си разговор с него аз не скрих чувствата си, което от благоразумие трябваше да се опитам да сторя. И в яда си от презрението, с което се отнесох към него, той прибави предателството и ренегатството към списъка на своите престъпления. По него време аз наивно се надявах, че предателството му няма да има сериозни последствия. Граф Map имаше храбра армия в Шотландия, а лорд Дъруънтуотър заедно с Фостър, Кенмър, Уинтъртън и други събираха войски на шотландската граница. Тъй като имах широки връзки с тези английски перове и благородници, бе решено аз да придружа един отред от воини от Горна Шотландия, който под командуването на бригадния генерал Макинтош от Борлъм премина устието на реката Форт и низините на Шотландия и се съедини с английските въстаници на границата. Дъщеря ми ме придружаваше през всички опасности и тежести на този тъй дълъг и труден поход.

— И тя никога вече няма да остави скъпия си баща! — извика госпожица Върнън, притискайки се нежно към ръката му.

— Едва бях стигнал при нашите английски приятели, когато ми стана ясно, че нашата кауза е загубена. Редовете ни намаляваха, вместо да се увеличават, и към нас се присъединяваха само хора от нашата вяра. Торите от англиканската черква изобщо се колебаеха и най-после ние бяхме обградени от една много по-силна армия в градчето Престън. В продължение на един ден се отбранявахме упорито. На следния ден водачите ни изгубиха кураж и решиха, който желае, да се предаде. За мен да се предам при тези условия, беше все едно да сложа главата си на ешафода. Около двадесет-тридесет джентълмени споделяха мнението ми: ние яхнахме конете си и сложихме дъщеря ми, която настояваше да сподели съдбата ми, в средата на нашата малка група. Моите другари, удивени от нейната смелост и синовна преданост, заявиха, че предпочитат да умрат, отколкото да я оставят. Всички заедно тръгнахме по една улица, наречена Фишъргейт, която води до блатиста местност или ливада, простираща се чак до реката Рибъл, където един от групата ни обеща да ни покаже удобен брод. Тази блатиста местност не беше добре пазена от неприятеля, така че имахме да се справим само с един патрул от драгуните на Хъниууд, който обърнахме в бягство и унищожихме. Преминахме реката, стигнахме до шосето за Ливърпул и после се разпръснахме, за да търсим различни места, където да се укрием в безопасност. Съдбата ми ме заведе в Уейлс, където има много джентълмени с моите религиозни и политически убеждения. Обаче не можах да намеря възможност без риск да избягам по море и се видях принуден да се върна пак на север. Един изпитан приятел беше обещал да ме посрещне в тази част на страната и да ме заведе до едно морско пристанище при Солуей, Където един малък кораб чака да ме откара завинаги далеч от родината ми. Тъй като в момента Озбълдистън Хол беше необитаем и оставен на грижите на стария Сидъл, който и по-рано беше наше доверено лице, ние се отправихме към него като към старо и сигурно убежище. Аз пак облякох костюма, който по-рано успешно бях използувал, за да плаша суеверните селяни или слуги, които случайно можеха да ме видят, и ние всеки момент очаквахме Сидъл да ни съобщи за пристигането на нашия приятел и водач, когато вашето неочаквано идване тук и настаняването ви в тази стая ни принуди да се предадем вам, за да постъпите с нас, както ви диктува милосърдието ви.

Тъй завърши разказът на сър Фредерик, който ми звучеше като разказ от съновидение. Аз едва можех да повярвам, че виждам дъщеря му от плът и кръв пред себе си, макар и тъй унила и не толкова красива, колкото преди. Буйната й жизненост, с която тя някога се противопоставяше на всички несгоди, сега беше отстъпила място на едно изражение на спокойна и покорна, но смела решителност и вярност. Макар че баща й чувствуваше какво впечатление ми прави, когато я възхвалява, и я ревнуваше заради това, не можеше да се въздържи да не я възхвалява още повече.

— Тя е понесла изпитания — каза той, — достойни за биографията на мъченик. Тя е срещала опасности и смърт в най-различни форми. Преживяла е мъки и лишения, които биха изплашили и най-силните мъже. Прекарвала е деня в мрак и нощта в бдение и никога не е проронила ни дума да се оплаче или да прояви слабост. С една дума, господин Озбълдистън — заключи той, като се прекръсти, — тя е достойна да бъде принесена жертва на онзи бог, комуто ще я даря, като единственото скъпо и ценно нещо, което е останало на Фредерик Върнън.

След тези думи настъпи мълчание, чийто скръбен смисъл аз добре разбрах. Бащата на Даяна и в тоя час, както някога през време на кратката ни среща в Шотландия, се мъчеше да унищожи надеждата ми да се свържа някога с нея.

— А сега — каза той на дъщеря си — ние няма повече да отнемаме времето на господин Озбълдистън, тъй като вече го запознахме с положението на нещастните гости, които търсят неговата закрила.

Помолих ги да останат и предложих аз да напусна стаята. Сър Фредерик забеляза, че това сигурно би събудило подозрение у моя слуга и че тяхното скривалище е във всяко отношение удобно и снабдено от Сидъл с всичко, от което могат да се нуждаят.

— Ние дори може би щяхме да успеем да останем там, без Да ни откриете. Но би било несправедливо да не ви покажем, че имаме най-пълна вяра във вашата чест.

— Вие наистина сте постъпили справедливо спрямо мен — отвърнах аз. — Вие, сър Фредерик, малко ме познавате. Но сигурен съм, че госпожица Върнън може да ми бъде свидетел, че…

— Не се нуждая от уверението на дъщеря си — прекъсна ме той вежливо и все пак с тон, който ми забраняваше да се обръщам към Даяна, — тъй-като аз съм готов да вярвам всичко най-добро за господин Франсис Озбълдистън. Сега позволете ни да се оттеглим. Ние трябва да си отпочинем, докато имаме възможност, тъй като съвсем не знаем кога можем да бъдем повикани, за да продължим опасното си пътуване.

Той хвана дъщеря си под ръка и с дълбок поклон изчезна зад завесата.